Цицерон казва, че да философстваш не значи друго, освен да се подготвяш за смъртта. Казано накратко – всяка мъдрост и всички разсъждения в света се свеждат в края на краищата до това да се научим да не се страхуваме от смъртта. Крайната точка на нашия жизнен път е смъртта – неизбежният предел на всички наши стремления; и ако тя ни внушава ужас, бихме ли могли тогава да направим макар и една стъпка напред, без да треперим като от треска? Лекарството на невежия е да не мисли за нея. Но каква животинска слепота е нужна само, за да живееш в такова заслепение! Такива хора обяздват магарето откъм опашката. И нищо чудно, че те често попадат в клопка. Те се страхуват дори да произнесат думата смърт.
Никой не напуска света по друг начин, щом като веднъж се е появил на него. Ще добавим обаче, че не ще се намери нито един грохнал старец, който споменавайки името на Матусал, да не мисли, че ще живее поне още двадесетина години. Напълно благоразумно и благочестиво е за образец да се вземе животът на Исус Христос, а той е завършил живота си на тридесет и три години.
Нека лишим смъртта от нейната загадъчност, да говорим за нея, да свикнем с нея! Да мислим често за нея! Всеки момент да я извикваме във въображението си и то с всичките нейни лица. Така са постъпвали египтяните, които по време на тържества наред с най-хубавине гозби внасяли скелета на умрял човек – като едно предупреждение към пируващите.
На нас не ни е известно къде ни очаква смъртта, затова нека я очакваме навсякъде. Да размишляваш за смъртта значи да размишляваш за свободата. Който се е научил да умира, той се е отучил да бъде роб. Готовността ни да умрем ни избавя от всяко подчинение и принуда. Няма никакво зло в живота за този, който добре е разбрал, че лишаването от живот не е никакво зло.
Трябва винаги да бъдем обути и готови за път – доколкото това зависи от нас, и най-важното в часа на тръгването да не се окажем заети с нещо друго освен със себе си.
Човек не трябва да проектира нищо за далечно бъдеще или поне не бива да се измъчва предварително заради това, че не ще може да види края на започнатото. Нека смъртта ме завари, когато садя зеле – нехаен за нея и още по-нехаен към недовършената си градина.
Ако смъртта е кратка и стремителна, ние нямаме време да се страхуваме; а ако е друга, забелязал съм в себе си, колкото повече болестта ме обзема, толкова по-естествено и някак от само себе си се прониквам от чувство на пренебрежение към живота. За мен е много по-трудно да приема мисълта за смъртта, когато съм здрав и читав, отколкото, когато ме люлее треска.
Нищо по-привлекателно за човека няма в нашата религия от презрението към живота.
Каква безсмислица е да се измъчваме заради прехода към оново състояние, в което няма да чувстваме никакви мъки! Както раждането ни е донесло раждането на всичко, което ни обкръжава, така и смъртта ни носи смъртта на всичко около нас. Да плачеш, че няма да те има след сто години е същото, както да плачеш, че не си бил преди сто години. По същия начин, както плачем пред смъртта, ние сме плакали и при раждането си. Има ли смисъл така дълго да трепери човек пред нещо, което протича толкова кратко! Все едно – и дългият и краткият живот завършват със смърт. Животът, бил той дълъг или кратък, няма никакво значение за тези, които вече не съществуват. Аристотел казва, че по река Хипанис се срещат насекоми, които живеят само един ден. Ония от тях, които умират в осем часа сутринта, умират млади, а които умират в пет часа след обед, умират в преклонна възраст.
Всъщност самата природа ни принуждава да напуснем света: “Идете си – казва тя – така, както сте дошли на тоя свят! Щом като смъртта е необходимо условие за вашата поява на света, тя е частица от самите вас; следователно вие бягате от самите себе си. Денят на вашето раждане ви води към живота толкова, колкото и към смъртта. Всеки преживян от вас миг вие открадвате от живота; той е за сметка на живота. Непрекъснатото дело на вашия живот е непрекъснато изграждане на смъртта. Пребивавайки в живота, вие пребивавате в смъртта, защото само смъртта ще остане след вас, когато напуснете живота. Или ако повече ви харесва – вие ставате мъртви след живота, ала живеейки, вие умирате. Но смъртта поразява много по-силно, по-остро и по-дълбоко умиращия, отколкото умрелия... И ако сте живели само един-единствен ден, вие сте видели всичко. Единият ден е като всички други дни. Няма никаква друга светлина и никаква друга тъмнина... Може ли някой да се оплаче, че е обречен, когато всички са обречени? Колкото и да живеете, вие не ще съкратите времето, през което ще бъдете мъртви.”
Опити I, 20
Няма коментари:
Публикуване на коментар