21 декември 2018

Из "Траките" на Георги Михаилов


Около Орфей е създаден най-деликатният мит, който древните поети понякога свеждат до плачлива история. Всъщност този мит представлява символика на идеята за „отвъд”, което в общата орфическа концепция за света е крайната цел на човешкото съществуване. Ако за рода на другите прочути певци се казва какво ли не, за Орфей у древните никога не е имало ни най-малко съмнение, че е тракиец - поне не може да се открие съмнение.
… Ние не знаем в какво се е състоял този тракийски орфизъм, ако изобщо е съществувал като нещо канонизирано в тракийските земи. Това, до което можем да се доберем посредством толкова противоречивите, хронологически несинхронни и често произволно преработени от гръцките автори сведения, можем да определим сумарно, като вярване в безсмъртието в отвъдния свят, но и че там човек сам става божество.
… Тук именно е ядката на орфическата религия, която засяга човека. Титаните извършват тежко престъпление: те ядат от плътта на Дионис. Потресен, Зевс със светкавицата си ги превръща в пепел, но от нея се ражда човешкият род. Оттам и двойната участ на човека, роден от престъпната титаническа раса, но с някакъв божествен елемент, проникнал чрез Дионисовото тяло, от което са вкусили титаните. Наследеният от титаните грях трябва да се изкупи от човека и само Дионис може да го освободи от него. Но орфиците отиват по-далече с една сложна спекулация за душата. Въпреки че у всички хора има божественото начало на Дионис, то може да бъде задушено чрез несправедлив живот - да вземе връх природата на титаните. Животът на земята е наказание за някогашния грях, самото тяло е наказание за душата - тялото (soma) е гроб (sema) на душата. Но това наказание е същевременно и изкупление на първичния грях за бъдещия живот, защото според земните си дела душата ще получи наказание или блаженство в Ада.
Това обаче още не е краят, защото орфиците са вярвали в цикъла от прераждания през хиляди години, за да се стигне най-после до пълно очищение и сливане със самото божество. Последният от тези цикли е блаженият живот в Елисейските поля (или Острова на блажените). Там ще се отсъди дали душата трябва да се върне отново на земята за още един живот или направо да отиде „по-горе” и да се слее с божеството. Ако се случи първото, то душите се превъплъщават в хора, надарени с висши качества, и този последен етап ги довежда до божеството. Това божество не живее в земните граници, в които се намират и Тартарът (Адът), и Елисейските поля, но извън тях - отвъд небето и земния въздух, в Етера. Оттам и вярата, че душата отлита на звездите или че самата тя става звезда. За да може обаче да стигне до спасение, на земята човек трябва не само да изпълнява орфическите ритуали („очищения”) и молитви, но и да води аскетичен живот, тъй като тялото е нещо „нечисто” поради „първичния грях” на титаните, към който човек прибавя своите земни грехове, тялото, което е пречка човек да се слее с божеството. Аскетическият живот изисква и избягване на месото, тъй като в своите превъплъщения душата може да мине и през животинска форма и тогава човек извършва канибалство.
Римският географ Помпоний Мела, който съставил през средата на I в. сл. Хр. едно кратко описание на тогавашния свят, пише следното: „Траките носят различни имена и имат различни обичаи. Някои от тях са диви и посрещат твърде охотно смъртта, особено гетите. Това се дължи на различните вярвания: едни вярват, че душите на умрелите ще се възвърнат, други - че душите не загиват, ако и да не се възвръщат, но преминават в по-щастлив живот, а пък трети - че душите умират и че така е по-добре, отколкото да живеят по-нататък. Поради това у някои се оплакват ражданията и се окайват новородените, напротив, погребенията носят празничен характер и като свещенодействия се славят с песни и игри". Възвръщането на душите не трябва да се схваща като циклическо прераждане в орфически и питагорейски смисъл - ние видяхме, че орфизмът не се е развил в Тракия, догмата на тези свързани помежду си учения не отразява чисто тракийски представи. Не би могло да се приеме, че сведението за „умирането на душите” е вярно и едва ли оплакването на новородените и радостта от смъртта трябва да се свържат с такава представа. Друг по-късен автор - Солин (III в.), който ни предава почти същото, което и Мела, пропуска именно третия случай: „Всички траки зачитат единодушно доброволната смърт, като едни от тях вярват, че душите на умрелите отново се възвръщат на горния свят, а други - че душите след смъртта не загиват, а стават по-щастливи, отколкото са били приживе.”
Херодотовият текст заслужава подчертано внимание:
„Дарий покорил най-напред гетите, които обезсмъртяват... Те обезсмъртяват по следния начин. Те смятат, че не умират, но че този, който загива, отива при демона Залмоксис, когото някои от тях наричат също Гебелеизис. Всеки четири години те изпращат едного, избран помежду им по жребий, като вестител при Залмоксис и му поръчват това, от което всеки път се нуждаят. Пращат го по следния начин: едни от тях, отредени за това, държат три копия, а други улавят пратеника до Залмоксис за ръцете и краката, размахват го във въздуха и го хвърлят върху копията; ако умре, прободен от тях, смятат, че богът е благосклонен; ако не умре, обвиняват пратеника, като твърдят, че бил лош човек; след тези обвинения пращат другиго; поръчките му дават, докато е още жив.“
И така, тракиецът след смъртта си живеел щастлив живот, в който се ползвал от „всички блага“. Ние тук не виждаме точно как си е представял тези „блага“, според учението на Залмоксис, но за обикновения тракиец, не ще съмнение, че това е било съответствие на земния му живот, само че освободен от всякакви грижи.



14 декември 2018

Из SAPIENS - Кратка история на човечеството.


… Нека сега се спрем на два от най-известните митове в историята: Кодексът на Хамурапи от около 1776 г.пр.Хр., който служи като наръчник за сътрудничество за стотици хиляди древни вавилонци, и американската Декларация за независимост от 1776 г., която и до днес е наръчник за сътрудничество за стотици милиони съвременни американци.
През 1776 г.пр.Хр. Вавилон е най-големият град на света. Вавилонската империя вероятно е най-голямата империя с над милион поданици. Тя властва над почти цяла Месопотамия, включително над по-голямата част от съвременен Ирак и части от съвременна Сирия и Иран. Вавилонският владетел, който е най-известен днес, е Хамурапи. Славата му се дължи най-вече на един текст, който носи неговото име — Законникът на Хамурапи. Той съдържа закони и съдебни решения и целта му е да представи Хамурапи като образец за справедлив владетел, да служи като основа на една всеобща правна система в империята и да научи бъдещите поколения какво е справедливост и как трябва да постъпва справедливият владетел.
Той е валиден за поколения напред. Интелектуалният и бюрократичен елит на Древна Месопотамия канонизира текста, а чиракуващи преписвачи продължават да го преписват дълго след смъртта на Хамурапи и края на империята. Законникът е особено подходящо свидетелство за идеала за социален ред на древните месопотамци.
Законникът на Хамурапи казва, че вавилонският социален ред е вкоренен в универсални и вечни принципи на справедливост, определени от боговете. Принципът на йерархичността е от основно значение. Според него хората са разделени на два пола и три класи — висша, обикновена (средна) и роби. Представителите на двата пола и на трите класи имат различни ценности. Животът на обикновена жена струва 30 шекела, а на робинята — 20, докато окото на обикновен мъж струва 60 шекела.
Законникът също така определя стриктно йерархията в рамките на семейството. Според него децата не са независими личности, а собственост на родителите си. Затова ако виден мъж убие дъщерята на друг виден мъж, дъщерята на убиеца трябва също да умре като наказание. На нас може и да ни изглежда странно, че убиецът остава невредим, а умира невинната му дъщеря, но според Хамурапи и вавилонците това е напълно справедливо. Законникът се основава на допускането, че ако всички поданици приемат мястото си в йерархията и действат според това, милионите, живеещи в империята, ще могат да си сътрудничат успешно. Обществото им ще може да произвежда достатъчно храна, да я разпределя ефективно, да се защитава от врагове и да завладява нови територии, така че да придобива повече богатства и сигурност.
Около 3500 години след смъртта на Хамурапи жителите на тринайсетте британски колонии в Северна Америка решават, че кралят на Англия ги третира несправедливо. Техни представители се събират във Филаделфия и на 4 юли 1776 г. колониите обявяват, че техните жители вече не са поданици на британската корона. Тяхната Декларация за независимост формулира универсални и неизменни принципи на справедливостта, които, подобно на тези на Хамурапи, са вдъхновени от божествена сила. Но най-важният принцип, наложен от американския бог, се различава до известна степен от принципите, наложени от вавилонските богове. Американската Декларация заявява:

Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са създадени равни и техният Създател ги е дарил с определени неотменими права, сред които са животът, свободата и стремежът към щастие.

Подобно на Законникът на Хамурапи, този документ обещава, че ако хората действат според свещените принципи, записани в него, милионите ще могат успешно да си сътрудничат, да живеят в сигурност и мир в едно справедливо и проспериращо общество. И отново подобно на Законникът американската Декларация за независимост не е само документ, чиято значимост може да се сведе до конкретното време и място — той бива приет и от следващите поколения. В продължение на повече от 200 години американските ученици го преписват и учат наизуст.
Двата текста ни изправят пред една очевидна дилема. Те претендират, че описват универсални и вечни принципи на справедливостта, но според американците всички хора са равни, докато според вавилонците това определено не е така. Американците, разбира се, биха казали, че те са прави, а Хамурапи греши. Хамурапи, от своя страна, би отговорил, че е тъкмо обратното. Всъщност и двете страни грешат. И Хамурапи, и бащите основатели си представят действителност, направлявана от универсални и неизменни принципи на справедливостта — като равенството или йерархията. Но всъщност единственото място, където подобни принципи съществуват, е богатото въображение на Homo sapiens и неговите митове. Тези принципи нямат обективна валидност.
За нас е лесно да приемем, че разделянето на хората на „висши" и „обикновени“ е плод на въображението. Но идеята, че всички човешки същества са равни, също е мит. В какъв смисъл всички са равни? Има ли обективна реалност отвъд човешкото въображение, в която те наистина са равни? Биологичната? Нека се опитаме да преведем най-известната част от Декларацията на биологичен език:

Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са създадени равни и техният Създател ги е дарил с определени неотменими права, сред които са животът, свободата и стремежът към щастие.

Според биологията хората не са „създадени“. Те са еволюирали до днешното си състояние. И със сигурност не са еволюирали, за да бъдат „равни“. Идеята за равенство е неизменно свързана с идеята за сътвореността. Американците заимстват тази идея от християнството, според което всеки има душа, създадена от Бог, и всички души са равни пред Него. Но ако не вярваме в християнския мит за бог, сътворението и душите, какво означава всички да са „равни“? Еволюцията се основава на различието, а не на равенството. Всеки носи различен генетичен код и от раждането си е изложен на различни въздействия на средата. Това води до развитието на различни качества, за които вероятността за оцеляване е различна. Затова „създадени равни“ трябва да се преведе като „еволюирали по различен начин“.
Точно както човекът не е създаден според биологията, така няма и „Създател“, който да го е „дарил“ с каквото и да било. Има само сляпа еволюционна сила, лишена от цел, която води до раждането на отделните индивиди. „Създателят ги е дарил“ трябва да се преведе просто като „родени“.
По същия начин няма нищо подобно на права в биологията. Има само органи, способности и черти. Птиците летят не защото имат това право, а защото имат криле. И не е вярно, че тези органи, способности и характеристики са „неотменими“. Много от тях преминават през постоянен процес на мутация и с течение на времето могат напълно да изчезнат. Щраусът е птица, изгубила способността си да лети. Затова „неотменими права“ трябва да се преведе като „подлежащи на изменение характеристики“.
И кои са чертите, които човекът носи? „Живот“ със сигурност. Но „свобода“? В биологията няма такова нещо. Точно както равенството, правата и компаниите с ограничена отговорност, свободата е нещо, което хората изобретяват и което съществува единствено във въображението им. От биологична гледна точка безсмислено е изказването, че гражданите на демократичните общества са свободни, докато онези, които живеят в диктатура не са. А „щастието“? До този момент изследванията в полето на биологията не са предложили ясна дефиниция за щастие или начин то да се измерва обективно. Повечето признават съществуването на удоволствие, което може по-лесно да се дефинира и измери. Затова „живот, свобода и стремеж към щастие“ трябва да се преведе като „живот и преследване на удоволствие“.
Ето и целия пасаж, преведен на биологичен език:

Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са еволюирали по различен начин и са родени с определени, подлежащи на изменение характеристики, сред които са животът и преследването на удоволствие.

Защитниците на равенството и човешките права ще бъдат дълбоко наскърбени от подобен начин на разсъждение. Отговорът им вероятно ще бъде: „Ние знаем, че хората не са равни в биологично отношение! Но ако всички вярваме, че сме равни по същността си, това ще ни даде възможност да изградим стабилни и проспериращи общества.“ Не оспорвам тази теза. Именно това имам предвид под „въобразен ред“. Ние вярваме в определен ред не защото той е обективна истина, а защото вярата в него ни дава възможност да си сътрудничим ефективно и да създаваме по-добри общества. Въобразеният ред не е злотворна конспирация или безсмислен мираж, а е единственият начин голям брой хора да си сътрудничат.
Имайте предвид обаче, че Хамурапи би могъл да защитава своите принципи, използвайки същата логика: „Аз знам, че висшите човешки същества, обикновените и робите не са различни видове хора по същността си. Но ако вярваме, че те са такива, ще можем да създадем стабилно и проспериращо общество.“

 Ювал Ноа Харари: SAPIENS. Кратка история на човечеството.

19 ноември 2018

Скала с трапецовидни ниши по Ганнюк дере


По тази скала, южно от Ганнюк дере, приток на р. Боровица, има две групи трапецовидни ниши.

 Редица от 5 ниши (петата, недовършена, най-вдясно се вижда на долната снимка), странно "гледащи" към съседната, съвсем наблизо разположена скала. Гледат на запад и са насочени към склона, а не към реката.


 Две ниши по същата скала, "гледащи" на югоизток и пак по-скоро към склона и скалите, а не към р. Боровица.


 На горната снимка двете ниши изглеждат като недоиздълбани.


 Скалата с трапецовидни ниши.

В подножието на скалата.

 Река Боровица почти без вода и цялата в наноси.



 В пустинята на язовир Кърджали.

На картата скалата с трапецовидни ниши е означена с кръгче. GPS координати: N 41.708436; E 25.224494.
Намерено благодарение на картата на Христо Тодев.
17 ноември 2018

07 ноември 2018

Трапецовидни ниши по Мандра дере



 Източно от връх Казанлък се намират няколко относително ниски скали с трапецовидни ниши. На горната снимка са означени с елипса.



 Две недовършени по тази скала. GPS координати: N 41.70759; E 25.22019.

 Отдясно на горната снимка се вижда тази скала.

 В посока от изток на запад, нагоре по дерето, следва тази красива скала с три ниши, гледащи на запад. GPS координати: N 41.70730; E 25.21923.


 Съвсем наблизо се намира тази трапецовидна ниша. GPS координати: N 41.70735; E 25.21869.

 По-нататък отново има скала с една ниша, която гледа към близка скала с три ниши над пещера.






 Скалата с пещера и три трапецовидни ниши, гледащи на изток. GPS координати: N 41.70734; E 25.21719.


 Скалите с трапецовидни ниши, погледнати от запад.


Според една топографска карта, поточето южно и под скалите с ниши се нарича Мандра дере.

16 февруари 2014 г.

02 ноември 2018

Мумджидам и наоколо


Мумджидам.







 Гяур махала отзад.


 Гюне махала.

Джамията в Три могили