Ф. Достоевски: откъс от "Бесове"

САМОУБИЙСТВОТО НА КИРИЛОВ

- Кирилов, никога не съм могъл да разбера защо искате да се самоубивате. Знам само, че по убеждение... твърдо убеждение. Но ако изпитвате, тъй да се каже, нужда да излеете душата си, съм на вашите услуги... Само трябва да имате предвид, че времето напредва...
- Колко е часът?
- Охо, точно два - погледна часовника си Пьотър Степанович.
„Май има още надежда да се разберем" - помисли той.
- Нямам какво да ти казвам на тебе - промърмори Кирилов.
- Помня, че беше нещо за бога... нали ми го обяснявахте веднъж, дори два пъти. Ако се застреляте, ще станете бог, нали тъй беше?
- Да, ще стана бог.
Пьотър Степанович дори не се усмихна, чакаше; Кирилов му хвърли проницателен поглед.
- Вие сте политически мошеник и интригант, целите да го обърнем на философия и патос, да се успокоя, та като ми мине ядът и се примиря, да измолите писмото, че съм убил Шатов.
Пьотър Степанович отговори с почти искрено простодушие:
- Хубаво де, и такъв да съм, не ви ли е все едно в последните минути? Тъй де, кажете ми, за какво сме седнали да се караме: вие сте такъв, аз съм инакъв, и какво от това? И на всичко отгоре сме...
- Подлеци.
- Да, ако щете, и подлеци. Но нали знаете, че това са само думи.
- Цял живот съм искал да не са само думи. Затова живях, защото го исках. И сега всеки ден искам да не са само думи.
- Тъй е, всеки търси да му е по-добре. Говедото, че е говедо... сиреч всеки търси един вид комфорт. Открай време се знае.
- Комфорт ли, казваш?
- Хайде, да не се хващаме за думата.
- Не, не, добре го каза; нека да е комфорт. Бог е необходим и затова трябва да го има.
- И тъй да е, чудесно.
- Но аз знам, че го няма и не може да го има.
- Това е по-точно.
- Как не разбираш, че не може да се живее с тия две мисли едновременно.
- Че да се изпозастреляме ли?
- Как не разбираш, че човек може да се застреля единствено поради това? Не разбираш, че може да има такъв човек, един-единствен от всичките ви хиляди милиони, който не желае и няма да го понесе.
- Едно разбирам аз - че май се колебаете... И това е много лошо.
- Ставрогин също го изяде идеята - не чу забележката му Кирилов, който продължаваше мрачно да крачи из стаята.
- Какво? - наостри уши Пьотър Степанович. - Каква идея? Казвал ли ви е нещо?
- Не, сам се досетих: Ставрогин и да вярва, не си вярва, че вярва. Ако пък не вярва, не си вярва, че не вярва.
- Е, у Ставрогин има и нещо друго, по-умно от това... - свадливо промърмори Пьотър Степанович, обезпокоен от обрата на разговора и бледността на Кирилов.
„Дявол да го вземе, няма да се застреля - мислеше си той, - предчувствах го, винаги съм го предчувствал; мозъчна еквилибристика и нищо повече; ама че калпав свят!"
- Ти си последният, който е с мене: не бих искал да се разделяме с лошо - подари му изведнъж нова надежда Кирилов.
Пьотър Степанович не бързаше с отговора. „Дявол да го вземе, какво ли е пък това?" - отново си помисли той.
- Повярвайте ми, Кирилов, аз нямам нищо против вас като човек и винаги...
- Ти си подлец, ти лъжеш. Но и аз съм като тебе и ще се застрелям, а ти ще оставаш жив.
- Тоест искате да кажете, че съм паднал толкова ниско, че ще продължа да живея.
Пьотър Степанович все още не можеше да си отговори дали в момента беше изгодно да продължава този разговор и реши „да се остави на обстоятелствата". Но тонът на превъзходство, нескрито презрение на Кирилов и по-рано винаги го бяха дразнили, а сега, кой знае защо, го дразнеха повече отвсякога. Може би защото Кирилов, комуто след някой и друг час предстоеше да умре (Пьотър Степанович не изпускаше предвид и това), му се струваше вече някакъв получовек, същество, което вече няма правото да проявява високомерие.
- Ама вие май ми се перчите с това, дето уж ще се застрелвате?
- Винаги ми е било чудно, че всички остават живи - не чу подхвърлянето му Кирилов.
- Хм, да допуснем, че в това има нещо, но...
- Маймуна! - с всичко се съгласяваш, само и само да не ме изтървеш. Мълчи, нищо няма да разбереш. Щом няма бог - значи, аз съм бог.
- Е, това е, което така и не можах да разбера: откъде-накъде ще сте бог?
- Ако има бог, всичко е негова воля и тая му воля не ми позволява. Ако няма - моята воля е моя и аз съм длъжен да проявя своето своеволие!
- Своеволие ли! Защо да сте длъжен?
- Защото цялата воля е станала моя. Нима наистина никой на цялата планета, който е отрекъл бога и е повярвал в своето своеволие, няма да се осмели да докара своеволието си до крайния предел? Това е както сиромахът и наследството - не смеел да припари до торбата с парите, щото се смятал неспособен да я владее. Аз искам да покажа своеволието си. Нека да съм единствено аз, но ще го направя.
- Ами че направете го.
- Длъжен съм да се застрелям, защото най-крайният предел на своеволието ми е да убия себе си.
- Да, ама защо да сте единствен, самоубийци колкото щеш.
- Все поради причина. А без всякаква причина само от своето своеволие - единствен аз.
„Няма да се застреля" - помисли си Пьотър Степанович.
- Знаете ли какво - каза той раздразнено, - аз на ваше място бих проявил своеволието си, като убия не себе си, а някой друг. Щеше да е от полза. Ще ви посоча кого, стига да се не уплашите. В такъв случай ще ви помоля да не се застрелвате днес. Ще се разберем.
- Да убия друг, ще бъде най-голямото падение на своеволието ми и само ти можеш да го измислиш. Аз не съм ти; аз търся висшата му проява и ще убия себе си.
- Най-сетне - злобно промърмори Пьотър Степанович.
- Аз съм длъжен да провъзглася неверието си – крачеше из стаята Кирилов. - За мен няма нищо по-висше от идеята, че няма бог. С мен е човешката история. Хората са се занимавали единствено с това да си измислят богове, за да живеят, за да не се самоубиват - това е то световната история, дори до днес. Единствен аз за първи път в световната история не пожелах да си измислям бог. Нека веднъж завинаги да се узнае.
„Няма да се застреля" - тревожеше се Пьотър Степанович.
- Кой е тоя, дето ще узнае? - наливаше той масло в огъня. - Тук сме двама - вие и аз; да не би Липутин?
- Всекиму предстои да узнае; всички ще узнаят. Всичко тайно ще излезе наяве. Той го е казал.
С болезнен възторг посочи иконата на Спасителя, пред която гореше кандилце. Пьотър Степанович не можеше повече да се сдържа.
- Нямало Бог, ама в Него вярвате, а! И кандило му палите „за всеки случай", а?
Онзи не отговори.
- Знаете ли какво, според мен вие вярвате повече от поповете.
- В кого? В Него ли? Чуй - спря се Кирилов, вперил неподвижен, екзалтиран поглед някъде пред себе си. - Чуй голямата идея: на тая земя е имало един ден и е имало три кръста, побити по средата на земята. Единият разпънат тъй вярвал, че казал на съседа си: „Днес ще бъдеш с мене в рая." Свършил денят и двамата умрели. Тръгнали и не намерили ни рай, ни възкресение. Казаното не се сбъднало. Чуй сега: този човек е бил най-най-голямото на тоя свят, заради него е живял светът. Без него цялата планета с всичкото, дето е по нея, е просто лудост. Нямало е подобен нему нито до чудото, нито след него, нито никога. Тъкмо това е чудото, че не е имало и не ще има. А щом е тъй, щом природните закони не са пожалили дори Тоя, дори собственото си чудо, а са заставили и Него да живее в лъжа и да умре за една лъжа - значи, цялата планета е лъжа, крепи се на лъжа и глупава подигравка. Значи - самите й закони са лъжа и сатанински водевил. За какво да се живее - отговори, ако си човек?
- Това е вече друга работа. Струва ми се, че смесвате две различни причини, а това е крайно неблагонадеждно. Но моля ви се, ами ако самият вие сте този бог? Ако лъжата е свършила и сте разбрали, че иде оттам, че го е имало онзи, предишния бог?
- Най-сетне го разбра! - възторжено викна Кирилов. - Значи, може да се разбере - щом дори такъв като теб го разбра! Разбираш ли сега, че единственото спасение за всички е да се докаже тази мисъл. Кой ще докаже? Аз! Не разбирам, как досега атеистът е можел да знае, че няма бог, и тутакси да не се самоубие? Да осъзнаеш, че няма бог, и тутакси да не осъзнаеш, че ти си станал бог, е глупост, инак непременно ще се самоубиеш. Осъзнаеш ли го - ти си цар и вече няма да се убиваш, а ще живееш заобиколен с най-голяма слава. Някой един обаче, онзи, който ще е първият, непременно трябва да се самоубие - инак кой ще почне и кой ще докаже? Аз съм, който ще се убие, който ще започне и ще докаже. Аз съм все още по неволя бог и съм нещастен, защото съм длъжен да проявя своеволието си. Всички са нещастни, защото всички се боят да проявят своеволието си. Човекът досега е бил нещастен и беден, защото го е било страх да прояви до края главното си своеволие, а е своеволничил едва-едва, по ученически. Ужасно съм нещастен, защото ужасно се боя. Страхът е проклятието на човека... Но аз ще покажа своеволието си, длъжен съм да си повярвам, че не вярвам. Ще почна и ще свърша и ще отворя портите. И ще спася всички хора. Само това ще спаси и ще прероди физически човека от идващото поколение. Защото, както да не го мислих, в тоя физически вид човекът не може без оня предишния бог. Три години търсих атрибута на моята божественост и го намерих: атрибутът на моята божественост е Своеволието! Това е всичко, с което мога да покажа непокорството си и страшната си свобода в най-главното. Защото тя е много страшна. Самоубивам се, за да покажа непокорството си и новата си страшна свобода.
Лицето му бе неестествено бледо, погледът - непоносимо тежък. Сякаш го тресеше. По едно време Пьотър Степанович дори помисли, че ей сега ще се строполи.
- Давай перото! - най-неочаквано и страшно вдъхновено викна изведнъж Кирилов. - Диктувай, всичко ще подпиша. И за Шатов ще подпиша, че съм го убил. Диктувай, докато ме е смях! Не се боя от мислите на тия високомерни роби! И ти ще видиш, че тайното ще стане явно! А ти ще бъдеш смазан... Вярвам! Вярвам!
Пьотър Степанович скочи от мястото си, моментално му подаде мастилницата, хартия и почна да диктува, страхувайки се да не изтърве момента и треперейки за успеха.
„Аз, Алексей Кирилов, заявявам..."
- Стой! Не ща! На кого го заявявам?
Кирилов целият се тресеше като от треска. Изведнъж мисълта, че заявява нещо някому, изцяло го погълна. И измъченият му дух като че ли бе намерил в това поне минутка покой.
- На кого го заявявам? Искам да знам - на кого?
- На никого, на всички, на първия, който го прочете. Защо е нужно да се определя? На целия свят!
- На целия свят! Браво! И без разкаяние. Не ща да има разкаяние; не ща пред началството!
- Ама не, разбира се, в никакъв случай, по дяволите началството! Пишете де, пишете, ако наистина сериозно... - истерично му подвикна Пьотър Степанович.
- Стой! Искам най-отгоре една мутра с изплезен език.
- Стига глупости! - ядоса се Пьотър Степанович. - Всичко това може да се изрази и без рисунка, достатъчен е тонът.
- Тонът ли? Добре, добре. Да, тонът, тонът! Диктувай тона!
„Аз, Алексей Кирилов - с твърд и повелителен глас диктуваше Пьотър Степанович, надвесвайки се над рамото на Кирилов и следейки всяка буква, която той изписваше с трепереща от вълнение ръка, - аз, Кирилов, заявявам, че днес ... октомври, в осем часа вечерта убих в парка студента Шатов заради неговото издайничество и заради доноса му относно прокламациите и относно Федка, който десет дни живя тайно при нас двамата в дома на Филипов. Днес се застрелвам с револвер не защото се разкайвам и ме е страх от вас, а защото още в странство имах намерението да сложа край на живота си."
- Само това ли? - с учудване и негодувание възкликна Кирилов.
- Нито дума повече! - махна с ръка Пьотър Степанович, гледайки да му измъкне документа.
- Стой! Чакай! - решително покри с длан писмото Кирилов. - Стой, глупости! Искам и това - с кого убивах. Защо за Федка? А пожарът? И искам и да изругая, искам да се усети тонът, тонът!
- Достатъчно е, Кирилов, уверявам ви, че е напълно достатъчно! - почти умоляваше Пьотър Степанович, треперейки да не би онзи да скъса писмото. - За да повярват, трябва колкото се може по-замъглено, именно така, само с намеци. Трябва да им се покаже само крайчецът на истината, точно колкото да ги раздразни. Те сами ще си измислят повече лъжи от нашите и то се знае, повече ще повярват на себе си, отколкото на нас, а това е най-хубавото, най-хубавото! Дайте; и така е великолепно; дайте, дайте!
И продължаваше да се мъчи да му изтръгне писмото. Кирилов го слушаше с изцъклен поглед и сякаш се мъчеше да съобрази нещо.
- Ох, дявол да го вземе! - разсърди се изведнъж Пьотър Степанович. - Ами че той още не го е подписал! Какво ми се пулите, подписвайте!
- Искам да изругая... - отново измърмори Кирилов, но взе перото и подписа. - Да изругая - искам...
- Пишете отдолу: Vive le republique(1), и толкоз.
- Браво! - ревна почти възторжено Кирилов. - Vive le republique democratique, sociale et universelle ou la mort!(2)... Не, не, не така. Liberte, egalite, fraternite ou la mort!(3) Така е по-добре, по-добре е - написа той с наслада под подписа си.
- Достатъчно, достатъчно - повтаряше непрекъснато Пьотър Степанович.
- Чакай, още малко... Знаеш ли какво, ще се подпиша още веднъж по френски: „de Kirillof, gentilhomme russe et citoyen du monde.(4)“ Ха-ха-ха! - избухна в смях той. - Не, не, не, чакай, най-хубавото се сетих, еврика: gentilhomme-seminariste russe et citoyen du monde civilise!(5) Tова е вече най-хубавото от всичките му там... - И изведнъж той скочи от дивана, мълниеносно грабна от прозореца револвера си и избяга в другата стая, плътно затваряйки вратата подире си. Пьотър Степанович около минута време замислено гледаше вратата.
„Ако го направи, сега ще го направи. Размисли ли се - отиде."
И докато чакаше, взе писмото и го прегледа още веднъж, редакцията му харесваше.
„Какво се иска сега? Иска се за известно време съвсем да ги объркаме и по тоя начин да отвлечем вниманието. В парка? В града няма парк, значи, остава сами да се сетят, че в Скворешники. Докато се сетят, ще мине време, докато търсят - пак време, а като намерят трупа - значи, истината е написана, значи, и за Федка е истина. А какво е Федка? Федка е пожарът, Лебядкини - значи, всичко е излязло оттук, от дома на Филипови! А те нищо да не забележат, нищо да не усетят - това пък съвсем ще ги замае! За нашите и наум няма да им дойде. Че Шатов, че Кирилов, че Федка, че Лебядкини! Ами защо ли пък са се изпопречукали взаимно, а? - на им още една въпросителна! Ама какво става, дявол да го вземе, никакъв изстрел не се чува!..."
Защото, както четеше писмото и се любуваше на собствената им редакция, Пьотър Степанович непрекъснато се ослушваше с едно мъчително безпокойство и накрая изведнъж се ядоса. Тревожно погледна часовника си - времето напредваше, минали бяха цели десет минути, откакто оня излезе... Взе свещта и тръгна към вратата на стаята, в която се беше затворил Кирилов. Като стигна до вратата, изведнъж му дойде наум, че ей на, и свещта догаря и след двайсет минути съвсем ще изгори, а друга няма. Хвана дръжката и внимателно се ослуша - отвътре не се чуваше никакъв шум; рязко отвори вратата и вдигна свещта; нещо изрева и се хвърли насреща му. Пьотър Степанович с все сила затвори вратата и я затисна с рамо, но всичко беше утихнало - отново мъртва тишина.
Дълго стоя нерешително със свещта в ръката. За оня кратък миг, докато вратата беше отворена, не успя да види почти нищо, но все пак бе различил лицето на застаналия в дъното на стаята Кирилов и бе усетил оная зверска ярост, с която внезапно му се беше нахвърлил. Пьотър Степанович се сепна, бързо остави свещта на масата, приготви револвера си и на пръсти се изтегли в противоположния ъгъл, тъй че, ако Кирилов отвореше вратата и се устремеше с револвера си към масата, пръв да успее да се прицели и дръпне спусъка.
Пьотър Степанович вече съвсем не вярваше в самоубийството. „Стоеше насред стаята и мислеше - разсъждаваше той. - Самичък в тази тъмна, страшна стая... Изрева и ми се нахвърли - едно от двете ще е: или съм му попречил тъкмо в момента, когато е натискал спусъка, или... или е стоял и е обмислял как да ми види сметката. Да, така е, обмислял е... Знае, че ако се изплаши и отметне, няма да си ида оттук, без да съм го убил - значи, трябва той да ме убие, за да не го убия аз... А оттатък пак е тихо, пак! То си е за страх де - ще отвори внезапно вратата и... Цялата свинщина е там, че вярва в бога повече от поповете... Изключено е да се застреля!... Много се навъдиха тия „самобитни умове"! Мръсници! Ох, дявол да го вземе, ами свещта, свещта! Най-много четвърт час и ще изгори съвсем... Трябва да се свършва; каквото и да става, трябва да свършваме... Впрочем сега може и да го убия... При наличието на това писмо никой изобщо няма да се усъмни в мен. Тъй ще го наглася на пода с празния револвер в ръката, че и кьоравият да види, че се е гръмнал самичък... Това лесно, ама как да вляза да го убия? Я ако пак ми се нахвърли и стреля преди мене. Глупости, няма да улучи, разбира се!"
И хем трепереше пред неизбежността на предстоящото, хем се измъчваше от своята нерешителност. Накрая взе свещта и отново се приближи до вратата, вдигна приготвения за стрелба револвер, а с лявата ръка, в която държеше и свещта, натисна дръжката. Тоя път обаче доста непохватно -дръжката изщрака, изскърца, вдигна се шум. „Направо ще стреля!" - помисли си Пьотър Степанович. С все сила ритна вратата, вдигна свещта и насочи револвера - но нито изстрел, нито вик... В стаята нямаше никой.
Изтръпна. Стаята нямаше друг изход и нямаше откъде да се избяга. Вдигна по-високо свещта и внимателно се огледа - никой. Тихо повика Кирилов, после още веднъж, по-високо; никакъв отговор.
„Мигар е избягал през прозореца?"
И наистина малкото горно прозорче беше отворено. „Глупости, не може да се избяга през него." Пьотър Степанович прекоси стаята и отиде до прозореца: „Не, невъзможно е." И бързо се обърна, внезапно стреснат от нещо.
На срещуположната страна, вдясно от вратата, имаше гардероб. Вдясно от гардероба, в нишата, която се образуваше между него и стената, стоеше Кирилов - вдървен, изправен, с опънати по шевовете ръце, с вдигната глава и същевременно плътно притиснат до стената в ъгъла, сякаш искаше да изчезне, целият да се скрие в нея. Да, криеше се, по всичко си личеше, макар че просто не беше за вярване. Пьотър Степанович стоеше малко в диагонал от него и виждаше само изпъкващите навън части на фигурата му. Все още не се решаваше да мръдне малко по-наляво, та да вижда целия Кирилов и да разбере какво става. Сърцето му още по-силно се разтуптя... И внезапно го обзе страшен гняв: просто подскочи, кресна и като бесен се хвърли към страшното място.
Но когато се озова там, отново се вцепени и го обзе още по-голям ужас. Най-много го порази, че въпреки крясъка му, въпреки яростния му скок, фигурата дори не помръдна, не трепна дори мускул - сякаш беше от камък или восък. Лицето беше неестествено бледо, черните очи - съвсем неподвижни, загледани в някаква точка в пространството. Пьотър Степанович няколко пъти вдигна и свали свещта, осветявайки и разглеждайки от различни точки това лице. И изведнъж забеляза, че макар загледан някъде пред себе си, с края на очите си Кирилов го вижда и може би дори го наблюдава. Мина му през ума да доближи пламъка на свещта до лицето на „този мерзавец", да го опари и да види какво ще направи тогава. Изведнъж му се стори, че брадичката на Кирилов трепна и по устните му се плъзна сякаш насмешлива усмивка - като да беше отгатнал мислите му. Пьотър Степанович цял се разтрепера от яд и сграбчи Кирилов за рамото.
И в тоя момент се разигра такава безобразна сцена и толкова светкавично, че впоследствие Пьотър Степанович просто не можеше да си я спомни добре. Едва се бе докоснал до Кирилов, когато оня бързо се наведе и с главата си изби от ръцете му свещта; свещникът издрънча на пода и свещта угасна. И в същия миг Пьотър Степанович усети ужасна болка в малкото пръстче на лявата ръка. Беше извикал и после си спомняше само това, че вече не на себе си с все сила бе ударил три пъти с револвера по главата впилия зъби в пръста му Кирилов. Най-сетне беше успял да измъкне пръста си и презглава беше хукнал навън, блъскайки се в тъмното в мебелите и вратите. Подире му от стаята долитаха страшни викове:
- Сега, сега, сега, сега...
Десетина пъти. Но той продължаваше да тича и беше вече излязъл, когато изведнъж чу силен изстрел. Спря се и около пет минути размисля в тъмното. После пак се върна в стаята. Но трябваше да намери свещта. Бързо напипа вдясно от гардероба избития от ръката му свещник - но как да запали свещта? В главата му внезапно се мярна някакъв смътен спомен: когато вчера се беше хвърлил върху Федка, в кухнята май беше забелязал на полицата в ъгъла голяма червена кутия кибрит. Тръгна пипнешком наляво към кухненската врата, намери я, прекоси антрето, слезе по стълбите. На полицата, точно там, където си я спомняше, напипа в тъмното пълна, още неначената кутия кибрит. Без да пали, бързо се върна горе и чак когато стигна при гардероба, там, където бе ударил с револвера захапалия го Кирилов, изведнъж се сети за ухапания си пръст и в същия миг изпита почти непоносима болка. Стисна зъби и криво-ляво запали свещта, нагласи я на свещника и се огледа наоколо: под малкото отворено прозорче, с крака към десния ъгъл на стаята, лежеше трупът на Кирилов. Стрелял бе в дясното си слепоочие и куршумът беше пробил черепа и беше излязъл горе, отляво. Виждаха се пръски от мозък и кръв. Самоубиецът още стискаше револвера в ръката си. Смъртта сигурно бе настъпила незабавно. Като направи най-педантичен оглед на всичко, Пьотър Степанович се изправи и на пръсти излезе от стаята; притвори вратата, постави свещта на масата, помисли малко и реши да не я гаси, виждайки, че тя не може да предизвика пожар. Прегледа още веднъж оставеното на масата писмо, усмихна се машинално и, кой знае защо, пак на пръсти излезе навън. Отново мина през тайния вход на Федка и грижливо го замаскира след себе си.

1 Да живее републиката (фр.)
2 Да живее демократичната социална и световна република - или смърт! (фр.)
3 Свобода, равенство, братство или смърт (фр.)
4 Кирилов, руски дворянин и гражданин на света (фр.)
5 Руски дворянин-семинарист и гражданин на цивилизования свят (фр.)

Бесове: Част 3; Глава шеста: Усилната нощ, II

Ф. Достоевски - друг откъс от "Бесове"