Из "Мисли"
Като виждам заслепението и развалата на човека, като гледам безмълвна цялата вселена и човекът без светлина, изоставен на себе си и невям изгубен в тоя затънтен кът от вселената, без да знае кой го е турил там, за какво е дошъл, какво ще стане с него когато умре, неспособен на каквото и да е познание, аз изпадам в ужас, като човек, когото са закарали на пуст и страшен остров и който се събужда, без да знае къде е и без да има възможност да избяга от там.
Аз виждам други хора около себе си от същата такава природа.
Аз ги питам дали знаят нещо повече от мен, те ми казват – не.
И въпреки това, тия заблудени клетници, като са се огледали околовръст и като са видяли няколко приятни неща, са се отдали и привързали към тях.
Що се отнася до мен, аз не можах да се привържа към нищо.
Ние ставаме смешни като почиваме спокойно в обществото на себеподобните си: нещастни като нас, безсилни като нас, те не могат да ни помогнат; всеки ще умре сам.
...
И като гледам колко признаци има да съществува нещо повече от това, което виждам, аз търся дали Бог не е оставил някой знак за Себе си.
Като съзирам малотрайността на своя живот, погълнат от предшестващата и следващата вечност, малкото пространство, което изпълвам и дори което виждам, изгубено в безкрайната огромност на пространствата, които не знам, аз се ужасявам и се учудвам, че се виждам тук, а не там; защото няма никакъв смисъл да съм тук, а не там, сега, а не тогава. Кой ме е поставил тук? По чия повеля това място и това време ми е отредено? Защо знанието ми е ограничено? Защо ръстът ми? Какво основание е имала природата да ми го даде такъв и да избере това, а не друго от числата, в безкрая на които няма по-голямо основание да се избере едното, отколкото другото, тъй като никое не блазни повече от друго?
Вечното мълчание на тия безкрайни пространства ме ужасява.
Ние тичаме безгрижно към пропастта, като сме поставили нещо пред себе си, за да не я виждаме.
И тъй, човек е толкова нещастен, че се отегчава без никаква причина, само поради своята сложна природа; и е толкова суетен, че макар и да има в него хиляди причини, за да бъде отегчен, и най-малкото нещо – билярдът или топката, която удря е достатъчно, за да го развлече.
Човекът е само лъжа, преструвка и лицемерие спрямо себе си и спрямо другите. Той не обича да му се казва истината и избягва да я казва на другите.
Всички хора по природа се ненавиждат помежду си. За да услужат на общественото благо, си служат както могат с плътската любов, но тя е само преструвка и лъжовен образ на истинската любов, защото в основата си е също ненавист.
По-лесно е да понесеш смъртта, без да мислиш за нея, отколкото мисълта за смъртта, дори когато не ни заплашва.
Георги Божилов - Слона 1975
Йоан Левиев, Слона, Милчо Левиев, Джони Пенков, Леа Иванова, Огнян Видев, Радой Ралин, Веселин Николов 70-те години на ХХ век
Пловдив - Балабановата къща: Борис Христов, Начо Културата, Слона, Огнян Видев
С Катя Паскалева в Родопите ок. 1967-68
По Омар Хаям 1967
Композиция 1970-72
Часовник 1972
Портрет на Катя Паскалева 1973
Мрежи 1975-76
Джаз II 1982
Апокалипсис 1983
Композиция 1983
Изгорена земя 1983-84
Реквием 1984
Тотем 1984
Земя II 1984
Поглед от Асара при село Соколите в посока запад: втора скала с множество трапецовидни ниши.
Същата скала по-отблизо. Долу вляво се вижда река Боровица.
Втората скала с трапецовидни ниши при село Соколите.
Нишите на тази скала са много разнообразни; някои са доста широки.
Други скални изсичания.
Площадки на втората скала с ниши до с. Соколите.
Слънцето преди залез над връх Чиляка (горе вляво), погледнато откъм село Соколите.
Асарът до село Соколите (вдясно) със скалната гъба.
Поглед отгоре в посока юг към долината на река Боровица (Чамдере).
Времето беше лошо, духаше силен вятър и прехвърчаше дъжд.
Долината на река Боровица.
Веднага щом пристигнахме, се появи любезният бай Шериф, който изостави животните си, за да ни покаже забележителностите. Разказа ни и какво е научил от старите хора в селото. Това на горните две снимки според него са остатъците от крепостната стена на "казарма" - първо каза византийска, но после спомена и за италианци. До преди няколко десетилетия стената била в много по-добро състояние, докато станало възможно камиони да стигат до нея и всички по-хубави камъни били извадени, за да се построи училище. Сега са останали тези купчини, като тук-там личат темелите.
Бай Шериф (полегнал на земята) разказва разпалено.
Иманярски дупки за монети.
Този камък, според бай Шериф е от портата на крепостта.
Войниците, като нямали какво да правят и дълбаели в скалата - разказва бай Шериф.
Скални изсичания на платото на крепостта "Асар" до село Соколите (често наричана тракийско светилище/крепост Биюк тепе при село Женда).
Поглед от платото в посока юг. Вляво се вижда скалната гъба.
Скалната гъба под Асара - различна от всички страни. 
Някои от трапецовидните ниши, изсечени в гъбата са силно ерозирали.
Скалната гъба с изсечени трапецовидни източнородопски скални ниши.
Между скали с причудливи форми местните са си направили кошара с ограда от бодливи клони; наоколо имало вълци.
Трапецовидни ниши, издълбани по южната страна на платото на Асара.
Бай Шериф разказва какво знае от старите хора в селото: Преди много време (преди на платото да бъда построена "казармата") дошли цигани от Индия и издълбали тези ниши; в тях слагали гърне с пепелта от изгорените тела на умрелите. "Ето тука - едно семейство - три ниши. А по-горе - по-голямо семейство". После индийците си заминали.
Нишите и тук, както и на много места са под навес, високо и на трудно достъпни места. Бай Шериф направо ни разказа легендата за потопа, че нишите са издълбани преди потопа и че хората тогава са имали необходимата техника, за да ги направят на такива недостъпни места.
Тукашните ниши са много големи - може и да достигат метър височина.
Асарът, погледнат от юг.
Големи ниши по източната страна на платото.
Трапецовидни ниши от източната страна на Асара отблизо.
В околността на село Соколите
Старо турско гробище до село Соколите.
