31 януари 2011

Васил Дечов: Из помашкия обществен живот (5)


ВАСИЛ ДЕЧОВ
ИЗБРАНИ СЪЧИНЕНИЯ

Издателство „Хр. Г. Данов” – Пловдив 1968
Съставили и редактирали: Васил Димитров, Станислав Сивриев, Николай Хайтов

ОТБИВАНЕ ВОЕННАТА ТЕГОБА

Днес селският кехая Смаил рано отвори канцеларията. Снощи мюдюринът Тахир бе му заповядал да подрани, защото писарят и азите щели да имат много селска работа. Кехаята изпълни заповедта на началника си, но последният, азите и писарят Стайко се не показаха толкова точни да дойдат чин сабах в канцеларията, както се сдумаха и зарекоха вечерта. Смаил в течение на десет-петнадесет минути помете всичките отделения на Бориковския общински дом и хвърли сущето на улицата. След това седна пред външната врата да чака големците. И чака той дълго време. Едвам къде три часа алатурка, когато слънцето бе изгряло три човешки боя, писарят дойде.
— Сабаххаиролсун, Стайко. Еце угечихте женум!... Снощи са зарицахте да дойдете рану, пък то стана пладнина и още нема ни мюдюр, ни ази. Сакальдиса ми са душоса да ва чекам. Та че и тютюн немам да запале.
— Ха! За тютюнчек ли ти е балнуту? На, запали! Е сноща купих цала кинига ярумокалък. Ала тютюн да видиш! Като кехлибар.
— Сое тютюн ще ни изеде глависе. Геченде жандаре са фатили Керимчену сас ючюс драхем. Рекло, свинето, да са давандиса, та го смлели от лобуть. Сига лежи обвиту с овчи кожи. Та остави това, леким му са нагудили жезо ючюс леф. Как ще ги сбере, аллах билир! Голу е, свинену, кату тюфек. Има адно верено коща, он кечи (десет кози) и адно муле.
— Велки на Керимчену ще тьоглиш кахор, Смаиле. За нега е льосна рабутаса. Ще му дадем свидетелство, чи нема стока — врют стокана е връх бубайка му — и ще са куртулиса с два-три месеца затвор. Да иде да гу хранят пчиничени фудулки.
— Право казуваш, Стайку. Керимчену льоену ще са куртулиса, чи бубайку му е още жив и стокана е негува. Леким аку фатет буднош нас сас тебе, ще изгурим сами пепелон.
— Фати ми щат подлугисе. Е ни сом ахмак каквону Керимчену да ма фатет. Ни видиш ли какво правем?! Зома от дюкенен адин пакет тютюн, туре го в кутияса сас кинигине и шерилкине пу тех. Ако виде некаф жендарин, сторя си цигаро от кутияса, ако нема жендарин или друг шубелия чилек, сторя си цигаро от тютюнес, десу нося в пазухаса. На сое мюрафет съм научил врют агисе. Завчерашник ходихме нах Елово с Османаа. Пу поть и той и е си пиехме тютюн от фабрика „Манафови" (намек за контрабанден тютюн), ала ага влезахме в селуну, извадихме кутиисе и там пихме тютюн „Калиманди". Колкото за адеть да рекот чиновницине, че и ние пием пакети, купихме си по адин пакет и го турихме в жебовесе, гьойкюм да си го донесем в Бориково. Пък ние на вращане го разлоловихме с други акташе.
— Такива шейтанлоци и е правем, ала буднош ще флеза в „кален чувал". Шукир, ду сига са чувах да ма ни фатет, ала кой знае за нахпреш какво са ще лаха. По-хубаво е да са одучим ут сао краста — тютюнее. Триж съм са мочил да го оставем, ала ни могам.
— И е нимога, Стайко. Ага ни запаля, стевнева ми са в очисе. Врют ми дукривеват. Отсутре нимех, та ага отварях канцеларияса, без малку щех да строша катанецас ут ювкьо.
— Краста е сое теракилок, Смаиле, ала сае краста е има по врют светос. Геченде околийскиян доктур в Елово даваше насаать на адин старец да ни пие тютюн, та да му са махне кашлевицана, пък самичък докторан бе замоглил цигара колкуту адин масур.
— Дохтуран ни е аллах да знае кой ут каква болька тьогли. Мой бубайку пие тютюн кату манафин, кашлеше катуга цепеше доски, ала живе дуксан беш сеньо (двадесет и пет години).
— Тютюнес ма ни вреди на снагаса, ами ма вреди на кесьоса. За година най-малко ми ходет икиюс груш за тютюн. С толкува пари се купова на сее години адин вол, дену да ти храни децана.
— Празна работа. В наше и ваше селу има люде та ни пийот тютюн, ала те са и от нас по зюртюве
— Хаклие си, Стайко. Аллах си дава и за тютюн. Ала ние са загльодахме на сукакас. Хайда нах вотре в канцеларияна.
— Вле щим яваш, яваш. Агине хи нема още, пък биз тех нищо нема да своршим. Ала ага речеш, да влезем. Доде дойде Тахира, ще отговоря на адно-две окружни. Сее дене има бая работа. Ищат да дадем сведения колко фурни, колко ханове и колко воденици има в селусу. Ха! Питат и колко овес и ечемик може да се достави, ако потребва.
— Брей, да нема некав карашмаллък, та питат за такива рабути? — с удивление запита кехаята Смаил.
— Нема никакъв карашмаллък, ами питат в котро село какво има, та ако буднош стане кавго, да знаят колко хаскер може да гичиндиса в адно село. Леким и е да хми дам отговори, та да си ги бендисват. Ще отговоря, чи и в наше село има адно воденица и никаква фурна.
— Аферим, Стайко! Гльодай да ни изгуриш селусу! Хаскер нам ни требува. Нема кой да хми прави хизмет. Нашесу селу е османлийско. Да е болгарску, та е льосну. Болгаресе са научени да правет хизмет на хаскер; пък сига и хаскере е ваш.
— Наш-ваш, сига са ни гльода. Врют селаса требва да дават конак на войници, леким е ще завъртя рабутаса за нашеса община; пък жюмаетас, аку ще, да рече: „берекет версин", аку ще — да ни рече.
— Как да ни ще да рече. Врют ще рекот. Завърти работата да ни дохода хаскер в наше селу, та другото е льосну. Агисе, та че и е, си знам рабутата. Ако не друго, барек ти щим откара по некаф товар дърва в селу. И по некву аце ти щим да.
— Ще гу направе, Смаиле, леким да кажиш на людесе да ма ни уставят сая зима биз дърва. Кажи на агине да ми дадат, аку не друго, то барек по адно шиленце. Градил съм колиба в селу, та викам да си сторя и овчици. Еца имам мерак за овце.
— Знаем е какво да река на агине и жюмаетас. И дърва ще има, и шилета ще има. Ут тебе ние ни миноваме. Кефине бак, Стайко! Мене жигерес пет пари не прави, ала и аги, и факире биз мене ни могат. Каквото река, това станува. Берекеть версин, слушат ма кумшиесе.
Писарят Стайко, извънредно задоволен от просяшкия си разговор със селския кехая Смаил, седна на масата в канцеларията и почна „да отговаря на окружните". Отговорите бяха къси, но ясни. На окръжното, с което околийският лекар питаше колко слепи лица има в общината, Стайко отговори, че в Бориковската община имало само една сляпа жена на четиридесет и пет годишна възраст, при всичко че само в Тринговските колиби имаше троица слепци, от които двама бяха ослепели от изгоряване с барут, когато били още деца. На окръжното, с което земеделческия надзирател питаше колко кошери пчели има в Бориковската община, писарят отговори така: „На номер двеста четиридесет и пет — В поверената ми община за сега има само седемдесет и пет кошери пчели", макар че само Османаа притежаваше осемдесет и два кошера. Обаче когато дойде ред да се отговори на окръжното, за което стана разговор с кехаята, Стайко се позамисли. Тук трябваше да се попълнюват таблици според пратения образец. Писарят след няколкоминутно мислене взе перото и захвана да пълни с цифри празните рубрики. В течение на десет-петнадесет минути той изчисли колко килограма ечемик, ръж и овес се ражда в Бориковското землище; колко говеда има, колко човека могат да се настанят в мехтепя за пренощуване; колко воденици и фурни има и пр., и пр. Тия сведения бяха толкова точни и верни, колкото и всички други сведения, давани по-рано на господина инспектора на коневъдството в Княжество България. Тъкмо в минутата, когато Стайко привърши „военните сведния" в канцеларията влезе кметът Тахираа.
— Сабахлеролсун, Стайко?
— Алларазола, Тахираа!
— Какво писуваш, Стайко? Да не правиш нафузете (семейната книга)?
— Бе сенда! Отговарям на бир-кач окружни. Хеле ядно окружио ма еце забави. Чудя се как да завъртя работаса. Сува, вуеннисе, са еца сарп, та ма е страх да не упатим некву, и то за селско добро.
— Хаирулсун, Стайко! Кажи каков зор имаш?
Писарят подробно разправи на Тахираа какво е съдържанието на „окръжното" и какъв отговор е нагласил.
— Аферим, Стайко! Хубаво го си курдисал. Тъй требува. Ни требува сичку да управяме. Какво имаме в селусу, на хаскерзабитлери ни требува да са казува. Аллах ни е дал и овце и масло; и пчели и зехрьо, ала сичкусу си ни требува. За аскерен да си тьогли кахор кнезан. Хилбе увасъ може да (прахрани он милион хаскер. Там са ражда и пчиница, и фасул, и грозде. Има и по-хубави гувьода ут нашисе. Каквоту требува за хаокерен, ут там да зимат. Ние туф сме на граница. Аллах вермесин, атсу са отвори кавго, ние най-напреш ще изтьоглим зелгията, пък увалскине села ще са на рахат. Та то са знае, и ние ще дадем некво ала на зор-заман. Сига ни даваме нищо. Чу ли? Ай тъй напиши писмото! Ала нимой пак гу написува еца сербез, зере щим упати некву, та сетне нема кой да ни куртулиса.
— Знаем е как са вапцуват гулемци, Тахираа. Ни минова са поща да ни ищат некакви сведения и ако река да управям сичко, каде ще ме излезе крает? Право-криво, отговори му некву, че си гльодай кефет. Белки мислиш, чи гулемцисе са взират и проверяват всичкисе сведения. Те само подписват юметана, пък каквосу мене сакви-такви писарчета си бахтот главине да правят изчисления и пресметания. Колкосу е право нашесу присметане, толкуф и техното.
— Акъллия си, Стайко! Вкичкусу е ветер и могла. Другуш режехме на рабош всичку, ала по-хубаво вървеха царскисе работи. И людесе по-хубаво гичиндисуваха. На днеска ще си губим времесу за нищо и никакво, ще изписуваме людесе кой на колко е гудини, кога са е родил и кога са е уженил. Празна работа! Може ли в едно селу от ики бин киши да са управят врют нуфузусе?... Хайде да речем, чи днес ще хи управим, ала до кога ще бодат управени? Хер гюн деца са раждат, други умират, трети са женят, четвьорти бегат. Излиза ли са наглава, ката день да са урущисуза чилек със сае работа и да писува кой са ражда, кой умира и кой са жени?! .. .
— И е видя, Тахираа, чи сичкусу е ветер, ала на нагадат да управим полну-малу, колкото да са рече, чи сме исполнили приказас на окръжен управител.
— Каков е тоя приказ? Изпей гу, чи вчера ми гу ни пе.
— Да ти гу испем. Слушай!
Приказ № 214. Господин Ручоски околийски началник с рапорта си от 11 май 189... г. под № 1851 ви донася, че като правил ревизия на общинските управления в поверената му околия, констатирал, че в повечето общини, особено в чисто мохамеданските, семейните книги били много нередовни. В някои общини даже такива книги не съществували, при всичко че не един път е било напомнювано да се съставят такива. Предвид на това назначавам особени комисии за всяко село поотделно в състав: председател, Рупчоский околийски началник и членове: общинският кмет, писарят, свещеникът или имаминът. На тия комисии възлагам да съставят в най-непродължително време нови семейни книги според образеца, който ще се изпрати от повереното ми управление.
Пловдив, 25 май 189... г.
Окръжен управител: Драганов
— Това е приказат. Ще да прочета сега и окружносу:
„Рупчоско Околийско управление № 854 1 юний 189. . . година с. Елово
До г. г. Кметовете в Рупчоска околия
Тук приложен, като изпращам един екземпляр от приказа на господин Пловдивския окръжен управител от 25 май 189... година под № 214, предлагам на г. г. кметовете да свикат в общинското управление споменатите в приказа лица и заедно с тях да съставят точни черновки — „проекти" за семейни книги, които да бъдат готови най-късно до двадесети юни т. г. Тия проекти ще бъдат най-щателно проверени от мене. затова да се внимава, щото при съставянето им да се не вмъкнат грешки.
Заедно с настоящето изпращам Ви и една книга от двеста листа, в която ще се впишат всички семейства, и то след проверката на черновките, т. е. проектите.
Рупчоски околийски началник: П. Стремски"
— Пек' и. Ще направим нов нуфуз-тефтери, ала как ще гу наредим, главоса ми не отсича. Какво ще речеш, Стайко, можем ли ние дьорт беш киши да управим по колко люде има в едно коща и кой на колко е години?
— Доколкуту можим, Тахираа, дотолкув ще хи управим. Пък ако начальникан не бендиса нашеса работа и нашесу управене, чи да содне той да го управи. Леким виж, чи са забавиха азине и имаман.
— Идат, идат! — побърза да каже кехаята Смаил, който стоеше до прозореца и погледваше навън.
След няколко минути от Смаиловото известие в канцеларията влязоха: Османаа, Курт Бекир, Керим онбаши и Дели Кадир. След малко от дохождането на азите пристигна и имаминът Селим ефенди. Последният, щом отвори вратата и видя, че агите са вътре, бърже повдигна десната си ръка до челото и произнесе с висок глас думите:
— Селям алекюм!
Мюдюринът и азите, щом чуха поздрава на имамина, като по команда станаха на крака, допряха десните си ръце до челата и отговориха:
— Алекюм селям.
След това чисто религиозно мохамеданско поздравление имаминът пристъпи крачка напред и като погледна Стайка, с по-нисък глас каза:
— Сабаххаиролсун, Стайко!
— Алларазола, Селим ефенди! Хош гелдин!
— Хош булдук, Стайко! Как си, хубаве ли си? Ала си хубаве, машалла!
На Селим ефенди се отстъпи най-почетното място — кревата, на който бяха седнали Курт Бекир и Османаа.
Последните седнаха кръстомноги на пода близо до счупената писмена маса.
След обикновените запитвания за „живо-здраво", мезлиша или „комисията" по предложението на мидюрина, пристъпи към работа. Последният откри заседанието със следующата реч:
— Е. агалар, не знаете за какво сме са сбрали. Има ирадьо от укружнен управител да управим нуфуз-тефтерлери. Как ще хи управим, и е са ни сетам. Леким да са пумочим да хи управим, зере инак ще ни турет бин леф жизо. Е викам да зафатим най-напреш ут Жюбраилцкине колиби. Хазър туф е Керим Онбаши. Той е ут там и познава врют колибарене.
— Бива, зафатите ут там—каза Османаа, като същевременно си разкопчуваше крачола, за да се почеше на бута.
— Стайко, пей и казувай по старет тефтер, ала фати от Жюбраилцех.
— Ни може ут там — възрази писарят. — Стараса семейна книга зафата ут селусу.
— Пек и. Ага зафата ус селусу, карай нарьод.
Общинският писар разгърна един стар тафтер, съшит някога от бели, но сега изпокъсани и заплескани книги и почна да се взира в него.
— Слушейте! Е ще да чета, пък вие казувайте кой е умрел, кой е жив и кой са е изселил.
— Пей ти, ала пульока, пък ние знаем какво ще да казуваме.
Писарят почнува да докладва:
— Хасан Белчов, домакин, роден в 1830 година. Емня, жена родена 1838 година; Хатидже, дъщеря, родена в 1861 година; Мехмед, син, роден в 1863 година; Незифе, дъщеря, родена в 1867 година; Шериф, син, роден в 1870 година; Айше, снаха, родена през 1869 година; Гюлсюмя, внука, родена през 1891 година.
— Сворши ли, Стайко? — запитва Османаа.
— Сворших, ага — отговаря писарят.
— Чекай тогава, Хасан Белчев е мой кумшие. Пузнавам хи врют в кощи. В сае асемьо има млогу уборкану. Хасан е етмиш буйлук. Трупнал е и ут бужекан са ни пуклата. Дьоменен в нае коща сига са варти ут синон му Мехметя. Той разправе врют рабутине. За вергие Мехметя тросят, за алажек-вережек пак той е на мейдань. Хасан са ни борка в нищу. Та какво ща са борка? Аднона нога му е в гробан. Умрел чилек за какво писувате? Силдисайте го ут тефтерет, пък пишете синона му Мехмете. Стокана е врют върх нега. Бубайку му е приписал и кощана и тарлине. И друго има: Хатиже, Хасанована дощера, е луда. Be врют знайте, чи е заифакъллие и затува са ни ужени. Геченде, аиптър сюйлемеси, са бе сгропалила (разсъблекла гола) и са бе пукачила на пещон. Изплашиха са врют децана в махалона. Накива луди за какво да са писуват? Силдисайте и нея!
— Право казуваш, Османаа — потвърди Курт Бекир.—Врют знаим, че Хасан я живее, е не бир-ики сеньо. И дъщерена му знаим чи е луда. Да хи ни писуваме в новес тефтер, та щим хубаву стори.
След тия необорими мотиви „комисията" едногласно реши стария Хасан и заифакъллията му неженена дъщеря да се не вписват в новата семейна книга.
Писарят зачеркна тия имена и продължи докладването:
— Сюлюман Гайдажийски, домакин, Хасибе, жена, Смаил, син, Рифат, син, и Дуда, майка.
— Други деца има ли писани?
— Нема, Тахираа.
— Мен ми са справи, чи Гайдажияна има още две копелета, хем големи. Оти ли ни со били писани до сега?
— Праву казуваш, Тахираа. Сюлюман има още две копелета. Е хи знам. Аднону си е бае гулемку, има он беш ашинда; другуну е по-малко, ще има он ашинда.
— Има-нема, гльодайте си работата! До сига ни со били писани, та кой ги е тросил? Нимойте хи писува и в новет тефтер. Ни знайте ли каков е хала на Гайдажияна? Нема ни овца, ни коза. Има лю адно подстанало мули и адин вол. Утре, други ден, ага путро- сет Гайдажиювине копелета за хаскер, какво ще правят? Или требува да бегат, или требува Сюлюман да си продава и дрипине да збере бешюз или бин леф за бедель.
— Чекай, Керим Онбаши, чи гу артардисуваш. Наистина, тебе Гайдажияна е роднина, ала ни требува еца да гу браниш. Той ни е дутолкува обчукан. И е дадох за моек Сюля бешюс леф бедель, та и мене боли, ала какво да правя, ага ми е дал аллах млогу синове. Аднону Гайдажиюву копеле можиме да куртулисаме, пък другуну ни можим. Бенжес, да пишнм малкуну, пък големуну да ни писуваме. Какво ще речете, агалар? Малкуну, ако гу запишим сига на он ашинда, ще гу потросят за хаскер след он сене, пък до тогава е дльог заман. Да са чалащисува син, да си казандиса за бедель парасъ.
— Хубаву казуваш, Бекираа. И е съм разъ да ни писуваме гулемуну, Стайко, запиши малкуну Гайдажиюву копеле на секизон ашинда, та че подмини!
— Аннашълдъ, чи ще го запишите, леким понамалите му барек гудинине, та по-гечку да гу тросят за хаскер.
След малка препирня по въпроса за годините, най- сетне комисията се съгласи: „Малкото Гайдажиево копеле" да се запише в новата Бориковска семейна книга на седем години, макар че това момче бе на тринадесетгодишна възраст и от четири-пет години насам караше дърва с бащиното му муле. За името на бъдещия „хаскер качек" стана препирня. Османаа твърдеше, че момчето се казвало Мехмед, а имаминът уверяваше, че го зовали Саид.
— Лю какту и да гу пишите, та си е едно — рече Тахираа. — От юмето са ни развале рабутаса. Майка му хасъл знае как са зове, леким пишите го Саид, каксу казува имамас. Той ката ден са варти пу махалисе и кощисе и по ще да знае котро дете как са казува.
— Хайде, да е Саид! Пиши го, Стайко, Саид.
— Писах гу. Слушейте по-нататък:
— Ахмед Чюренски, домакин, Гюлсюма, жена...
— Ха-ха-ха-а! . . . Сильдисай го, налетина! Отпиши гу Ха-ха-ха-а! . .. Сильдисай го, налетинат! Отпиши гу едипсизинат! В наше селу е имало млогу едепсизе, ала каквону Чюренчену едепсизин и хаирсъзин ни ще са на друго по светос. Ни стига дету изеде на бубая му (дядо му) врют иманету, ами зо та напусна и женана си! Женана сига умира загладе, пък то, булашикат, увардова в Хилбьо. Напилу са бе, налетина, та силум вървеше. Саню Миглюски ми казуваше, чи ага било трезну пак било чилек, ала ага са наплюскалу, дибидюс маскаро станвалу. Други, каквону нега сарахоше и уварди му зимали фесан и му туряли на главона скоцани капели.
— Остави го, микрюфина. Прави резиль и нас, и селусу. Повня бубайка му, аллах рахметлесън, каков бе хубав чилек! Ала де гу сига, да види каков е синон му! Узпущи са налетина, в хапусхапона. Е виках тогава на Куркут Хасана да му башладиса кабахатет, та да гу ни затварят, ала Куркут Хасан ма ни послуша. И той излезе инатчие. Оти му са заканил да гу прибива, та стори даво. Чи хич, който са заканва и хвали, чи щи прибива люде, прави ли наква работа? Ала хо дьо. Уплаши са Куркут Хасан, каза на началникан и хоп Чюренчето в хапусханона. Леже юч ай, ала ни стана чилек. Та какво ще да стане? Там хи хранят кату беюве. Дават хми всичку и врют дженебетлиците научеват. Там има и болгаре, и горце и какъв нищеш минлете! Адно ракие ще та научи да пиеш, другу на харсъзлък ще та упече.
— Акъллия си, Бекираа! Право казуваш. Чюренчену можеше да стане тербеьо, ала с лобуть. Удри му юз джоп, таче ако му ни уври главона, повтори пак. Повните ли каков едепсизин бе Странжалията? Цалусу селу бе пропищелу ут нега. Ала Ахмедаа Томрашлията го стори чилек и пуловина. В годината по триж гу бъхте и по юз ока синжир му туряше на вратон. Най-сетне го убеси на сливана до жюмаьона с главона надолу. След он дакика Странжалията посине и са наду като мех. „Аман, ага, отвързи ма, пусни ма, тоба правя харсъзлокас" — плачещим рече Странжалията. „Отвързите гу едепсизина" — рече Ахмедаа и Гевезат гу свали от сливана. От тука насетне да видиш каков хубав чилек стана Странжалията. Доде да умре, ни даваше муха да са настопи! И Чюренчену щеше да стане чилек аку сига содеше Томрашлията, ала болгаресе му утньоха забитликет. Нагудиха нови законе и забите, ала врют видите каков е техен забитлик.
— Мино нува време, Османаа. Забури ти другучешнуту. Чюренчену е загубен чилек. Накви кумшке нищем ние в селусу. Силдисайте гу да ни блащисува селскес тефтер.
— Да са силдиса! — едногласно извикаха всичките членове на комисията.
След такава категорична заповед и след такова едногласно решавене, Стайко прекара една дебела мастилена черта връз името и преизмето на Чюренчето. След тая операция, извършена от писаря, агите отдъхнаха, като че свалиха от гърбовете си много тежък товар. Бориковската община се очисти от едно петно, което се олицетворяваше в личността на Чюренчето!
— Пей по-нататък, Стайко — с видимо удоволствие се провикна Османаа.
— Реджеб Илчовски, домакин, Айша — жена, Шакиря — дъщеря, Адиля — дъщеря, Сабиря — дъщеря, Фатнма — снаха, Нефизе — внучка".
— Леким е бил жанабетин Реджеб Илчовски! Шейтанин чилек! Да има до четворица синове, пък врют да хи каже женски! Чуде са е защо негувине синуве да хи ни тросят до сига за хаскер и защо Реджеб да ни плата бедель, пък другисе люде да платат. Юлюм ми щеше до пък ми ни щеше до на юмос, чи Раджеб е прикарал в нуфуз-тефтери децана си сас женски юмета. Мутлък сая рабута е станала от сеньо евел, ага Реджеб бе азо от Трингунскине колиби!
— Артардисал гу е Реджеб. Да прикараш адно, две моски за женски, както и да е; ала да прикараш врют синовене си за дощере, е голем алчеклък. Реджеб ни е до там убкоцан. Адин бедель можеше да плати. Та ако му са нищеше да дава нолкува пари на хюкюматен, можеше да даде барек икиюз леф на селусу, пък жюмаетес ни щеше да остави да му зимат копелетана хаскер.
— Сичку стануваше, ага име згода в селусу. Ала хо дьо! От тамахкерлок ли, от саймамазлък ли, Реджеб е сторил адин кахпелик.
— Станалуту, станалу. Олмуш битмиш! Сига да видим какво да сторим?
— Какво ще сторим? Пишите хи си праву, та за напреш Реджеб да сбира юм. Да плати бин леф бедель, та да му дойде юмон в главона!
— Хаер! Ни бива тъй да правим! И Реджеб е кумшие. Гулемине му копелета са миноли на години. Тех за хаскер нема да тросят. От по-малкине адноту е на онескис ашинда, пък другуну на онбеш. Да си останат гулемине с женскине юмена, пък малкине да си са прикарат с моски юмета.
— Тъй ще би! Леким запишите гоулемуну на он-беш ашинда, пък малкуну на он ашинда. След пет години, големуну ще рукат за хаскер, а до тогава Реджеб ще збра бешюс леф. За малкуну сига нема да мислим. Който живее до тогава, той да му мисли.
— Оправи Стайко, Реджепувана асемьо каксу рече Османаа.
Писарят погледна по ред в очите всички присъствуващи на заседанието и като разбра, чс са съгласни с мнението на Османаа, наведе се над масата и „поправи грешките" в Реджеповата „асемьо", разбира се, след като имамът удостовери, че едното момче се казвало Ахмед, а другото Сюлюман.
След това Стайко продължи:
— Мустан Манушюски — домакин, Хатижина — жена, Селим — син, Гюлсюма — майка.
— Стига Стайко, чухме! Манушуви врют са изселиха. Те сига са в Маница, аллах здраве да хми дава. Ут он ханьо устанали са адно бабица и адно внученце — сирачек. Манушувци плачещим уставиха Журкоскана дерьо. Епус хми остана врют иманету. Утидаха с пу адни дрипи на гърбовене. Как ли сига гичиндисуват в Анадол, аллах билир. Жандаре и хаскер на Каракулас хи сардисаха приз нащто ага бегаха. Изпопукаха хми, изплашиха хи и те оставиха сичку. С адни голи души прифърлиха границана. И добитък, и содуве, и завивки, и сичку хми продадоха на мизат в Елово; сичку хми сториха контрабанда. Остана тув лю бабицана и внучено хи. Мустан и нея викаше да води, ала та ни рачи. На торнуване приз нощта зе да са припева. Мустан я слуша, слуша че я устави. „Идите, сине, със здраве пък мене оставите туф да си умра. Е сом стара и нема да жива млогу. Защо да ви бавем пу поть! Оставите ми и Санка да си ма дружи и разшенва. Ага умра, ела си гу зомите. Санку е сирачек; нема ни майка, ни бубайку. Мехмед си умре; умре и Гюлсюмя. Да сиди Санку да си са растожювам, ага си помислем за бубайка му — моето милчек син". — Ага я слушех, нажалеваше са и мене да заплачем. Бабицана сига сиди с Мехметювуну копеленце у дъщерена хи в Жюбраилцкине колиби. Еца е стара. Я живе, я не още бир-ики сеньо. Хич нимойте я писува в нуфуз-тефтери. Нимойте писува и копеленцену. Ага умре анайка му (баба му), аку ни дойде мижу му Мустан да го отведе в Анадол, чи ще стана изметкерче у буднек. Та то са ни знае и нащесу седене туф до кога ще да би, ала ние и да идим в Анадол, пак нема да го оставим в Шеркас да сюртюкова пу болгарскисе села.
Всички членове на комисията с наведени глави изслушаха разказа на Тахираа за изселването на Мустана и другите Манушовци. Те силно напрягаха гърдите си да не въздишат, когато слушаха прощалните думи на бабичката към сина си Мустана. Имаминът даже се просълзи и извади кърпа да брише очите си. Стайко в това време бе навел главата си над масата и машинално дращеше нещо по книгите.
— Бабицана и да я запишим, и да я ни запишим ни ще са развали голема работа; ала сирацекан требува да запишим. Мустан и другине Манушювци уставят туф колиби и мюлк. Аку ни запишим сирачекан Санка, хюкюматен ще заптиса и продаде Манушюскен мюлк; пък ку са пее юмену на сирачекан, чи Манушюскен мюлк ни ще стане котрабанда.
— Акъллия си, Османаа. Стайко, отвори нова асемйо в тефтерет. Пиши Хасан Манушов! Какво ще речете, агалар, на колко години да запишим сирачекан?
— Пишите гу на он ашинда. То нема толков, ала да е на по-млошку години. Нега нема да зимат хаскер.
— Според мене, ни ще да е зле да си са прикара в тефтера и бабицана. Ага дойдат некви гулемци да роват кинигисе и да тросят мюлк на мажире (изселници), аку е жива до тогава бабицана, ще помогне нейнуну юме да са куртулиса врють Манушюскен мюлк.
— Праву казува имамас. Той по-знае ут нас. Стайко. запиши в новата асемйо и бабицана!
След управянето още на двадесетина асемета, комисията си закри заседанието и членовете й се разотидоха по домовете си, защото зе да се смрачава.
През следующите два дни комисията при усилена работа прекара всички есемета и „поправи" всичките грешки в старата семейна книга. Куци, слепи, недъгави, слабоумни и всички други безполезни за държавата и общината бориковски жители и жителки бяха завинаги заличени от „нуфуз-тефтери". Благоразумно бяха заличени или записани със женски имена и половината от момчетата и то главно с цел да се не обременяват родителите им с по петстотин лева бедель парасъ. Наистина, комисията отвори и няколко нови есемета и за глави на семействата остави няколко малолетни деца и стари бабици, но това тя стори, за да запази от „контрабанда" имотите на изселените и избягали в Анадол колибари. Всичките членове на комисията бяха убедени, че тяхната работа не е „чурук" работа — те вярваха, че и кумшии и началникът ще ги похвалят за добросъвестността им в случая. При закриването на последното заседание те поръчаха на писаря да внимава да не стане някаква грешка при преписването на новия „нуфуз-тефтер".
— Стайко, ние си своршихме рабутаса — рече Османаа. — По-нататък е твоя рабута. Гледай да ни стане некав калем-качермасъ. Припиши на нови киниги врют асемете, пък старите скоцай. Кой е силдисан, кой е записан, нимой казува никутрем. Нагодну началникан ни ще да найде никаква махано.
— Кефине бак, Османаа. Е си знам рабутаса. Белки викаш, чи началникан ще проверева людесе? Ще дойде в селусу, ще му удрием един мухабеть, ще пригльода книгаса, ще е подпише и ще си върви по рабута. Полвина людесе да скриим, нема да познае.
— Аферим, Стайко! Тъй та ищим! Каквосу тебе кетипин нема друг в Уруменли. Позна си е, ага е чилек ут оджек. Бубайку ти бе еце кунушкан и екмек-сайбие чилек. Повня аднош утидахме в Куже Урман на Бустанскана кашло. Бубайку ти тогава име кехайлочек. Ага ни виде, катуга виде аллаха. Посрещна на сас засмену лице, въведе на в колибата, утуртиса на и не ни пусна да си идим доде не ни нагости като беюве. Аллах бин берекетверсин, едахме, пиехме и на торнуване ни тури в торбите и адин чейрек чевермьо за пу поть.
— Ни можим ние стигна старите люде, Османаа. Сига людесе ни са като другучешните. Сичку са измени.
— Акъллия си, Стайко, ала дету си е ут оджек и си са познава. Ти по сичку месаш бубайка ти. Аллах да ти дава здраве, да станеш във ваше село баш чорбаджията.
— Ишалла! Ишалла! Ще стане — извикаха другите аги.
Писарят Стайко тъкмо една седмица работи в канцеларията, докато тури в ред отделите, домакинствата и състави „проекта" за новата семейна книга. Разбира се, той не измени нищо от това, що беха решили агите. Наистина, малко са посмути когато видя, че в едно семейство бащата е записан на четиредесет и осем години, а син му на тридесет и девет, но да поправи тая грешка, не се решаваше. Кой знае кое е правото, дали бащата е на четиридесет и осем години, а синът на деветнадесет, или синът е на тридесет и девет, а бащата на петдесет и осем години. И едното е възможно и другото. Сам писарят лично не познаваше това семейство, което живееше в Светамарийските колиби. При такава бъркотия да се правят изменения е все едно да се направят нови погрешки. След половин час мислене писарят каза: „Ако началникът намери грешката, ще каже, че вместо шестдесет и осем съм писал по погрешка четиредесет и осем и ще се управи тая грешка; ако началникът не забележи грешката, тъй ще си остане. Чунки другусу е оправено, та и за сова ще му мисля."
След уреждането на „проекта", писарят и агите доста време чакаха да дойде в селото ни Околийският Началник, за да прегледа работата им. През време на чакането Тахираа приготви всичко за посрещането на господин Стремски. Един тлъст шишек бе зет за жезо от Адема Виюски и бе пуснат да пасе в заградените гробища при джамията. На Сюля Минюски бе поръчано да подреже една млада пчела и да извади мед с бели пити. Освен това на писаря бе поръчано да „смарладиса" от Хилбьо две шишета хубав коняк, защото всички знаеха, че господин Стремски не пиеше други спиртни питиета освен винен коняк. Друг път спиртни питиета не са се внасяли в Бориково, но сега се направи изключение, разбира се, с разрешението на имамина и то предвид на това, че началникът ще прегледа и подписва новият „нуфуз-тефтери", а тоя тефтер е най-важната официална книга за бориковци.
След дълго чакане един петъчен ден — „джюмаьо гюн", господин Стремски, придружен от трима стражари, пристигна в Бориково. Агите и писарят го посрещнаха като цар и го настаниха у Хаджи Хасан. Гощаването бе царско. На трапезата бяха се настанили двадесет души по-видни бориковчани. Не липсваше и лалата-мукалитин (шегобиецът) Мемиш Дювлетя. Агите знаеха, че господин Стремски обича шегите и сам е шегаджия и за да му угодят, нарочно бяха извикали Дювлетя и бяха го отурдисали на софрата. Гощаването и увеселението се продължи до икиндия. Привечер агите поканиха господин Стремски да се разходят до новата чешма връз селото, за направата на която Окръжната комисия бе отпуснала на Бориковската община петстотин лева помощ под предлог, че водата щяла да се доведе отдалече и довеждането по пръстени кюнци щяло да коства три хиляди лева. Всъщност бориковчани направиха тая чешма за двеста лева, защото разстоянието до извора бе десет пъти по-късо, отколкото се казваше в заявлението за помощ и защото водата бе прокарана по дървени кюнци. Икономисаните пари от триста лева се употребиха за изплащането на глобата, която горските власти бяха наложили на двадесет души бориковчани за сечене без позволение дървен материал и за опожаряване изсеченото място. Господин Стремски разгледа чешмата, пи от нея вода и похвали бориковчани за тая им общополезна работа; обаче не му дойде на ума да запита где е извора, какво е разстоянието до него, по пръстени кюнци ли е доведена водата и колко струва цялата направа. Паричната помощ бе предадена чрез него; чрез повереното му управление щяха да се пратят и оправдателните документи за разноските по чешмата. Но защо ли се взираме във всичките работи на господин началника? Той днес е дошел в Бориково да „председателствува" комисията, която урежда семейната книга, а за другите работи друг път ще дойде. За чешмата ще дойде, когато му „предпишат", пък ако му не „предпишат", толкова му струва. От джоба си не дава пари! Парите ги отпуща Окръжната комисия, а за последната е достатъчна една квитанция, че сумата е получена в общинската каса! А дали тая сума е правилно изразходвана или не, това е съвсем друг въпрос. Общинските съветници са длъжни да контролират кои суми за какво се харчат. И наистина, последните са добри контрольори. Ако Тахира каже, че с икономисаните пари от чешмата се е платила глобата за пожарите, очевидно е, че парите не са изядени! Мидюринът Тахираа е оправдан. А по книгите тая сума се лесно оправдава. Стайко ще приготви разписки за петстотин лева, ще ги облепи с гербови марки и ще ги поднесе на чешмеджията-зидарин да ги подпише. Последният като неграмотен ще помоли Стайка да го подпише, защото в Бориково няма други лица грамотни на официалния език. Писарят с преиначен почерк ще подпише чешмеджията и ще притури: „за неграмотността му подписах го аз — С. И-в". Двамата грамотни аги на турски език ще лепнат подписите си като свидетели, и работата е свършена. След това проверявай бориковските сметки и ако можеш, търси под вола теле!
След разглеждането на новата чешма господин Стремски и агите се върнаха назад и продължиха разходката си по другия край на селото. Когато слънцето съвсем залезе и се скри зад Славовата чука, агите много вежливо поканиха господин началника да влезе в канцеларията и прегледа новият „нуфуз-тефтери". Господин Стремски след малко помислюване рече:
— Ха, не е зле да свършим тая работа още сега. Аз мислех да прегледам проекта утре, но вие може да идите утре по работа, затова щом сте се събрали, и сега можем да свършим тая работа.
— Врют сме тува, ефенди. По-хубаво е сига да разгледаме книгине, та аку има некав кесер, нащес Стайко да гу управи, та и ти утре да са ни бавиш.
— Бива тъй. Отворете канцеларията!
Кехаята Смаил бърже отвори канцеларията, поразмести очупените столове и духна тютюневия пепел от масата. След това излезе вън и покани големците да влезат. Началникът пръв престъпи прага на канцеларията и без да погледне наоколо и види копринените завеси — паяжините — които покриваха рафтовете с книжата, упъти се право към масата и надникна над нея.
— Господин писар, где е проектът?
— Тук са господин началник, на масата е проектът — отговори като войник писарят, който запъхтян влизаше през вратата. Стремски взе някакъв тефтер, съшит от бели листове и почна да го прелиства. На Стайко сърцето силно затупа. Агите, които в това време бяха вече влезли в канцеларията, се наредиха около господин Стремски и изпитателно впиха погледите си в тефтера.
— Вярно ли е съставен проектът? — запита Стремски.
— Много е верно, господин началник — отговори писарят, на когото в това време се тресеха краката.
— Ефенди, — намеси се и Османаа. — Таман бир афта са урущисувахме доде да управим меретцкисе нуфузе. Доде прикараме ики бин киши люде, та на глависе забулеха. Адни са умрели, други са са изселили, грети са са порснали по други села — дибидюс бе заплетена рабутата. Ала шюкир, след млогу урушмак сичку управихме.
— Аллах бин берекетверсин на Стайка! Биз него пак ни щехме да можим да управим сичку; ала лаха са копелесу чалашкън, та дойде рабутаса нарьод.
— Праву казува Тахира. Стайко сворши сое поть еца гулема рабута. Ага е учен чилек, по му отсича юмон какво да са прави.
— Добре сте направили, че сте уредили семейната книга. Чистичко е написан проектът. Тъкмо тъй е нареден, както е означено в образеца. Сега, господин писар, седни та впиши всичките домакинства, ала гледай още по-чисто и четливо. Като свършим последното домакинство, накрая на последния лист пиши: Настоящата семейна книга се състави и провери днес двадесети август 189. . . година от специалната комисия, съгласно приказа на Пловдивския окръжен управител oт еди коя си дата, под номер еди кой си. Председател, членове и пр. Членовете да се подпишат и да се приложи общинският печат. След това ще земиш книжата и ще дойдеш някой ден в Околийското управление да подпиша и аз.
— Слушам, господин началник! Ще приготвя всичко.
— Ефенди, раджаедерум, напиши на адно листце какво да напише Стайко, чи ще забури неква дума, та да ни станува сетне пак захметь да приписуваме тефтерес.
— Добре, ще напиша заверовката.
Господин Стремски взе писалката и на края на „проекта" написа продиктуваните преди малко думи.
— Сворши ли са всичко, ефенди — нетърпеливо запита Керим Онбаши.
— Свърши се. Нема друго какво да работим. Вие добре сте си изпълнили длъжностите, за което искрено ви похвалявам.
— Да си жив, ефенди! Аллах да ти дава здраве да правиш забитлик млого години в нашаса уколия.
На всички аллаха да дава здраве и да са сгадаме.
— Ишалла. ще са сгададме, ефенди.
— Дай боже!
Господин Струмски, със свойствената нему усмивка излезе от канцеларията, а агите и писарят със сияющи лица и нескрита радост се погледаха и си намигнаха.
— Шюкир, куртулисахме са ут момрене. Пък сме били моски ага ни найде никакъв кусур.
— Мольчите, сворши са и сае рабута! Криво-право, бендиса рабутаса, рахатьолсун!. . .
— Бре хей, агалар! Чи кутра работа ни ми е бендисал, та и сае да ми ни бендиса? Е ви съм казал: ни що ва усрамоти.
— Аферим. Стайко!
— Татонках са кату агуптин дуде бе туф началникат. Ала знайте ли защок?
— Защок?
— Забурил съм да впиша родените деца от две-три години насам. Тех вписуваме в други книги — в регистрите за раждане и умиране. Леким и началникан са ни сети да хи поище.
— Наистина брей, забурихме да пригльодаме и нее тефтере! Та и те доколку са прави, аллах билир. Имамас е устарел и еце забаре. Аку му каже адно умрело и адно живу, пет забаре. Пък ут колибене никой ни казува кому са е родилу дете, да гу прикараме в тефтерес.
— Гльодай си кефет!
— Другари пък щим управи малкисе деца. Сега хате да излезим, чи ни чека началникан на сукакан.
— Да излезим!
Когато агите се сбраха с госпадин Стремски, последният им каза ,,.с половин уста", че ще си върви.
— Как ще си вървиш, ефенди? В моркнату върви ли са? Сая вечер ще ни си мусефирин, таче утре, аллах изинийлен, ще та упратим.
— Имам много работа по общините, Тахираа, та бързам да ги свърша.
— Царскисе рабути са ни своршуват, ефенди. Нимой са сакальдисва. Отпучини си сая вечер в село, че утре, ага са совне, каксу рече Тахираа, аллах напреш и ти след нега. Има мейдань да обиходиш врют селаса.
— Аз мислех да си ходя, ала щом настоявате да остана, нема да ви счупя хатъра. Ще си поприказваме тая вечер едно-друго и утре ще се разделим.
— Тъй, тъй, ефенди! Сая вечер ще са кунущисуваме у Хаджи Хасана. У нега геченде бе и кадията. Сичку там сме нагудили затова рахат ол!
— Брей, Смаиле! Иди кажи на Хаджи Хасана да стори тертип, да стане вечерята по-скоро. Пък ти, Османаа, стори тертип да са рахатландисат и жандарене. Поприметите гулемана фудаьо в мехтепан и е постелите с халища. Сипите и гас в ламбана!
— Рахатолсун, Тахираа! Сичку ще нагудим.
Околийският началник господин Стремски вечерта бе гощаван така, както се гощават всички царски големци. Но покрай началника се нагостиха на селска сметка и десет души бориковски големци. Заранта, като си отиде господин Стремски, кмета Тахираа набърже направи една сметка за разноските, които станаха но посрещането на началника и „свитата му".
— Тамам алтуш дьорт леф вдига врют масрафес. Бая са пари...
— Кефине бак, Тахираа. Селу са ни иктисува ут селски масраф. Фукаро соусун! Лани и полани бе станал по-гулем масраф, та ни платихме ли гу? Сая година селцкес масраф ще е по-малък от лани. Ут туф, ут там, и сае година ще му свързем крает.
— Берекетверсин чи падат от жезо, та са плата масрафес. Леким да ни е жизоса, та ще са чудим ут де да зимаме пари за сое масраф. Другуш врют масрафет разметахме нафус башинда, ала сига да пощиш ут буднек пари за селцки масраф, та ти ще очите извади.
— Сега са зимат по-льосно пари. Стори ли будин мой син некав кабахать, рьопни му ирми-утус леф жизо и отсрами са от адин гулемец, ага дойде в селусу. Зоми днес ут аднек, утре ут другек. За дьорт-беш сеньо са изредат врют людете, та никому хатор ни останува.
— Прав си Бекираа. Днешнес масраф ще платят Сантабашов и Мутью Сферски. Зохме хми елли беш леф жезо, ала техните пари своршиха голема работа. Отсрамихме са ут началникан.
— Хубаве са утсрамихме, ала и началникан е чилек и половина. Да бе друг некаф запьонат, та ни щеше извади душесе пу сее нафуски киниги. Пък той хи пригльода надве-натри, бендиса хи и с нолкув са сворши.

След изпращането на Стремски, писарят Стайко тъкмо цяла седмица преписва на чисто новата семейна книга. След вписването на последното домакинство той написа заверовката на последния лист, прокара връвчица през пробитите листове и удари селския печат. На следущият ден всички членове на комисията се събраха в канцеларията на последно заседание. В течение на няколко минути комисарите провериха чрез прелистване новата семейна книга и я скрепиха с подписите си.
— Стайко, зоми сига тефтерес и гу однеси в Елово да гу подпише и началникан. Повниш ли, че ни зароча да му проводим тефтерес.
— Повня, повня, Тахираа. Още сига ще торна.
Стайко пъхна новата семейна книга в една торба, нарами я на лявото си рамо и се опъти към Елово.
Господин Стремски се бе върнал от селата, но понеже се бе уморил от „тежината" на командировката, няколко дни си почива в къщи. Бориковският писар, като не намери господин Стремски в канцеларията, посети го в къщи с торбата на рамо.
— Дойдох, господин началник, да подпишете новаса семейна книга.
— Добре. Дай я тук. Преписа ли я на чисто?
— Приписах я. господин началник.
Началникът попрелисти книгата, поогледа я по корицата и след това си сложи подписа на определеното място.
— Чистичко си я преписал, браво! Ха сига, земи я и я носи в село. Само внимавай за напред да я не заплескаш като старата.
— Слушам, господин началник!
Аудиенцията се свърши. Стайко изново пъхна книгата в торбата, и си излезе. След четиридневно стоене в родното село при домашните си, той се върна в Бориково с новата официална семейна книга. По тая книга от няколко години насам се съставят наборните, избирателните и за пътна повинност списъци.
Тая „вярна" книга е кормчията на Бориковската община!

Чепеларе, 1905 г.

29 януари 2011

Лев Шестов: Из "Апотеоз на безпочвеността"


В рая е разрешено всичко освен любознателност – дори труда, макар там той да не е задължителен, тъй като е предназначен всъщност за изгонените от рая.

Философията трябва да изостави опитите да издири вечните истини. Нейната задача е да научи човека да живее в неизвестността.

Науката е полезна – по това спор няма, но истина у нея няма и никога няма да има.

Не знам какво заставя човека да върви напред, без да се оглежда – съзнанието, че зад гърба му е останала главата на Медуза със страшните змии и заплахата да го вкамени, или увереността, че зад гърба си има онази здравина и неизменност, която се осигурява от закона за причинността и съвременната наука. Като се съди по това, какво става днес, както и по това, до каква степен на напрежение е стигнала понастоящем човешката мисъл, трябва да се предполага, че главата на Медуза не е толкова страшна, колкото е законът за причинността. За да избяга от него, човек е готов на всичко: изглежда, дори по-охотно ще приеме безумието – не поетичното безумие, което завършва със страстни словоизлияния, а истинската лудост, за която затварят в жълтия дом – отколкото да се върне в лоното на закономерното познание на действителността.

Най-вярното средство да се освободим от втръсналите ни истини е да престанем да им плащаме обичайния данък на уважение и благоговение и да започнем да де обръщаме към тях свойски, дори с оттенък на фамилиарност и презрение. Да правим например като Достоевски – да поставяме в кавички такива думи като „добро”, „прогрес”, „саможертва”, „идея” и т.н.

Астрологията и алхимията изживяха своето време и умряха от естествена смърт. Но оставиха потомство: химията – изобретяваща багрилни вещества и астрономията – трупаща формули. Винаги става така: от гениалните бащи се раждат деца идиоти. И особено когато майките са твърде добродетелни, а в този случай имаме необикновено добродетелни майки: обществената полза и морала. Алхимиците търсеха философския камък – и напразно си губеха времето, астролозите гадаеха по звездите – и мамеха хората с мнимото си всезнание. За спътнички в живота те имаха ползата и честността и по такъв начин на бял свят се появиха химията и астрономията… По всяка вероятност алхимиците и астролозите са били най-забележителните хора на своето време.

Има достатъчно основания, за да се отнасяме недоверчиво към живота. Толкова пъти той ни е лъгал в нашите най-свидни очаквания. Но още повече основания имаме да не се доверяваме на разума: ако животът е могъл да ни излъже, то е само защото безсилният разум се е поддал на измамата. Може би той самият е измислил тази измама и само от самолюбие прехвърля вината от болната на здравата глава. Така че в края на краищата, избирайки между живота и разума, отдаваш предпочитание на живота. Вече не се стараеш да предвидиш и обясниш, а чакаш, приемайки всичко непоправимо за необходимо.

Природата е оставила логиката и морала на Хегел и Спиноза, а за себе си е оставила дряновицата. Опитай и тръгни да спориш: по неволя ще отстъпиш! Най-умните от метафизиците, католическите инквизитори, са подражавали на природата. Те рядко се обръщали към словото и се доверявали повече на огъня на кладите, отколкото на сърдечната жар.

Да изкриви, да обезобрази отделния човек „за по-голяма слава на бога” (девиз на Йезуитския орден) в средните векове, в епохата на разцвета на католицизма, се е смятало за най-обикновено, напълно законно нещо. Рискувайки да се покажа парадоксален, аз поемам смелостта да твърдя, че идеите се измислят тъкмо затова, за да се добие правото хората да бъдат осакатявани.

Почти всеки живот може да бъде резюмиран в няколко думи: на човек му се показва небето – и бива захвърлен в калта. Ние всички сме аскети – едни по собствена воля, други – по неволя. Тук, на земята, у хората само се събуждат мечтите и надеждите, но те не се изпълняват тук.

Най-голямото изкушение. Във „Великият инквизитор” на Достоевски се крие ужасна мисъл. Кой може да бъде сигурен, пита той – иносказателно, разбира се, - че в момента, в който разпънатият Христос е произнасял думите си „Господи, защо си ме изоставил?”, не си е спомнил думите на злия дух, предлагал му само за един поклон власт над целия свят и че, сещайки се за тези думи, той не се е разкаял, задето не е приел предложението на сатаната… За такива изкушения би било възможно и да не се разказва на читателите…

У един старинен писател, съвременник на Паскал, открих следните забележителни думи: „Човекът е толкова жалък, че непостоянството, с което той изоставя своите намерения, е в известен смисъл най-голямата му добродетел; защото това свидетелства, че тук-там в него има някакъв остатък от благородство, което го насочва да се отвращава от неща, които не заслужават любовта и уважението му.” Колко много се отдалечи съвременната мисъл дори от възможността за такъв род предположения!

Нравствените хора са най-отмъстителните хора и своята нравственост те използват като най-добро и най-изтънчено средство за отмъщение. Те не се задоволяват с простото презрение и осъждане на ближните си, те искат тяхното осъждане да бъде всеобщо и задължително, т.е. заедно с тях, против осъдения от тях да застанат всички хора, дори собствената съвест на осъдения да бъде на тяхна страна.

Да бъдеш непоправимо нещастен е срамно. Непоправимо нещастният човек се лишава от покровителството на земните закони. Всяка връзка между него и обществото се скъсва завинаги. И понеже всеки рано или късно е осъден да бъде непоправимо нещастен, значи, че последната дума на философията е самотата.

„По-добре да бъдеш нещастен човек, отколкото щастлива свиня” – по този златен мост утилитаристите смятаха да преминат над пропастта, деляща ги от обетованата земя на идеализма. Но дойде психологията и грубо докладва: „нещастни хора няма, всички нещастни са свини”. Подземният философ на Достоевски, Разколников, Хамлет и т.н. не са нещастни хора, чиято съдба може да бъде предпочетена, а нещастни свини и най-важното – те сами знаят това твърде добре.

Ако при Достоевски дойдеше човек и му кажеше, че е безнадеждно нещастен, великият художник на човешката мъка вероятно в дъното на душата си би се смял над него и неговата наивност. Нима хората могат да осъзнават такива неща? Нима могат така да се оплакват и все пак да очакват утеха от ближните?
Безнадеждността е най-тържественият и най-великият момент в нашия живот. Дотогава са ни помагали – сега сме предоставени на самите нас. Дотогава сме имали работа с хората и човешките закони – сега вече имаме работа с вечността и липсата на всякакви закони. Как може да не се знае това!

Наполеон се славел като познавач на човешката душа. Шекспир също. И техните знания нямат нищо общо помежду си.

Поостържете руснака и ще намерите татарин. Културността е наследствен дар, който почти никога не можеш да си създадеш отведнъж.

Хората често започват да се стремят към велики цели, когато чувстват, че не са им по силите малките задачи. И не винаги безрезултатно…

Оригването прекъсва и най-възвишените човешки размисли. От тук при желание може да се направи извод – но при желание може и никакви изводи да не се правят.

Философите възхваляват като висша и най-достойна цел на нашето съществуване душевното спокойствие, aequanimitas. Но в такъв случай идеал за нас трябва да са животните, към които в смисъл на невъзмутимост не могат да се предявят никакви претенции. Погледнете овцата или кравата, която пасе. Те не си спомнят миналото, нито се досещат за бъдещето и изцяло живеят в настоящето, което при наличието на добра паша ги удовлетворява напълно.

Тежко нещо е робството и велико нещо е свободата! В края на краищата робството става до такава степен непоносимо, че човек е готов да пожертва всичко само да се изтръгне на свобода. За какво му е на затворника, измъчващ се в килията, неговата добродетел? Той има една цел, едно желание – да се освободи, да излезе от затвора и съответно на това започва да цени в себе си само онези качества, които могат да му помогнат в осъществяването на заветната мечта. Ако за да се строши желязната решетка е нужна само голяма физическа сила, затворникът постепенно ще се научи да смята за висша добродетел здравите мускули. Ако може да му помогне хитростта – ще му се стори, че най-ценното нещо в света е хитростта.

…Иван Карамазов: „Аз не приемам този живот”. Отговор на пръв поглед нелеп: животът не може да не се приема, щом съществува. Но под този отговор се крие нещо друго: още не напълно изразходвана вяра във възможността за окончателна победа над „злото”.


1905

27 януари 2011

Борът през септемрви

Васил Дечов: Из помашкия обществен живот (4)


ВАСИЛ ДЕЧОВ
ИЗБРАНИ СЪЧИНЕНИЯ

Издателство „Хр. Г. Данов” – Пловдив 1968
Съставили и редактирали: Васил Димитров, Станислав Сивриев, Николай Хайтов

ИЗ ПОМАШКИЯ ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ

ОБЩИНСКИ СЪД

Полянката пред Бориковската джамия е препълнена с чалмалия родопчани, които в званичните статистични семейни и други книги са записани с думите: „българи-мохамедани". Голяма част от тия „правоверни българи" са насядали кръстомноги на земята и си приказват на висок глас. Друга част е заобиколила два пълни коша с грозде и станимашкия лангерин, т. е. погърченият родопски българин, който бърже-бърже трупа везните със сладък памид и след като го претегли надве-натри със своите грамове от валчести камъни, изсипва го в кирливите кърпи на мющериите. Някои от последните по нямане на кърпи развиват чалмите си, постилат ги пред кошовете и чакат ред да им путьогли лангерьота адно уко или ючюз драм благу грозде. Под големата слива до чешмата са насядали на колело Хаджи Хасан, Османаа, Дели Кадир, мюдюрина Тахир и още неколцина бивши и сегашни аази. Това колело от бели чалми и кирливи фесове се е опретнало да унищожи няколко оки грозде, което е изсипано връз три къси бели памучни платна, свалени от главите на Курт Бекира, Османаа и един бивш ааза. В това време при агите дохожда Четрок Исеин и вместо обичайния поздрав „афетлерусун (сладко ви) агалар", запитва:
— Ще да гльодате ли днес дави?
— Ще да гльодаме, как да ни ще да гльодаме? — отговаря мидюринът Тахир. — Почекай да изедем гроздесу, та че и давиисе ще да видим.
— Казвай каков ти е зорат ?— запитва Османаа, като същевременно бърже пъхва в устата си един голям кичер (салкъм) грозде и захваща да мляска и гълта като изгладнял вълк, когато налети в изобилна плячка.
— Каков ли ми е зорат? — подзема Четрок Исеин. — Слушайте да ви разправям.
— Нема сига кина да слушаме. Кажи кутри ще ворзуваш (съдиш), та че сетне разправяй за какво ще да гу ворзуваш.
— Ще да ворзувам Мутя Шабански.
— Брей, Смаиле! — изруква се Османаа — Тува ли е Мутю Шабански?
— Ай сега беше тува, ала си отиде нах тех — отговаря отнякъде пъдаринът Смаил.
— Иди го найди и го докарай, свинету.
— Аку ни рачи да дойде, кина да го правя?
— Как нище да рачи? И да ни рачи ще да го докараш. Кажи му, че има даважие и го рука жюмаетес.
След издаване „призовката" да се докара Мутю Шабански, пред жюмаетят се представя Мурад Златюски, който преди половина час се е карал пред вратата на джамията с Медальчето и е вдигал тояга да го бие.
— Тахираа, ти знаиш, чи имаме хасапъ с Медальчену. Останува да ми дава елли груш. Кърк кереть (четиредесет пъти) хи му сам искал, ала ми хи ни дава. Ако има съд в наше селу, ищам да ми сторите ижиро сее пари.
— Ще хи сторим, ала по-напреш ще дадеш юч груш харзувал парасъ (съдебна такса).
— Он груш ще да. Стига да ма гиздирдисува солкува време.
Мурад Златюски изважда една омазана кърпа, развързва възелчето и между гънките се указаха няколко сребърни монети. С треперяща ръка той отдели една петдесетстотинкова монета и я хвърли пред мюдюрина.
— Зоми Тахир парите, леким аку оставите моеса даво мендер алтънда, има мейдан да ида и до Хилбьо и до Суфия.
— Как ще идиш до Суфия? Бельки Медальчену е цар, та да ни можим да сюктисаме ут негу елли груш! Рукайти гу, свинету!
— То е туф — полусърдито забеляза Курт Бекир и се отдалечи малко от софрата.
Едно младо помаче доброволно се нае да изпълни длъжността на разсилен. То отърча при гроздара; около кошовете бяха се натрупали още повече мющерии.
— Саньо, хайда, чи та рукат агине!
— Немам рабута при агине — възрази с висок глас Медалчето.
Османаа чу отказа и каздиса:
— Саньо, тебе думам! Ела тува бре, ешек, зере aку дойда с едно дорву, та ти смилам кокалете!
— За какво да дойда? Уйдисали сте на юмот на Муратя. Ако има с мене алажек-вережек, да си троши главона дету найде по-гулем камень — Иоктур вережем (няма да му давам)!
— Нимой ла кату куче, ами ела нах тув, ти думам — каза Османаа и същевременно взе тоягата в ръката си.
Саньо Медальчето като разбра, че по гърба ще играе дървеният господ „за непокорство на властите", измени тактиката и се приближи до „съдиите".
— Казвайте, кой ми е даважия, — присторено попита ответникът, при всичко че ищецът бе пред него и го гледаше право в очите.
— Оти си ни дадеш на Муратя еллиту груш, бе хинаеть! — извика Курт Бекир и стана прав на крака.
— Казах ви, немам да му давам!
— Зимаш ли аминь (заклеваш ли се), чи нема да му даваш? — вежливо запита Хаджи Хасан.
— Защок да зома аминь? Е ни сом агуптин да са колна. Да са прикальне Мурат. Ако зоме аминь, не елли груш, юз груш ща му дам.
— Нему са ни пада да се кълне, пък ти мадим ни зимаш аминь, ще да му броиш парите.
— Казах ви, йоктур вережем!
— Тъй ли? Смаиле, иди затвори сое хинеетин и доде не брои елли груш на Муратя, да го ни пусниш.
— Е ни сом хайдутин и катилин, да ма затварете. Кабуль етмем да ма затварете!
— От хайдутин си бетер. Чилек, дету са мочи да изеде чузди пари и си ни плата борчет, е по-гулем едепсизин и от хайдутин.
— Аферим, агалар! Хубаву правите. Затварете факиресе за нищо и никакво, леким аллах си знае работата. То ви са ни ще размине. Е нема да ви сторя нищо, ала са ще найде чилек да стори и вас тербейо.
— Бак шю едепейзи, заканюва са още! Скоро, Смаиле. откарай тоя ханзърин в пардалникан!
Пъдаринът подкани Медальчето да върви напреде му. Последният се покори и тръгна, като продължаваше да укорява агите, които го съдиха. През всичкото време на съденето и „четенето" на „резолюцията", жюмаетят спокойно слушаше и ядеше грозде. Но когато пъдаринът подкара Саня за пардалникът, народът изгуби търпение и се намеси в съдбата на осъдения.
— Слушай, Саньо, срамота е за тебе да та затворят за елли груш! Нимой прави инать. Дай ги! Аку Мурат е хаклие, ще хи даваш и днес, и утре; пък аку е хаксъс, от аллаха да гу найде!
— Нема да ги дам. Он сеньо да лежам хапус, пак хи ни давам. Да ма затворет. Е ни сом жена да ма е срам. Шюкерлерусун, ни сом ни украл, ни прибил.
— Мурат брей, отстъпи беш он груш. Да ти даде кърк груш, та са сгодите. Кумшие сте. Срамота е да са ворзувате и затваряте.
— Давам му утус груш, и то за садако.
— Дай му кърк груш. Нимой станува резил за он груш.
Последните думи изрече братът на осъдения. След половин час преговори, най-после Мурат и Медальчето се сгодиха. Медальчето като видя, че ще умете паяджината в селския затвор, склони да брои на Мурадя четиридесет гроша след десет дни, и то с условие, Хаджи Хасан да стане „кефиль" на длъжника. Последният се съгласи да бъде поръчител и Медальчето, вместо да почива в „пардалника", седна при кошовете с гроздето. От яд той си отмъсти на последното, като унищожи от него тъкмо една стара ока.
След петнадесет минути отдих съдът продължи заседанието.
Кваз Мустафа от Жубраилските колиби, след като внесе три гроша харзувал парасъ, заяви, че Садък Гумински му дължал сто и двадесет гроша от петнадесет години насам. Досега го не е „закачал" — не си искал аладжакът, защото бил факирин; ала сега синовете му станали големи и го „подпрели". Един от синовете на Садък даже бил зел икиюз леф от дърва, които продал на търговци,
Ответникът Садък Гумински, щом чу, че го ворзува (съди) Каваз Мустафа, без покана се яви пред съда.
— Садък, оти са ни сгодите с Кавазас? — запита го кметът Тахир.
— Е нема да му давам, Тахираа. Наистина, е имех да му давам онбеш сеньо евель, ала ага неговуну момчетище остави сестринана ми дощера, фатихме хи за никех парасъ. Никехат бе икиюз груш. Е дадох на сестринана ми дощере адно тарло за юзирми груш и Садък хи даде сексен груш, та са слегна хасапет.
— Хаер, анлъш си, Садък. Ти даде наистина тарло на сестра ти, ала то бе за мерас. Ни повниш ли, че та тогава тросеше мерас ут бубайка ти? Никехът си е сгодих. Мене тогава продадоха волът да платя никехът.
— Продадоха гу за жеремьо. Повниш ли какво стори твоето момчетище? Остави си жената, та че отсурна (отвлече) по-малката хи сестра. Сбраха са тогава роднини и кумшие, строшиха ти вратана на кощана и си утньоха момичету. Волът ти отиде за жеремьо.
— Е ни дадох жеремьо. Волът отиде за никехат.
— Нимойте са припира за стари рабути — пресече спорящите страни Хаджи Хасан. — Садък, имаш ли да даваш на Кавазас юзирми груш?
— Немам, Хаджи ага. Имех да му давам, ала ги слегнахме със сестра ми за никехат.
— Зимаш ли аминь, чи ни му си борчлие?
— Зимам. Валла и билля. Кавурин да стана, аку имам да му давам скорошена паро.
— То са сворши, Кавас: Садък са прикална.
— Ага са прикална, афетусун. Изеде ми париците, ала от аллаха да го найде!
До икиндия Бориковският общински съд разгледа много граждански и углавни дела. Едни от тия дела се свършиха с помирение между страните; по други дела съдът издаде решение и присъди, а две се отложиха, за да се решат окончателно през нощта, когато господ спи. По едно гражданско дело ищецът пожела решението да се приведе в изпълнение след една седмица: ако ответникът в течение на седем дни не даде на ищеца сумата от шест турски лири, то да се продаде на мизать мулето на осъдения и с тая работа се натовари интизапчията — помощник кмета Курт Бекир. Последният за по-голяма сигурност и за да няма главоболие след изтичането на срока, заповяда да му се предаде още сега секвестираното муле и да остане под негов надзор. По две дела за право на собственост на ниви и спорни граници, съдът назначи седемдесетгодишните старци Кадир Муря и Сюлейман кехая да отидат на спорните места, със собствените си ръце да побият синоре и който отпосле помести синури или приоре нивата на съседа, да плати глоба юз груш. Отложените за вечерта углавни дела за съда и публиката не бяха толкова интересни и заплетени — можеха да се свършат и изпълнят за петнадесет минути, но понеже между присъствуващите се намираха и ябанджии, а именно: станимашкият лангерин, калайджията Вълко и семерджията Стоян, то съдът намери, че е неудобно тия дела да се решат в присъствието на кавуре, които може би ще се изпуснат да кажат два лафа на някой държавен чиновник. По едното углавно дело по подозрение се обвиняваше Метю Перчемчето, че е открал една пчела (кошер) на Фатма Исеинбашова, а по другото се обвиняваше Курубашовският чапкънин Исуф, че се е драпал на един прозорец и е искал да влезе в една къща, в която няколко момичета чокали (чепкали) вълна и пели песни. И двамата обвиняеми още от заранта си отпочиваха на хладно в пардалника.
По икинди-намаз (вечерната молитва) съдът преустанови заседанието и публиката взе да се разотива. И съдиите се приготвиха да си вървят. Но тъкмо когато Хаджи Хасан ставаше и си отърсваше шалварите от праха, някой извика:
— Брей, кутри ли кара Гиритлиена! Двамина варвьот напреш негу и некву са чернее на вратувене хми.
Изведнъж всички вторачиха погледите си към пътя, който на лъкатушки се извива по Илчовото борце и прехвърля през върха Юрюцка чука.
— Некав едипоизлик пак е станал, Мутлак, Гиритлиена е фатил харсозе.
— Какви харсозе? Не видите ли, дену са чернее на шиине, чи е кожи. Котри ли са ще припе пак?
— Хем наистина, брей! Нува са чевермежие. Изели са буднему бравкувете, ама лош Гиритлие! Наврял хми е кожине на вратовете.
След пет минути Гиритлията, с мартинка на лявото рамо и с гол каракулак в десната ръка, се изтърси пред хюкюматет. Пред него вървеха с вързани назад ръце, с пълни торби на плещите и увити овчи кожи на вратовете, двама двадесет-двадесет и две годишни, червендалести момци, които гледаха в земята и тежко, тежко въздишаха.
— Акшамхаирусун, агалар!
— Алларазола, Адеме! Хаирулсун, хаирулеун!
— Хаирдър!
— Аферим, аферим, Салих! Аферим, Режепе! Хубава рабута сте сторили, занает сте фатили!
— Не ли ва е срам, бре кераталлар!
— Има у тех срам! П-ю-ю, маскари! Резиле! ...
Чевермеджиите мълчат и гледат земята.
— Адеме брей, де фати сее едепсизе?
— Фатих ги в Големан дребак. Таман свинетата беха одмахнали чевермете от оганен и е са истросих при тех. Давранмаин — хми изруках — зере ще да ви надупчам като решету, и откачих мартинаса. Адносу свине рипна и са пумочи да бега, та са раскрачи кату жеба. Другусу било еца страшливу. Лю рукнах му и са поледи на местону.
— Чи как ги усети, Адеме?
— Да ви кажа ли е вам? Е еца борже усетам сакива работи. Утидах на Смаилкехайовен ятак. Увчерене ми са уплакаха, чи хми липсали два брава. Нищо не рекох. Посидех бир сахат, че си нарамих мартинаса. Ага излезах на Славува чука, погльоднах дребакан, ала нийде ни свети. Тьовно е като рог. Взирах са, взирах, че ми са стори на адно месту да светна искрица, колкоту адно съчмо. Там пекот бравене, си рекох на юмос и са бутнах в баирен. Юч сахать обигравах нагоре, надолу. Щех да си извадем учисе по чепене. Хеле хи разгельдисах. Е хи фатих и докарах, пък вие хи правите каквоту щете.
— Аферим, Адеме! Дано барек хи си сторил тербейо по пот...
— Сторите xи вие тербейо. Е немам нафуз да хи праве тербейо.
— Адеме, разварзи хми кожите и торбите и хи затвори дену другине едепсизе!
— Да хи нареди Смаил, чи е ще да ида и за друга работа.
— Каква рабута?
— Каква ли? Жюрускуну Сираче са пумочилу да отсурне момичену на Имамскак Шабана. Сбралу, свинету, бир-кач киши аркадаше, золи брадви, строшили нащес вратана на Шабанувана коща, влезли вотре и нагребли момичену и хайде у тех. Шабана гу нимело v тех. В увцене бил, на Шилещиян ятак. Ага са научил, Шабан събрал врют неговине роднини, нарамили и те брадви и ножове, утишли у Сирачену, строшили му вратана и си утньоли момичену. Ала Сирачену удрилу с адин кол Шабанувана жена, и та отишла с москине, порснало хи главона и сига бере душа.
— Брей, чи белки и накава бельо е станала! — с удивление извика кметът Тахир. — Какво да правим. Османаа?
— Какво ли ще да правим? Проводи куружиесе да сберат беш-он киши люде от Света Марицкине колиби, да сардисат кощана на Сирачену, да фатят нега и аркадашене му и да ги допраскат до довечера.
— Тъй, тъй Османаа — потвърди и Хаджи Хасан. — Тахире, аку мислиш, чи там има люде, провуди и от тув. Нашине колибаре са калън кафалие, та са щат и даврандиса на куружиеса.
След половин час Гиритлията с мартинката на рамо поведе четири-пет души нефрам, за да хване незаловените едепсизе по колибаците.

Часът е пет по турски през нощта. В Бориково владее пълна тишина, защото почти всички бориковчани се намират в обятията на Морфея. Сегиз-тогиз се чува далечно и слабо кучешко лаене, но то не се смята за нарушение на нощната тишина, тъй като спящите не могат да се събудят от него. През това време в никакъв прозорец на селските къщи не се забелязва някаква светлина; само общинският двор и местата около него правят изключение. В прозорците, които осветляват канцеларията и чевермеджийницата, се забелязва съвсем слаба светлина, която още по-слабо се отразява на отсрещния ред. Но каква е тая светлина? В канцеларията на масата е поставена една тенекиена ламбица с окадено стъкло и свит наполовина фитил. Слабата светлина, която излиза от ламбицата, е жълто-червена, та и осветените предмети се представляват жълто-червени. На кревата и в другите кътове се мяркат някакви фигури, които повече приличат на фантастични видения, отколкото на хора. В чевермеджийницата на огнището блещукат няколко въглена и полуизгаснали главни. На пода са се натъркаляли няколко човека, на които по въздишките се познава, че са живи. По коридора се движат няколко фигури и произвеждат слаб тропот, смесен с дрънкане на железа.
От канцеларията първо се чу дрезгаво изкашлюване и после човешка глъчка:
— Брей, Адеме, влези вътре!
Една от фигурите, която се движеше по коридора, се спре за минута, после отвори вратата на канцеларията и злезе вътре.
— Адеме, повдигни ламбата и си нагоди хайготет (инструментите). Рукай и Смаила!
Гиритлията приближи до масата, повдигна витлото на ламбата и се дръпна малко настрана. Усилената светлина облещи всички прадмети в стаята. Тъмните живи фигури добиха образите на същински човеци. Тия човеци бяха мюдюринът Тахир, Османаа, Курт Бекир и Дели Шабан.
— Амеде, доведи Метя Перчемчену!
— Ей сега — отговори Гиритлията и излезе вън. В тъмнината Гиритлията бръкна в джеба си, извади един голям отключ, отключи вратата на чевермеджийницата, влезе вътре, ритна с крака си един търколен труп и извика:
— Станувай, Метьо! Станувай бе дамус, чи та рукат агине в канцелариена!
От гърлестия глас на Гиритлията се стреснаха всички обвиняеми, които лежеха по пода. Те станаха на крака и зеха да си трият очите. Метьо Перчемчето разбра каква е работата, но не можеше нищо да направи. Той се покори на заповедта и плахо тръгна пред Ахмеда. Когато обвиняемият влезе в нощната съдебна заседателна зала, всички „съдии" станаха на крака и зверски погледнаха обвиняемия право в очите.
— Метьо, ти ли украде пчелата на Фатма Исеинбашоска? Право казвай, зере аку изложиш, аманъ сикиктър!
— Не сом е, Османаа. На криво ма бедьот — с умоляващ глас отговори Перчемчето.
— Ти си бре, ханзър! Казувай какво стори медот!
— Ни сом е, Шабанаа, на хак ерине ще да тьоглем.
— Ложиш, керата! Иктисайте гу, Адеме!
— Икън шуну!
Пъдарите, Гиритлията и Смаил, щом чуха последната заповед, повалиха Метя на пода, нахлупиха го, разпънаха гънките на шалварите му, и единият от тях го притисна на краката, а другият на главата. В това време Дели Шабан и Османаа зеха по един цап, изпречиха се един срещу друг от двете страни на простреното Перчемче, вдигнаха нагоре цаповете и изново зарукаха:
— Казувай бре, динсис, де е кошет с медот, зере ти смлехме кокалете!
— Низна! Е ни сом окрал пчелата! Нимойте ми зима здравесу!
— Удри, Османна! Инкерда е, свинесу! — извика кметът Тахир.
Дели Шабан и Османаа не чакаха повече. Те захванаха с голяма сила да слагат цаповете по задницата на Перчемчето. Обвиняемият при първите няколко удара се само гърчеше, но мълчеше. Обаче това мълчание разядоса още повече двамата „съдии" и те усилиха ударите.
— Кораво е, свинесу. Удри, Османаа!
— Олеле, майчице, олеле! Пребиха ма. Олеле, аллахко! — чу се сърцераздиращ глас.
— Казувай, бре домус! Ща та прибием, бре керата, ако правиш инкер!
— Олеле! Олеле, майчице! Чекайте ще да кажа...
Съдиите веднага спряха „съдебното дирене". Османаа цял изпотен дълбоко въздъхна, хвърли цапа и се тръшна на леглото да се отмори. Пъдарите повдигнаха обвиняемия, помогнаха му да седне на един изкривен стол и после зеха да изваждат кутиите си да запалят тютюн.
— Е, Метьо, инкерда ли си още? Оти по-напреш си не каза право, та да ни едеш лобут? — ироничееки каза Дели Шабан.
— Кажи си, кажи, Метько! — допълни Гиритлията, зере аку правиш инкер, ей сее цапуве ще са стушот по гърбот ти, таче тугава ще та уставим да ти сберот кокалете в адно кошница.
— Нимой инкери, мижув, та и нас да ядосваш — каза мюдюринът Тахир. — Чилек се изменя, тя буднош и кабахать прави. Леким аку има грешка, има и прошка. Знаиш ли, аку та уткараме в хюкюматен, каков ще ти е халът? Таман он сеньо ще да лежиш в хапусханьона! Кажи, останал ли е още мед или врют го изеде?
— То си седи. Да дойде Фатма да си й го дам. Скрит е в Папратюви ниви. Турил го съм на адно хольма.
— Хаер. Ти ще си платиш пчелана. На Фатма ще хи дадеш... Колко да хи даде, Османаа? Как ще да речете?
— Да хи даде за пчелана он леф и за жезо да деде ирми леф, та че да си върви. Сая работа инак ни може да се сгоди.
— На Фатма ще да дам ирми леф, ала да ма почека, чи сига намам пари. Пък за жеремьо е млогу ирми леф.
— Ниможе по-надолу от ирми леф. Найди утус леф, та да са сгоди сичкусу.
— Пусните ма сига да си ида, та да тросе пари; то са е виделу, чи ще да са дават.
— Нема да та пусним доде ни броиш утус леф. Пусна та щим, ала ако будин ти стане кефиль за два дена.
— Чи кой ще ми стане кефиль? Османаа, стани ми кефиль за бир кач гюн. Аку та е страх, ще да ти оставем аманеть тюфекен и адин сърмалие пищол.
— Бива, стана ти ща, ала да ма ни усрамотиш! Ага са совне, идите с Адема у вас, зоми аманетен и го донеси у мене в кощи. Чу ли, Адеме? Утре чин сабах ще да своршите сае работа, пак доде са совне да поседи Метьо тува. Хайда, Метьо, иди утводе и полежи, леким още аднок, ако сториш никаф едипсизлик, ще да та убесим на сливана до жюмайона!
— Чу ли, Метьо, какво ти рече Османаа. Хубаве му заповни думите. Ако будин са уплаче от тебе, куртулуш нема. Гльодай от сега нататъку мравка да ни настопиш!
— Аллах етмесин, от сега нататъку да сторя некву лошу. Леким ще ви са молем, нимойте казува на хюкюматен за пчеласа.
— Хайда, нема да казуваме. Да ти е просто! Леким да повниш каков насахать ти дадахме!
Метю Перчемчето, наказан от съда и „височайше", помилван от Османаа, охкащим от болки, излезе от Бориковското чистилище и отиде та легна край огнището в чевермеджийницата. Гиритлията, след като постъпка огъня, бащински даде съвет на пострадалия да си наложи гърба и заднището с прясна овча кожа, която в скоро време „измокнува" съсирената кръв.
Съдът продължи заседанието. В течение на два часа разгледа и реши останалите „углавни" дела. На всички обвиняеми резолюцията се изчете по гърбовете им, и то с цаповете.
По делото на Исуф Курубашовски изтъкнаха обстоятелства, които му намаляваха вината. Доказа се, че Исуф от яд се драпал на прозореца, гдето пели момичетата, защото по-рано една мома, негова роднина, го поканила да отиде на межията, но другите момичета затворили вратата, присмели му се на закърпените шалвари и го нарекли „плюнчу". Освен това някои от съдиите си припомниха и своите подвизи по меджиите, когато са били млади, та и постъпката на Исуфа отдадоха повече на аджамалъка му, отколкото на злонамереност. Предвид на това, съдът осъди Исуфа да му се сложат по гърба десет цапа, и то само за пример на другите чапкъне.
— Ни бива никутрек да оставаме без тербейо - рече Османаа. — Ударите му бир кач жоп, че го пусните. Нимойте му зима жеремьо, чи е еце голо, свинесу.
Делото на чевермеджиите се лесно разреши, защото престъплението бе заварено и веществените доказателства — кожите и чеверметата бяха налице. Съдът осъди виновните на много тояги, от които им се попукаха месата и зашурте кръвта от тях. Освен това наложи им се и допълнително наказание, независимо от заплащане на бравите: те трябваше да дадат по осем лева или по един брав (в натура) глоба.
Журуското Сираче и другарите му, които се бяха опитали да отсурнат момичето на Имамскек Шабана и беха пукнали главата на Шабановата жена, претърпяха най-строго наказание, при всичко че и това дела имаше обстоятелствата, които намаляваха вината на обвиняемите. При „съдебното дирене" се доказа, че момичето само от по-рано се подавало на Сирачето и с разни знакове и постъпки давало да се разбере, че то гали виновният. И Шабаница била съгласна Сирачето да им стане зет, обаче Шабан (бащата) не скланял на това и искал да даде дъщеря си на друг юнак (момък). Гиритлията разправяше на Османаа и другите „съдии", че когато отишъл вечерта да хваща Сирачето и другарите му, Щабаница, макар и с пукната глава, молила мъжа си да не прави даво, ала последният я напсувал, казал и други лоши думи. Гиритлията казваше още, че Шабаница била отишла в къщата на Сирачето, не да отнима дъщеря си, а да я брани от яростта на баща й и другите контранападатели. Сирачето случайно било ударило Шабаница по главата. Обвиняемите казваха същото, каквото бе казал Гиритлията, но при всичко това „съдът" издаде строга присъда: на всички обвиняеми се удариха по тридесет-четиридесет жопа; освен това Сирачето бе глобено с две турски лири, а другарите му с по една лира.
— Ни щем сакива резиллице в нашес мюдюрлюк — рече Османаа. след „прочитането на резолюцията". — Нее шерфънтии — майка и дощера — са вдигнали упашкине и са чудет де да са почешат. Ким танар, ким бакар мож и бубайку. Шабан ходи с проврети царвуле, чука са у дорву и камень да стече неква паро за мисир и житу, пък негувине кучки пезевенклик и... разсправят. Сирачесу за друго ни е кабахатлне, ами оти да троши порти. То требуваше да пита какво ще да каже бубайкуну: бива ли или не бива. Аку рече ни бива, да са отсуне. Зорла гюзеллик олмас.
— Развали са светос, Османаа. Сее години младисе ни питат ни бубайка, ни майка. Кюлкусу и да са мочим да ги вкараме в пот, ни ще да можим. Да не е туегаеса, та женисе ще да торнат биз фережи, пък мумичетата и юнацисе ще да зомат да са збират на хора и попрелки каквосу кавуресе. Геченде ходих нах Елово. Лaxa са да е празник. Гльодам разторнали са пу сукачену женене, лефтери, женски и моски — врют на адно. Думат си, вищьот са като кобили, хинкат са, зализуват са и са вартьот кат' калайджие. Да са врют роднина, та какту и да е; ала ни со роднина. Те са сбирщина от врют крайовесе. От де нема люде в Елово. Та че остави ябанджиене, леким и еловци са са изпущили. Бу сарада Елово меса на Бикрещ (Букурещ).
— Еловци карат касабалийски. Във врют касабисе има сербезлик. Ти тех остави. В касабисе да правет каквоту щот, пък ние да си държим старусу, каквосу сме нашли бабандан, дединдан (от бащи и деди).
— Тъй, тъй, Тахире. Да си държим старусу, зере аку гу изпусним, бизим ишимиз думандър. Ала заприте му лафът. Колко е сахатет, Османаа?
— Дьорт бучук. Има още бир бучук сахат, доде са совне.
— Останахме биз сон сае нощ. Хайда да си вървим!
— Чекайте да лапним чевермица, че тогава да си вървим. Адеме, развързи аднота торба с чевермьота и донеси адин чейрек! Другата ежте вие с Исмаила. Дай и на хапузене да коснат, аку са гладни. Едепсизликес си е едепсизлик, ала и хапузинан е чилек, ни требува да са уставя гладен.
Съдиите, след като оплюскаха един чейрек от краденото чеверме, т. е. — от веществените доказателства, станаха да си отиват.
— Тахир, ние своршихме млогу рабута сая нощ — каза Османаа. — Сега ще да си вървим. Ти гльодай да сбереш жеремьоса, зере сее дене ще да требуват пари и за хожеса, и за писарес.
— Бива, бива, ще да хи сберам. Нагодно ни ще изкольчи ни адин мой син. Адеме, ага са отмахним след ерум сахат, пусни хапузене, та че иди са наспи и ти. Смаил да спи тува, чи утре ще на потроси будин чи¬лек. Ни бива да са порснуваме врют по кощисе.
— Нимойте тьогли кахор за нас — отговори Гиритлията, който с нетърпение чакаше да се махнат агите, та и те със Смаила да си хапнат чевермица.

В канцеларията на Бориковския общински дом си отпочиваха на кревата Хаджи Хасан, Османаа, Курт Бекир и кметът Тахир. Писарят Борилков се навел над масата и пише нещо. Агите, наситени на разговор, накълчени, полулегнали един до друг, пушат тютюн, прозяват се и мислят. В това време вратата ненадейно се отвори, и Гиритлията с мартинката на рамо, зазноен и запъхтян бърже влезна и като забележи, че всички мълчат, извика:
— Какво са мислите? Станувайте и правите тертип за конак!
— Каков конак? — пулено запита мюдюринът Тахир.
— Кадияте иде! След бир сахат е туф. Е подминех да сторе хабер.
Гиритлията бе ходил да носи „киниги" в околийското управление.
Хаберът, който донесе Гиритлията, стресна всички аги. Те бърже станаха на крака, впериха един в друг очите си и няколко минути се гледаха, без да проговорят нещо. Пръв наруши мълчанието Османаа.
— Аджеба, за какво ли иде кадияна? Да нема некаф мюзеверлик?
— Кой знае защок иде, ама за каквоту и да иде, порву требува да са види конак—рече мюдюринът.
— За конак е льосну — отговори хаджи Хасан. Да дойде у мене. От сутре почистихме удайона и постелихме две нови халища. Кату га сам знаел, чи ще да имаме мусефирин.
— Бива у Хаджиеса — утвърдително каза Курт Бекир, който отзаран са бе карал с жена си за пислик в къщи.
— Адеме, найди Смаила и му речи да дойде лю ей сега — заповяда кметът; пък ти, Стайку, нареди книгисе в канцеларияса, зере кадията може да дойде и тува да разгльодува некву.
Писарят Борилков също не малко се смути, когато чу, че съдията иде и взе машинално да бара и премества книжата по масата. Дойде му на ума за книжата по общинския съд и като знаеше, че по тях нищо не е писано до сега, захвана да мисли как да „вапца"' съдията.
Хаджи Хасан си зе тоягата, тръгна да излиза, но се спря на вратата:
— Тахир, е ще да ида в кощи да понареде адно-друго, пък ти стори тертип за посрещанету. Найдите брав и ока мед, пък за друго нимойте тьогли кахор.
— Всичку ще да найдим. От тебе конак, пък от нас масрафет.
— Льосну е за всичко, лю да гльодаме да са ни усрамотим.
След излизането на Хаджията, Гиритлията и Смаил влезаха в канцеларията да чакат заповеди.
— Смаиле, още сига да идиш нах „Трингускине" колиби, да найдиш Чакатилчену и Мелезан и да им кажиш да дунесот по един дебел шишек. Кажи хми, чи е душол кадията, та да ни сторят некво да останим биз браве. Аку немат дебели шишеци, да фатят куздами, ала еца дебели. Зомат ли да кольчат, кажи, чи хми е бузук рабутана. Ще хи фатим и ще хи сторим теслим на кадияна за харсъзлъка, дето сторите геченде. Чу ли какво ти казах? Пък ти, Хасан, си и уморен, ала стори кайреть и иди в Жюбраилица, та кажи на Селимускех Саня да фати бирики уко риба. Зоми ючдьорт уко мед от Хасанкехайовцех и го донеси. Технуну момчетище е аскер качек, крие са свинечу, ала ако ни дадот мед, ще да го проводим сас салтанат в Хилбьо. Ха! Зуберих да кажа, ако видиш потюм в Керкелецкана махало кехаена Сюля, кажи му лю ей сега да иде нах Хаджиювана фудайо!
Мюдюринът Тахир, след като даде още десетина подобни заповеди на останалите аги, съветници и на писаря, излезе от канцеларията и се упъти за дома на Хаджията, за да уредят на мястото всички други работи по посрещането и гощаването на съдията.
Привечер очакваният големец-гостенин пристигна в селото. По указание на придружаващия го стражар той се упъти за общинската канцелария. Това като видяха агите, присрещнаха го и го поканиха да бъде „мусефирин" на Хаджията. Съдията, родом откъде Севлиевско и скоро „пратен на заточение" в Рупчос, изпърво вежливо отказа да бъде гостенин на Хаджията, но като му се даде да разбере, че в Бориково няма хотели и ханове, склони на молбите и последва агите. Когато тоя изтънчен господин влезе в одаята и разгледа обстановката в нея, намръщи се и си каза на ума: „Как ще осъмна в тоя мръсен вертеп." Но нямаше какво да стори. Ще не ще, ще е гостенин на Хаджията. Господин Михов — така се зовеше съдията — скоро се помири с положението си. Той си изу ботушите, закачи си пардесюто на една дървена кукалка и седна връз една корава възглавница, натъпкана с парцали от стари шалвари, калцуни и долами. Доде се приготви вечерята, всички по-видни агалари или „селски бъркачки", както ги казват по нас, се провърваха да кажат на кадията „хош гелдин, ефенди!" Тия бъркачки по покана на Хаджията останаха в одаята и за вечеря. Господин Михов остана много доволен от помашките гозби. На софрата бяха сложили следните ястия: печено месо или шиши-чевермеси, пържена пъстърва, клин (баница), полята с мед, чорба от ориз, пилаф, брано мляко, бърканица (мътеница) за пиене, пържени яйца, сирене, пържена кокошка и ръжен хляб. Съдията, на когото стомахът не може да побере повече от сто драма хранителни продукти, хапна по няколко хапки от всички ястия и заяви, че се е богато нахранил. Това никак не удиви агите, защото те знаят, че новите рупчоски големци изпърво малко ядат, но като стоят по няколко години на заточение в помаклъка, надминават в яденето и самите помаци. За пример им служи бившият мирови съдия Б-в, който едно време изяждаше на едно ядене по две оки леща и ако имаше келепир, „омахваше" и една ока чеверме. Както и да е, но докато Михов изпуши една цигара, на софрата останаха само празните съдове. Десетте души чалмалии сътрапезници „очукаха" цял брав. две оки пъстърва, една кокошка, двадесет пържени яйца, цяла тава баница, една ока мед, голям сахан пилаф, една ока сирене, две оки брано мляко и най-сетне изпиха цяло ведро бърканица. При яденето челюстите на „селските бъркачки" така силно тракаха, като че двадесет вълци се давят над волска мърша. Господин Михов, унесен в своите размишления за челюстите на помаците, не забележи кога изчезнаха всички ястия от софрата. Но когато видя това, той се удиви и уплаши. „Наверно стомасите на тия хора ще се пръснат след половин час" — каза си той на ума. Обаче напразно господин съдията очакваше това и се плашеше. Бориковският горгор башии стояха още два часа при него „на мухабет" и когато забележиха, че той вече се прозява, един по един си излязоха от одаята и отиваха по домовете си да спят. На другия ден, когато господин Михов си още отспиваше, снощните му сътрапезници бяха вече на крака и го чакаха пред Хаджиевата къща.

Канцеларията, чевермеджийницата и коридорчето са пометени и напръскани с вода. Писалки, мастилници и книжата, находящи се на масата, са очистени и подредени. Всичко друго си стои неизменено. От водата, която е попръскана, се е образувала малко кал на подовете, но това е нищо. Писарят Борилков още вечерта бе липсал и се не знаеше къде е бил през нощта. Това бе смутило кмета, толкоз повече че при гощаването на големеца и Стайко трябваше да бъде там. Но където и да е бил през нощта, Борилков при изгрев слънце се намери в канцеларията. Кметът, щом научи това, се успокои.
— Стайку требва да е ходил в технуну селу да донесе кинигите за умиралкисе и никехесе — каза Тахир на Курт Бекира. — Е му думах да хи ни носи нах тех, чи варън та щат потребува апсъздан, ала ма ни послуша. Рече ми, чи ще да пита за некви работи други писаре и кинигите ще да направи у тех, в кощи. Ала какту и да е, пак е своршил работа.
Докато агаларите си приказваха едно-друго пред портите на Хаджийовата къща, господин Михов, след като се добре наспа, етана, уми се, пи кафе и после зе една папка с празни книги и се упъти за общинския дом. Кметът и другите кукунозе го последваха. Когато съдията влезе в канцеларията, Борилков стана прав, здрависа се с „ревизора" и го покани да седне на неговия разкривен стол.
— Дайте ми, господин писар, регистрите за ражданията и умиранията!
— На масата са, господин съдия. Ето ги!
След половинчасово прелистване и земане бележки господин Михов се обърна към писаря и му каза:
— Господин Борилков, регистрите са много неправилно водени. Освен това по тях има много зацапано, стъргано и поправки без уговорки. Съгласно закона, за тия нередовности е отговорен кметът и аз требва да го накажа. От своя страна кметът е длъжен да накаже вас. Но предвид това, че моите предшественици не са правили чести ревизии на общинските управления и ие са давали упътвания на писарите, аз ще постъпя за пръв път снизходително. Ще глобя кмета само с няколко лева, и то когато в края на годината изпратите тия книжа в съда. Но за в бъдеще бъдете по-акуратни и внимателно работете по тия книги.
— Благодарим, господин съдия — отговори писарят.
— Ефенди — намеси се кметът Тахир. — Стайку е еца чалъшкан копеле. Мочи са всичко хубаво да стане, ала буднош са и сгрешава. Опрости ни сига, че за нахпреш ако сгрешим, нема да са сордим и бин леф да ни туриш.
— Казах, аз ще бъда за пръв път снизходителен.
— Да си жив, ефенди! Аллах здраве да ти дава, да са покачиш и на по-голем меснеть.
— Господин писар, дайте ми книжата по общинския съд!
— Ние не сме писвали в тех нищо — отговори писарят.—Те си сидьот празни.
— Как така! — извика с удивление съдията. — Тук не съдят ли се хора и не записвате ли решенията и таксите, които прибирате по гражданските дела?
Писарят Борилков мълчи и червенее. Пот го избива по лицето.
Хаджи Хасан, Османаа и мюдюринът Тахир, които до това време стояха прави и мълчаха, като разбраха, че Стайко го „укашка", побързаха да му дойдат на помощ и да го спасят, а заедно с него и себе си.
— Ефенди, да ти кажим ли право — подзе Хаджията, като същевременно си бършеше потта от лицето, — в нашес мюдюрлюк людесе са еце кротки и еце са разъллие (честни). За малки, та че и за големи работи, са ни содят. Будни и да са испудекат за дребни работи, намесим са от туф, от там и ги сгодим на сукакан.
— Ще рече, никой не завежда дела?
— Хаер. До сега никой ни е давал харзувал — про¬дължи Тахир. — Право казва Хаджияса: кумшийски и руднински си са сгадаме.
— Не стават ли във ваше село кражби, палежи, унищожаване на посеви?
— Аллах да ни чува от такива работи! — каза Османаа,—Ала „дету има селу, ще има и гробе". Буднош стануват малки харсъзлоци, ала еца редчиш са лахува. Аллах бин берекетверсин, на сее години хикюметас ни оставя да стануват харсъзлъци. Фати ли са будин мой син в кражба или друго некву, о сахать го тикнуват в хапусханона. Там си и изгнива. Сакава слобуда нийде ни щем на.
— Браво, браво! Аз искрено похвалявам вашата община и вашите селяни. Както се вижда, вий добре си живеете. Честност, сговор, свобода — това трябва да бъде идеята на всички, които милеем за тая страна, в която всички сме се родили. Сега си спомням нещо... Като преглеждах книжата в съда и статистиката за криминалните дела, забележих, че почти никакви обвиняеми не е имало от вашата община.
— Няма, ефенди. Нашисе люде са кротки. Сгадаме са.
— Това ме много радва.
Писарят Борилков въздъхна, а агите се подсмиваха под мустак, като си казваха на ума: „Много си зелен, ефенди. Хубаве та вапцахме."
След свършването на ревизията господин Михов заповяда да му стегнат коня, за да си върви.
— Йок! Саде о олмас! — каза Хаджията. — Гладен ли да та упратим, ефенди? Ще да косним (закусим) каквото е дал аллах, че тогава си иди сас здраве.
— Благодаря и много благодаря, почтени хора. Аз бях много добре нагостен и недейте прави повече труд и разноски за мене.
— Какви разноски сме сторили? Никакви. Аднож си душол в наше селу, седе бир-кач сахать и ищиш да си вървиш. Почекай, ефенди, нимой борза. Раджаедеръм!
Съдията не можа да убеди агите да го не задържат за обяд. Той се съгласи да им удовлетвори молбите и ги последва към одаята на Хаджията. Обедът бе повесел от вечерята, защото всичко се свърши благополучно. Писарят Борилков, който миналата нощ изходи едно пространство от четиредесет-петдесет километра и в течение на двадесет часа не бе турял нищо в устата, с вълча охота ядеше чеверме и пиеше бърканица.

Пред едно кафене в Елово са насядали на дъсчени столчета неколцина господа, облечени във френски дрехи. Един петдесетгодишен тантурест турчин с подпасан пояс и с емении на краката изнася от кафенето на една тенекиена табла няколко големи алатурка чаши с кафе, поднася на всекиго от присъствующите по една чаша и същевременно произнася обичайния поздрав:
— Сабаххаиролсун, Гочо ефенди! Сабаххаиролсуп Е-в ефенди!
— Алларазолсун, Бекир ефенди!
Кафеджията беше разсилен при едно държавно учреждение в румелийско време и тогаз той придоби титлата „ефенди". Всички еловчене признават „ефендилика му" и така го зоват. Изключение прави само един шагаджия фелдшер, който всякога, когато си поръчва кафе, се изруква:
— Бекир кехая, яп бир кафе, ара дукус таванлие (т. е. с каймак).
Бекир ефенди се много сърди на тоя „еретик", но няма що да прави. И нему носи кафе.
Бекир ефенди е единственият турчин в Елово. Български език не знае. та че и да знае, преструва се, че не знае, и никой не го е чул в течение на двадесет години да произнесе една българска дума. Благодарение на тая му упоритост всички родопски българи чиновници и всички еловчане говорят с него турски. Между мющериите на Бекир беше и околийският началник, господин М-в. Последният, след като си поръча кафе, впусна се в разговор с един чисто облечен и пригладен ефенди.
— Е, господин Михов, как прекарахте по селата? Харесаха ли ви се селата и хората?
— Много добре прекарах, господин М-в. Особено в помашките села. Най-много останах благодарен от Бориково и бориковчани. От там захванах ревизията. Намерих всичко в изправност, с изключение на малки грешки в регистрите за ражданията и умиранията. Но за това е виновен писарят, който впрочем не е родом от там. Бориковчани са много честни, порядъчни при това и гостоприемни хора. И как мирно си живеят! Никакви раздори, никакви кражби и други престъпления не се случват там. Аз просто съм възхитен от това, що забележих и изучих в Бориково.
— Наистина много са добри бориковчани — казва господин началникът, защото Гиритлията често го посещаваше с пълни качета и гърнета, та немаше причини да се оплаква.
— Извънредно са добри — потвърди и лесничеят, който тоже често си облизваше пръстите с мед и си хапваше пъстървица.
В това време, когато г. г. чиновниците хвалеха бориковчани, един господин, облечен в потури и забун, стоеше малко настрана от големците и си пиеше кафето. Като слушаше хвалбите, той се понамуси и си рече на ума: „Знайте вие мене подлугисе какви са помацисе! Хвалите хи, оти носят масло и мед и ага хми идите в селана, заслепеват ви очите с чеверме и пулитики." Тоя българин беше желепин-касапин, при това партизанин-опозиционер на сегашното правителство. Преди три месеца той бе ходил из помашките села. Бориковчани скъпо, скъпо му беха втикнали стотина брави келебечови (метилеви) овци и са беха прикълнали (заклели), че ще гласуват за г. Х-в. Обаче в деня на изборите те гласуваха за правителствения кандидат г. И-в, и то след като последният беше дал на всеки бориковски избирател по един пакет тютюн и бе ги гощавал с пастърма. На касапина се много искаше да изобличи големците, но като взе предвид, че последните може да му скроят някой кюляф, т. е. да му съставят акт за нечистота или друго нещо, премълча си и след като си изпи кафето, стана и си отиде по работа.

Чепеларе 1905 г.

22 януари 2011

Васил Дечов: Из помашкия обществен живот (3)


ОБЩИНСКИ СЪВЕТ

Днес е Димитровден или Касум, както казват помаците. Планинските върхове около Бориковските махали и колибаци са покрити с гъста мъгла, а в долините лети (вали) лапавица. Полянката около Бориковската джамия и пътищата около общинския дом дотолкоз са се разкаляли, щото помаците, които се движат по тях, не вървят, а просто подскачат и правят зиг-загове, като пияни „кавуре", с цел да избягват по-рядката кал и да си не измокрят и оцапат нозете. Но при всичката тая предпазливост, цървуланковците с петланките, които един по един се завират в общинския дом, внасят с цървулите доста много тъмно червена жидкост и друг берекет — както в канцеларията, така и в готварницата. Всеки сяда там, гдето намери място и гдето по- спокойно може да си отпочине. По нямане на друго място, Хаджи Хасан сяда в едно кюше връз картата на България. Последната се оказва удобна възглавница за бориковския баш ага. До Хаджията седи беднякът Шейтан Мустафа, комуто скъсаните дрипи едва покриват най-слабите части на тялото. Шейтан Мустафа не седи мирно, защото известни животинки не му даваха спокойствие и той, за да си отмъсти на последните, драще с ръката си под мишниците, ту по срамните си части.
— Стига суганисай(1), Мустафа - гневно казва Хаджията и си подръпва полата на кюркя, която е покрила коляното на бедняка.
След като се напълни канцеларията с много кирливи чалми и фесове, досегашният „мидюрин" Исиен Мурювски става от мястото си, обръща се с лице към жюмаетя и захваща да говори:
— Хаиролсун, комшулар! Каков е сое басканлък от вас? Да не ще ма бесите?
— Ба, нищем та бесим. Кого сме обесили до сига, та и теб да бесим? — отговаря Кель Мустафа.
— Ни е рабутаса за бесене, ами сме дошли да чуим и видим какво си зимал, какво си давал през двесе години. Казаха, чи е душол емир от началникан да сториш теслим селцкес михюр на новес михтар и да се види хасап...
— Хасапес ми е тюрюс, Османаа! — възразява досегашният кмет. — Ни сом ни зел, ни изпил. Каквото съм зол, това съм и дал. У мене са останали икиюз груш непохарчени селцки пари и те са на мейдань в кесьоса. Нате ви михюрес, нате ви и парисе.
Исеин Мурювски вади печат от джоба си, кесията с парите — от пояса си и полугневно ги оставя на масата.
— Исеине, нимой оставя михюрет на доската! Дай го на новес михтар! — заповядва Хаджи Хасан. Тахир! Зоми михюрен! Пък за парите е льосну. Е знам, чи старес михтар не е изел ни адно паро, ала ни е зле да са види хасапь. Да кандисат факиресе.
Новият мидюрин Тахир Смаилуски се приближава до предшественика си и с благоговение поема от ръката му селския „михюр".
— Хайде да е хаирлия! — извиква Дели Кадир, който е един от избранниците в новия общински съвет.— Тахир, гльодай да на ни осрамутиш! Ти си мидюрин, ние сме ази. Да видим до де ще изкараме и михтарлъкас, и азалъкас. Да ни сторим и ние кату Бошнакът — биз време да найдим Анадол?
— Утварейте си хубаво очите: и ти, Тахир, и вие врют азите. Селскаса работа е тьошек товар и селцкисе пари са змиине кокале. Чувайте са ут сичку, зере факирцки солзи мложиш удавюват криви михтаре, та че буднош удавюват и царюве...
— Ишеллах! Нищем са осрамути, Хажи ага — отговаря новият михтар Тахир и скрива михюра в джеба си.
В това време писарят Стайко Борилков(2) се е навел над масата, прелиства приходо-разходните книги и записва някакви цифри на отделен лист. Често той заличва някои цифри и написва други, като същевременно смята нещо на ум. По едно време той оставя книжата и се обръща към „жюмаетя" с видимо удоволствие, че е „уредил сметките".
— Дюздюса ли хасапет, Стайко — запитва го Османаа.
— Всичко е наредено. Чекайте сига да запаля, та че тогава ще кажа какво са е золу и какво са е далу доде бе Исеинаа михтар.
По примера на писаря почти всички присъствующи на „заседанието" изваждат кутиите си, свиват дебели цигари и в няколко минути „канцеларията" се напълва с гъст тютюнев дим. „Съветникът" Селим Чауш — много висок, тънък и изпит помак, който не пуши тютюн, се кашля и поти.
— Мутьо, отвори вратата, чи са зазнуих(3). Пък ти Стайку, прикарай тефтерете по-скору, та че да си вървим, зере съм кефсиз.
— Ей сига, Селим чауш. Слушайте врють!
— Слушаме — отговарят неколцина.
Писарят помнува да докладва:
— Исеинаа е станал кмет на 26 октомври 189... година. До днес са изминоват тамам две години. Ага прийо сметките от старет кмет, имеше готови пари петнадесет лева. От тука насетне са пустопили: от бирника общинска връхнино две хиляди четиристотин петдесет и три лева; от интизап и кан парасъ — четиридесет лева; от октроа двеста седемдесет и три лева — по петдесет стотинки на чилек; от други сакви-такви приходе — тридесет и четири лева. Та всичко стануват две хиляди осемстотин и петнадесет лева, с артардисаните от старет кмет петнадесет лева. През двесе години е похарчено: за хакове (заплати) на кмет, писар, поп и куружие — две хиляди и четиристотин лева; за канцеларски разноски, Държавен вестник и помощи триста осемдесет и два лева. И готуви пари остануват тридесет и три лева, та с тех са допольнюват две хиляди осемстотин и петнадесет лева.
След свършването на доклада следва няколкоминутно затишие. В това време отчетникът-кмет с изпитателни очи и някак тържествено изглежда по ред всички присъствующи. Той чака и желае да чуе от жюмаете ако не демостративни одобрения и похвали за редовното водене на сметките, то поне едно смънковане на думата „пек'и" (много добре). Но от никого не се чуват одобрителни изявления. Това за минута смущава Исеинаа, но той се мъчи да скрие смущението си и бърза да каже:
— Оти мъльчите, комшулар? Казвайте, има ли некву криво в хасапес?
— Как да нема? — възразява синът на Метю Гаджемето. — Де са утусту леф (тридесетте лева) дето ми зохте за жеремьо? Е ни чух да са писани нейде.
— И моите ирми (двадесет) лефа, дету дадох хакерине за Низамчувата пчела, хи нема. Оти ядеш факирцки пари, Исеинаа? — обажда се и Мутю Парунски.
— Ни сом изел ни пет пари, комшулар — оправдава се отчетникът-кмет. — Сичку, каквоту сам зол за жереме (глоби), е писану в друг тефтер. За какво сам похарчил тея пари, ще каже на агисе и азисе. Вие ни требува да знайте млого, зере аку са научи хюкюматет, та и вам десу крадете овце и пчели, ще ви стане тесно в селусу. Нимойте еца-еца вдига гюрюлтие, да ни найдите пардалникан (затвора).
След това обяснение и сплашване жюмаетат замълчава и почва да се разотива без никакъв шум. В течение на десетина минути от произнасянето на думата „пардалникан" в канцеларията се не виждат никакви „факире избиратели". Остават само Хаджи Хасан, Османаа бивши и настоящи кметове, четирима нови и троица стари ази. Хаджи Хасан бавно се повдига от мястото си, възбира с краката си картата, която му служеше за възглавница в кюшето и отива та сяда на леглото, което току що е освободено от Гиритлията и други бориковски избиратели.
— Главоса ма забуле от шемато — проговаря Хаджията и се изпъшква. Бекираа, затвори вратата, та че содни да видим и другес хасапь. Стайку, зоми другет тефтер ут Исеинаа и гу изпей!
Бившият кмет измъква от пазухата си едно кирливо тефтерче, съшито от бели книги и го подава на писаря. Последният отваря тефтерчето и почва да „докладва":
— Зоти от Гажелускек Муте тридесет лева глоба, задето бе окрал пчелите на Маданкувчету. От Янаки Каракачанина за отлахак на планинона Кузуятак — сто и петдесет лева. Получено от Рифать Коклюски две дикме за фтезми(4) и бахтане куружиета. Глоба от Сюле Сердалцки, за скоцуване люлката на байрам и закачане момичето на Чипилцкана вдовица — адно турска лира. Йошур от тарлите на анадолцкине мажире — седемдесет лева. От Муте Парунцки — двадесет лева. глоба за дету бе украл пчелата на Низамчето. Сто лева от продадени тарли на избягали в Анадол Юзбашийци и Бустанжийци. От харзувал-парасъ (съдебни такси) и други дребни глоби — шестдесет и пет лева. Всичко извънреден приход четиристотин шестдесет и седем лева и петдесет стотинки.
— Исеинаа, гльода ми са, чи има анлъшлък в каракачанските пари. Ни бьохме ли пазарили планинона за икиюз леф? Вчу ми са, чи сте турили в хасапет саде юзелли леф. Де са другите елли леф?
— Хаклие си, Хажи ага. За икиюз леф бе пазарена планинона и толкува требуваше да плати Янаки, ала ни повниш ли, каква бельо сториха нашисе куружие? Каракаченцките овце беха фтесали в адно ливада. Фатили хи куружиене и золи на увчерене кепине. Ала за бельота, щекнали увчерене кучетана нах куружиене. Куржиене подбрали кучетана и овчерене с тоеги, камене. Нагарванисали са, бахтали са и най-сетне какво да видиш?! Адно каракаченцко овчерче канматрак са прострелу на земьона и бере душа. Уплашили са и овчере, и куружие! Хеле хми дошло на юмон да му сипят вода в устана и го посвестили. Ала сува, каракаченесе, са инат люде. Янаки са разсорди, та че и на кога да са разсорди? На мене. Е, халдан хаберим йок от нае работа, пък той мене прави кабахатлие. И нищеш ли, възсьоднало свинето адин конь и торнало да прави даво. Бре гел вазгеч, Янаки! му викам. Хаир! „Ще плачим пулицията" — ми дума. Питам куружиене на каков хал е каракаченену, те ми казуват: „На лош хал е, Исеинаа. Ще умре свинето". Уплаших са не на шеко. Хеле от туф, от там, умекчих Янаки и най-сетне възгечтиса да прави даво. Леким отида ха елли леф. Ага да ми дава парите за утлахака, запре ми еллито леф. Рече ми, че хи е похарчил за лекове и гльодане на бахтаноту каракаченче. Ала шукир, чи ни умре, мой син, зере аку бе умрелу, лоша бе работата!
— То ага са е своршила рабутана с елли леф, та пак ни е нищу — отговори Хаджията. — Сас сурови глави са и овчере, и куружие; нищот са почуди каква бельо щат докара на цалу селу!
— Пей по-нататък, Стайку! — заповяда Курт Бекир, който с досада слушаше разказа на бившия кмет, защото един от пъдарите, които бяха били каракачанчето, беше му сестрин син.
Писарят продължи:
— Разноски: Ата бе душол началникат да на кандардисува да даваме гласуве за Дарнкалов от Хилбьо — шест лева за един брав. Хлебат, млекуту и другите масрафе беха от Хажи Хасаня.
— Праву е — потвърди Хаджи Хасан. — Тогава рекаха да фатат и моет масраф, ала е ни рачих. Коша са ни иктисува от адин кумат хлеб.
— На мехтепхожась за хак триста и шестдесет гроша — шестдесет лева. Платена глоба на съдияна за погрешка в регистрите за раждане и умиране — двадесет лева. Адно чевермьо на Буковица, ага бе душол лесничеят да пригльодува горите — осем лева и за две оки пасторва — три лева. За мераметь (поправки) на мехтепан и стаята дето сиде хожата въз рамазан — десет лева. За кирия на рамазанхожасъ от тув до Пашмаклъ — две дюкме. На Хафъз Саит от Хилбьо за еханьо (помощ на турското правителство) в Стамбол — осемдесет лева. На Брахома Читакуски за адвукатин, дету бе распрал с нож акцизния стражер — тридесет и пет лева. На имаман за хак — сто и четиредесет лева. Масраф, ага бе душол съдията да пригльодува общинския сод(5)! — двадесет и четири лева. За кюприята на Синявица осемнадесет лева. За кюнци и льок на чешмьота в Керкелцкана махало — двадесет лева. За кирия, спане и едене на кмета, писарете и куружеята в Гладниково, ага пригльодуваха войниците — тридесет и пет лева. Всичко четиристотин шестдесет и седем лева и шестдесет стотинки разноски.
— Стайко, друго некво нема ли? — попита Вольнюски Халил. който с внимание следеше сметката.
— Нема, Халилаа! Колкоту са е золува, са е и дало. Сметкаса е уравнена.
— Анашалдъ чи ни е останала ни паро — с видимо неудоволствие каза новият съветник Махмут Байректар.
— Шукир, чи ни со е ачтисал борч, та да (нека) ни са исплули готови пари — възрази Хаджи Хасан. — Селцкине работи ни седьот на адно дережьо. Буднош са капаттисува хасапет, буднош исплует пари, ала буднош са ачтисува и борч. Адни години — лошо, други — хубаву. Сарасъна гюре. Аку михтарет е ачигьос и дикатлия, и селцкисе работи хубаво варвьот. Ала аку е бейхутин и верено, зле варвьот.
— Хубаво-лошо, аллах кабул етсин. — отговори бившият кмет. Моес михтарлък са сворши. От сига нататък да гльода Тахир.
— Да гльода и еца да си отваря учине — добави Османаа и стана да си върви.
— Почакай, Османаа! Да своршим и бюжетас, та че тугава си ворви — каза писарят и захвана да прелиства други книжа.
Тук му е мястото да поясним някои интересни работи. В помашките общини приходо-разходните сметки се делят на две. Ония приходи и разходи, които не могат да се скрият и лесно се проверяват от държавните чиновници, се записват в званичните приходо-разходни книги. А ония приходи и разходи, които са незаконни и могат да се укрият от „хюмюматет", се записват в отделни тефтери. Секретният бюджет се упражнява само от кмета, неколцина по-верни съветници и агите. Народът не трябва да знае какво се зима и дава. Ако някой избирател се осмели да поиска някаква сметка за глобите, които се вземат от „едепсизите", веднага ще му се каже „да си збира устата", защото инак ще намери „пардалникан". Избирателите знаят, че от секретния бюджет често се пооблажават и мухтари, и ази, и писари, ала си мълчат, защото у мнозина има нещо кривичко. Един е крал пчели, друг — овце, трети се крие от военна тегоба, четвърти е контрабандист. И общинският писар мълчи, защото не е в негов интерес да се раздрънкват работи, в които и той е съучастник. Но това настрана.
Да видим сега как се съставя званичният бюджет за идещата година.
В канцеларията са останали: бившият и настоящият кметове, четирима нови общински съветници, троица стари, агите Хаджи Хасан и Османаа.
Общинският писар е разгърнал един образец от печатан „общински бюджет" и една „обяснителна таблица". Пред него на масата е и старият бюджет.
— Слушайте сига! — извиква писарят.
— Слушаме, слушаме! Пей!
— Приход! Параграф първий. От движими и недвижими имоти, принадлежащи на общината...
— Мини го. Тук нема такива приходе.
— Параграф вторий. Глоби, налагани от кмета и общинския съд. Колко да пишим?
— Нема да писуваш нищу — казва Османаа. Глобисе да хи писува михтарес в друген тефтер.
— Не бива, Османаа. Ще каже правителството, каква е тая община без хич глоби?
— Мадим е тъй. пиши бешон леф, колкоту да дойде на закон.
— Тури ирми леф — проговаря новият мухтар.
— Бива ирми леф — потвърждават всички.
— Параграф третий. Берии по граждански дела в общинския съд.
— От какво са тия пари? — пита Дели Кадир, но¬вият общински съветник.
— Те са харзувал параеъ за дребни давии — обяснява докладчикът.
— Геч! Нимой писува нищо!
— Параграф четвъртий. Такси за издаване свидетелства и прочие.
— Тури он леф; нагодну щат падна толкува пари — казва един от бившите съветници.
— Лани бехме турили двадесет лева. До сига сме золи седемнадесет лева.
— Ага е тъй, тури пак двадесет лева — казва Хаджи Хасан.
— Параграф петий. По петдесет стотинки за печат на карти за игране.. .
— Тури два лефа — казва бившият кмет.
— Нимой писува нищо. Туф не играет книги, та че и да играет, кой ще троси един и два лефа. Това е хасъл съчма шеи!
— Параграф шестий. Такса за проверяване мерките и теглилките...
— Геч! Мини гу. Който тьогли исик, от аллаха да гу найде!
— Параграф седмий. Налог върху продажбата на едър добитък. Сува е интизап и кан парасъ.
— Чекай, Стайку! Исеинаа, за колко бе даден лани интизапет?
— Лани интизапет бе продаден за кърк (четиредесет) леф.
— Казвайте, агалар, кой за вахпреш ще зоме интизапес? — пита Хаджията. — Бекир, нищеш ли гу зо за нахпреш?
Курт Бекир е общински предприемач на интизапет, но това му не пречи да се „избере" за общински съветник.
— Зо го ще, Хажи ага, ала ако гу понамалите. Приимам гу и за нахпреш, ала за утус леф.
— Малко са, Бекире. Ни куртулисува за по-малко от кърк леф — казва новият кмет Тахир, който за лице защитава общинските интереси.
— Нема ли друг будин да наддава! — извиква Османаа.
Всички мълчат.
— Слушай, Бекире! — продължава Османаа. — Ако ти гу ни кабулиш за кърк леф, бен кабул едерум. Да остане варх мене.
— Ага е тъй, и е гу приемам за кърк леф. Да му тьоглям ангарьоса още адно година.
— Пек'и! Пиши, Стайку, интизапет варх Бекире за кърк леф!
— Писах гу. Параграф осмий. От клане добитък до един леф на едро добиче...
— Мини гу. То влезе в интизапет.
— Параграф деветий. От право за теглене и мерене стоките...
— Геч! И то е в интизапет.
— Параграф десетий. . . параграф единадесетий. .. параграф дванадесетий... тринадесетий... четиринадесетий. . . Пу сее параграфе нема прихуде и лани нищо ни е писувано. Параграф петнайстий. Общински връхнини. Лани е било турено: варх бейлике десет на сто, варх ундалъка (поземления налог) петнадесет на сто. Казу- вайте, колку да турим за нахпреш?
— Да си устане старото — казва бившият кмет.
— Как старуту? — изруква се новият съветник Дели Шабан, който има триста овце и сто кози. Варх бейликес е тьошку юзде он. Намали го на беш.
— Защо да гу намалим — възразява бившият съветник Емин Седенкуски, който има тридесет-четиредесет овце, а много ниви и ливади.—Да намалим от ундалъкас. Десу имат млогу овце, испоедат врют факирцкисе снопе и ниви.
— И ти купи млогу овце, Миньо. Нимой да та е хасеть на чюздисе овце. Аку има еца прокупцие от овпесе! Те даваха берекет, ала другуш га ходеха зиме в Ениже увасъ. Сига ни видите ли хми берекетес? Овца ни рачи да дава берекеть, ага са храни с четуна и ага пасе в домус увасъ (намек за Пловдивското поле).
Параграф петнадесетий раздели агите, бившите и нови съветници на две враждебно настроени партии. Тоя параграф докосваше най-чувствително частните интереси на селските големци, от които едни имаха много овце, а малко ниви, а други — обратното. Между тех се намираха и такива, които имаха много ниви и овце. В това число попадаше и Хаджи Хасан. В канцеларията се повдигна голям шум, който привлече вниманието и на други данъкоплатци, находящи се пред джамията. Последните бързащим тръгнаха към канцеларията и още с влизането си се намесиха в „дебатите". В най-големия разгар на пренията и псувните Хаджията се намеси и с авторитета си, като един министър председател, сполучи да успоки духовете.
— Нимойте са кара, комшулар! Слушайте какво ща ви кажем. Който има млогу имане, млогу вергие плаща; който има малку, малку плаща. Е имам и овце, и тарли.
Е най-млогу плащам. На сое свет нема царщина и село биз масраф. Селцкес масраф аз-чок (малко-много) лежи на наши се глави. Всек ще плата, според халат. Адин има по-малку овце, друг по-млогу. Дену му са млогу увцене, пасе ги и на чузда земя. Ала е аку имам, да речем, дьортюз да, вар, покрай моисе овце гичиндисуват млогу факире. Адни фатам овчере, други — мандражие, трети — жорди ми делат и още колко рабути овцесе отварят! Друг пък има млогу мюлк, ала самичек ни може да гу надвие. Адни тарли дава с йошур, други работи с аргате. То са вика, чи и млогу мюлк ага има чилек, факиресе немат зарар. Затова нимойте са кара по колко да са тури вархнино на увче- ресе и мюлкес. Ага питате мене, турите си пак юзде он на овцесе и онбеш на мюлкес.
— А бе е от адин сахат насам са напинам да си остане старуту — рече бившият кмет, който отчаяно поддържаше своя миналогодишен бюджет.
— Хайда да е на вашету — с въздишка рече Дели Шабан. — Ала да ви каже ли, агалар? На сое свет нема никаква управие. Тежко си на факиресе.
— Стайку, карай по-нататак!
— То са сворши. Има още сакви-такви параграфе, ала в тях нема какво да вписуваме. Ха! „Случайни". В сое параграф ще пиша десет лева. Колкото да не е празно местосу. Запалите сига, пък е да изчисля и збера врют прихудас.
Бориковският общински съвет в състав: Хаджи Хасан, Османаа, бившият мюдюрин, новият мухтар, четирима нови, троица стари ази, плюс писаря, кехаята и пет-шест души късно пристигнали данъкоплатци-избиратели, гласува на „първо" и „трето" четене общинския приходен бюджет и по предложението на Стайка, се „оттегли" на почивка.
През времето, когато съветниците почиваха, пушеха тютюн и полекичка си бъбреха, писарят Стайко Борилков усилено работеше с ума си. Той изчисляваше общинските връхнини, разделяше ги на „обикновени" и „извънредни", вписваше ги в надлежните графи и събираше отделните приходи по параграфите. След половинчасово измъчване, той силно въздъхна и извика с тържествуващ глас:
— Всичко приход хиляда седемстотин осемдесет и четири лева и десет стотинки! Слушайте сига да прекараме и расходас, чи зо да са моркнува.
— Борзай Стайку, че требува да си ворве с време на кулибана — каза един бивш съветник, който си мислеше, че е още аза и че без неговото присъствие на заседанието не ще да може да се прокара бюджетът.
— Е борзам, борзайте и вие. Расход. Параграф първий. За съдържание служащите в общинското управление и кмет.
— На кметас му е отсечен хакот. Пиши икиюз (двеста) леф, та че подмини.
— Помощник.. . Кой ще е помощник?
— Пумощник ни не требува, ала ага е турено в законат, да има и таков. Ще му найдим кулаят. Казувайте, кога да пише писарес за пумощник?
— Когу да пише? Да пише Бекире. Той зо интизапес и ще се върти по село; да помага и на михтарес.
— Нимойте туре мене, нагудите друг — отговори с „половин уста" Курт Бекир.
— Нищем да уберкуваме ут работа и друг чилек. Ти ще си пумощник! — сопнато каза Османаа.
— Ага ма находите за мунасип, е нема да откажем, ала барем ми турите полну-малу хакчек.
— Турите му ирми леф за година. Те му стигат. И от интизапес ще искара некаф грош.
— Берекеть версин, ала ирми леф са малку, агалар. Навършите хи барем утуз леф.
— Стайку, пиши му ирмибеш леф, та че запри — отсече Хаджията. — Ако Бекир ни рачи да хи зоме, да хи щим на друг.
— Е, хайде да е тъй. Тахир, приимаш ли да ти съм пумощник?
— Как да та ни приимам, Бекираа. Мене са врют кумшиесе прийоти — вежливо отговори новият мидюрин.
— Кметски наместници... По колибисе.
— Азисе са намесници — възрази Османаа. За какво хи сме нагудили ази? Те са векиле на махалисе и колибисе. Нийде на азисе са ни дава хак, та сига нашес ли мюдюрлък ще сторим ижет да са дава хак и на ази! Подмини това.
— Писар...
— Е! До тебе дупре рабутаса, Стайку! Какво да та правим сига? Колку хак да ти дадем за нахпреш?
— Ни знам какво да река, Хаджи ага. Ага го ищиш, малачку ми са четиридесетте лева на месец. Е съм факирин чиляк и пудоржем коща и деца. То са вика, на две места правим масраф. Вие видите, че ми ни куртулисова да седя сас солкува заплата. В Брезница ми дават петдесет лева на месец да ида там, ала сам алащисал тува, та ми е мочну да оставем.
— Как ще ни оставиш?! В Брезница ни е по-хубаво от туф. Нува село е по-забутану. И людене му са по-чепиви. Седи си ти тува. Ние видим, че хакос ти е малък, ала какво да са прави? В мкздюрлъкас людесе са факире и ни могут по-млогу да платат. Да речем да ти покачим айлъкас, те не щат сюрдиса от туф. Пък ти ага са чаластисуваш и хубаво правиш хизмет на факиресе, че ти гу ниаот остави бадева. Адин ще ти даде вольница, друг — сиренце, трет некаф товар дърва ти ще откара в селу. Ти нимой ищи по-голем айлък, пък ние „аку сме чьорни, ни сме агупте", Хелбетте ще ти са отплатим. Пък е, аку имам живот и здраве от аллаха, пролет ща ти дам адно шиле, бакшиш от мене.
След тия аргументи, бащински съвети и насърчения, изказани от Хаджи Хасан, писарят Стайко не можеше вече да каже „пък" в своя полза при прокарване на разходния бюджет. Той само каза и то полугласно „Хайда, да е на вашету" и записа в надлежната графа на „обяснителната таблица" четиристотин и осемдесет лева.
Дойде ред до параграф „Пощенско възнаграждение на общинския писар", но Стайко, като знаеше, че до сега нито стотинка не е отпущана за такова възнаграждение, прескочи мълком и се спря на параграф: „За общински горски стражари".
— За общински горски стражар...
— Почекай, Стайку! — рече новият кмет Тахир и махна с ръка. — Исеинаа, оти остави Папратилчену? За какво са расорди та свали без време нишенан (стра- жарския знак). Ут адин месец насам сме без куружие на баиресу. Адин мой син ми е присекал три борики в селищену, хем най-хубавите борики. Кутех хи като деца. Да знам кой хи е отсекал, та му ща зо юз леф жезо!
— Папратилчету остави нашенан за нищу и никакву. Поиска ми бешалтъ леф, пак е ное сахат нимех пари у мене, та му ни дадох. От нолкува са докундиса налетинат и форли нишенат.
— Брей, агалар! За нахпреш ще сам е горски, за това да ни тросите друг чилек.
Последните думи произнесе един висок, тънък, чер помак, облечен със сини скъсани шалвари и още по-скъсана синя ачик долама. На главата си носеше висок накривен фес и дълъг пискюл. Тоя помак незабелязано се бе вмъкнал в канцеларията и до тогаз мълкощим седеше до вратата зад другите присъствующи съветници и избиратели.
— Брей! Чи аку е бил тува и Гиритлията! — извиква Курт Бекир. — Кога са си бил фаврел, бре жанабет?
— Е нисом жанабет, отговори Гиритлията — Сюзюне хатине бил, Бекираа!
— Е на шеко ти рекох, ако са докундиса...
— И ти да си, ще са докундисаш. За тебе е алчеклък да са закачеш с каквосу мене факире.
— Бекир, нимой закача Гиритлията — намеси се Хаджията. — Адеме, наистина ли казуваш да та сторим орман меймуру?
— Наистина, белки наенкас! И по-долу от двадесет лефа на месец не пристанувам.
— Слушай, Адеме, какво ще ти кажем. Ти си зол да остареваш. Имаш вейке синове за женене. Ни е за тебе сая работа; гльодай си рахатлъка.
— Тебе ти са льосно приказува, Хаджи, чи имаш и да идеш и да пиеш, ала ни питаш мене. В кощи имам още адни фурнит хлеб. Немам ни житу, ни брашну.
— Нимой пи ракия, та си купи жито! — възрази на Гиритлията Керим Онбаши. — Ти колкосу изпиваш, та с нее пари щиш купи юз кило житу.
— Аку пия, пия си от кесьоса. За пиенесу никой ни може да ми соди.
— Пий колкото щеш! Забраня ли ти будин? Ала чилек, дету сарахошува, прави и беле. Гечен сеньо та турихме куружие, корсум за хубаво, пък ти докара млогу беле на факиресе.
— Кому какво съм сторил? Лош бях лю за агисе, оти хи ни устав их да ходят айкаръ-байкаръ и да принисат писма приз границаса. Нашисе аги хми ни арадисуват каквосу мене люде. Be ща ма нагудите да кажем на правителцкуну какво воршите по селусу. Зимате глоби и сюйдисувате факиресе да прувадате пари в Стамбол. За какво са сбират нее пари? За топуве и тифеци! Защо са туповене? Да са бахте царскен хас- кер с нашес, болгарцкес. В котро царцку живеете, агалар? ... Да ви каже ли е вам!? Нимойте ми дава наеть зере аку кажа два лафа дету требува, та ви ще соса и артиса... Врют ще изгниете в хапусанона.
Заканването на Гиритлията произведе неописуемо смущение между бориковските аги и ази. Те се уплашиха и посърнаха. Хаджи Хасан наведе глава и в ума си казваше: „Дали ще изе некви г-на сое сарахошин?" Но веднага се съвзе и скрои как да завърши работата.
— Слушай, Адеме, какво ще ти каже! Нимой на заплашува. Мечка от решету са ни плаши. Твоите прикаски са чурук и е срамота да хи приказваш. Ти си факирин чилек. Имаш билюк деца. Те ищат да адот. Ала криву да сидим, праву да думаме — ти си пийнуваш. Еце си хубав чилек, ала да ти ни е сува пиене! Гель вазгеч от сува пусто пиене! Гюнех е усманлие да сарахошува. Викаш да та нагудим горцки. А бе мидюрин та щим нагоди. Ти си ербап чилек и юм имаш в главота, леким гел-гелелим, ракияса та одбавя! Какво ще речете, комшулар? Да нагудим ли Адема горцки? Дели на ще осрамоти, ако гу нагудим?
— Да гу нагудим, ала ако стори тюйбьо ракиеса.
— Слушай, Адеме, врют сме разъ ти да си горцки, ала нимой сарахошува, комшу!
— Е ако пием, пием си за мене.
— Деца имаш, Адеме, помислювай и за тех!
— Нимойте тьогли кахор на моине деца!
— Ти си знаиш. Ние ще та нагудим горцки, ала гльодай барем неква бельо да не докараш на факиресе.
— Е нищо дукара. Гльодайте да не докарате!
— Какво ще ищиш, Адеме?
— Казах ви. Двайсет лефа на месец.
— Млогу са, Адеме.
— Ни со млогу!
— Стайку, пиши за горцки двайсет лефа на месец, пък ти Тахир, дай нишенат на Адема — заповяда Хаджията и тежко, тежко въздъхна.
— Дайте ми бирюз фишек, заре моите съм изпускал. Е си мартинка имам.
— Мартинови фишеци немаме, Адеме. Имаме от руски, капаклие.
— Дайте ми от тех. Е хи ща трампи.
— „Ще хи трампиш с ракия" — каза на ума си Дели Шабан.
— Адеме, риджа едерум, зоми сига нашанес, пък за фишеци ела утре, чи сига съм залисан с рабута, та ни що мога да ти хи найда — учтиво каза мидюринът Тахир на своя нов подведомствен служащ.
— Бива, бива! Гльодайте си рабутата. Е ща до утре за фишеците.
След излизането на Гиритлията, Керим Онбаши тропна с крак на пода и сърдито каза:
— Ще ни умаскари сое Гиритлие. Гарги да го едот! Ни можи да са каталеса нах нейде!
— Аллах курусун от бесно куче и от сарахошин чилек! — допълни Османаа.
— Заприте му лафат! — рече Хаджи Хасан. С нае глава са е родил, с нае ще умира! Лош, хубав ще гу търпим, доде му са своршат денене. Стайку, карай по- нататаку, чи угечихме. Дойде акшем.
— Параграф вторий. За канцеларски разноски на общинското управление... Лани бе турено сто и двадесет лефа. Похарчили сме сто и петнадесет до сега. Колку да турим за нахпреш?
— Тури юз леф; те стигат — рече новият кмет, който искаше да се докара пред агите, че е пестелив.
— Малко са, Тахираа. Ни щот да стигнат — отговори старият кмет. — Ти питай мене. Е виках че елли леф стигат за година, ала не излезе тъй. До сига отидоха юз онбеш леф. Млогу книги са харчет. Лю за държевен весник форкнаха ирми леф.
— Турите юзирми леф — рече Османаа. — Аку артисат, те си са пак наши.
— Параграф третий. За командировка на кмета... Потни пари...
— Мини, Стайку, това. Нашесу селу ни е касабо да даваме йол парасъ на михтерес.
— Параграф четвъртий. За осветление, отопление... Лани за гас бехме турили двадесет лева...
— Тури пак толкува. Другош светехме с борна, ала по-хубаво гичиндисувахме.
Параграф петий - няма. Параграф шестий, параграф седмий, осмий и деветий. . . Лани нищо не е било писано. . . Параграф десетий. Разноски за подобрение земеделието и скотовъдството. . . Начельникът ни пише, да предвидим суми за купуване бикове от друг джинс.. .
— Който има крави, ще си хми тьогли кахор и за бикове —рече Дели Шабан съветникът-интизапчия.— Ага ти е полна плевняна, и гувьодана ти са джинс. Е имам крава, колкото адно коза, ала посникан хи е все полан, га за день сваля юч-дьорт уко прасник... Ала ага началникан настоева на неговону, пиши ирми леф, колкоту да не вика, чи сме кърши (против) хюкюматес.
— Параграф единайсетий, дванайсетий, тринайсетий, четиринайсетий. Ха! Параграф петнайстий. Помощ на бедни, болни и други благотворителни цели. Колко да турим за бедни?
— Тури бешон леф. Адин просек га ти дойде на вратана, нема да го ворниш празен, хелбетта ще му дадеш адин кумат хлеб.
— За Червения кръст?
— Какво е това Червен корст?
— Сее пари се збират за ранени и болни войници, ага има кавго.
— Ни е лошу — проговори новият съветник Керим Онбаши. Адно време в Плевна, ага са бахтехме с Мускофат, име в касабона жени от врют минлетесе. Те правеха хизмет на яралиете. Думаха адин завит изикь, айнц, цвайнц, хърт-мърт — нищу са ни сетахме. Мене ма яраладиса хаскерат на Гарандук Николай (великият княз Николай Николаевич — великий дук) и Ак паша (Скобелев). Ага ме уднесаха в хастаньона, забурих са от больки. Ала аллах бин берекетверсин, на адно ингилиска жена, та останах жив. Гльодаше ма като майка. Та ще ви кажем сее пари са ни сбират за лошо. Пишите он леф.
Речта на Керим Онбаши се изслуша с особено внимание и предложението му се прие единогласно.
— За храма Свети Александър Невски...
— Каков е тое храм, Стайку, и кутри е тоя Александър.
— Адно време, ага беха тува руските, цар Александър бе проводил на нашине гулемци в София ресим (план) и тридесетте милиона рубли да уградьот адно гулема чорква. Ала кой знае защо, своршили са парине, пък чьоркувана си устанала не доворшена. Ами сига! Да ищат още пари от Цар Александра, досрамело хи. Хеле хми душло на юмовене да сбират оттуф, оттам, та да доворшет чоркувана.
Агите и азите останаха недоволни от Стайковите обяснения, толкова повече, че руският цар проводил тридесет милиона рубли, които не стигнали за една черква. Но предвид на това, че тия пари се искат от хюкюматет, приеха без възражение предложението на хаджията да се турят в бюджета три лева.
— За дружеството „Свети Кирил и Методий".
— Какво е нува дружеску?
— Нува дружество е нагудено, Бекираа, да са сбират пари и с тех да са купуват киниги и писальки на факирски деца, дену са учот в училищана.
— Учот са шейтанатлок! Другош са еце-еце ни учеха, ала людете си имеха по-голем ихтибар. Ученисе развалиха светос.
— Абе и ученесу ни е лошо — рече новияг мидюрин Тахир Смаилуски. — По-лошу е ага е чилек слеп. Виж да не е Стайку в нашесу село писар, та ще са чудим какво да правим.
— Право казуваш, Тахире, ученесу не е лошу — потвърдиха неколцина ази. С това те искаха да замажат и загладят грубостите на Бекираа. Писарят е учен чилек и ако той разбере, че бориковските „горгорбашии" са против учението, ще се докачи и им навие на главите някоя беля.
— Стайку, нимой слуша какво казува Курт Бекир — рече Хаджи Хасан. — Той е калън кафалие и буднош бруснува думи и кучетана да ни адот. Тури за дружескуту пет лева. Ако хи ни кабульот кумшиесе, ща хи дам ут моеса кесьо.
— Как да хи ни кабулим! Приимаме ги — извикаха всички.
Благодарение на Курт Бекировата нетактичност и грубост, дружеството „Свети Кирил и Методий" получи за 189. .. година от Бориковската община два лева повече, отколкото Комитета за построяването на храма „Свети Александър Невски".
Останалите параграфи от разходния бюджет се „прокараха" по същия ред и начин, както и другите. Писарят събра отделните числа и обяви на всеслушание, че приходът надминавал разхода със сто лева. Общинският съвет, задоволен от резултата на своя осемчасов труд, закри заседанието или редовната си октомврийска сесия. Съветниците един по един захванаха да се разотиват. Най-сетне остана новия мидюрин Тахир Смаилуски.
— Стайку, нашеса работа си своршихме. Сига установа да наредим кинигите. Гльодай ти да ни заплетеш хасапет, зере е съм слеп чилек и нищу са ни сетам. Тебе придавам сичкусу. Гльодай да ма ни осрамутиш... Хелбетта, ще изкараме от нейде кърк-елли леф зедьо... Аку сме сгодни, и за тебе ще е хубаво, и за мене...
— Нимой тьогли кахор, Тахираа. Ни що та усрамоти. За нищо да ги не е шубьо. Е ни сом ажемие. Осем години от как съм писар в турцки села. Чул ли си до сига да са е оплакал будин кмет от мене?
— Ни сом чул и верувам, че и мене нема да усрамотиш.
— Гльодай си кефет, Тахираа. Нимой да та е страх. И е гечиндисувам покрай вас. Луд ли сам да си ритам хлебас?!...

Знаменитото заседание на Бориковския общински съвет стана причина писарят Борилков да работи в канцеларията около десет-петнадесет дни. През това време той приготви един куп писма, бюджети, протоколи и прочие. Най-първо той състави протокол и ведомост, според изпратените образци, за избиране кмета и помощника. Бюлетините бяха приготвени тъй, за да разберат големците, че кметът Тахир е избран с осем гласа от дванадесет души гласуващи, а помощникът е избран с девет гласа. Пропадналите кандидати за кмет и помощник бяха съветникът Халил Волнюски и Дели Шабан. След това писарят приготви тържните книжа по отдаването интизапа и кантарието на откупувач. Борилков знаеше, че общинските съветници не могат да бъдат и общински предприемачи, затова в тържния лист и другите книжа вписа името на Курт Бекировия син Смаил, младеж на осемнадесет години.
От книжата личеше, че конкуренти на Смаила Кертбекиров са били Хаджи Хасан и Османаа. Актовете и описите по предаването и приемането кметската длъжност и общинските сметки и вещи бяха приготвени точно тъй, както се правят и в правителствените учреждения. Но най-внимателно и без никакви грешки Борилков „нареди" бюджетите и протоколите по него. Остана само да се подпишат тия книжа. Но за това писарят не береше грижа. Имама и Мехмед Ходжа не са умрели, я!
— Смаиле брей, иди найди старет и новет михтар, имаман и Ходжана и хми речи да дойдат в канцелариеса.
Кехаята бърже излезе от канцеларията и след два часа, писарят се удостои с присъствието на „грамотните" бориковски първенци.

На другия ден Адем Гиритлията, въоръжен от главата до петите в качеството си на горски стражар, крачеше по стълбата, която водеше в стаята на Рупчоския околийски началник. Като се изкачи в коридора, той попита стоящия там стражар:
— Стуене брей, тува ли е начельникан?
— Охо! Адеме! Хошгелдин, хошгелдин!
— Хошболдук! Кажи ми де седи начельникан.
— Какво носиш? — попита стражарът.
— Ни е твое работа да питаш, ами кажи де е начельникан.
Стражарят влезе в една стая, гдето се бави няколко минути. В това време Гиритлията си пооправи силеха, взе в ръка торбата, която дотогава стоеше на рамото му, и тръгна към вратата на стаята, в която влезе стражарят.
Стражарят излезе я покани Адема да злезя
— Слбахаиролсун, Георги Ефенди! — рече Гиритлията и направи един „темеллах".
— Алларазолсун, Адеме! За какво дойде?
— Донесох, Гьорги Ефенди, киниги от кмецкуну. Млогу здраве от нашен мидюрин. Проводил ти е и армаганчек.
Началникът взе торбата, бърже я развърза и извади от нея две връзки. В едната връзка бяха „книгите”, а в другата се не знаеше какво има, защото бе обвита със зацапан парцал. Георги Ефенди разкъса парцалите, вторачи си погледа и изведнъж се засмя:
— Охо! То е било пастърва, Адеме! Хем е хубаво наредена. Обвита е с коприва.
— Еце е хубава, Ефенди. Мочну са фата пущината, ала е биринжи за едене.
— Адеме, да кажиш многу здраве на кмета от мене. Благодаря му. Пък ти иди са отмори и пийни ракийка. Земи тоя леф да се почерпиш с някой приятел.
— Евалла, Ефенди, да си жив и здрав. Останувай със здраве.
— Със здраве, Адеме, поздрави от мене всички приятели във ваше село.

Изборните, тържните и другите книжа на Бориковската община, които Гиритлията занесе в околийското управление, преминаха през няколко държавни хчреждения. Чиновниците, които ги разгледваха, намираха ги, че са редовни и ги утвърдиха. Имената на кмета и помощника даже се напечатаха в Държавния вестник. Писарят Борилков, за да погъделичка Тахираа и Курт Бекира и за да им повдигне още повече авторитета пред „избирателите", прочете заповедта от държавния вестник при джамията на полянката в присъствието на целия жумает. За такъв голям „ихтибар" Тахир и Курт Бекир не бяха нито помислювали.
— Брей, доде достигнахме! Врют царюве да на пейот в газетисе! — шепнешком каза Курт Бекир на Тахира.
— Леким е бил хубав чилек нашес начельник, Бекираа! — рече му Тахираа. — От нега казандисахме сое ихтибар!
В знак на благодарност за „ихтибарет" Адем Гиритлията в течение на две години периодически носеше пълни торбички с пъстърва, масло и прочие на Гьорги Ефенди...


1. Суганиса – върти се наляво-надясно, неспокойно седи.
2. В семейната книга на с. Диваково, от гдето е бориковският писар, е написано „Стайко, син на Георги Николов Бориловски”. Но тоя Стайко, кой знае защо, се подписва като писар: С. Борилков.
3. Зазнуих – изпотих; стана ми топло.
4. Фтезми – влизане на добитъци в ниви.
5. Сод – съд.


Чепеларе, 1905 година