ivo mitrev

Трапецовидни ниши между Костино и Дъждовница

2012-01-27T11:44:00.017+02:00

Скалите с източнородопски трапецовидни изсечени в скалата ниши са обозначени с надпис "Скални ниши" на картата по-долу. Откъм Костино сравнително лесно може да се достигне до горния им ръб. От пътя под Дъждовница е по-подходящо за наблюдение с бинокъл и за снимки с телеобектив; много стръмно е за катерене.

Основните групи с трапецовидни ниши, заснети от пътя под Дъждовница (южно от Шабан дере - виж картата).

Скални гъби, някои от които имат ниши.

Други снимки от южната страна на Шабан дере.

От Костино се стига до горния край на скалите на практика без път, въпреки, че на едно място има течаща чешма.

На горните снимки - на път от Костино към скалите.

Единични ниши по горния ръб на скалите.

4-5 юни 2011 Oly E 420

Борхес: откъс от "Всеобща история на безчестието" (1935)

2012-01-18T22:04:00.010+02:00

ЕДИН БОГОСЛОВ В СМЪРТТА

Ангелите ме известиха, че когато Меланхтон се споминал, на оня свят му била предоставена къща, измамно подобна на онази, която бе притежавал на земята. (Тъй се случва с почти всички новодошли в царството на вечността, затова и не вярват, че са умрели.) Покъщнината била същата - масата, писалището с чекмеджетата, библиотеката. Щом се събудил в това жилище, Меланхтон веднага възобновил книжните си занимания, сякаш изобщо не бил труп, и няколко дена писал за оправданието чрез вярата. Според обичая си не споменал и дума за милосърдието. Ангелите забелязали този пропуск и проводили пратеници да го разпитат. Меланхтон отвърнал: „Доказал съм неопровержимо, че душата може да мине и без милосърдието - за да влезеш в царството небесно, достатъчна е вярата". Изрекъл тези думи високомерно, а не знаел, че вече е мъртъв и отреденото му място не е небето. Когато чули словата му, ангелите го изоставили.

След няколко седмици вещите в стаята му почнали да избледняват и да се разсейват - дотам, че накрая станали невидими; останали само креслото, масата, хартията и мастилницата. В добавка стените се покрили с вар, а подът - с жълта глазура; даже одеждите на самия Меланхтон вече били много по-обикновени. Той обаче упорито продължавал да пише и понеже все така отричал милосърдието, накрая бил пренесен в една подземна работилница, където имало и други богослови като него. Престоял затворен там няколко дена и започнал да се съмнява в правотата на възгледите си; тогава му разрешили да се върне обратно. Вече бил облечен в нещавени кожи, но се помъчил да си представи, че предишното преживяване е обикновена халюцинация, и продължил да възхвалява вярата и да очерня милосърдието. Една привечер усетил студ. Тогава обходил цялата къща и видял, че останалите стаи вече не съответствали на стаите от земното му жилище. Едно помещение се оказало претъпкано с непознати съоръжения; друго се било смалило дотолкова, че било невъзможно да се влезе в него; трето не изглеждало променено, но прозорците и вратите му гледали към огромни пясъчни дюни. А стаята в дъното на дома била пълна с хора, които боготворели Меланхтон и само му повтаряли, че няма по-мъдър богослов от него. Обожанието им го изпълнило с радост, но тъй като някои от тези люде нямали лице, а други изглеждали мъртви, накрая се отвратил и изгубил доверие в тях. Тогава решил да напише възхвала на милосърдието, ала всичко, което съчинявал в един ден, на следващия изглеждало изтрито; това го сполетяло, защото пишел без убеждение.

Посещавали го мнозина току-що починали, но той се срамувал, че го виждат в такова мръсно място. За да ги накара да повярват, че се намира на небето, се споразумял с един магьосник от стаята в дъното; той заблуждавал новодошлите с видения на разкош и безметежност. Ала щом посетителите си тръгвали, отново се явявали предишната нищета и варосаните стени - понякога даже и малко преди това.

От последните вести за Меланхтон узнаваме, че магьосникът и един от хората без лице са го отнесли в пясъчните дюни, където понастоящем слугува на демоните.

(От книгата Агсаnа соеlеstia¹ на Емануел Сведенборг)

¹ "Небесни тайни"

Калофер 2 януари 2012

2012-01-18T21:15:00.005+02:00

Уилям Съмърсет Моъм

2012-01-16T23:02:00.006+02:00

ОТКЪС ОТ "РАВНОСМЕТКАТА"
(THE SUMMING UP 1938)

Още не съм се справил с проблема за злото. Той придобива особено значение, когато преценявате дали съществува Бог и (ако съществува) какъв трябва да си го представяме. Един всемогъщ Бог може съвсем справедливо да бъде обвинен за съществуването на злото в света и би било глупаво да се отнасяме с възхищение към него или да се прекланяме пред него. Но умът и сърцето въстават против идеята за един невсеблаг Бог. Тогава ние сме принудени да приемем предположението, че Бог не е всемогъщ; един такъв Бог не съдържа в себе си обяснение за своето собствено съществуване и съществуването на създадения от него свят.
Много от нас изпитват неудобство, когато ни отправят цветисти комплименти. Странно е вярващите да си въобразяват, че Бог е доволен от това щедро отрупване с комплименти. На младини имах един по-възрастен от мен приятел, който често ме канеше на гости. Дълбоко религиозен, той четеше всяка сутрин молитви пред домашните си. Той обаче бе зачертал с молив всички пасажи от молитвеника, които възхваляват Бога. Той казваше, че няма нищо по-вулгарно от това, да възхвалявате хората право в лицето, и като джентълмен, не можеше да допусне, че това ще се понрави на Бога, защото, в края на краищата и самият Бог е джентълмен...
Хората са страстни, хората са слаби, хората са глупави, хората са жалки; да понесат върху себе си такова грандиозно нещо като гнева Господен ми изглежда твърде безсмислено.
Бог толкова настойчиво иска да му вярвате, като че без вашата вяра не е убеден в собственото си съществуване. Той обещава награди на онези, които вярват в него, а неверниците заплашва с ужасни наказания. Що се отнася до мен, аз не мога да вярвам в онзи Бог, който ми се сърди за това, че не вярвам в него. Аз не мога да вярвам в един Бог, който е по-нетърпелив от самия мен. Аз не мога да вярвам в Бог, у когото няма нито чувство за хумор, нито здрав разум. Преди много години Плутарх изрази всичко това само с няколко думи: "Нека по-скоро - пише той - да кажат, че Плутарх не съществува и никога не е съществувал, отколкото, че Плутарх е непостоянен, капризен и избухлив, способен да си отмъщава по най-малък повод и да се обижда от дреболии."
Вярата в безсмъртието не е обезателно свързана с вярата в Бога, но да отделите едното от другото е трудно. На практика, както знаем всички, тези две понятия са така неразривно свързани, че задгробният живот се е разглеждал като най-мощното средство на Бога в неговите отношения с хората. Той дава възможност на милосърдния Бог да награждава праведните и с удовлетворение да наказва неверниците. Доказателствата за безсмъртието са много прости, но не се ли вземат като предпоставка за съществуването на Бога, стават безсмислени, слабо убедителни...
Ако Бог е любов, тогава хората за него са ценност и не е възможно да се вярва, че онова, което е ценно за Бога, може да се остави да загине. Но тази точка поражда съмнение. Обикновеният опит, особено този на философите, сочи, че много от хората не представляват кой знае каква ценност. Безсмъртието е твърде величествено понятие, за да се свързва с него съдбата на простосмъртните. Те са толкова нищожни, че не заслужават вечни мъки, нито пък са достойни за вечно блаженство...
Ако тогава отхвърлим като твърде съмнителни съществуването на Бога и възможността за задгробен живот, за да се ръководим от тях, необходимо е да решим къде се крие смисълът и предназначението на живота. Ако смъртта слага край на всичко, ако не бива да се надявам в идването на доброто, нито да се страхувам от злото, тогава трябва да се запитам защо съм дошъл на тази земя и как трябва да се държа. Отговорът на тези въпроси е твърде прост, но той е толкова неприятен, че повечето хора отбягват да застанат лице в лице с него. В живота няма нито цел, нито смисъл. Ние сме временни заселници на незначителна планета, въртяща се около малка звезда, която на свой ред е частица на една от безброй много галактики... След цяла вечност ще изчезне и човекът. Тогава не е ли все едно дали човекът някога е съществувал? Той ще остане само една глава от историята на Земята, така безполезна, както и главата, в която се говори за живота на странните чудовища, населявали Земята в праисторически времена...
Болшинството хора мислят недостатъчно. Те приемат без разсъждение своето присъствие в света: слепи роби на онази сила, която ги движи, те се въртят насам-натам, за да удовлетворят своите естествени импулси и когато силата изчезне, угасват като пламъка на свещта. Техният живот е чисто инстинктивен. Възможно е да проявяват в това по-голяма мъдрост.

Съобщение от оня свят

2012-01-16T22:55:00.003+02:00

На другия ден след смъртта на Андре Жид, Франсоа Мориак получил телеграма от "оня свят", подписана "Андре":
"Ад няма (точка) - можеш да живееш както си искаш (точка) - кажи на Пол Клодел (точка).

Орлово. Коледа 2011

2012-01-14T11:44:00.013+02:00

Залез над Момчиловци, 5 ноември 2011

2011-12-17T11:58:00.005+02:00

Oly E 3

Борхес: Философията в Тльон

2011-12-17T11:28:00.011+02:00

Една от философските школи в Тльон дори отрича времето. Според нея настоящето е неопределено, бъдещето е реално само доколкото е настояща надежда, миналото е реално само доколкото е настоящ спомен¹. Според друга школа е изтекло вече всичкото време и нашият живот е само смътен спомен или отражение, явно изкривено и непълно, на един необратим процес. Според трета историята на Вселената – а заедно с нея и нашият живот, и най-незначителните подробности в нашия живот – се пише от едно второстепенно божество за угода на някакъв демон. Според четвърта Вселената може да се сравни с тайнопис, в който не всички знаци имат значение, а истинно е само онова, което се случва веднъж на всеки триста нощи. Според пета школа, докато спим тук, ние бодърстваме другаде и така всеки човек е двама души.

¹Ръсел – “The Analysis of Mind”, 1921, с.159 – допуска, че нашата планета е създадена само преди няколко минути и е населена с хора, които “си спомнят” едно илюзорно минало.

Из “ТЛЬОН, УКБАР, ORBIS TERTIUS” от “ИЗМИСЛИЦИ”, 1944

Борхес: Ръкопис, намерен в книга на Джоузеф Конрад

Борхес: Argumentum Ornithologicum

Олдъс Хъксли

2011-12-14T19:44:00.004+02:00

Може би този свят е адът на друга планета.

Вярата в ада и знанието, че всяка амбиция е обречена на провал в ръцете на един скелет, никога не са пречили на повечето човешки същества да се държат така, все едно смъртта не е нищо повече от един необоснован слух.

Всеки човек е Наполеон за своето куче. Оттам е и неизменната популярност на кучетата.

Историята е като пастета – по-добре да не се интересуваш как го правят.

Обаянието на историята и нейният енигматичен урок се съдържат във факта, че от век на век нищо не се променя и въпреки това всичко е съвършено различно.

Уроците на историята учат, че хората не научават нищо от уроците на историята.

Когато и да се е налагало да се прави избор между разумен човек и безумец, човечеството винаги без колебание е тръгвало след безумеца. Защото безумецът се насочва към самата същина на човека – съм страстта и инстинктите му. Философите пък се обръщат към второстепенното и външното – разума.

Кой живее по-дълго? Човекът, който взема хероин две години и умира, или онзи, който живее на ростбиф, вода и картофи до 95? Първият прекарва своите 24 месеца във вечността. Всичките години на почитателя на ростбифа са изживени единствено във времето.

Авторът на Илиадата е или Омир, или ако не е Омир, е някой друг със същото име.

Лицемерието е дар Божи: ако ги нямаше интелектуалните сноби и парите им, изкуството щеше да издъхне от глад, заедно със служителите си.

Интелектуалецът е човек, който е открил нещо по-интересно от секса.

Есето е разновидност на литературата, която дава възможност да се каже почти всичко за почти нищо.

Альоша и другите

2011-12-11T10:26:00.002+02:00

Пловдив 10 декемвли 2011

За туризма

2011-12-11T10:23:00.002+02:00

Номадскияг живот, характеризиращ най-ниската степен на цивилизованост, се появява отново на най-високата й степен чрез завладяващия всички ни туризъм. Първият е бил наложен от нуждата, вторият от скуката.

Шопенхауер

Туристите изкачват планините като животни – безсъзнателни и облени в пот: някой е пропуснал да им каже, че по пътя нагоре има красиви гледки.

Ницше

Димитър Пенев

2011-09-25T11:00:00.002+03:00

Димитър Пенев коментира освобождаването на националния селекционерпо футбол Лотар Матеус:

„Не мога да коментирам, най-вече, знаете, има ръководство.Вие също имате мнение, голямо. Не желая да го коментирам, тъй като и с мене еимало случай. Мнението на един специалист. Той не спира. Той поправя грешките,когато промени структурата. По-голям късмет, по-голям шанс от изпълнителите.Това е името на треньорите.”

150911

2011-09-17T09:21:00.000+03:00

Руина

2011-09-15T11:16:00.000+03:00

Стикъл

2011-08-31T18:28:00.013+03:00

Казанът за ракия.

Титан.

Връх Турлата от юг. Както ми казаха местни хора, параклисът се нарича "Св. Св. Костадин и Еленка", а не както е обозначен на всички достъпни ми карти Св. Пантелеймон.

Турлата от югозапад.

Карлък.

Дървеният параклис Св. Георги.

30.08.2011

Густав Льо Бон - из "Психология на тълпите"

2011-08-31T15:00:00.006+03:00

Изборните тълпи

Най-характерни за тях са слабата склонност към съждение, отсъствието на критичен дух, раздразнимостта, лековерието и простотата. В решенията им откриваме също влиянието на вождовете и ролята на досега изброените фактори: твърдение, повторение, обаяние и заразителност.
Първото качество, което кандидатът трябва да притежава, е обаянието. Личното обаяние може да бъде заместено единствено от авторитета на богатството. Талантът, дори геният, не са елементи на успеха.
Тази необходимост кандидатът да бъде обаятелен, да съумее впоследствие да се наложи безусловно, е от решаващо значение. Ако избирателите, предимно работници и селяни, посочват толкова рядко някого от своите за представител, то е, защото произлезлите от редиците им личности за тях са напълно лишени от обаяние.
Да има обаяние обаче не е достатъчно, за да е сигурен успехът на кандидата. Избирателят държи да види как ласкаят ламтежите и суетата му; кандидатът трябва да го засипе с екстравагантни ласкателства, да не се колебае да му обещава най-невероятни неща. Говори ли пред работници — да използва всички възможни клетви за заклеймяване на работодателите им. Що се отнася до противниковия кандидат, ще се помъчим да го смачкаме, като с помощта на твърдението, повторението и заразителността го изкарваме последен негодяй и че за никого не са тайна многото му престъпления. От само себе си се разбира, че е безсмислено да се търси и сянка от доказателство. Ако противникът не познава добре психологията на тълпата, той ще потърси аргументи за оправдание, вместо просто да отговори на клеветническите твърдения с други, също клеветнически твърдения; от този момент нататък шансовете му за победа са нулеви.
Писмената програма на кандидата не бива да е много твърда, защото противниците му биха могли да му я противопоставят по-късно; затова пък устната му програма не трябва да се бои от крайности. Могат без страх да се обещават най-значими реформи. Тези преувеличения произвеждат голям ефект за момента, а в бъдеще не задължават с нищо. Всъщност избирателят ни най-малко не иска да знае впоследствие дали избраникът е спазил направената и харесала се декларация, която се предполага, че е основа на избора.
Ораторът, умеещ да използва думите, направлява по своя воля тълпите. Изрази като „подлият капитал“, „мръсните експлоататори“, „прекрасният работник“, „обобществяването на богатствата“ произвеждат винаги един и същ ефект, макар и вече да са се поизтъркали. Този кандидат обаче, който е в състояние да открие нова формула, добре изчистена от точен смисъл и съответно приспособима към най-разнообразни стремежи, постига неизбежен успех.
Колкото до възможността съжденията да влияят на съзнанието на тълпите, трябва човек никога да не е чел отчета на някое изборно събрание, за да не е наясно по въпроса. Разменят се твърдения, обиди, от време на време яки удари, никога доводи.
Мненията на тълпите са наложени, никога осмислени. Тези мнения и гласуванията на избирателите са в ръцете на изборни комитети. Както и да се наричат комитетите: клубове, синдикати и други, те съставляват една от сериозните опасности, произтичащи от мощта на тълпите. Наистина те са най-безличната, което ще рече и най-потискащата форма на тиранията. Понеже предназначението им е да говорят и да действат от името на общност, водачите начело на комитетите са освободени от всякаква отговорност и могат да си позволят всичко. И най-страшният тиранин никога не би се осмелил да мечтае за преследванията, заповядани от революционните комитети. Докато можел да говори от тяхно име, Робеспиер бил всевластен господар. Денят, в който страховитият диктатор се разделил с тях от честолюбие, белязал неговия крах. Господството на тълпите е господство на комитетите, значи и на вождовете. Трудно бихме си представили по-груб деспотизъм.

Няма да извлека от гореказаното никакво заключение, насочено срещу всеобщото гласуване. Неудобствата на всеобщото гласуване естествено са твърде видими, за да останат незабелязани. Не би могло да се оспори, че цивилизациите са били творение на ограничено малцинство от превъзхождащи умове, образуващи върха на една пирамида, чиито степени, разширяващи се успоредно с намаляването на умствената величина, представляват дълбоките слоеве на една нация. Величието на каквато и да е цивилизация положително не може да зависи от гласуването на нископоставени елементи, олицетворяващи единствено числото. Освен това няма съмнение, че гласуванията на тълпите често са твърде опасни. Те вече ни докараха не едно нещастия; а с триумфа на социализма фантазиите за народния суверенитет със сигурност ще ни струват още по-скъпо.
С вярванията на тълпите се спори толкова, колкото се спори с циклоните, не повече. Днес догмата на всеобщото гласуване е облечена в някогашната власт на християнските догми. Оратори и писатели говорят за него с почит и ласкателства, на каквито не се е радвал дори Луи XIV. Така че отношението към него трябва да е същото като към всички религиозни догми, върху които въздейства единствено времето.
Опитът да се разклати тази догма би бил още безсмислен, след като причините са очевидни: «Във време на равенство — посочва правилно Токвил — хората, поради приликата помежду им, изобщо не си вярват едни на други; но същата тази прилика им дава почти неограничена вяра в общественото мнение; струва им се неправдоподобно, щом всички са еднакво просветени, истината да не принадлежи на мнозинството.»
Трябва ли при това положение да се предполага, че едно ограничено гласуване — ограничено до възможностите, ако щете — би довело до по-качествен вот на тълпите? И за миг не мога да го допусна, и то поради отбелязаните по-горе мотиви за по-ниското душевно равнище на всички общности, каквито и да са по състав. Попаднат ли в тълпа, хората винаги се приравняват и по общи въпроси гласуването на 40 академици не стои по-високо от това на 40 водоносци. И така, ако претъпканите със знания хора образуваха самостоятелно изборното тяло, гласуването им нямаше да е по-качествено от днешното. Те биха се водили предимно от чувствата си и от духа на своята партия.

"Психология на тълпите", книга трета, глава четвърта, 1895 г.

(*)

2011-08-26T08:17:00.005+03:00

Шопенхауер: За смъртта и отношението й към неразрушимостта на нашата същност сама по себе си

2011-08-14T15:26:00.004+03:00

Събуждането от съня на живота е възможно само ако заедно с него се стопи и цялата му основна тъкан, а тя е самият негов орган, интелектът, заедно с формите си. Запази ли се интелектът, сънят би продължил до безкрай, толкова здраво е сраснат с него. Това, което всъщност сънуваме е все пак различно от живота. Обратно, опасението, че със смъртта всичко свършва, може да се сравни с това, спящият да помисли насън, че има само сънища без сънуващ.

Светът като воля и представа, том 2, допълнения към четвърта книга, глава 41

Шопенхауер: из "За нищожността и страданията на живота"
Шопенхауер: наука, философия, религия
Шопенхауер: из "За разликите в житейските възрасти"

Отражения

2011-08-13T12:19:00.005+03:00

Verbascum phlomoides

2011-08-11T12:57:00.009+03:00

Атанас Далчев - Фрагменти

2011-07-07T09:31:00.003+03:00

Аз бягам от успеха не заради него, а заради ония, които го имат: срамувам се да приличам на тях.

Децата често ме питат: „Какъв писател си ти, тате? Ние не те виждаме никога да пишеш.” И аз самият изпитвам това недоумение: смущавам се, когато някой се обърне към мен с това прозвище; в средата на своите „събратя” се чувствам неловко, като чужд човек. И наистина, сред толкова автори на дебели книги и многотомни произведения, какъв писател съм аз – автор на изречения?

Съгласен съм: чувството за малоценност е недостатък. Но този недостатък прави чест на оня, който го има. Един простак не страда никога от чувство за малоценност.

В боя най-често побеждава не по-силният, а по-жестокият.

Най-тежък за бореца е часът на победата.

С куршум можеш да убиеш човека, но не идеала. Да унищожиш идеала има само едно средство: да му дадеш да се осъществи.

Мисълта и изкуството подяждат волята. Философите не са били никога големи характери. Нито пък поетите.

Талантът е по-често явление от характера.

Онова, което наричаме психологически усет, познаване на човешката душа, е всъщност рожба на слабостта и зависимостта. Слугата е по-голям психолог от господаря.

Приятно е да бъдеш възмутен: Едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.

Мнозина наричат чувство за справедливост своята завист.

Частта е по-малка от цялото, но може да бъде по-хубава от него.

Ако хората бяха съвършени, нямаше да се различават помежду си. Индивидуалността, изглежда, произхожда от несъвършенството.

Всички тия книги по професионално ориентиране ми се виждат излишни и смешни. Изборът на професия е също тъй случаен, както е случаен в брака изборът на жената. Един ден я срещаш на улицата, без да си я търсил и се виждаш завинаги обвързан с нея; или пък просто други ти я натрапват.

Посредственият художник пресъздава по-точно действителността, отколкото даровития – тъкмо защото му липсва въображение.

Талантливият човек е неприятен.

За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище.

Простият човек – земеделец или скотовъдец – е общителен. Самотията на природата, в която живее, го кара да вижда в своя подобен един близък. Затова срещата му с него го радва и той чувства нужда да му пожелае добър ден или добра среща. Интелигентният дори в полето или планината те отминава, без да те поздрави.
Изглежда, колкото са по-културни, толкова хората са по-затворени и уединени. Събирайки ги на едно място, цивилизацията ги раздалечава един от друг. Човек е истински самотен само в града.

Човек много често приказва само за да не мълчи. Мълчанието е най-трудното нещо и на сцената, и в живота.

Бъбривостта, както развратът опустошава душата.

Оптимизмът е понятие от областта на пропагандата.

Мислил ли е някой за душата, напусната от благодатта, все едно как ще наречем тази благодат – обич или призвание? Морското дъно, откъдето се е оттеглила водата, не представя такава зловеща гледка. Пустинята е по-малко пуста.

След всичките й мърсотии как червеи да не ядат тази плът.

Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех.

Не знам има ли в живота ми някаква необходимост, или на мен ми липсва въображение, но въпреки недоволството ми от него, аз не мога да си го представя друг.

Бих вярвал в безсмъртието, ако не беше старостта. Това постепенно чезнене на душата, както и на тялото, не оставя като че никаква надежда за друг живот.

Човек се примирява със смъртта постепенно, с течение на времето, не толкова поради старостта, колкото поради смъртта на другите. Отначало смъртта го плаши като чужда, непозната страна, заминаването за която ще го откъсне от неговите близки. Но когато близките са заминали вече, тя сякаш населена от тях, сама започва да му става близка.

Безсмъртие в паметта на потомството! Ех, защо ми е такова безсмъртие, в което няма да участвам.

Когато през евакуацията живеех в Лясковец, чух от местните хора един израз, който ме ужаси. Там на умрелите казват „смъртта”. Човек не е вече и един покойник, а нещо общо, безлично – това, което се е случило с него: нищо.

Макро по река Пепелашка 19 юни 2011

2011-06-19T19:20:00.007+03:00

Ниши до началото на маршрута за пещерата "Утроба"

2011-06-16T20:41:00.009+03:00

Скала с трапецовидни източнородопски ниши до началото на маршрута за Дангърдак (Тангърдък) кая, в която се намира пещерата "Утроба". Снимката е направена от асфалтовия път по брега на язовир "Кърджали".

На 100-200 метра по-нагоре по маршрута се намира откъртена скала с 4 трапецовидни ниши.

За съжаление някой е палил огън и нишите са опушени.

Oly E 420

Бухалче

2011-06-08T19:29:00.005+03:00

Когато се изкатерих на една скала, изведнъж на метър и нещо от мен видях това:

което май е бухалче на около месец и половина - два. Беше голямо колкото кокошка. Едва ли ме е видяло, но чу/усети присъствието ми, накокошини се, разпери криле, за да изглежда по-голямо и започна да трака с човка и да съска.

Щракнах няколко снимки и се оттеглих, за да не объркам нещо. Родителите му не се появиха.

Момчиловци 22-23 май 2011

2011-05-29T08:58:00.016+03:00

Шопенхауер: из "За разликите в житейските възрасти"

2011-05-25T21:10:00.003+03:00

От глава VI на "Афоризми за житейската възраст"

Бодростта и житейската храброст на младостта се дължат отчасти на това, че докато се изкачваме по склона, ние не виждаме смъртта; защото тя е в подножието на отвъдната страна на планината. Прекрачим ли върха, съзираме смъртта, за която дотогава само сме чували и тогава, заедно с отслабването на жизнените ни сили, секва и житейският ни кураж.
Докато сме млади, каквото и да приказваме, смятаме живота за безкраен и в съответствие с това си пилеем времето. Колкото повече остаряваме, толкова повече започваме да го пестим. Защото на късна възраст всеки изживян ден събужда усещане, сродно с онова, което изпитва при всяка крачка осъденият, поведен към ешафода.

От гледна точка на младостта животът представлява едно безкрайно бъдеще; от гледна точка на старостта, той е съвсем кратко минало; така че в началото ни се представя тъй, сякаш разглеждаме нещата през обектива на оперния бинокъл, а накрая – през окуляра.

Човешкият живот всъщност не бива да бъде наричан нито дълъг, нито кратък, защото той е мащабът, с който измерваме всяко друго времетраене.

През целия си живот ние сме господари само на настоящето и никога – на нещо повече. Разликата е единствено в това, че на младини виждаме пред себе си едно дълго бъдеще, а към края – дълго минало зад гърба си, така че темпераментът ни претърпява известни изменения, които придават различни окраски на настоящето.

Ако характерна черта на първата половина на живота е неудовлетвореният копнеж по щастие то, при втората преобладава страхът от нещастието. Защото, заедно с нея е дошло и познанието, че всяко щастие е измамно. Затова и сега, поне по-благоразумните по характер, търсят насладата в безболезнеността и покоя. Щом на младини се почукаше на вратата ми, аз се радвах: ето, мислех си, иде най-сетне. Ала в по-късна възраст същата ситуация пораждаше у мен усещане, по-сродно с уплахата, защото си мислех: край, иде.

В по-широк смисъл може да се каже, че първите четиридесет години съставят текста, а следващите тридесет – коментара към него, който ни научава правилно да тълкуваме истинския смисъл и взаимовръзките в текста, заедно с поуките и всички нюанси.
Към края животът заприличва на приключващ карнавал – падат маските. Тогава виждаме какви са били всъщност хората, с които сме имали досег в житейския си път. Защото характерите са излезли наяве, делата са донесли плод, постиженията са получили достойно признание и всички измамни представи са се разпръснали. За това е било нужно време. Най-странното е обаче, че едва към края човек истински опознава и разбира дори самия себе си, собствените си цели и стремежи – поне насочените към света, към другите.

Можем да кажем, че в детството животът се изправя пред нас като театрален декор, гледан отдалеч; а на старини сякаш го виждаме от непосредствена близост.

Животът в старческите години прилича на пето действие от трагедия: знаем, че наближава трагичната развръзка, но още не знаем каква ще е тя. Във всеки случай, щом остарееш, ти предстои единствено да умреш, а на младини ти предстои да живееш. Но дали животът като цяло не е нещо, което е по-добре да си загърбил, вместо да се простира пред теб: нали още Еклесиаст е казал: „Денят на смъртта е по-добър от деня на раждането.“ Във всеки случай е безумно да се стремиш към дълголетие. Защото една испанска поговорка казва: „Който живее дълго, преживява много беди.“

Шопенхауер: наука, философия, религия.

Шопенхауер: из "За нищожността и страданията на живота"

Момчиловци 21 май 2011

2011-05-24T09:16:00.011+03:00

Село Орешари 7 май 2011

2011-05-12T20:15:00.002+03:00

Орешари 7 май 2011

2011-05-11T21:21:00.000+03:00

Аул Кая - 7 май 2011

2011-05-08T10:07:00.011+03:00

Аул Кая се намира северно от пътя от с. Долно Черковище към моста над Арда по пътя Хасково - Крумовград. GPS оординати: N 41.62471; E 25.72844. Има две скали с трапецовидни ниши, доста пострадали от ерозията.

Срещу Аул Кая.

Срещу Аул Кая - Попмартиновата дупка, означена с кръгче.

Ивайло Дичев - "Капитал", 21.04.2011

2011-04-25T19:51:00.005+03:00

Не смятам, че е необходим посредник между мен и някакви по-дълбоки смисли. Не бих делегирал на дядо Максим отношението си към живота, към смъртта и т.н. Не вярвам, че някакви ритуали могат да ми помогнат да реша важните проблеми. Не виждам сред православните свещеници хора, с които да ми е интересно да разговарям.
При нас религията се е изродила във фолклор. Разговорите за вярата са на ниво какво се яде и какво се пие. Всички си вземат върбови клонки, чукат се с яйца, но ако ги питате защо го правят, едва ли ще могат да ви отговорят. Фолклорът е норма, той държи хората подчинени, а правилата се разясняват и повтарят и от медиите.
Православието стана тип национална идеология. Църквата приватизира национални митове, като този за загиналите в Батак например. Това подкопава както националното, така и християнското. Във всички православни държави църквата е дясната ръка на властта. Тази симфония (на съучастието между светска и духовна власт), която води началото си от Византия, продължава да съществува и до днес. Открай време в Русия, Сърбия, Гърция, България, православната църква е в услуга на силните на деня. А и има нещо неадекватно в едно духовно ръководство, което надживя социализма и по никакъв начин не осъди режима.

Хорхе Луис Борхес

2011-04-13T21:49:00.004+03:00

ARGUMENTUM ORNITHOLOGICUM

Затварям очи и съзирам ято птици. Видението трае секунда или дори по-кратко; не съм сигурен колко птици видях. Беше ли броят на птиците определен или неопределен? Проблемът е свързан със съществуването на Бог. Ако Бог съществува, броят е определен, понеже Той знае колко птици видях. Ако Бог не съществува, броят е неопределен, понеже не би имало кой да ги преброи. В този случай аз видях по-малко от десет птици (да речем) и повече от една, но не видях девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, или две. Аз видях брой птици между десет и една, който не беше девет, осем, седем, шест, пет, и т.н. Това цяло число - не-девет, не-осем, не-седем, не-шест, не-пет, и т.н. - е невъобразимо; ergo, Бог съществува.

Борхес: откъс от "Всеобща история на безчестието" (1935)

Откъс от Райковски дамаскин

2011-03-20T20:35:00.004+02:00

Откъс от дамаскин, писан в Райково (Смолян) в средата на XIX век:

ИЗ „ПАТИЛУТУ И ТЕГЛИЛУТУ НА ГОСПОДА НАШЕГО ИИСУСА ХРИСТА”

…И ни можи да найде Пилат на Иисуса некаф кабахат за прибивание. Излезе Пилат и рече на чифутете: аз ни найдах некаф кабахат на тое чилек. А тие ут далече викаха: земи гу, земи и распни гу на корст. Пилат рече, искаше да ги усрамути: ваше ли цар да прикувам на корст. Тие рекаха: ние друг немаме цар лу кесара, оти ага ни правиш кату е рекал кесар ще да станиш кабахатлие, защо той хми рече оти е цар и са нариче син Божий и сас Бога раван са прави.
И ут тее думи Пилат млогу са уплаши и рече Пилат да утведат Иисуса на скришну месту. И утиде Пилат и пак гу питаше склету: кой си ти и защо чифутете духодат нах мене, какво си лошну сторил? И пак Иисус малчеше. И пак гу Пилат питаше: цар ли си ти? Той е рекал, оти аз съм цар, ами моету царцку ни е ут сае диние, да беше царстфуту мое ут сае диние, моиат аскер ни щеха да уставет вам да ма фаните, ами щеха да сторет неква кавга да ма ни уставет мене на чифуцките роки. И пак Пилат гу пупита: син ли си Божий? И гу устави и рече на чифутете: истина ви викам, нищу кабахат за умиралката не находам на тое чилек. Ищеше Пилат да гу пусне и рече пак Пилат на чифутете: вие имате хадет на ката Велиден да ви харизувам ут кабахатлиете един и ага речете да ви харизам сое Иисус Назаранина. И тие викаха сас гулем глас: не той, не, ами да пусним Варава. Тое Варава беше хайдутин и прибиваше людиете, та беше затворен фав тевница…

ОНЯ свят

2011-03-14T19:04:00.000+02:00

Червената църква

2011-02-28T19:53:00.008+02:00

Червената църква - 29.11.2009

LOMO Fisheye 2

Васил Дечов: Из помашкия обществен живот (6)

2011-02-26T11:53:00.006+02:00

ВАСИЛ ДЕЧОВ
ИЗБРАНИ СЪЧИНЕНИЯ
Издателство „Хр. Г. Данов” – Пловдив 1968
Съставили и редактирали: Васил Димитров, Станислав Сивриев, Николай Хайтов

ПРЕД НАБОРНАТА КОМИСИЯ

Преди десет дни в Бориковската общинска канцелария се получи едно окръжно предписание, на което съдържанието скоро се разчу по всички махали и колибаци. Мюдюрът и азите по-често зеха да се сбират и шушукат.
Често дохождаха в канцеларията и общинските пъдари. Тахираа всеки ден издаваше по няколко устни заповеди, които трябваше веднага да се изпълняват от подведомствените му служащи. Вълку калайджията, който ганосваше харкоми и сахани на бориковци и по цял ден работеше в каладжийницата под канцеларията, не можа изведнъж да разбере защо търчат нагоре надолу и куружия, и аза и други ахрене.
„Ни е текинь рабутаса на агисе — рече на себе си калайджията. — Има некаква работа, ала каква е, ни сетам са. Да попитам Тахираа, нема да ми каже право. Ще питам Стайка. Той е христиенин и от наше селу. Стайку ще ми каже право. Ако некву лошо за ахренесе, да правят каквоту щът; пък аку има некву лошо за христенесе, ще си сбера чуковесе и хайде в селу! Ни е за седене в сая дерьо. Лю е и Стайко тув сме христене. Другисе са врют друговерци".
— Брей, Стайко! Тука ли си?
— Тува сам, дедо Волко. Какво рукаш?
— Самичък ли си, Стайко, в канцеларията!
— Самичък съм, дедо Волко. Сига излезоха агите.
Дядо Вълко, щом чу тоя отговор, остави работата си и бърже се затърча към канцеларията.
— Стайко бре, защо са лю сбират се ахрене? Какво круйот?
— Защо ли са сбират? Не сеташ ли са, чи имат зор? След пет-шест дене ще са пригльодуват войниците. От сева село са тросят тамам петнадесет души. Напрешнет писар, който сиде шест месеца доде да си искарам хаскерлика, е резнал в призивните списъци тамам петнадесет души. Сига хи ищат врют, та агисе имат зор.
— Ха, за това ли е било! То е льосна работа. Да варвьот моите синове. Пък ага ни рачат да правят хаскерлик, да бегат приз границана. Имат мейдань чек до Анадол да идат. Сега е наше царскусу. Комуту ни пониса да сиди тув, да са чисти адин сахат по-рано.
— И е сам на твоя юм, дедо Волко, ала мен не пониса да казувам тъй упреш агине. Правя хми политика от немай къде. „Клати шепка на девула, доде минеш моста." И мояса работа е каква.
— Абе и е хми правя политика, оти ми донисат содуве да хми калайдисувам, ала пак си викам на юмос: „Кучета главите ви да ядот."
— Гльодай си работата, дедо Волко. Да гичиндисуваме сига покрай тех, пък какво ще стане за напреш, нема да му мислим.
— Хубаво си казваш. Ложи хи ти в канцеларияса, пък е да хми ганосувам содовене и да сбират жито, волна и сирене, та че да станува каквото ще: „В кьораву царско царува, който има адно око."
След няколко минути от излизането на калайджията в канцеларията почнаха да се сбират азите и другите по-видни селяни. Пристигнаха и неколцина колибари от Тринговските, Жюбраилските и Светамаринските колибаци.
— Хош гелдин, Брахоме! Иде ли и Топалчену от Фезювине колиби?
— Иде, Османаа! Иде и Милезиман.
— Фатилу ли е Тупалчену риба?
— Фатилу е свинену, та че еца хубава риба е фатилу. Урумчену е виделу и ми казуваше, че имало биркач риби по ярум окалък.
— Аферим! Риба има, извадихме и мед. Друго дали ще ни требува, Хаджи? Какво ще речеш?
— Друго не требува. Ага има риба и мед, нагодну нищем са осрамоти. Сига да видим котри да отведем да хи пригльода комисияна.
— Кутри ще отведем? Делимехметювону копеле артък ще върви. Нема как да гу куртулисаме. Здраву е свинену като волк. Има още и петима братя. Дели Мехмет е вакътлие, ще даде бешюс леф бедель и с нолкува ще са сворши рабутана.
— Абе и Делимехметювону копеле може да куртулиса, ала Делимехмет е с дибела глава чилек. Ни танадисува на за нищо. Вчера му реках да даде юз леф на жюмайоса, та ни даде да са продума. . . „Кабуль етмем — рече — да гу зомат хаскер. Ще прода кърк куин и ще си платя беделе. Дету ми щити е вие с Османаа парисе, да хи зоме хюкюматен." Посвине, налетинат и ни даде другу да са продума.
— Ага е посвинел, да си троши главона. Варсън гитсин! Право ли казвам, Хаджи?
— Право е. Вижте вие фукароса, пък нас с Дели Мехмете оставите да си са разправяме самички.
— Е, Кадир чауш, какво ще речеш? И твоену копеле са троси.
— Е знам, чи са троси. Да иде, син, да са упица. Нито ще давам бедель, нито ща ищам да гу куртулисвате. Хаскерликес е инсанън табаханасъ. Е правих хаскерлик тамам он сеньо, та какво ми стана? Берекет версин на хаскерликет; инак кой знае в котра хапусханьо щех да изгнием. Фатиха ма зорла и ма тикнаха чек в Емен. Ала имех дене да живам, та нищу ми ни стана от еменскана хаво. Сига хаскерлик ли правят? Сидьот пу две гудини в Хилбьо, и ката ден са видюват с роднини и други нашенски люде. Десу бегат сига ут хаскерликес, та немат ни юм, ни фикир. Е съм казал на моену копеле да иде и ку пубегне, нищо гу за син и нищо и да гу ни видювам.
— Сига гъй думаш, Кадир, ала сетне, след бир сеньо пак ще приказуваме. Ще вървиш и ти в Анадол с копелену ти.
— Да вървим. Ни мойте ми тьогли кахор.
— Пек'и. Тъй да боде.
В това време вратата на канцеларията все скорца, отваря се и затваря. Един по един дохождат още десетина бащи и роднини на момчетата, които са вписани за войници.
— Ха, ей го и Тукмакас! Исеине, какво да правим твоену копеле?
— Какво ще гу правите! Ако сте каиль да ми са затвори кощана, втикайте гу за хаскер.
— Не сме каиль, ала как ще куртулисаме копелену, за нега са мислим.
— Негуваса работа е еца льосна. Буризанувуну слепу копеле е върстник с Тукмакувусу. Ще отведем слепуну Буризануву и своршена работа.
— Еца е мунасип. Леким Токмакас да даде на Буризанан, аку не друго, барем адно шиле. Стайко бре, Буризанувуну копеле ли е в хаскерскет тефтер?
— Ни е писану, Тахираа.
— Разгеле. Ще сворши и то, завалията, адно рабута. Ще куртулиса Тукмакувусу копеле.
— Виж Стайко, котри още са тросет за хаскер, чи хи забурихме.
— Тросет са Милезимувуну, Делишебанувуну и Юмерчинуну момчета. Има и други отклонивши.
— Ще платаш ли ти бедель, Исеинаа, или да тросим кулай и на твоену копеле.
— Мене нимой тьогли кахор, Тахире. Е съм правил хаскерлик ондьорт сеньо. Влизал съм пет поте в кавго. Ага ида в Елуву, ще гльодам самичек да си сворша мояса работа.
— Ага е тъй, да видим какво да правим с другисе копелета.
— Вижте. Е ви ни що развали.
Мндюринът, азите и другите аги и яръм чераклие след дълго обмислюване и разискване уредиха хаскерския въпрос по начин задоволителен за всички — и за общинари, и за родители. По-важните решения бяха тия: Дели Шабановото момче да се замести със сакатото Пичурово. Юмерчиното момче да се замести с петнадесетгодишното му братче; Селим Кехайовото внуче с тридесет и пет годишния му брат, а Гаджаловият зет с лудия Мустанчин син. Останалите момчета да се представят направо в комисията, защото бащите им бяха хилави и стари, та можеха да се избавят от военна повинност.

Днес в Елово има голямо оживление. По двете главни улици сноват нагоре надолу много хора. Кръчмите са пълни с поклонници на Бакхуса. По масите се разлива в изобилие вино и ракия. В няколко ливади се вият хора, предвождани от млади момци със знамена в ръцете.
Гласовете на десетина гайди се сливат в един силен глас, който се слуша на далечно разстояние от село. Пред една голяма сграда на едната главна улица се трупат много люде. Зад сградата в ливадата са насядали на няколко кепчинки и двадесет-тридесет стари жени, повечето посърнали и умислени. Между множеството по улиците, кръчмите и ливадите се мяркат тук-там и бели чалми, но на хората се не забелязва нито една чалма. Край реката под върбите се виждат отдалеч некакви големи бели предмети, които стоят неподвижно. От тия предмети се не чува никакъв шум. Като че това е сняг или мряморни камъне. Обаче ако се наближат, ще се видят по-ясно и ще се разбере, че те не са друго, освен живи хора. Под върбите край реката са се настанили помашките новобранци и техните кметове, съветници, бащи и майки. Последните стоят настрана от мъжете; те са се свили на няколко колела, обърнали са гърбовете си към мъжете и са закрили главите си с бели тестемели. Някои от майките и бабите въздишат и плачат.
В голямата сграда заседава военната наборна комисия. Тя прегледва младежите по азбучен ред на общините. Бориковската община бе трета по ред. Като се свърши преглеждането на младежите от Ахенската община, председателят на комисията извика:
— Бориковската община! Кмета тука ли е?
— Тука е, тука.
След няколко минути от извикването неподвижната бяла маса, която стоеше под върбите, се разтревожи и раздвижи.
— Скороте, Хасан! Станувайте по-скоро! Рукат, рукат! ... Тука ли е михтарът? Стайко, зимай книгите и ела с мене!...
Мъже, жени, стари, млади, здрави, болни, куци и слепи — всички се събраха на две купчини — женска и мъжка — и се спогледаха в очите.
— Бориковцех рукат. От другите села да сидьот!
Това като чуха бориковци, бърже се отделиха от другите „османлии" и като образуваха верига, закрачиха към голямата сграда, дето заседаваше комисия. Движението на куците, слепите и другите недъгави представляваше и смешна и жална картина. Кметът Тахир, придружен от писаря Стайко, запъхтян се покачи по стълбите на сградата. Един стражар, който стоеше в коридора на горния етаж, му посочи вратата на стаята, дето стоеха големците. Кметът разбра, що му казва стражарят, та бържешком си свали пацуците пред вратата и влезна в заседателната стая.
— Сабахлерусун, ефендилер! Хош гелдинис!
Вместо отговор на поздрава, председателят на наборната комисия подполковник Жебарски сопнато извика на Тахираа:
— Ти ли си кмета на Бориковската община?
— Е, ефенди.
— Защо закъсняваш? Не знаеш ли ти какви са военните закони?
— Афедерсън, ефенди — с умоляющ глас каза кметът и си тури десната ръка на гърдите.
— Сядай там и не дрънкай повече!. . . Где са младежите от ваше село?
— Тува са, ефенди. Идат.
— Стражар, кажи там на бориковските новобранци да се съблекат, тоест да останат само по бели гащи.
— Слушам, господин подполковник!
Бориковският мидюрин се сгуши в едно кюше и седна на един полусчупен стол близо до окръжния съветник господин Мирчев, комуто тая година се бе паднало да бъде член на наборната комисия. Мирчев и Тахираа беха стари приятели и затова последният, като се усети, че е близо до приятеля си, почувствува голямо облекчение на сърцето си, което силно бе затупало от погледа и тона на подполковник Жебарски.
— Е, кмете, довел ли си много момчета? — с по-мек тон запита Жебарски.
— Довел съм, ефенди, врют хи съм довел.
— Добре! Докторе, готови ли сте?
— Готови сме.
— Ахмет Хасан Башов. . . По-скоро, по-скоро!
В съседната стая, дето се събличат младежите, се чува тропане по дъските. След малко вратата се отваря и пред комисия се вестява един урод, приличен на човек. Крака изкривени, челюсти изпъкнали, нос разрушен, коса разчорлена, лице черно, грозно — ето каква фигура се представя пред комисията. Тоягите, на които се подпираше тая фигура се подхлъзнаха на пода и уродът се търкулна до станока.
— Докторе, помогнете му! — чуха се гласове.
Уродът с помощта на лекаря се повдигна и подпря на тоягите.
— Как ти е името и презимето, момче? — вежливо попита председателят.
— А? Ко питаш, а?
— Името, името! Как се зовеш?
— Метю. Метю ма викат — набърже отговори „момчето". ..
— Докторе, прегледайте го!
Двамата лекари — военният и гражданският — измъчваха бедния урод около двадесет минути. Дърпаха го, гръбнака му свиваха, краката му изпъваха, в носът му човръкаха и какво още не правиха с „новобранеца"! Последният от болки силно пищеше, но това не смути нито лекаря, нито другите членове на комисията.
— Оставете го! — извика най-после подполковникът — Заключението ви, господа лекари?
Последните оставиха на мира урода, пошепнаха си неща по френски и отговориха:
— Негоден за военна служба! Ще отбележим болестта, която е доста интересна от медицинска гледна точка.
— Добре! Семейно положение: баща петдесет годишен, майка четиредест и четири годишна. . . Ха! Тук, господа, има игра! В списъка е забелязано, че Ахмед Хасан Башов е здрав, няма никакви телесни недостатъци. Кмете, каква е тая работа? Кой е извършил тая фалшификация?
— Ефенди, нема фулшикация. Праву е писано!
— Как е право писано? Кого смееш да лъжеш?. . .
— Ефенди, може да има анлъшлък в кинигите. Ала билир да е станал некакъв калем качермасъ. По-напреш имехме еца ажемия писар. Млогу грешеше, ефенди, затува гу и исподихме от селу. Ага е писувал тефтерат, ут ажемалък ли, ту другу ли гу речеш, забурил е да пише, чи Метю е сакат. Пак чи е сакат, врют гу видите. Цалу селу знае, чи е сакату копелесу. Друг Ахмет Хасан Башов в наше селу нема. Ала аку не верувате каквосу ви казувам, чи питайте когату щете. Бен буржюман чиктъм.
— Не говори на турски! Тук се говори на официалния език.
— Ефенди, раджаедеръм.
— Мълчи там! Господа, аз съм на мнение да се състави акт против кмета за съставяне на неверни списъци, а призованият младеж да се обложи с двадесет лева годишен данък. Материалното положение на баща му не е лошо. Има къща, четиридесет овце, три говеда, петдесет декара ниви.
— Съгласни! — отговориха всичките членове на комисията.
— Сюлейман Делимехмедов!
— Тува съм, тува. Ида! — чу се глас от съседната стая.
Пред комисията се изправи едно стройно, високо, красиво, с червени бузи и широки гърди момче.
— Браво момче! Хубав юнак си! — с възхищение извика Жебарски.
— Имаш ли някаква болка, момче? — запита военният лекар и почука Сюлюмана по плещите.
— Немам. Нищо ма ни були.
— Ела тука при мярката!
Сюлюман Делимехмедов с усмивка се изправи пред станока и по заповед на лекаря си дигна нагоре ръцете.
— Годен!
— Момче, ще служиш в конвоя на Негово царско височество. Ще носиш лъскави дрехи и бело перо на шапката... Пардон! Той не е грамотен, при това е и мохамеданин. Момче, иди си, облечи се и после ще ти кажем де ще служиш!
— Шебан Кадир Чаушов! По-скоро!
— Иде!
— Вот маладец! И той ще бъде добър войник.
Шабана тоже прекараха през мерилото и намериха, че е годен за служба.
— Момче, тука ли е баща ти?
— Тува е, ефенди. Да дойде ли? — побърза да отговори кметът вместо момчето.
— Нека влезе!
Кадир Чауш, който стоеше в коридора, за да се научил по-бърже какъв е резултатът от преглеждането на сина му, щом чу, че го викат, бърже влезе в заседателната стая и с войнишка стойка се изпречи пред подполковника, без да продума нищо.
— Мисля, че вие сте били войник. Казвате се Кадир Чауш. Кога и где сте служили?
— Ефенди, он сеньо съм правил хаскерлик: седем години в маазапа и три години в редифа.
— Зимали ли сте участие в някоя война?
— Аку в кавго?
— Тъй, тъй.
— Бех в Сърб моарабеси. Сетне са фатих в Плевня. Дойдохме с Осман паша ут Видин-калеси. Оники кереть излизахме ут истикамете да са бахтвм сюнгу-сюнгия с русите. Най-сетне, ага ни сворши хлебат и жепането, сторихме хюжум да си пробием пот, ала Осман паша араладисаха, та станахме теслим. Утведаха на в Русия и там сидехме есире секиз ай. Берекеть версии, еца хубаве на гльодаха. Даваха ни работа, та ага са ворнахме, дунесахме и по двестотини рубли.
— Браво, Кадир Чауш! Турската войска се би отлично в Плевен. Целият свят я похвали. Как си сега със здравето и какво ти е материалното положение?
— Шюкир, ефенди! Здрав съм, ала зех да устаревам. Зо да ми са отсица текатес. Зоха да ми ни даржот ногисе и ракисе. Та че и млого деца ма натиснаха. Сега гичинмекас е по-лош от другочешнет.
— Добре. Момчето ти ще служи шест месеца. Да се забележи: Шабан Кадир Чаушов да се земе за войник с облекчение. Съгласни ли сте, господа?
— Съгласни сме, всички сме съгласни.
— Да сте живи и здрави, ефендилер. Да даде аллах да са покачите на още по-големи меснете. Установайте със здраве!
— Със здраве, Кадир Чауш!
— Байрем Сюлюманов Чолаков!
— Тук е, иде!
Пред комисията се изправи един брадат, с дълги мустаци и със сбръчкано лице „младеж".
— На колко си години, Байреме?
— На утус беш ашинда сам, ефенди — отговаря „младежът".
Председателят погледнува в списъка и веднага кипнува:
— Що за безобразие! Тук в списъка е забелязано, че тоя господин е на двадесет и една годишна възраст, а сам се казва на тридесет и пет години.
— Наглед се вижда, че е на четиридесет години — спокойно казва гражданският лекар.
— Чорт возми! И такива калпави списъци никъде не съм срещал! Кмете, знаете ли вие под каква тежка отговорност попадате? Ще изгниете в затвора! Това добре да запомните. Защо си дошел тука, да се подиграваш с комисията ли?
— Ефенди, нимой са сорди, жижаедерум! Е ни сом кабахатлие. Е, са вика, вчера съм станал мидюр и нищо не знам. Е виде, че има уборкану, ала кой е сторил сае обърка, ни знам. Тефтерат е изкаран ут стариет нафуз-тефтери. Е кату чи са сетам как е станало уборкването. Ага е бил байрем на ирми ашинда, демек на двадесетте години, анлъшлъклен гу са писали в нафуз-тефтери на шест гудини и ут тогава насам ной си са е водило.
— Много дяволуваш, кмете! Знаеш как да се оправдаваш.
— Да ни дава аллах, ефенди, да ва ложем. Праву казувам.
— Добре, ще видим. Да се забележи: първо, призованият Байрам Чолаков се освобождава завинаги от военна служба по старост; второ, да се възбуди углавно преследване против надлежните бориковски общински служащи за съставяне неверни семейни книги и наборни списъци.
— Ферад Еминов Милезимски!
Извиканото момче влиза и право върви към председателя.
— По-назад, момче! Господа, ета един отличен артилерист!
— Хубаво е момчето, ефенди — с тих глас казва кметът Тахираа. — Ут оджек е, бубайку му бе еце кунушкан и екмек сайбие чилек, ала са рахметиса. Ни поживя ешку да са радва на копелчесу.
— Имаш ли баща и майка, момче?
— Намам, мижо. Имам саде майка.
— Ами кой те е отгледал и отхранил такъв левент, хубавец? — попита Ферада майор Белчев, който с голяма симпатия гледаше здравото и красиво помаче.
— Бубаю на е гльодал и хранил ду сига, мижо.
— Кой е твоя бубаю и как се казва?
— Дядо му, Милезиман, ефенди — обяснява кметът. — Той е тув, душол е с копелесу.
— Господа лекари, прегледайте тоя младеж, но както се вижда, той не страда от нищо друго, освен от здравие. Искаш ли да служиш, момче?
— Как да служем?
— Тъй. Да те вземем войник, солдатин, хаскер.
— Ищам. Зомите ма. Бубаю ми ни дава да бегам.
Лекарите бърже си свършиха работата с Ферадя и извикаха:
— Годен, напълно годен!
— Да дойде старият Милязим! Що такой милязим? Прапорщик, неужели?
След няколко минути чакане, през което време господа членовете на комисията си поотдъхнаха м запушиха цигари, в заседателната стая влезе един висок, прав като свещ и тантурест старец, с подстригана брада и голяма чалма на огромната си глава. Щом прекрачи две крачки от вратата, старецът се спря като закован на пода, после допря ръката си на гърдите и челото и със силен глас извика:
— Сабаххаирулсун, ефендилер! Ишине кола-геле!
— Алларазолсун, ага! — единогласно извикаха всички членове на комисията. Същевременно подполковник Жебарски стана на крака и протегна ръката си към стареца. Последният приближи масата и се ръкува с председателя. Другите членове на комисията, като видяха, че господин Жебарски изказа такова почитание към тоя стар помак, последваха примера му и зеха да се надпреварват кой по-скоро да стисне ръката на стария милязим.
— Седни, ага, седни, дядо!
— Стражар, донеси по-скоро стол!
Стражарят бърже донесе едно столче и го подаде на окръжния съветник Мирчев. Майор Белчев взе стола от Мирчева и го постави до него.
— Ела тука, дядо, седни до мене!
— Да си жив, ефенди! Врют да сте живи. Хубав икрам ми сторихте.
— Как ти е името, дядо? — попита Жебарски.
— Исен Милязим ма казуват, командир ефенди.
— Много хубаво. Нима вий сте били прапорщик, милязим, а?
— Бил съм ефенди. Инсан кесатлънда (по липса на хора) и е адно време бях кату вас забитин, ала малък забитин, ефенди. Достигнах до милязим сани.
— Браво, браво! Значи, вий сте били подпоручик.
— Евет, ефенди.
— Навярно вий сте служили в Кримската война. Бяхте ли при Севастопол?
— Къде ни сом ходил, ефенди! Таман ондьорт сеньо правих хаскерлик, Уруму-къръму гиздим. Ага ма фатиха за аскер, най-напреш ма тикнаха в Шкодра. Ут там на вдигнаха в Арта. След две гудини на приместиха в Гирить (Крит). Еца хубаво адо е Гирить, ефенди! Лимоне, партикале, смокви и другу имише, колкуту щеш! Хубаву прикарахме там адно гудина, ала на вдигнаха в Стамбол. Ут там е побегнах и си дойдах. Крих са в селу и пу баирену алтъ ай, ала ни можих да са скрием. Хасанаа Томрашлията ма фати и с алтъ киши сеймене ма проводи в Хилбьо. Ут там ма проводиха в Емен. Лоша е хавона в Емен, ефенди, еце е лоша! Две години сидех в Сана-касабасъ. Млогу уруменлийски аскерлие останаха там. Адни умреха ут хавона; други станаха зян — удриха са, ага правехме тербейо арапете. И е викнах, чи нема да са ворним, ала аллахова работа. Имел сам дене да живам. Нашет алай вдигнаха в Тарабулус. Там станах чауш. По-напреш в Емен ма беха сторили онбашие. Ала защо да ви разправям на дльогу и широку. Приз моеса глава имало да миноват млогу работи! ...
— Продължавай, продължавай, Милязимаа. Разкажи до края къде още си ходил и какво си прекарал.
— Ага речете, да ви разказувам еще. Сетнуту бе по-страшну. Ачтиса са Севастопол морабеси. Адно нощ на туриха в пампоре и на уткараха във Варна. Ут там — в Севастопол. Баш командир ни бе френк Юмер Паша. Сардисахме по суху Севастопол и са бахтахме с мус-кофан тамам бир сеньо. Нашет алай бе на Балаклава. Млогу поти излизахме ут истикамете и правихме хюжум, ала нищо ни можихме да сторим. Еца са юнаци русине. В адин хюжум паднаха млогу наши забите. Ут нашет табур останаха лю икиюс киши нефере. Нашет билюк остана под мое куманда. Е станах билюкбашие. Тугава след хюжума казандисах милезимликет. Сториха ма милязим евел. По-сетне, ага са сворши мурабьота, вдигнаха на в Бикреш. Там сидехме бир сеньо, та че ут там пак на вдигнаха във Видин. Ут Видин дойдахме в София; ут София в Хилбьо. Ага наближихме нашес мевлекеть, еца ми са дуде аскерликет, та си дадох истифота. Ала за юч сеньо ни зох айлъците. Рекаха ми, чи ма са сторили милязим сани и с толкуф са сворши рабутата.
— Браво, браво, Исеинаа! Ти си много заслужил на царството. Всякой ще те уважава като стар войник. Имаш ли ордени, нишани?
— Имех три, ефенди. Имех един от Емен и два ут Севастопол морабеси; ала в карашмалъка, ага пубегнахме и ага изгуре наше селу, са загубиха. Тескерете и другите киниги си ми сидьот. Тех ги бех зол сас другите сенете, та са куртулисаха ут оганет.
— Като се уволни от войската, с какво се занимаваше в селото си?
— Аку как гичиндисувах?
— Тъй, тъй.
— Всекак, ефенди. Адно гудина бех михтар, две гудини бех жандарин при Ахмедаа Тъмрашлията, сетне правих куруджилък в наше селу. Адно гудина бех и бейликчие. Щерю ма нагуди да фирем пу баиресу овце и кози. Тросихме де има скрити ут бейлик овце и кози.
— От освобождението насам с какво се занимаваш?
— Шюкир, сига хубаве гичиндисувам. Имам си мюлчек, че и овчици сторих, те еце ни тьоглем съкантия. Аллах ми бе дал и прокопсан син, ала ни е имел късмет млогу да живее. Умря си, аллах рахметьлесън. Аллахова работа. Сига са разшеневам с внучета.
— Твое ли е внуче това момче?
— Мое е, ефенди. Имам и друго по-голему. Лани гу уженихме.
— Твоето внуче е здраво и интелигентно момче. Ще го вземем войник да служи, както и ти едно време си служил на царя.
— Да е живо и здраво, ефенди. Зомите гу. Е съм правил аскерлик ондьорт сеньо. Сегашнен аскерлик ни е кату другочешнет. Сега е льок аскерликес. Ще прави хизметь на царен две гудини, та белки е голема работа? Да иде да види и друг свет, и други люде. Та че де ще и да иде? Ду Хилбьо. Бир куршум мензили! Ката ниделя ще си гу обиходаме и видюваме.
— Браво, Исеинаа. Браво, дядо! Ти си истински патриот. Ний всички сме чада на една майка, наречена България; ний трябва еднакво да милеем и защитаваме тая наша майка-земя, която ни е отхранила и която ще ни прибере накрая. Но от друга страна ний трябва да уважаваме и почитаме тези наши хора, които са истински патриоти, конто са благовъзпитани и дисциплинирани граждани. И в знак на нашето почитание към тебе, дядо, ще направим в случая едно снизхождение към семейството ти. Ний ще освободим от военна служба твоето внуче, даже с риск да се отклоним от задълженията, които ни налагат законите в страната. Господа, какво ще кажете? Съгласни ли сте да освободим от военна служба внукът на тоя стар войник? Той е прекарал четиринадесет години военна служба, безразлично кому и кога е служил — синовете и внуците на такъв човек имат право да се ползуват с най-голямо облекчение, относително военната тегоба.
— Съгласни, съгласни. Всички сме съгласни да се освободи момчето.
Добре, тогава да се изложи нашето решение в особено мотивирано постановление, като се земе предвид и това, че по-големият брат на призования младеж е женен, значи, счита се като отделен, с отделно семейство. Да се забележи, че и дядото е много стар и следователно неспособен да прехранва по-малките си внучета. Дядо, твоето внуче няма да земем войник. Иди си гледай старините, а ти момче, да обичаш и уважаваш дяда си!
— Евалла, ефендилер! Да сте живи и здрави — каза само старецът и се просълзи. След няколкоминутно мълчание и треперене, причинено от големо душевно вълнение, той стана, благодари втори път за особената чест, която му се направи, и си излезе навън.
— Нещастна Турция и още по-нещастни нейни поданици и служители! — извика господин Жебарски и стана да се разхожда из заседателната стая. — Тоя ветеран, след като служил четиринадесет години и достигнал до чин подпоручик, бил захвърлен и забравен и от държава, и от всички. За да се прехранва, той бил принуден да става бегликчия и пъдарин. И при всичко това, той не роптае и не обвинява никого! И сега вместо да ни лъже и се мъчи с всякакви нечестни средства да отърве внука си от военна повинност, както правят други, той казва: нека служи на царя! ... Стражар, кажи на другите младежи да бъдат готови!
— Слушам, господин подполковник.
Пред комисията почнаха да се представят слепи, куци, сифилистични със скапани носове и други недъгави „младежи". Господин Жебарски крещя, заплашва, тропа с юмруци по масата, но всичко е празна работа. Кметът Тахираа за всеки представен младеж намира мотиви да се оправдава. В списъците е забележело, че младежите са здрави, а на лице се оказват все уроди. Другите членове на комисията или мълчат, или задават по някой въпрос на Тахираа, колкото да се каже, че и те имат някакви права в комисията. По едно време почнаха и те да се ядосват и негодуват на дяволиите на бориковоките ази и аги. Но тъкмо в това време, когато бурята щеше да се обърне в ураган, в заседателната стая влезе един симпатичен и съвършено здрав младеж. Жебарски се поуспокои.
— Как ти е името, момче?
— Саню.
— Що такой Саню?
— Хасан, Хасан — побърза да обясни Тахираа. — Той е Хасан Кирчев.
Лекарите изгледаха Саня.
— Годен!
— Ефенди, Хасан Кирчев е анлъз, самичък е. Нема други братя, бубайку му е повреден.
— Мълчи там, кмете! Не искам вече да те слушам! Момче, тука ли е баща ти?
— Тува е, тува е. Отвън е.
След малко чакане пред наборната комисия се изправи един петдесетгодишен помак с кирлива чалма, окъсана долама и нови патури.
— Ти баща ли си на това момче?
— Хо, бубайку му сам.
— Да не лъжеш, че та вземат дяволите?
— Истафурла, ефенди!
— Какво ти е? Болен ли си?
— Еръм сам, ефенди. Черваса ми са утвон.
— Обяснявай добре, какво е това яръм?
— Яръм сам, чу ли? Килав съм.
— Господа лекари, прегледайте го!
Военният лекар доближава.
— Свали си гащите, дядо!
— Какво рече? Да си сваля гащесе?
— Смъкни гащите да те прегледаме.
— Аип е, ефенди! Срамота е. Стар чилек сам.
— Не може инак, дядо; ще трябва да те прегледаме, за да се уверим, че не си здрав.
— Белки ще ва ложем, ефенди. Аллах етмесин да ва изложем. Е сам веке стар чилек и ду сига никутрек ни сом излогал.
— Знаем, че няма да ни излъжеш, ала такъв е законът. Ще те прегледаме.
— Ей сабан аллах! Какво ми дойде ду главоса. Приз солкува люде свалят ли са гаще?
— Не искаш да се подчиниш? Дурак! Скоро се събличай—разярено извика Жебарски и стана на крака.
Бащата, като разбра, че работата ще земе лош край, смути се за минута и после се замисли. Лекарите и другите комисари помислиха, че помакът се уплаши и ще се подчини. Обаче комисията се излъга. Помакът ги надхитри. Той веднага съобрази какво трябва да прави в тия трудни минути. Пристъпи крачка напред, наближи военния лекар, погледна го право в очите и като разтвори с двете си ръце ръбовете на левия джеб на потурите си, извика с висок глас:
— Ефенди, мушни си ракота в жебаса, та побарай да кандисаш, чи съм еръм! На жобаса нема хастар.
Позата, тонът и погледът на помака в таз минута беха дотолкова комични, че всички присъствуващи се хващаха за косите и щеха да се пръснат от смех.
Смехът продължи няколко минути, но помакът не разбра добре защо се смеят големците.
— Оти са смеете, ефендилер? Нимойта ма инжитисува. Аиптър, ефенди, да се смеете на стар чилек.
Сконфузеният лекар най-сетне се сети какво трябва да прави. Той дръпна помака в едно кише на стаята и като го обърна гърбом към членовете на комисията, прегледа го и като се увери, че недъгавият не лъже, каза му да си излезе. Срамежливият баща с наведена глава слезе низ стълбите на сградата, като същевременно говореше:
— И саков резиллик ни бьох видювал! Суратсъс люде са, сува големцисе. Немат ни срам, ни очи, та че еще се смеьот, като гивендии!

Наборната комисия заседава десет дни наред. През това време тя успя да прегледа двеста и шестдесет младежи, от които сто четиридесет и два християни и сто и осемнадесет помаци. От християнските младежи седемдесет и пет процента се оказаха годни за военна служба, а от помашките — само двадесет и пет процента. През първите дни подполковник Жебарски се много ядосваше, когато виждаше с какви хитрини помаците се отклоняват от военната тегоба, но постепенно зе да омеква като памук. Причината на това омекнуване бе тази: всички господа членове на комисията се бяха настанали на квартира в голямата къща на господин Смоленски. На обед и вечеря гостите намираха на софрата от вкусни по-вкусни ястиета. Мед, кокошки, пъстърва, печено месо и кисело мляко никога не липсваха. Хазяинът на къщата при всяко слагане на софрата обаждаше откъде е рибата, медът и другите ястия. Всички помашки кметове се изредиха с приноси — армагани. Но бориковският кмет Тахираа се най-много отличи в случая. Медът и пъстървата, донесени от него, бяха най-доброкачествени.
— Дявол ще земе тия помаци —рече Жебарски във време на един обяд. — Много хитруват, но инак са гостолюбиви. Само у тех се е запазила тая стара славянска черта — гостолюбието и гостоприемството. Добро племе са тия помаци, но завинаги са загубени за нас в национално патриотично отношение. Религията ги е направила по-турци и от самите азиатци. Каквото и да правим с тия наши заблудени братя, те ще си останат такива фанатици, каквито са били и до сега. Прочее, напразно ще са всякакви жертви за тяхното свестяване. По-добре е да ги оставим да си киснат в невежеството, което ги е обладало, а още по-добре е да ги изпратим през границата, защото те тук са опасен елемент. В случай на една война с Турция, ще са нередовния разузнавателен отряд на турската войска.
— Нека стоят да плащат данъци — каза един член от комисията. Засега държавата няма вреда от тях.
— Как да няма вреда? Те се смятат за временни жители на България и затова гледат да унищожават горите, да трупат пари и при едно разбъркване да се изселят завинаги из България.
— Оставете тия помаци настрана. Ний няма да разрешим помашкия въпрос. Хайде да обядваме, че много огладнях. Предобедното заседание ме измъчи.
Комисията десет дни се храни за сметка на „фанатиците" помаци. Никой пет пари не даде за храна и питие. В края на последното заседание, когато комисията привършваше работите си, делопроизводителят се обърна към председателя с въпрос: да състави ли актове според бележките за неверните показания на кметовете и за неточното съставяне на наборните списъци?
— Чорт возми! Остави тия актове настрана! Нека проверочната комисия направи каквото може. Книжата и всичките освободени от военна служба ще отидат там за преглеждане и проверка.
С мнението на председателя се съгласиха и другите членове на комисията. И тъй, благодарение на особеното разположение на господин Жебарски в последното заседание, а най-много благодарение на рибицата и меда, Тахираа и другите помашки кметове се отърваха от углавната отговорност, загдето с помощта на куците и слепите освободиха много здрави младежи от военната тегоба.

Чепеларе, 1905 година

Гъбата на Асара при село Соколите, 6 февруари 2011

2011-02-20T10:41:00.019+02:00

Малко по-добри снимки от гъбата:

На картата гъбата вероятно е означена с 15 над надписа пещ. Гъбата.
GPS координати: N 41.76385; E 25.18366.

Oly E 420

Филип Халсман: Jumpology

2011-02-13T10:45:00.022+02:00

"Когато помолиш човек да скочи, неговото внимание е насочено главно към акта на скачането, маската пада и виждаме истинския човек."
Филип Халсман

Харолд Лойд 1950

Бриджит Бардо 1951

Дийн Мартин и Джери Люис 1951

Граучо Маркс 1952

Мерилин Монро и Халсман 1954

Фотографът Дейвид Сиймор и дъщерите на Халсман 1955

Питър Устинов 1955

Одри Хепбърн 1955

Ричард Никсън 1955

Дукът и дукесата на Уиндзор, т.е. бившият крал Едуард VIII и Уолис Симпсън 1956

Бени Гудман 1957

Олдъс Хъксли 1958

Професор Дж. Робърт Опенхаймер 1958

Грейс Кели 1959

София Лорен 1959

Ф. Достоевски: откъс от "Бесове"

2011-02-09T18:15:00.007+02:00

САМОУБИЙСТВОТО НА КИРИЛОВ

- Кирилов, никога не съм могъл да разбера защо искате да се самоубивате. Знам само, че по убеждение... твърдо убеждение. Но ако изпитвате, тъй да се каже, нужда да излеете душата си, съм на вашите услуги... Само трябва да имате предвид, че времето напредва...
- Колко е часът?
- Охо, точно два - погледна часовника си Пьотър Степанович.
„Май има още надежда да се разберем" - помисли той.
- Нямам какво да ти казвам на тебе - промърмори Кирилов.
- Помня, че беше нещо за бога... нали ми го обяснявахте веднъж, дори два пъти. Ако се застреляте, ще станете бог, нали тъй беше?
- Да, ще стана бог.
Пьотър Степанович дори не се усмихна, чакаше; Кирилов му хвърли проницателен поглед.
- Вие сте политически мошеник и интригант, целите да го обърнем на философия и патос, да се успокоя, та като ми мине ядът и се примиря, да измолите писмото, че съм убил Шатов.
Пьотър Степанович отговори с почти искрено простодушие:
- Хубаво де, и такъв да съм, не ви ли е все едно в последните минути? Тъй де, кажете ми, за какво сме седнали да се караме: вие сте такъв, аз съм инакъв, и какво от това? И на всичко отгоре сме...
- Подлеци.
- Да, ако щете, и подлеци. Но нали знаете, че това са само думи.
- Цял живот съм искал да не са само думи. Затова живях, защото го исках. И сега всеки ден искам да не са само думи.
- Тъй е, всеки търси да му е по-добре. Говедото, че е говедо... сиреч всеки търси един вид комфорт. Открай време се знае.
- Комфорт ли, казваш?
- Хайде, да не се хващаме за думата.
- Не, не, добре го каза; нека да е комфорт. Бог е необходим и затова трябва да го има.
- И тъй да е, чудесно.
- Но аз знам, че го няма и не може да го има.
- Това е по-точно.
- Как не разбираш, че не може да се живее с тия две мисли едновременно.
- Че да се изпозастреляме ли?
- Как не разбираш, че човек може да се застреля единствено поради това? Не разбираш, че може да има такъв човек, един-единствен от всичките ви хиляди милиони, който не желае и няма да го понесе.
- Едно разбирам аз - че май се колебаете... И това е много лошо.
- Ставрогин също го изяде идеята - не чу забележката му Кирилов, който продължаваше мрачно да крачи из стаята.
- Какво? - наостри уши Пьотър Степанович. - Каква идея? Казвал ли ви е нещо?
- Не, сам се досетих: Ставрогин и да вярва, не си вярва, че вярва. Ако пък не вярва, не си вярва, че не вярва.
- Е, у Ставрогин има и нещо друго, по-умно от това... - свадливо промърмори Пьотър Степанович, обезпокоен от обрата на разговора и бледността на Кирилов.
„Дявол да го вземе, няма да се застреля - мислеше си той, - предчувствах го, винаги съм го предчувствал; мозъчна еквилибристика и нищо повече; ама че калпав свят!"
- Ти си последният, който е с мене: не бих искал да се разделяме с лошо - подари му изведнъж нова надежда Кирилов.
Пьотър Степанович не бързаше с отговора. „Дявол да го вземе, какво ли е пък това?" - отново си помисли той.
- Повярвайте ми, Кирилов, аз нямам нищо против вас като човек и винаги...
- Ти си подлец, ти лъжеш. Но и аз съм като тебе и ще се застрелям, а ти ще оставаш жив.
- Тоест искате да кажете, че съм паднал толкова ниско, че ще продължа да живея.
Пьотър Степанович все още не можеше да си отговори дали в момента беше изгодно да продължава този разговор и реши „да се остави на обстоятелствата". Но тонът на превъзходство, нескрито презрение на Кирилов и по-рано винаги го бяха дразнили, а сега, кой знае защо, го дразнеха повече отвсякога. Може би защото Кирилов, комуто след някой и друг час предстоеше да умре (Пьотър Степанович не изпускаше предвид и това), му се струваше вече някакъв получовек, същество, което вече няма правото да проявява високомерие.
- Ама вие май ми се перчите с това, дето уж ще се застрелвате?
- Винаги ми е било чудно, че всички остават живи - не чу подхвърлянето му Кирилов.
- Хм, да допуснем, че в това има нещо, но...
- Маймуна! - с всичко се съгласяваш, само и само да не ме изтървеш. Мълчи, нищо няма да разбереш. Щом няма бог - значи, аз съм бог.
- Е, това е, което така и не можах да разбера: откъде-накъде ще сте бог?
- Ако има бог, всичко е негова воля и тая му воля не ми позволява. Ако няма - моята воля е моя и аз съм длъжен да проявя своето своеволие!
- Своеволие ли! Защо да сте длъжен?
- Защото цялата воля е станала моя. Нима наистина никой на цялата планета, който е отрекъл бога и е повярвал в своето своеволие, няма да се осмели да докара своеволието си до крайния предел? Това е както сиромахът и наследството - не смеел да припари до торбата с парите, щото се смятал неспособен да я владее. Аз искам да покажа своеволието си. Нека да съм единствено аз, но ще го направя.
- Ами че направете го.
- Длъжен съм да се застрелям, защото най-крайният предел на своеволието ми е да убия себе си.
- Да, ама защо да сте единствен, самоубийци колкото щеш.
- Все поради причина. А без всякаква причина само от своето своеволие - единствен аз.
„Няма да се застреля" - помисли си Пьотър Степанович.
- Знаете ли какво - каза той раздразнено, - аз на ваше място бих проявил своеволието си, като убия не себе си, а някой друг. Щеше да е от полза. Ще ви посоча кого, стига да се не уплашите. В такъв случай ще ви помоля да не се застрелвате днес. Ще се разберем.
- Да убия друг, ще бъде най-голямото падение на своеволието ми и само ти можеш да го измислиш. Аз не съм ти; аз търся висшата му проява и ще убия себе си.
- Най-сетне - злобно промърмори Пьотър Степанович.
- Аз съм длъжен да провъзглася неверието си – крачеше из стаята Кирилов. - За мен няма нищо по-висше от идеята, че няма бог. С мен е човешката история. Хората са се занимавали единствено с това да си измислят богове, за да живеят, за да не се самоубиват - това е то световната история, дори до днес. Единствен аз за първи път в световната история не пожелах да си измислям бог. Нека веднъж завинаги да се узнае.
„Няма да се застреля" - тревожеше се Пьотър Степанович.
- Кой е тоя, дето ще узнае? - наливаше той масло в огъня. - Тук сме двама - вие и аз; да не би Липутин?
- Всекиму предстои да узнае; всички ще узнаят. Всичко тайно ще излезе наяве. Той го е казал.
С болезнен възторг посочи иконата на Спасителя, пред която гореше кандилце. Пьотър Степанович не можеше повече да се сдържа.
- Нямало Бог, ама в Него вярвате, а! И кандило му палите „за всеки случай", а?
Онзи не отговори.
- Знаете ли какво, според мен вие вярвате повече от поповете.
- В кого? В Него ли? Чуй - спря се Кирилов, вперил неподвижен, екзалтиран поглед някъде пред себе си. - Чуй голямата идея: на тая земя е имало един ден и е имало три кръста, побити по средата на земята. Единият разпънат тъй вярвал, че казал на съседа си: „Днес ще бъдеш с мене в рая." Свършил денят и двамата умрели. Тръгнали и не намерили ни рай, ни възкресение. Казаното не се сбъднало. Чуй сега: този човек е бил най-най-голямото на тоя свят, заради него е живял светът. Без него цялата планета с всичкото, дето е по нея, е просто лудост. Нямало е подобен нему нито до чудото, нито след него, нито никога. Тъкмо това е чудото, че не е имало и не ще има. А щом е тъй, щом природните закони не са пожалили дори Тоя, дори собственото си чудо, а са заставили и Него да живее в лъжа и да умре за една лъжа - значи, цялата планета е лъжа, крепи се на лъжа и глупава подигравка. Значи - самите й закони са лъжа и сатанински водевил. За какво да се живее - отговори, ако си човек?
- Това е вече друга работа. Струва ми се, че смесвате две различни причини, а това е крайно неблагонадеждно. Но моля ви се, ами ако самият вие сте този бог? Ако лъжата е свършила и сте разбрали, че иде оттам, че го е имало онзи, предишния бог?
- Най-сетне го разбра! - възторжено викна Кирилов. - Значи, може да се разбере - щом дори такъв като теб го разбра! Разбираш ли сега, че единственото спасение за всички е да се докаже тази мисъл. Кой ще докаже? Аз! Не разбирам, как досега атеистът е можел да знае, че няма бог, и тутакси да не се самоубие? Да осъзнаеш, че няма бог, и тутакси да не осъзнаеш, че ти си станал бог, е глупост, инак непременно ще се самоубиеш. Осъзнаеш ли го - ти си цар и вече няма да се убиваш, а ще живееш заобиколен с най-голяма слава. Някой един обаче, онзи, който ще е първият, непременно трябва да се самоубие - инак кой ще почне и кой ще докаже? Аз съм, който ще се убие, който ще започне и ще докаже. Аз съм все още по неволя бог и съм нещастен, защото съм длъжен да проявя своеволието си. Всички са нещастни, защото всички се боят да проявят своеволието си. Човекът досега е бил нещастен и беден, защото го е било страх да прояви до края главното си своеволие, а е своеволничил едва-едва, по ученически. Ужасно съм нещастен, защото ужасно се боя. Страхът е проклятието на човека... Но аз ще покажа своеволието си, длъжен съм да си повярвам, че не вярвам. Ще почна и ще свърша и ще отворя портите. И ще спася всички хора. Само това ще спаси и ще прероди физически човека от идващото поколение. Защото, както да не го мислих, в тоя физически вид човекът не може без оня предишния бог. Три години търсих атрибута на моята божественост и го намерих: атрибутът на моята божественост е Своеволието! Това е всичко, с което мога да покажа непокорството си и страшната си свобода в най-главното. Защото тя е много страшна. Самоубивам се, за да покажа непокорството си и новата си страшна свобода.
Лицето му бе неестествено бледо, погледът - непоносимо тежък. Сякаш го тресеше. По едно време Пьотър Степанович дори помисли, че ей сега ще се строполи.
- Давай перото! - най-неочаквано и страшно вдъхновено викна изведнъж Кирилов. - Диктувай, всичко ще подпиша. И за Шатов ще подпиша, че съм го убил. Диктувай, докато ме е смях! Не се боя от мислите на тия високомерни роби! И ти ще видиш, че тайното ще стане явно! А ти ще бъдеш смазан... Вярвам! Вярвам!
Пьотър Степанович скочи от мястото си, моментално му подаде мастилницата, хартия и почна да диктува, страхувайки се да не изтърве момента и треперейки за успеха.
„Аз, Алексей Кирилов, заявявам..."
- Стой! Не ща! На кого го заявявам?
Кирилов целият се тресеше като от треска. Изведнъж мисълта, че заявява нещо някому, изцяло го погълна. И измъченият му дух като че ли бе намерил в това поне минутка покой.
- На кого го заявявам? Искам да знам - на кого?
- На никого, на всички, на първия, който го прочете. Защо е нужно да се определя? На целия свят!
- На целия свят! Браво! И без разкаяние. Не ща да има разкаяние; не ща пред началството!
- Ама не, разбира се, в никакъв случай, по дяволите началството! Пишете де, пишете, ако наистина сериозно... - истерично му подвикна Пьотър Степанович.
- Стой! Искам най-отгоре една мутра с изплезен език.
- Стига глупости! - ядоса се Пьотър Степанович. - Всичко това може да се изрази и без рисунка, достатъчен е тонът.
- Тонът ли? Добре, добре. Да, тонът, тонът! Диктувай тона!
„Аз, Алексей Кирилов - с твърд и повелителен глас диктуваше Пьотър Степанович, надвесвайки се над рамото на Кирилов и следейки всяка буква, която той изписваше с трепереща от вълнение ръка, - аз, Кирилов, заявявам, че днес ... октомври, в осем часа вечерта убих в парка студента Шатов заради неговото издайничество и заради доноса му относно прокламациите и относно Федка, който десет дни живя тайно при нас двамата в дома на Филипов. Днес се застрелвам с револвер не защото се разкайвам и ме е страх от вас, а защото още в странство имах намерението да сложа край на живота си."
- Само това ли? - с учудване и негодувание възкликна Кирилов.
- Нито дума повече! - махна с ръка Пьотър Степанович, гледайки да му измъкне документа.
- Стой! Чакай! - решително покри с длан писмото Кирилов. - Стой, глупости! Искам и това - с кого убивах. Защо за Федка? А пожарът? И искам и да изругая, искам да се усети тонът, тонът!
- Достатъчно е, Кирилов, уверявам ви, че е напълно достатъчно! - почти умоляваше Пьотър Степанович, треперейки да не би онзи да скъса писмото. - За да повярват, трябва колкото се може по-замъглено, именно така, само с намеци. Трябва да им се покаже само крайчецът на истината, точно колкото да ги раздразни. Те сами ще си измислят повече лъжи от нашите и то се знае, повече ще повярват на себе си, отколкото на нас, а това е най-хубавото, най-хубавото! Дайте; и така е великолепно; дайте, дайте!
И продължаваше да се мъчи да му изтръгне писмото. Кирилов го слушаше с изцъклен поглед и сякаш се мъчеше да съобрази нещо.
- Ох, дявол да го вземе! - разсърди се изведнъж Пьотър Степанович. - Ами че той още не го е подписал! Какво ми се пулите, подписвайте!
- Искам да изругая... - отново измърмори Кирилов, но взе перото и подписа. - Да изругая - искам...
- Пишете отдолу: Vive le republique(1), и толкоз.
- Браво! - ревна почти възторжено Кирилов. - Vive le republique democratique, sociale et universelle ou la mort!(2)... Не, не, не така. Liberte, egalite, fraternite ou la mort!(3) Така е по-добре, по-добре е - написа той с наслада под подписа си.
- Достатъчно, достатъчно - повтаряше непрекъснато Пьотър Степанович.
- Чакай, още малко... Знаеш ли какво, ще се подпиша още веднъж по френски: „de Kirillof, gentilhomme russe et citoyen du monde.(4)“ Ха-ха-ха! - избухна в смях той. - Не, не, не, чакай, най-хубавото се сетих, еврика: gentilhomme-seminariste russe et citoyen du monde civilise!(5) Tова е вече най-хубавото от всичките му там... - И изведнъж той скочи от дивана, мълниеносно грабна от прозореца револвера си и избяга в другата стая, плътно затваряйки вратата подире си. Пьотър Степанович около минута време замислено гледаше вратата.
„Ако го направи, сега ще го направи. Размисли ли се - отиде."
И докато чакаше, взе писмото и го прегледа още веднъж, редакцията му харесваше.
„Какво се иска сега? Иска се за известно време съвсем да ги объркаме и по тоя начин да отвлечем вниманието. В парка? В града няма парк, значи, остава сами да се сетят, че в Скворешники. Докато се сетят, ще мине време, докато търсят - пак време, а като намерят трупа - значи, истината е написана, значи, и за Федка е истина. А какво е Федка? Федка е пожарът, Лебядкини - значи, всичко е излязло оттук, от дома на Филипови! А те нищо да не забележат, нищо да не усетят - това пък съвсем ще ги замае! За нашите и наум няма да им дойде. Че Шатов, че Кирилов, че Федка, че Лебядкини! Ами защо ли пък са се изпопречукали взаимно, а? - на им още една въпросителна! Ама какво става, дявол да го вземе, никакъв изстрел не се чува!..."
Защото, както четеше писмото и се любуваше на собствената им редакция, Пьотър Степанович непрекъснато се ослушваше с едно мъчително безпокойство и накрая изведнъж се ядоса. Тревожно погледна часовника си - времето напредваше, минали бяха цели десет минути, откакто оня излезе... Взе свещта и тръгна към вратата на стаята, в която се беше затворил Кирилов. Като стигна до вратата, изведнъж му дойде наум, че ей на, и свещта догаря и след двайсет минути съвсем ще изгори, а друга няма. Хвана дръжката и внимателно се ослуша - отвътре не се чуваше никакъв шум; рязко отвори вратата и вдигна свещта; нещо изрева и се хвърли насреща му. Пьотър Степанович с все сила затвори вратата и я затисна с рамо, но всичко беше утихнало - отново мъртва тишина.
Дълго стоя нерешително със свещта в ръката. За оня кратък миг, докато вратата беше отворена, не успя да види почти нищо, но все пак бе различил лицето на застаналия в дъното на стаята Кирилов и бе усетил оная зверска ярост, с която внезапно му се беше нахвърлил. Пьотър Степанович се сепна, бързо остави свещта на масата, приготви револвера си и на пръсти се изтегли в противоположния ъгъл, тъй че, ако Кирилов отвореше вратата и се устремеше с револвера си към масата, пръв да успее да се прицели и дръпне спусъка.
Пьотър Степанович вече съвсем не вярваше в самоубийството. „Стоеше насред стаята и мислеше - разсъждаваше той. - Самичък в тази тъмна, страшна стая... Изрева и ми се нахвърли - едно от двете ще е: или съм му попречил тъкмо в момента, когато е натискал спусъка, или... или е стоял и е обмислял как да ми види сметката. Да, така е, обмислял е... Знае, че ако се изплаши и отметне, няма да си ида оттук, без да съм го убил - значи, трябва той да ме убие, за да не го убия аз... А оттатък пак е тихо, пак! То си е за страх де - ще отвори внезапно вратата и... Цялата свинщина е там, че вярва в бога повече от поповете... Изключено е да се застреля!... Много се навъдиха тия „самобитни умове"! Мръсници! Ох, дявол да го вземе, ами свещта, свещта! Най-много четвърт час и ще изгори съвсем... Трябва да се свършва; каквото и да става, трябва да свършваме... Впрочем сега може и да го убия... При наличието на това писмо никой изобщо няма да се усъмни в мен. Тъй ще го наглася на пода с празния револвер в ръката, че и кьоравият да види, че се е гръмнал самичък... Това лесно, ама как да вляза да го убия? Я ако пак ми се нахвърли и стреля преди мене. Глупости, няма да улучи, разбира се!"
И хем трепереше пред неизбежността на предстоящото, хем се измъчваше от своята нерешителност. Накрая взе свещта и отново се приближи до вратата, вдигна приготвения за стрелба револвер, а с лявата ръка, в която държеше и свещта, натисна дръжката. Тоя път обаче доста непохватно -дръжката изщрака, изскърца, вдигна се шум. „Направо ще стреля!" - помисли си Пьотър Степанович. С все сила ритна вратата, вдигна свещта и насочи револвера - но нито изстрел, нито вик... В стаята нямаше никой.
Изтръпна. Стаята нямаше друг изход и нямаше откъде да се избяга. Вдигна по-високо свещта и внимателно се огледа - никой. Тихо повика Кирилов, после още веднъж, по-високо; никакъв отговор.
„Мигар е избягал през прозореца?"
И наистина малкото горно прозорче беше отворено. „Глупости, не може да се избяга през него." Пьотър Степанович прекоси стаята и отиде до прозореца: „Не, невъзможно е." И бързо се обърна, внезапно стреснат от нещо.
На срещуположната страна, вдясно от вратата, имаше гардероб. Вдясно от гардероба, в нишата, която се образуваше между него и стената, стоеше Кирилов - вдървен, изправен, с опънати по шевовете ръце, с вдигната глава и същевременно плътно притиснат до стената в ъгъла, сякаш искаше да изчезне, целият да се скрие в нея. Да, криеше се, по всичко си личеше, макар че просто не беше за вярване. Пьотър Степанович стоеше малко в диагонал от него и виждаше само изпъкващите навън части на фигурата му. Все още не се решаваше да мръдне малко по-наляво, та да вижда целия Кирилов и да разбере какво става. Сърцето му още по-силно се разтуптя... И внезапно го обзе страшен гняв: просто подскочи, кресна и като бесен се хвърли към страшното място.
Но когато се озова там, отново се вцепени и го обзе още по-голям ужас. Най-много го порази, че въпреки крясъка му, въпреки яростния му скок, фигурата дори не помръдна, не трепна дори мускул - сякаш беше от камък или восък. Лицето беше неестествено бледо, черните очи - съвсем неподвижни, загледани в някаква точка в пространството. Пьотър Степанович няколко пъти вдигна и свали свещта, осветявайки и разглеждайки от различни точки това лице. И изведнъж забеляза, че макар загледан някъде пред себе си, с края на очите си Кирилов го вижда и може би дори го наблюдава. Мина му през ума да доближи пламъка на свещта до лицето на „този мерзавец", да го опари и да види какво ще направи тогава. Изведнъж му се стори, че брадичката на Кирилов трепна и по устните му се плъзна сякаш насмешлива усмивка - като да беше отгатнал мислите му. Пьотър Степанович цял се разтрепера от яд и сграбчи Кирилов за рамото.
И в тоя момент се разигра такава безобразна сцена и толкова светкавично, че впоследствие Пьотър Степанович просто не можеше да си я спомни добре. Едва се бе докоснал до Кирилов, когато оня бързо се наведе и с главата си изби от ръцете му свещта; свещникът издрънча на пода и свещта угасна. И в същия миг Пьотър Степанович усети ужасна болка в малкото пръстче на лявата ръка. Беше извикал и после си спомняше само това, че вече не на себе си с все сила бе ударил три пъти с револвера по главата впилия зъби в пръста му Кирилов. Най-сетне беше успял да измъкне пръста си и презглава беше хукнал навън, блъскайки се в тъмното в мебелите и вратите. Подире му от стаята долитаха страшни викове:
- Сега, сега, сега, сега...
Десетина пъти. Но той продължаваше да тича и беше вече излязъл, когато изведнъж чу силен изстрел. Спря се и около пет минути размисля в тъмното. После пак се върна в стаята. Но трябваше да намери свещта. Бързо напипа вдясно от гардероба избития от ръката му свещник - но как да запали свещта? В главата му внезапно се мярна някакъв смътен спомен: когато вчера се беше хвърлил върху Федка, в кухнята май беше забелязал на полицата в ъгъла голяма червена кутия кибрит. Тръгна пипнешком наляво към кухненската врата, намери я, прекоси антрето, слезе по стълбите. На полицата, точно там, където си я спомняше, напипа в тъмното пълна, още неначената кутия кибрит. Без да пали, бързо се върна горе и чак когато стигна при гардероба, там, където бе ударил с револвера захапалия го Кирилов, изведнъж се сети за ухапания си пръст и в същия миг изпита почти непоносима болка. Стисна зъби и криво-ляво запали свещта, нагласи я на свещника и се огледа наоколо: под малкото отворено прозорче, с крака към десния ъгъл на стаята, лежеше трупът на Кирилов. Стрелял бе в дясното си слепоочие и куршумът беше пробил черепа и беше излязъл горе, отляво. Виждаха се пръски от мозък и кръв. Самоубиецът още стискаше револвера в ръката си. Смъртта сигурно бе настъпила незабавно. Като направи най-педантичен оглед на всичко, Пьотър Степанович се изправи и на пръсти излезе от стаята; притвори вратата, постави свещта на масата, помисли малко и реши да не я гаси, виждайки, че тя не може да предизвика пожар. Прегледа още веднъж оставеното на масата писмо, усмихна се машинално и, кой знае защо, пак на пръсти излезе навън. Отново мина през тайния вход на Федка и грижливо го замаскира след себе си.

1 Да живее републиката (фр.)
2 Да живее демократичната социална и световна република - или смърт! (фр.)
3 Свобода, равенство, братство или смърт (фр.)
4 Кирилов, руски дворянин и гражданин на света (фр.)
5 Руски дворянин-семинарист и гражданин на цивилизования свят (фр.)

Бесове: Част 3; Глава шеста: Усилната нощ, II

Ф. Достоевски - друг откъс от "Бесове"

Андрей Платонов: откъс от "Червенгур" с нещо от "Аризонска мечта"

2011-02-03T18:50:00.004+02:00

… Захар Павлович познаваше един човек, рибар от езерото Мутево, който разпитваше за смъртта мнозина и се измъчваше от любопитството си. Този рибар обичаше рибата не толкова като храна, а като особено същество, което навярно знае тайната на смъртта. Той показваше на Захар Павлович очите на мъртвите риби и говореше: „Гледай каква мъдрост! Рибата стои между живота и смъртта и затова е няма и гледа безизразно; телето, дето е теле, и то мисли, а рибата – не, тя вече всичко знае.”
Рибарят с години съзерцаваше езерото и си мислеше все едно и също: колко е интересна смъртта. Захар Павлович го раздумваше: „Нищо особено няма там, само нещо такова тясно.” След година рибарят не издържа и се хвърли от лодката в езерото, като предварително си върза краката с въже, за да не би ненадейно да заплува. Тайно в себе си той изобщо не вярваше в смъртта, но главно искаше да погледне какво има там, може би е много по-интересно за живеене, отколкото на село или на брега на езерото. Той виждаше смъртта като друга губерния, разположена под небето, все едно на дъното на студена вода, и тя го влечеше. Някои селяни, на които рибарят говореше за намерението си да живее в смъртта и да се върне, го раздумваха, а други се съгласяваха с него: „Ами, от опит глава не боли, Митрий Иванич. Опитай, после ще ни разкажеш.” Дмитрий Иванич опита; след три дни го извлякоха от езерото и го погребаха до оградата на селските гробища.

"This Is a Film" Emir Kusturica

Васил Дечов: Из помашкия обществен живот (5)

2011-01-31T20:47:00.006+02:00

ВАСИЛ ДЕЧОВ
ИЗБРАНИ СЪЧИНЕНИЯ
Издателство „Хр. Г. Данов” – Пловдив 1968
Съставили и редактирали: Васил Димитров, Станислав Сивриев, Николай Хайтов

ОТБИВАНЕ ВОЕННАТА ТЕГОБА

Днес селският кехая Смаил рано отвори канцеларията. Снощи мюдюринът Тахир бе му заповядал да подрани, защото писарят и азите щели да имат много селска работа. Кехаята изпълни заповедта на началника си, но последният, азите и писарят Стайко се не показаха толкова точни да дойдат чин сабах в канцеларията, както се сдумаха и зарекоха вечерта. Смаил в течение на десет-петнадесет минути помете всичките отделения на Бориковския общински дом и хвърли сущето на улицата. След това седна пред външната врата да чака големците. И чака той дълго време. Едвам къде три часа алатурка, когато слънцето бе изгряло три човешки боя, писарят дойде.
— Сабаххаиролсун, Стайко. Еце угечихте женум!... Снощи са зарицахте да дойдете рану, пък то стана пладнина и още нема ни мюдюр, ни ази. Сакальдиса ми са душоса да ва чекам. Та че и тютюн немам да запале.
— Ха! За тютюнчек ли ти е балнуту? На, запали! Е сноща купих цала кинига ярумокалък. Ала тютюн да видиш! Като кехлибар.
— Сое тютюн ще ни изеде глависе. Геченде жандаре са фатили Керимчену сас ючюс драхем. Рекло, свинето, да са давандиса, та го смлели от лобуть. Сига лежи обвиту с овчи кожи. Та остави това, леким му са нагудили жезо ючюс леф. Как ще ги сбере, аллах билир! Голу е, свинену, кату тюфек. Има адно верено коща, он кечи (десет кози) и адно муле.
— Велки на Керимчену ще тьоглиш кахор, Смаиле. За нега е льосна рабутаса. Ще му дадем свидетелство, чи нема стока — врют стокана е връх бубайка му — и ще са куртулиса с два-три месеца затвор. Да иде да гу хранят пчиничени фудулки.
— Право казуваш, Стайку. Керимчену льоену ще са куртулиса, чи бубайку му е още жив и стокана е негува. Леким аку фатет буднош нас сас тебе, ще изгурим сами пепелон.
— Фати ми щат подлугисе. Е ни сом ахмак каквону Керимчену да ма фатет. Ни видиш ли какво правем?! Зома от дюкенен адин пакет тютюн, туре го в кутияса сас кинигине и шерилкине пу тех. Ако виде некаф жендарин, сторя си цигаро от кутияса, ако нема жендарин или друг шубелия чилек, сторя си цигаро от тютюнес, десу нося в пазухаса. На сое мюрафет съм научил врют агисе. Завчерашник ходихме нах Елово с Османаа. Пу поть и той и е си пиехме тютюн от фабрика „Манафови" (намек за контрабанден тютюн), ала ага влезахме в селуну, извадихме кутиисе и там пихме тютюн „Калиманди". Колкото за адеть да рекот чиновницине, че и ние пием пакети, купихме си по адин пакет и го турихме в жебовесе, гьойкюм да си го донесем в Бориково. Пък ние на вращане го разлоловихме с други акташе.
— Такива шейтанлоци и е правем, ала буднош ще флеза в „кален чувал". Шукир, ду сига са чувах да ма ни фатет, ала кой знае за нахпреш какво са ще лаха. По-хубаво е да са одучим ут сао краста — тютюнее. Триж съм са мочил да го оставем, ала ни могам.
— И е нимога, Стайко. Ага ни запаля, стевнева ми са в очисе. Врют ми дукривеват. Отсутре нимех, та ага отварях канцеларияса, без малку щех да строша катанецас ут ювкьо.
— Краста е сое теракилок, Смаиле, ала сае краста е има по врют светос. Геченде околийскиян доктур в Елово даваше насаать на адин старец да ни пие тютюн, та да му са махне кашлевицана, пък самичък докторан бе замоглил цигара колкуту адин масур.
— Дохтуран ни е аллах да знае кой ут каква болька тьогли. Мой бубайку пие тютюн кату манафин, кашлеше катуга цепеше доски, ала живе дуксан беш сеньо (двадесет и пет години).
— Тютюнес ма ни вреди на снагаса, ами ма вреди на кесьоса. За година най-малко ми ходет икиюс груш за тютюн. С толкува пари се купова на сее години адин вол, дену да ти храни децана.
— Празна работа. В наше и ваше селу има люде та ни пийот тютюн, ала те са и от нас по зюртюве
— Хаклие си, Стайко. Аллах си дава и за тютюн. Ала ние са загльодахме на сукакас. Хайда нах вотре в канцеларияна.
— Вле щим яваш, яваш. Агине хи нема още, пък биз тех нищо нема да своршим. Ала ага речеш, да влезем. Доде дойде Тахира, ще отговоря на адно-две окружни. Сее дене има бая работа. Ищат да дадем сведения колко фурни, колко ханове и колко воденици има в селусу. Ха! Питат и колко овес и ечемик може да се достави, ако потребва.
— Брей, да нема некав карашмаллък, та питат за такива рабути? — с удивление запита кехаята Смаил.
— Нема никакъв карашмаллък, ами питат в котро село какво има, та ако буднош стане кавго, да знаят колко хаскер може да гичиндиса в адно село. Леким и е да хми дам отговори, та да си ги бендисват. Ще отговоря, чи и в наше село има адно воденица и никаква фурна.
— Аферим, Стайко! Гльодай да ни изгуриш селусу! Хаскер нам ни требува. Нема кой да хми прави хизмет. Нашесу селу е османлийско. Да е болгарску, та е льосну. Болгаресе са научени да правет хизмет на хаскер; пък сига и хаскере е ваш.
— Наш-ваш, сига са ни гльода. Врют селаса требва да дават конак на войници, леким е ще завъртя рабутаса за нашеса община; пък жюмаетас, аку ще, да рече: „берекет версин", аку ще — да ни рече.
— Как да ни ще да рече. Врют ще рекот. Завърти работата да ни дохода хаскер в наше селу, та другото е льосну. Агисе, та че и е, си знам рабутата. Ако не друго, барек ти щим откара по некаф товар дърва в селу. И по некву аце ти щим да.
— Ще гу направе, Смаиле, леким да кажиш на людесе да ма ни уставят сая зима биз дърва. Кажи на агине да ми дадат, аку не друго, то барек по адно шиленце. Градил съм колиба в селу, та викам да си сторя и овчици. Еца имам мерак за овце.
— Знаем е какво да река на агине и жюмаетас. И дърва ще има, и шилета ще има. Ут тебе ние ни миноваме. Кефине бак, Стайко! Мене жигерес пет пари не прави, ала и аги, и факире биз мене ни могат. Каквото река, това станува. Берекеть версин, слушат ма кумшиесе.
Писарят Стайко, извънредно задоволен от просяшкия си разговор със селския кехая Смаил, седна на масата в канцеларията и почна „да отговаря на окружните". Отговорите бяха къси, но ясни. На окръжното, с което околийският лекар питаше колко слепи лица има в общината, Стайко отговори, че в Бориковската община имало само една сляпа жена на четиридесет и пет годишна възраст, при всичко че само в Тринговските колиби имаше троица слепци, от които двама бяха ослепели от изгоряване с барут, когато били още деца. На окръжното, с което земеделческия надзирател питаше колко кошери пчели има в Бориковската община, писарят отговори така: „На номер двеста четиридесет и пет — В поверената ми община за сега има само седемдесет и пет кошери пчели", макар че само Османаа притежаваше осемдесет и два кошера. Обаче когато дойде ред да се отговори на окръжното, за което стана разговор с кехаята, Стайко се позамисли. Тук трябваше да се попълнюват таблици според пратения образец. Писарят след няколкоминутно мислене взе перото и захвана да пълни с цифри празните рубрики. В течение на десет-петнадесет минути той изчисли колко килограма ечемик, ръж и овес се ражда в Бориковското землище; колко говеда има, колко човека могат да се настанят в мехтепя за пренощуване; колко воденици и фурни има и пр., и пр. Тия сведения бяха толкова точни и верни, колкото и всички други сведения, давани по-рано на господина инспектора на коневъдството в Княжество България. Тъкмо в минутата, когато Стайко привърши „военните сведния" в канцеларията влезе кметът Тахираа.
— Сабахлеролсун, Стайко?
— Алларазола, Тахираа!
— Какво писуваш, Стайко? Да не правиш нафузете (семейната книга)?
— Бе сенда! Отговарям на бир-кач окружни. Хеле ядно окружио ма еце забави. Чудя се как да завъртя работаса. Сува, вуеннисе, са еца сарп, та ма е страх да не упатим некву, и то за селско добро.
— Хаирулсун, Стайко! Кажи каков зор имаш?
Писарят подробно разправи на Тахираа какво е съдържанието на „окръжното" и какъв отговор е нагласил.
— Аферим, Стайко! Хубаво го си курдисал. Тъй требува. Ни требува сичку да управяме. Какво имаме в селусу, на хаскерзабитлери ни требува да са казува. Аллах ни е дал и овце и масло; и пчели и зехрьо, ала сичкусу си ни требува. За аскерен да си тьогли кахор кнезан. Хилбе увасъ може да (прахрани он милион хаскер. Там са ражда и пчиница, и фасул, и грозде. Има и по-хубави гувьода ут нашисе. Каквоту требува за хаокерен, ут там да зимат. Ние туф сме на граница. Аллах вермесин, атсу са отвори кавго, ние най-напреш ще изтьоглим зелгията, пък увалскине села ще са на рахат. Та то са знае, и ние ще дадем некво ала на зор-заман. Сига ни даваме нищо. Чу ли? Ай тъй напиши писмото! Ала нимой пак гу написува еца сербез, зере щим упати некву, та сетне нема кой да ни куртулиса.
— Знаем е как са вапцуват гулемци, Тахираа. Ни минова са поща да ни ищат некакви сведения и ако река да управям сичко, каде ще ме излезе крает? Право-криво, отговори му некву, че си гльодай кефет. Белки мислиш, чи гулемцисе са взират и проверяват всичкисе сведения. Те само подписват юметана, пък каквосу мене сакви-такви писарчета си бахтот главине да правят изчисления и пресметания. Колкосу е право нашесу присметане, толкуф и техното.
— Акъллия си, Стайко! Вкичкусу е ветер и могла. Другуш режехме на рабош всичку, ала по-хубаво вървеха царскисе работи. И людесе по-хубаво гичиндисуваха. На днеска ще си губим времесу за нищо и никакво, ще изписуваме людесе кой на колко е гудини, кога са е родил и кога са е уженил. Празна работа! Може ли в едно селу от ики бин киши да са управят врют нуфузусе?... Хайде да речем, чи днес ще хи управим, ала до кога ще бодат управени? Хер гюн деца са раждат, други умират, трети са женят, четвьорти бегат. Излиза ли са наглава, ката день да са урущисуза чилек със сае работа и да писува кой са ражда, кой умира и кой са жени?! .. .
— И е видя, Тахираа, чи сичкусу е ветер, ала на нагадат да управим полну-малу, колкото да са рече, чи сме исполнили приказас на окръжен управител.
— Каков е тоя приказ? Изпей гу, чи вчера ми гу ни пе.
— Да ти гу испем. Слушай!
Приказ № 214. Господин Ручоски околийски началник с рапорта си от 11 май 189... г. под № 1851 ви донася, че като правил ревизия на общинските управления в поверената му околия, констатирал, че в повечето общини, особено в чисто мохамеданските, семейните книги били много нередовни. В някои общини даже такива книги не съществували, при всичко че не един път е било напомнювано да се съставят такива. Предвид на това назначавам особени комисии за всяко село поотделно в състав: председател, Рупчоский околийски началник и членове: общинският кмет, писарят, свещеникът или имаминът. На тия комисии възлагам да съставят в най-непродължително време нови семейни книги според образеца, който ще се изпрати от повереното ми управление.
Пловдив, 25 май 189... г.
Окръжен управител: Драганов
— Това е приказат. Ще да прочета сега и окружносу:
„Рупчоско Околийско управление № 854 1 юний 189. . . година с. Елово
До г. г. Кметовете в Рупчоска околия
Тук приложен, като изпращам един екземпляр от приказа на господин Пловдивския окръжен управител от 25 май 189... година под № 214, предлагам на г. г. кметовете да свикат в общинското управление споменатите в приказа лица и заедно с тях да съставят точни черновки — „проекти" за семейни книги, които да бъдат готови най-късно до двадесети юни т. г. Тия проекти ще бъдат най-щателно проверени от мене. затова да се внимава, щото при съставянето им да се не вмъкнат грешки.
Заедно с настоящето изпращам Ви и една книга от двеста листа, в която ще се впишат всички семейства, и то след проверката на черновките, т. е. проектите.
Рупчоски околийски началник: П. Стремски"
— Пек' и. Ще направим нов нуфуз-тефтери, ала как ще гу наредим, главоса ми не отсича. Какво ще речеш, Стайко, можем ли ние дьорт беш киши да управим по колко люде има в едно коща и кой на колко е години?
— Доколкуту можим, Тахираа, дотолкув ще хи управим. Пък ако начальникан не бендиса нашеса работа и нашесу управене, чи да содне той да го управи. Леким виж, чи са забавиха азине и имаман.
— Идат, идат! — побърза да каже кехаята Смаил, който стоеше до прозореца и погледваше навън.
След няколко минути от Смаиловото известие в канцеларията влязоха: Османаа, Курт Бекир, Керим онбаши и Дели Кадир. След малко от дохождането на азите пристигна и имаминът Селим ефенди. Последният, щом отвори вратата и видя, че агите са вътре, бърже повдигна десната си ръка до челото и произнесе с висок глас думите:
— Селям алекюм!
Мюдюринът и азите, щом чуха поздрава на имамина, като по команда станаха на крака, допряха десните си ръце до челата и отговориха:
— Алекюм селям.
След това чисто религиозно мохамеданско поздравление имаминът пристъпи крачка напред и като погледна Стайка, с по-нисък глас каза:
— Сабаххаиролсун, Стайко!
— Алларазола, Селим ефенди! Хош гелдин!
— Хош булдук, Стайко! Как си, хубаве ли си? Ала си хубаве, машалла!
На Селим ефенди се отстъпи най-почетното място — кревата, на който бяха седнали Курт Бекир и Османаа.
Последните седнаха кръстомноги на пода близо до счупената писмена маса.
След обикновените запитвания за „живо-здраво", мезлиша или „комисията" по предложението на мидюрина, пристъпи към работа. Последният откри заседанието със следующата реч:
— Е. агалар, не знаете за какво сме са сбрали. Има ирадьо от укружнен управител да управим нуфуз-тефтерлери. Как ще хи управим, и е са ни сетам. Леким да са пумочим да хи управим, зере инак ще ни турет бин леф жизо. Е викам да зафатим най-напреш ут Жюбраилцкине колиби. Хазър туф е Керим Онбаши. Той е ут там и познава врют колибарене.
— Бива, зафатите ут там—каза Османаа, като същевременно си разкопчуваше крачола, за да се почеше на бута.
— Стайко, пей и казувай по старет тефтер, ала фати от Жюбраилцех.
— Ни може ут там — възрази писарят. — Стараса семейна книга зафата ут селусу.
— Пек и. Ага зафата ус селусу, карай нарьод.
Общинският писар разгърна един стар тафтер, съшит някога от бели, но сега изпокъсани и заплескани книги и почна да се взира в него.
— Слушейте! Е ще да чета, пък вие казувайте кой е умрел, кой е жив и кой са е изселил.
— Пей ти, ала пульока, пък ние знаем какво ще да казуваме.
Писарят почнува да докладва:
— Хасан Белчов, домакин, роден в 1830 година. Емня, жена родена 1838 година; Хатидже, дъщеря, родена в 1861 година; Мехмед, син, роден в 1863 година; Незифе, дъщеря, родена в 1867 година; Шериф, син, роден в 1870 година; Айше, снаха, родена през 1869 година; Гюлсюмя, внука, родена през 1891 година.
— Сворши ли, Стайко? — запитва Османаа.
— Сворших, ага — отговаря писарят.
— Чекай тогава, Хасан Белчев е мой кумшие. Пузнавам хи врют в кощи. В сае асемьо има млогу уборкану. Хасан е етмиш буйлук. Трупнал е и ут бужекан са ни пуклата. Дьоменен в нае коща сига са варти ут синон му Мехметя. Той разправе врют рабутине. За вергие Мехметя тросят, за алажек-вережек пак той е на мейдань. Хасан са ни борка в нищу. Та какво ща са борка? Аднона нога му е в гробан. Умрел чилек за какво писувате? Силдисайте го ут тефтерет, пък пишете синона му Мехмете. Стокана е врют върх нега. Бубайку му е приписал и кощана и тарлине. И друго има: Хатиже, Хасанована дощера, е луда. Be врют знайте, чи е заифакъллие и затува са ни ужени. Геченде, аиптър сюйлемеси, са бе сгропалила (разсъблекла гола) и са бе пукачила на пещон. Изплашиха са врют децана в махалона. Накива луди за какво да са писуват? Силдисайте и нея!
— Право казуваш, Османаа — потвърди Курт Бекир.—Врют знаим, че Хасан я живее, е не бир-ики сеньо. И дъщерена му знаим чи е луда. Да хи ни писуваме в новес тефтер, та щим хубаву стори.
След тия необорими мотиви „комисията" едногласно реши стария Хасан и заифакъллията му неженена дъщеря да се не вписват в новата семейна книга.
Писарят зачеркна тия имена и продължи докладването:
— Сюлюман Гайдажийски, домакин, Хасибе, жена, Смаил, син, Рифат, син, и Дуда, майка.
— Други деца има ли писани?
— Нема, Тахираа.
— Мен ми са справи, чи Гайдажияна има още две копелета, хем големи. Оти ли ни со били писани до сега?
— Праву казуваш, Тахираа. Сюлюман има още две копелета. Е хи знам. Аднону си е бае гулемку, има он беш ашинда; другуну е по-малко, ще има он ашинда.
— Има-нема, гльодайте си работата! До сига ни со били писани, та кой ги е тросил? Нимойте хи писува и в новет тефтер. Ни знайте ли каков е хала на Гайдажияна? Нема ни овца, ни коза. Има лю адно подстанало мули и адин вол. Утре, други ден, ага путро- сет Гайдажиювине копелета за хаскер, какво ще правят? Или требува да бегат, или требува Сюлюман да си продава и дрипине да збере бешюз или бин леф за бедель.
— Чекай, Керим Онбаши, чи гу артардисуваш. Наистина, тебе Гайдажияна е роднина, ала ни требува еца да гу браниш. Той ни е дутолкува обчукан. И е дадох за моек Сюля бешюс леф бедель, та и мене боли, ала какво да правя, ага ми е дал аллах млогу синове. Аднону Гайдажиюву копеле можиме да куртулисаме, пък другуну ни можим. Бенжес, да пишнм малкуну, пък големуну да ни писуваме. Какво ще речете, агалар? Малкуну, ако гу запишим сига на он ашинда, ще гу потросят за хаскер след он сене, пък до тогава е дльог заман. Да са чалащисува син, да си казандиса за бедель парасъ.
— Хубаву казуваш, Бекираа. И е съм разъ да ни писуваме гулемуну, Стайко, запиши малкуну Гайдажиюву копеле на секизон ашинда, та че подмини!
— Аннашълдъ, чи ще го запишите, леким понамалите му барек гудинине, та по-гечку да гу тросят за хаскер.
След малка препирня по въпроса за годините, най- сетне комисията се съгласи: „Малкото Гайдажиево копеле" да се запише в новата Бориковска семейна книга на седем години, макар че това момче бе на тринадесетгодишна възраст и от четири-пет години насам караше дърва с бащиното му муле. За името на бъдещия „хаскер качек" стана препирня. Османаа твърдеше, че момчето се казвало Мехмед, а имаминът уверяваше, че го зовали Саид.
— Лю какту и да гу пишите, та си е едно — рече Тахираа. — От юмето са ни развале рабутаса. Майка му хасъл знае как са зове, леким пишите го Саид, каксу казува имамас. Той ката ден са варти пу махалисе и кощисе и по ще да знае котро дете как са казува.
— Хайде, да е Саид! Пиши го, Стайко, Саид.
— Писах гу. Слушейте по-нататък:
— Ахмед Чюренски, домакин, Гюлсюма, жена...
— Ха-ха-ха-а! . . . Сильдисай го, налетина! Отпиши гу Ха-ха-ха-а! . .. Сильдисай го, налетинат! Отпиши гу едипсизинат! В наше селу е имало млогу едепсизе, ала каквону Чюренчену едепсизин и хаирсъзин ни ще са на друго по светос. Ни стига дету изеде на бубая му (дядо му) врют иманету, ами зо та напусна и женана си! Женана сига умира загладе, пък то, булашикат, увардова в Хилбьо. Напилу са бе, налетина, та силум вървеше. Саню Миглюски ми казуваше, чи ага било трезну пак било чилек, ала ага са наплюскалу, дибидюс маскаро станвалу. Други, каквону нега сарахоше и уварди му зимали фесан и му туряли на главона скоцани капели.
— Остави го, микрюфина. Прави резиль и нас, и селусу. Повня бубайка му, аллах рахметлесън, каков бе хубав чилек! Ала де гу сига, да види каков е синон му! Узпущи са налетина, в хапусхапона. Е виках тогава на Куркут Хасана да му башладиса кабахатет, та да гу ни затварят, ала Куркут Хасан ма ни послуша. И той излезе инатчие. Оти му са заканил да гу прибива, та стори даво. Чи хич, който са заканва и хвали, чи щи прибива люде, прави ли наква работа? Ала хо дьо. Уплаши са Куркут Хасан, каза на началникан и хоп Чюренчето в хапусханона. Леже юч ай, ала ни стана чилек. Та какво ще да стане? Там хи хранят кату беюве. Дават хми всичку и врют дженебетлиците научеват. Там има и болгаре, и горце и какъв нищеш минлете! Адно ракие ще та научи да пиеш, другу на харсъзлък ще та упече.
— Акъллия си, Бекираа! Право казуваш. Чюренчену можеше да стане тербеьо, ала с лобуть. Удри му юз джоп, таче ако му ни уври главона, повтори пак. Повните ли каков едепсизин бе Странжалията? Цалусу селу бе пропищелу ут нега. Ала Ахмедаа Томрашлията го стори чилек и пуловина. В годината по триж гу бъхте и по юз ока синжир му туряше на вратон. Най-сетне го убеси на сливана до жюмаьона с главона надолу. След он дакика Странжалията посине и са наду като мех. „Аман, ага, отвързи ма, пусни ма, тоба правя харсъзлокас" — плачещим рече Странжалията. „Отвързите гу едепсизина" — рече Ахмедаа и Гевезат гу свали от сливана. От тука насетне да видиш каков хубав чилек стана Странжалията. Доде да умре, ни даваше муха да са настопи! И Чюренчену щеше да стане чилек аку сига содеше Томрашлията, ала болгаресе му утньоха забитликет. Нагудиха нови законе и забите, ала врют видите каков е техен забитлик.
— Мино нува време, Османаа. Забури ти другучешнуту. Чюренчену е загубен чилек. Накви кумшке нищем ние в селусу. Силдисайте гу да ни блащисува селскес тефтер.
— Да са силдиса! — едногласно извикаха всичките членове на комисията.
След такава категорична заповед и след такова едногласно решавене, Стайко прекара една дебела мастилена черта връз името и преизмето на Чюренчето. След тая операция, извършена от писаря, агите отдъхнаха, като че свалиха от гърбовете си много тежък товар. Бориковската община се очисти от едно петно, което се олицетворяваше в личността на Чюренчето!
— Пей по-нататък, Стайко — с видимо удоволствие се провикна Османаа.
— Реджеб Илчовски, домакин, Айша — жена, Шакиря — дъщеря, Адиля — дъщеря, Сабиря — дъщеря, Фатнма — снаха, Нефизе — внучка".
— Леким е бил жанабетин Реджеб Илчовски! Шейтанин чилек! Да има до четворица синове, пък врют да хи каже женски! Чуде са е защо негувине синуве да хи ни тросят до сига за хаскер и защо Реджеб да ни плата бедель, пък другисе люде да платат. Юлюм ми щеше до пък ми ни щеше до на юмос, чи Раджеб е прикарал в нуфуз-тефтери децана си сас женски юмета. Мутлък сая рабута е станала от сеньо евел, ага Реджеб бе азо от Трингунскине колиби!
— Артардисал гу е Реджеб. Да прикараш адно, две моски за женски, както и да е; ала да прикараш врют синовене си за дощере, е голем алчеклък. Реджеб ни е до там убкоцан. Адин бедель можеше да плати. Та ако му са нищеше да дава нолкува пари на хюкюматен, можеше да даде барек икиюз леф на селусу, пък жюмаетес ни щеше да остави да му зимат копелетана хаскер.
— Сичку стануваше, ага име згода в селусу. Ала хо дьо! От тамахкерлок ли, от саймамазлък ли, Реджеб е сторил адин кахпелик.
— Станалуту, станалу. Олмуш битмиш! Сига да видим какво да сторим?
— Какво ще сторим? Пишите хи си праву, та за напреш Реджеб да сбира юм. Да плати бин леф бедель, та да му дойде юмон в главона!
— Хаер! Ни бива тъй да правим! И Реджеб е кумшие. Гулемине му копелета са миноли на години. Тех за хаскер нема да тросят. От по-малкине адноту е на онескис ашинда, пък другуну на онбеш. Да си останат гулемине с женскине юмена, пък малкине да си са прикарат с моски юмета.
— Тъй ще би! Леким запишите гоулемуну на он-беш ашинда, пък малкуну на он ашинда. След пет години, големуну ще рукат за хаскер, а до тогава Реджеб ще збра бешюс леф. За малкуну сига нема да мислим. Който живее до тогава, той да му мисли.
— Оправи Стайко, Реджепувана асемьо каксу рече Османаа.
Писарят погледна по ред в очите всички присъствуващи на заседанието и като разбра, чс са съгласни с мнението на Османаа, наведе се над масата и „поправи грешките" в Реджеповата „асемьо", разбира се, след като имамът удостовери, че едното момче се казвало Ахмед, а другото Сюлюман.
След това Стайко продължи:
— Мустан Манушюски — домакин, Хатижина — жена, Селим — син, Гюлсюма — майка.
— Стига Стайко, чухме! Манушуви врют са изселиха. Те сига са в Маница, аллах здраве да хми дава. Ут он ханьо устанали са адно бабица и адно внученце — сирачек. Манушувци плачещим уставиха Журкоскана дерьо. Епус хми остана врют иманету. Утидаха с пу адни дрипи на гърбовене. Как ли сига гичиндисуват в Анадол, аллах билир. Жандаре и хаскер на Каракулас хи сардисаха приз нащто ага бегаха. Изпопукаха хми, изплашиха хи и те оставиха сичку. С адни голи души прифърлиха границана. И добитък, и содуве, и завивки, и сичку хми продадоха на мизат в Елово; сичку хми сториха контрабанда. Остана тув лю бабицана и внучено хи. Мустан и нея викаше да води, ала та ни рачи. На торнуване приз нощта зе да са припева. Мустан я слуша, слуша че я устави. „Идите, сине, със здраве пък мене оставите туф да си умра. Е сом стара и нема да жива млогу. Защо да ви бавем пу поть! Оставите ми и Санка да си ма дружи и разшенва. Ага умра, ела си гу зомите. Санку е сирачек; нема ни майка, ни бубайку. Мехмед си умре; умре и Гюлсюмя. Да сиди Санку да си са растожювам, ага си помислем за бубайка му — моето милчек син". — Ага я слушех, нажалеваше са и мене да заплачем. Бабицана сига сиди с Мехметювуну копеленце у дъщерена хи в Жюбраилцкине колиби. Еца е стара. Я живе, я не още бир-ики сеньо. Хич нимойте я писува в нуфуз-тефтери. Нимойте писува и копеленцену. Ага умре анайка му (баба му), аку ни дойде мижу му Мустан да го отведе в Анадол, чи ще стана изметкерче у буднек. Та то са ни знае и нащесу седене туф до кога ще да би, ала ние и да идим в Анадол, пак нема да го оставим в Шеркас да сюртюкова пу болгарскисе села.
Всички членове на комисията с наведени глави изслушаха разказа на Тахираа за изселването на Мустана и другите Манушовци. Те силно напрягаха гърдите си да не въздишат, когато слушаха прощалните думи на бабичката към сина си Мустана. Имаминът даже се просълзи и извади кърпа да брише очите си. Стайко в това време бе навел главата си над масата и машинално дращеше нещо по книгите.
— Бабицана и да я запишим, и да я ни запишим ни ще са развали голема работа; ала сирацекан требува да запишим. Мустан и другине Манушювци уставят туф колиби и мюлк. Аку ни запишим сирачекан Санка, хюкюматен ще заптиса и продаде Манушюскен мюлк; пък ку са пее юмену на сирачекан, чи Манушюскен мюлк ни ще стане котрабанда.
— Акъллия си, Османаа. Стайко, отвори нова асемйо в тефтерет. Пиши Хасан Манушов! Какво ще речете, агалар, на колко години да запишим сирачекан?
— Пишите гу на он ашинда. То нема толков, ала да е на по-млошку години. Нега нема да зимат хаскер.
— Според мене, ни ще да е зле да си са прикара в тефтера и бабицана. Ага дойдат некви гулемци да роват кинигисе и да тросят мюлк на мажире (изселници), аку е жива до тогава бабицана, ще помогне нейнуну юме да са куртулиса врють Манушюскен мюлк.
— Праву казува имамас. Той по-знае ут нас. Стайко. запиши в новата асемйо и бабицана!
След управянето още на двадесетина асемета, комисията си закри заседанието и членовете й се разотидоха по домовете си, защото зе да се смрачава.
През следующите два дни комисията при усилена работа прекара всички есемета и „поправи" всичките грешки в старата семейна книга. Куци, слепи, недъгави, слабоумни и всички други безполезни за държавата и общината бориковски жители и жителки бяха завинаги заличени от „нуфуз-тефтери". Благоразумно бяха заличени или записани със женски имена и половината от момчетата и то главно с цел да се не обременяват родителите им с по петстотин лева бедель парасъ. Наистина, комисията отвори и няколко нови есемета и за глави на семействата остави няколко малолетни деца и стари бабици, но това тя стори, за да запази от „контрабанда" имотите на изселените и избягали в Анадол колибари. Всичките членове на комисията бяха убедени, че тяхната работа не е „чурук" работа — те вярваха, че и кумшии и началникът ще ги похвалят за добросъвестността им в случая. При закриването на последното заседание те поръчаха на писаря да внимава да не стане някаква грешка при преписването на новия „нуфуз-тефтер".
— Стайко, ние си своршихме рабутаса — рече Османаа. — По-нататък е твоя рабута. Гледай да ни стане некав калем-качермасъ. Припиши на нови киниги врют асемете, пък старите скоцай. Кой е силдисан, кой е записан, нимой казува никутрем. Нагодну началникан ни ще да найде никаква махано.
— Кефине бак, Османаа. Е си знам рабутаса. Белки викаш, чи началникан ще проверева людесе? Ще дойде в селусу, ще му удрием един мухабеть, ще пригльода книгаса, ще е подпише и ще си върви по рабута. Полвина людесе да скриим, нема да познае.
— Аферим, Стайко! Тъй та ищим! Каквосу тебе кетипин нема друг в Уруменли. Позна си е, ага е чилек ут оджек. Бубайку ти бе еце кунушкан и екмек-сайбие чилек. Повня аднош утидахме в Куже Урман на Бустанскана кашло. Бубайку ти тогава име кехайлочек. Ага ни виде, катуга виде аллаха. Посрещна на сас засмену лице, въведе на в колибата, утуртиса на и не ни пусна да си идим доде не ни нагости като беюве. Аллах бин берекетверсин, едахме, пиехме и на торнуване ни тури в торбите и адин чейрек чевермьо за пу поть.
— Ни можим ние стигна старите люде, Османаа. Сига людесе ни са като другучешните. Сичку са измени.
— Акъллия си, Стайко, ала дету си е ут оджек и си са познава. Ти по сичку месаш бубайка ти. Аллах да ти дава здраве, да станеш във ваше село баш чорбаджията.
— Ишалла! Ишалла! Ще стане — извикаха другите аги.
Писарят Стайко тъкмо една седмица работи в канцеларията, докато тури в ред отделите, домакинствата и състави „проекта" за новата семейна книга. Разбира се, той не измени нищо от това, що беха решили агите. Наистина, малко са посмути когато видя, че в едно семейство бащата е записан на четиредесет и осем години, а син му на тридесет и девет, но да поправи тая грешка, не се решаваше. Кой знае кое е правото, дали бащата е на четиридесет и осем години, а синът на деветнадесет, или синът е на тридесет и девет, а бащата на петдесет и осем години. И едното е възможно и другото. Сам писарят лично не познаваше това семейство, което живееше в Светамарийските колиби. При такава бъркотия да се правят изменения е все едно да се направят нови погрешки. След половин час мислене писарят каза: „Ако началникът намери грешката, ще каже, че вместо шестдесет и осем съм писал по погрешка четиредесет и осем и ще се управи тая грешка; ако началникът не забележи грешката, тъй ще си остане. Чунки другусу е оправено, та и за сова ще му мисля."
След уреждането на „проекта", писарят и агите доста време чакаха да дойде в селото ни Околийският Началник, за да прегледа работата им. През време на чакането Тахираа приготви всичко за посрещането на господин Стремски. Един тлъст шишек бе зет за жезо от Адема Виюски и бе пуснат да пасе в заградените гробища при джамията. На Сюля Минюски бе поръчано да подреже една млада пчела и да извади мед с бели пити. Освен това на писаря бе поръчано да „смарладиса" от Хилбьо две шишета хубав коняк, защото всички знаеха, че господин Стремски не пиеше други спиртни питиета освен винен коняк. Друг път спиртни питиета не са се внасяли в Бориково, но сега се направи изключение, разбира се, с разрешението на имамина и то предвид на това, че началникът ще прегледа и подписва новият „нуфуз-тефтери", а тоя тефтер е най-важната официална книга за бориковци.
След дълго чакане един петъчен ден — „джюмаьо гюн", господин Стремски, придружен от трима стражари, пристигна в Бориково. Агите и писарят го посрещнаха като цар и го настаниха у Хаджи Хасан. Гощаването бе царско. На трапезата бяха се настанили двадесет души по-видни бориковчани. Не липсваше и лалата-мукалитин (шегобиецът) Мемиш Дювлетя. Агите знаеха, че господин Стремски обича шегите и сам е шегаджия и за да му угодят, нарочно бяха извикали Дювлетя и бяха го отурдисали на софрата. Гощаването и увеселението се продължи до икиндия. Привечер агите поканиха господин Стремски да се разходят до новата чешма връз селото, за направата на която Окръжната комисия бе отпуснала на Бориковската община петстотин лева помощ под предлог, че водата щяла да се доведе отдалече и довеждането по пръстени кюнци щяло да коства три хиляди лева. Всъщност бориковчани направиха тая чешма за двеста лева, защото разстоянието до извора бе десет пъти по-късо, отколкото се казваше в заявлението за помощ и защото водата бе прокарана по дървени кюнци. Икономисаните пари от триста лева се употребиха за изплащането на глобата, която горските власти бяха наложили на двадесет души бориковчани за сечене без позволение дървен материал и за опожаряване изсеченото място. Господин Стремски разгледа чешмата, пи от нея вода и похвали бориковчани за тая им общополезна работа; обаче не му дойде на ума да запита где е извора, какво е разстоянието до него, по пръстени кюнци ли е доведена водата и колко струва цялата направа. Паричната помощ бе предадена чрез него; чрез повереното му управление щяха да се пратят и оправдателните документи за разноските по чешмата. Но защо ли се взираме във всичките работи на господин началника? Той днес е дошел в Бориково да „председателствува" комисията, която урежда семейната книга, а за другите работи друг път ще дойде. За чешмата ще дойде, когато му „предпишат", пък ако му не „предпишат", толкова му струва. От джоба си не дава пари! Парите ги отпуща Окръжната комисия, а за последната е достатъчна една квитанция, че сумата е получена в общинската каса! А дали тая сума е правилно изразходвана или не, това е съвсем друг въпрос. Общинските съветници са длъжни да контролират кои суми за какво се харчат. И наистина, последните са добри контрольори. Ако Тахира каже, че с икономисаните пари от чешмата се е платила глобата за пожарите, очевидно е, че парите не са изядени! Мидюринът Тахираа е оправдан. А по книгите тая сума се лесно оправдава. Стайко ще приготви разписки за петстотин лева, ще ги облепи с гербови марки и ще ги поднесе на чешмеджията-зидарин да ги подпише. Последният като неграмотен ще помоли Стайка да го подпише, защото в Бориково няма други лица грамотни на официалния език. Писарят с преиначен почерк ще подпише чешмеджията и ще притури: „за неграмотността му подписах го аз — С. И-в". Двамата грамотни аги на турски език ще лепнат подписите си като свидетели, и работата е свършена. След това проверявай бориковските сметки и ако можеш, търси под вола теле!
След разглеждането на новата чешма господин Стремски и агите се върнаха назад и продължиха разходката си по другия край на селото. Когато слънцето съвсем залезе и се скри зад Славовата чука, агите много вежливо поканиха господин началника да влезе в канцеларията и прегледа новият „нуфуз-тефтери". Господин Стремски след малко помислюване рече:
— Ха, не е зле да свършим тая работа още сега. Аз мислех да прегледам проекта утре, но вие може да идите утре по работа, затова щом сте се събрали, и сега можем да свършим тая работа.
— Врют сме тува, ефенди. По-хубаво е сига да разгледаме книгине, та аку има некав кесер, нащес Стайко да гу управи, та и ти утре да са ни бавиш.
— Бива тъй. Отворете канцеларията!
Кехаята Смаил бърже отвори канцеларията, поразмести очупените столове и духна тютюневия пепел от масата. След това излезе вън и покани големците да влезат. Началникът пръв престъпи прага на канцеларията и без да погледне наоколо и види копринените завеси — паяжините — които покриваха рафтовете с книжата, упъти се право към масата и надникна над нея.
— Господин писар, где е проектът?
— Тук са господин началник, на масата е проектът — отговори като войник писарят, който запъхтян влизаше през вратата. Стремски взе някакъв тефтер, съшит от бели листове и почна да го прелиства. На Стайко сърцето силно затупа. Агите, които в това време бяха вече влезли в канцеларията, се наредиха около господин Стремски и изпитателно впиха погледите си в тефтера.
— Вярно ли е съставен проектът? — запита Стремски.
— Много е верно, господин началник — отговори писарят, на когото в това време се тресеха краката.
— Ефенди, — намеси се и Османаа. — Таман бир афта са урущисувахме доде да управим меретцкисе нуфузе. Доде прикараме ики бин киши люде, та на глависе забулеха. Адни са умрели, други са са изселили, грети са са порснали по други села — дибидюс бе заплетена рабутата. Ала шюкир, след млогу урушмак сичку управихме.
— Аллах бин берекетверсин на Стайка! Биз него пак ни щехме да можим да управим сичку; ала лаха са копелесу чалашкън, та дойде рабутаса нарьод.
— Праву казува Тахира. Стайко сворши сое поть еца гулема рабута. Ага е учен чилек, по му отсича юмон какво да са прави.
— Добре сте направили, че сте уредили семейната книга. Чистичко е написан проектът. Тъкмо тъй е нареден, както е означено в образеца. Сега, господин писар, седни та впиши всичките домакинства, ала гледай още по-чисто и четливо. Като свършим последното домакинство, накрая на последния лист пиши: Настоящата семейна книга се състави и провери днес двадесети август 189. . . година от специалната комисия, съгласно приказа на Пловдивския окръжен управител oт еди коя си дата, под номер еди кой си. Председател, членове и пр. Членовете да се подпишат и да се приложи общинският печат. След това ще земиш книжата и ще дойдеш някой ден в Околийското управление да подпиша и аз.
— Слушам, господин началник! Ще приготвя всичко.
— Ефенди, раджаедерум, напиши на адно листце какво да напише Стайко, чи ще забури неква дума, та да ни станува сетне пак захметь да приписуваме тефтерес.
— Добре, ще напиша заверовката.
Господин Стремски взе писалката и на края на „проекта" написа продиктуваните преди малко думи.
— Сворши ли са всичко, ефенди — нетърпеливо запита Керим Онбаши.
— Свърши се. Нема друго какво да работим. Вие добре сте си изпълнили длъжностите, за което искрено ви похвалявам.
— Да си жив, ефенди! Аллах да ти дава здраве да правиш забитлик млого години в нашаса уколия.
На всички аллаха да дава здраве и да са сгадаме.
— Ишалла. ще са сгададме, ефенди.
— Дай боже!
Господин Струмски, със свойствената нему усмивка излезе от канцеларията, а агите и писарят със сияющи лица и нескрита радост се погледаха и си намигнаха.
— Шюкир, куртулисахме са ут момрене. Пък сме били моски ага ни найде никакъв кусур.
— Мольчите, сворши са и сае рабута! Криво-право, бендиса рабутаса, рахатьолсун!. . .
— Бре хей, агалар! Чи кутра работа ни ми е бендисал, та и сае да ми ни бендиса? Е ви съм казал: ни що ва усрамоти.
— Аферим. Стайко!
— Татонках са кату агуптин дуде бе туф началникат. Ала знайте ли защок?
— Защок?
— Забурил съм да впиша родените деца от две-три години насам. Тех вписуваме в други книги — в регистрите за раждане и умиране. Леким и началникан са ни сети да хи поище.
— Наистина брей, забурихме да пригльодаме и нее тефтере! Та и те доколку са прави, аллах билир. Имамас е устарел и еце забаре. Аку му каже адно умрело и адно живу, пет забаре. Пък ут колибене никой ни казува кому са е родилу дете, да гу прикараме в тефтерес.
— Гльодай си кефет!
— Другари пък щим управи малкисе деца. Сега хате да излезим, чи ни чека началникан на сукакан.
— Да излезим!
Когато агите се сбраха с госпадин Стремски, последният им каза ,,.с половин уста", че ще си върви.
— Как ще си вървиш, ефенди? В моркнату върви ли са? Сая вечер ще ни си мусефирин, таче утре, аллах изинийлен, ще та упратим.
— Имам много работа по общините, Тахираа, та бързам да ги свърша.
— Царскисе рабути са ни своршуват, ефенди. Нимой са сакальдисва. Отпучини си сая вечер в село, че утре, ага са совне, каксу рече Тахираа, аллах напреш и ти след нега. Има мейдань да обиходиш врют селаса.
— Аз мислех да си ходя, ала щом настоявате да остана, нема да ви счупя хатъра. Ще си поприказваме тая вечер едно-друго и утре ще се разделим.
— Тъй, тъй, ефенди! Сая вечер ще са кунущисуваме у Хаджи Хасана. У нега геченде бе и кадията. Сичку там сме нагудили затова рахат ол!
— Брей, Смаиле! Иди кажи на Хаджи Хасана да стори тертип, да стане вечерята по-скоро. Пък ти, Османаа, стори тертип да са рахатландисат и жандарене. Поприметите гулемана фудаьо в мехтепан и е постелите с халища. Сипите и гас в ламбана!
— Рахатолсун, Тахираа! Сичку ще нагудим.
Околийският началник господин Стремски вечерта бе гощаван така, както се гощават всички царски големци. Но покрай началника се нагостиха на селска сметка и десет души бориковски големци. Заранта, като си отиде господин Стремски, кмета Тахираа набърже направи една сметка за разноските, които станаха но посрещането на началника и „свитата му".
— Тамам алтуш дьорт леф вдига врют масрафес. Бая са пари...
— Кефине бак, Тахираа. Селу са ни иктисува ут селски масраф. Фукаро соусун! Лани и полани бе станал по-гулем масраф, та ни платихме ли гу? Сая година селцкес масраф ще е по-малък от лани. Ут туф, ут там, и сае година ще му свързем крает.
— Берекетверсин чи падат от жезо, та са плата масрафес. Леким да ни е жизоса, та ще са чудим ут де да зимаме пари за сое масраф. Другуш врют масрафет разметахме нафус башинда, ала сига да пощиш ут буднек пари за селцки масраф, та ти ще очите извади.
— Сега са зимат по-льосно пари. Стори ли будин мой син некав кабахать, рьопни му ирми-утус леф жизо и отсрами са от адин гулемец, ага дойде в селусу. Зоми днес ут аднек, утре ут другек. За дьорт-беш сеньо са изредат врют людете, та никому хатор ни останува.
— Прав си Бекираа. Днешнес масраф ще платят Сантабашов и Мутью Сферски. Зохме хми елли беш леф жезо, ала техните пари своршиха голема работа. Отсрамихме са ут началникан.
— Хубаве са утсрамихме, ала и началникан е чилек и половина. Да бе друг некаф запьонат, та ни щеше извади душесе пу сее нафуски киниги. Пък той хи пригльода надве-натри, бендиса хи и с нолкув са сворши.

След изпращането на Стремски, писарят Стайко тъкмо цяла седмица преписва на чисто новата семейна книга. След вписването на последното домакинство той написа заверовката на последния лист, прокара връвчица през пробитите листове и удари селския печат. На следущият ден всички членове на комисията се събраха в канцеларията на последно заседание. В течение на няколко минути комисарите провериха чрез прелистване новата семейна книга и я скрепиха с подписите си.
— Стайко, зоми сига тефтерес и гу однеси в Елово да гу подпише и началникан. Повниш ли, че ни зароча да му проводим тефтерес.
— Повня, повня, Тахираа. Още сига ще торна.
Стайко пъхна новата семейна книга в една торба, нарами я на лявото си рамо и се опъти към Елово.
Господин Стремски се бе върнал от селата, но понеже се бе уморил от „тежината" на командировката, няколко дни си почива в къщи. Бориковският писар, като не намери господин Стремски в канцеларията, посети го в къщи с торбата на рамо.
— Дойдох, господин началник, да подпишете новаса семейна книга.
— Добре. Дай я тук. Преписа ли я на чисто?
— Приписах я. господин началник.
Началникът попрелисти книгата, поогледа я по корицата и след това си сложи подписа на определеното място.
— Чистичко си я преписал, браво! Ха сига, земи я и я носи в село. Само внимавай за напред да я не заплескаш като старата.
— Слушам, господин началник!
Аудиенцията се свърши. Стайко изново пъхна книгата в торбата, и си излезе. След четиридневно стоене в родното село при домашните си, той се върна в Бориково с новата официална семейна книга. По тая книга от няколко години насам се съставят наборните, избирателните и за пътна повинност списъци.
Тая „вярна" книга е кормчията на Бориковската община!

Чепеларе, 1905 г.

Лев Шестов: Из "Апотеоз на безпочвеността"

2011-01-29T10:53:00.004+02:00

В рая е разрешено всичко освен любознателност – дори труда, макар там той да не е задължителен, тъй като е предназначен всъщност за изгонените от рая.

Философията трябва да изостави опитите да издири вечните истини. Нейната задача е да научи човека да живее в неизвестността.

Науката е полезна – по това спор няма, но истина у нея няма и никога няма да има.

Не знам какво заставя човека да върви напред, без да се оглежда – съзнанието, че зад гърба му е останала главата на Медуза със страшните змии и заплахата да го вкамени, или увереността, че зад гърба си има онази здравина и неизменност, която се осигурява от закона за причинността и съвременната наука. Като се съди по това, какво става днес, както и по това, до каква степен на напрежение е стигнала понастоящем човешката мисъл, трябва да се предполага, че главата на Медуза не е толкова страшна, колкото е законът за причинността. За да избяга от него, човек е готов на всичко: изглежда, дори по-охотно ще приеме безумието – не поетичното безумие, което завършва със страстни словоизлияния, а истинската лудост, за която затварят в жълтия дом – отколкото да се върне в лоното на закономерното познание на действителността.

Най-вярното средство да се освободим от втръсналите ни истини е да престанем да им плащаме обичайния данък на уважение и благоговение и да започнем да де обръщаме към тях свойски, дори с оттенък на фамилиарност и презрение. Да правим например като Достоевски – да поставяме в кавички такива думи като „добро”, „прогрес”, „саможертва”, „идея” и т.н.

Астрологията и алхимията изживяха своето време и умряха от естествена смърт. Но оставиха потомство: химията – изобретяваща багрилни вещества и астрономията – трупаща формули. Винаги става така: от гениалните бащи се раждат деца идиоти. И особено когато майките са твърде добродетелни, а в този случай имаме необикновено добродетелни майки: обществената полза и морала. Алхимиците търсеха философския камък – и напразно си губеха времето, астролозите гадаеха по звездите – и мамеха хората с мнимото си всезнание. За спътнички в живота те имаха ползата и честността и по такъв начин на бял свят се появиха химията и астрономията… По всяка вероятност алхимиците и астролозите са били най-забележителните хора на своето време.

Има достатъчно основания, за да се отнасяме недоверчиво към живота. Толкова пъти той ни е лъгал в нашите най-свидни очаквания. Но още повече основания имаме да не се доверяваме на разума: ако животът е могъл да ни излъже, то е само защото безсилният разум се е поддал на измамата. Може би той самият е измислил тази измама и само от самолюбие прехвърля вината от болната на здравата глава. Така че в края на краищата, избирайки между живота и разума, отдаваш предпочитание на живота. Вече не се стараеш да предвидиш и обясниш, а чакаш, приемайки всичко непоправимо за необходимо.

Природата е оставила логиката и морала на Хегел и Спиноза, а за себе си е оставила дряновицата. Опитай и тръгни да спориш: по неволя ще отстъпиш! Най-умните от метафизиците, католическите инквизитори, са подражавали на природата. Те рядко се обръщали към словото и се доверявали повече на огъня на кладите, отколкото на сърдечната жар.

Да изкриви, да обезобрази отделния човек „за по-голяма слава на бога” (девиз на Йезуитския орден) в средните векове, в епохата на разцвета на католицизма, се е смятало за най-обикновено, напълно законно нещо. Рискувайки да се покажа парадоксален, аз поемам смелостта да твърдя, че идеите се измислят тъкмо затова, за да се добие правото хората да бъдат осакатявани.

Почти всеки живот може да бъде резюмиран в няколко думи: на човек му се показва небето – и бива захвърлен в калта. Ние всички сме аскети – едни по собствена воля, други – по неволя. Тук, на земята, у хората само се събуждат мечтите и надеждите, но те не се изпълняват тук.

Най-голямото изкушение. Във „Великият инквизитор” на Достоевски се крие ужасна мисъл. Кой може да бъде сигурен, пита той – иносказателно, разбира се, - че в момента, в който разпънатият Христос е произнасял думите си „Господи, защо си ме изоставил?”, не си е спомнил думите на злия дух, предлагал му само за един поклон власт над целия свят и че, сещайки се за тези думи, той не се е разкаял, задето не е приел предложението на сатаната… За такива изкушения би било възможно и да не се разказва на читателите…

У един старинен писател, съвременник на Паскал, открих следните забележителни думи: „Човекът е толкова жалък, че непостоянството, с което той изоставя своите намерения, е в известен смисъл най-голямата му добродетел; защото това свидетелства, че тук-там в него има някакъв остатък от благородство, което го насочва да се отвращава от неща, които не заслужават любовта и уважението му.” Колко много се отдалечи съвременната мисъл дори от възможността за такъв род предположения!

Нравствените хора са най-отмъстителните хора и своята нравственост те използват като най-добро и най-изтънчено средство за отмъщение. Те не се задоволяват с простото презрение и осъждане на ближните си, те искат тяхното осъждане да бъде всеобщо и задължително, т.е. заедно с тях, против осъдения от тях да застанат всички хора, дори собствената съвест на осъдения да бъде на тяхна страна.

Да бъдеш непоправимо нещастен е срамно. Непоправимо нещастният човек се лишава от покровителството на земните закони. Всяка връзка между него и обществото се скъсва завинаги. И понеже всеки рано или късно е осъден да бъде непоправимо нещастен, значи, че последната дума на философията е самотата.

„По-добре да бъдеш нещастен човек, отколкото щастлива свиня” – по този златен мост утилитаристите смятаха да преминат над пропастта, деляща ги от обетованата земя на идеализма. Но дойде психологията и грубо докладва: „нещастни хора няма, всички нещастни са свини”. Подземният философ на Достоевски, Разколников, Хамлет и т.н. не са нещастни хора, чиято съдба може да бъде предпочетена, а нещастни свини и най-важното – те сами знаят това твърде добре.

Ако при Достоевски дойдеше човек и му кажеше, че е безнадеждно нещастен, великият художник на човешката мъка вероятно в дъното на душата си би се смял над него и неговата наивност. Нима хората могат да осъзнават такива неща? Нима могат така да се оплакват и все пак да очакват утеха от ближните?
Безнадеждността е най-тържественият и най-великият момент в нашия живот. Дотогава са ни помагали – сега сме предоставени на самите нас. Дотогава сме имали работа с хората и човешките закони – сега вече имаме работа с вечността и липсата на всякакви закони. Как може да не се знае това!

Наполеон се славел като познавач на човешката душа. Шекспир също. И техните знания нямат нищо общо помежду си.

Поостържете руснака и ще намерите татарин. Културността е наследствен дар, който почти никога не можеш да си създадеш отведнъж.

Хората често започват да се стремят към велики цели, когато чувстват, че не са им по силите малките задачи. И не винаги безрезултатно…

Оригването прекъсва и най-възвишените човешки размисли. От тук при желание може да се направи извод – но при желание може и никакви изводи да не се правят.

Философите възхваляват като висша и най-достойна цел на нашето съществуване душевното спокойствие, aequanimitas. Но в такъв случай идеал за нас трябва да са животните, към които в смисъл на невъзмутимост не могат да се предявят никакви претенции. Погледнете овцата или кравата, която пасе. Те не си спомнят миналото, нито се досещат за бъдещето и изцяло живеят в настоящето, което при наличието на добра паша ги удовлетворява напълно.

Тежко нещо е робството и велико нещо е свободата! В края на краищата робството става до такава степен непоносимо, че човек е готов да пожертва всичко само да се изтръгне на свобода. За какво му е на затворника, измъчващ се в килията, неговата добродетел? Той има една цел, едно желание – да се освободи, да излезе от затвора и съответно на това започва да цени в себе си само онези качества, които могат да му помогнат в осъществяването на заветната мечта. Ако за да се строши желязната решетка е нужна само голяма физическа сила, затворникът постепенно ще се научи да смята за висша добродетел здравите мускули. Ако може да му помогне хитростта – ще му се стори, че най-ценното нещо в света е хитростта.

…Иван Карамазов: „Аз не приемам този живот”. Отговор на пръв поглед нелеп: животът не може да не се приема, щом съществува. Но под този отговор се крие нещо друго: още не напълно изразходвана вяра във възможността за окончателна победа над „злото”.

1905

Борът през септемрви

2011-01-27T23:22:00.001+02:00