Димитър Подвързачов

Из "Мисли и парадокси"


В мойто джобно тефтерче аз внасям бележки — Мълчаливи числа, без хвалба и без хула;
Тук четворка, там тройка, за грешки по-тежки;
На живота — две с минус, на хората — нула…


Аз го изобличих в позорни деяния и го изнесох в печата на поругание. Чаках страшен ефект от него. Той четеше писаното от мене — и се наслаждаваше, че е видял името си напечатано…
Той ми дължеше много. Разсърден, че не ми се наплаща, аз му написах кратка нервна записка: „Благодаря! Получих от тебе всичко, което имам да вземам!“ Той запази записката — и я представи като доказателство, че нямал да ми дължи нищо.
Така се отнесе с мене животът.
Аз абсолютно не можах да се разбера с живота.


Ти летиш с главоломна бързина в някакъв влак.
Отгде иде той — и къде отива? Ти не знаеш. Никой не знае.
Влакът иде от вечността — и лети към друга вечност.
Ти поглеждаш само за миг през прозореца. Пред тебе профучават неясните очертания на някакви видимости, свят ти се завива; ти не разбираш нищо от тоя откраднат миг. Този единствен миг е земният живот.


В този живот аз се чувствам случаен играч, уловен без коз. Той — животът — трябваше да бъде съвсем друг, а се оказа долен, нищожен. Залисан и заплетен в него, аз чувствам — няма изход. И затова непрестанно гледам към вратата: кога най-сетне ще се свърши, та да си отида там, където съм бил и където — не помня, но тъкмо затова, че не помня, е било много по-добре.


Аз държа кормилото и карам автомобила на моя живот по стръмни завои, край урви и пропасти. Ръцете ми са вдървени да стискам кормилото, очите ми са изцъклени да гледам напред. Отклоня ли малко вниманието си — моята кола ще отиде в пропастта.
А ти ми казваш: — Я погледни настрана, виж какъв хубав пейзаж: наслади се малко на поезия!


Има нещо, което е незнайно, неуловимо, незабелязано, неусетно. То се промъква така, че с нищо не можеш да го спреш нито за миг, не можеш дори да го видиш.
Най-подлото нещо на света: — Времето!
То пълзи безшумно покрай нас, крие се изкусно от нас и минава, все отива, отива — неспирно и безвъзвратно.
Часовникът и календарът са само една смешна утеха…


Какво ли знаем всъщност ние за великата тайна на човека? Нищо! Може би дори ние на земята не сме друго освен това, що са жабите в ръцете на учения, който прави с тях опити?


Против самоубийството има само едно сериозно възражение: защо да бързаш, когато смъртта и без туй те дебне?


Не бързай да го съдиш, че се е напил. Кой може да знае защо се е напил човек?
Това е най-често твърде сложен и неподозирано дълбок въпрос. Някой се напива може би само за да се приравни с вас, трезвите…


Дълго време аз мислех, че ми вреди алкохолът; сетне хвърлих вината на тютюна; сетне — на месото. Най-после разбрах, че ми вреди просто животът.


Едно разбрах с положителност през моя живот: че навсякъде може и без мене.


Пред обикновения прост, груб, арогантен човек на нашата действителност аз винаги, във всичко се чувствам виновен — дори за работи, които нито съм сънувал.


Откак съм се родил, не съм престанал да се питам:
— Що ща аз тука?!


Аз не ходя на събрания, защото там много говорят. Забележете, че само децата, жените, лудите и българите имат тая слабост.
Не говоря за русите, у които бърборството е стихия.


За да бъдеш щастлив, трябват много условия, но най-първото е да си глупав. Най-често то замества всички други.


Да бъдеш честен — това струва много скъпо. За жалост бедните нямат средства, а богатите имат на разположение много други по-реални удоволствия.


Ненавиждам тълпата — дори ако се състои от мобилизирани мъдреци.


Не мога да се привържа към демокрацията: тя е преди всичко тържество на неграмотността.


Тайната за успеха на всекидневния вестник е същата, каквато е за отделния човек:
— По нищо да нямаш свое мнение!


На тоя свят най-ценната човешка черта не е трудолюбието, нито умът, нито човеколюбието, нито честността, нито дарбата. Най-ценното човешко достояние е изкуството да заблуждаваш другите.


Тайната на приличните отношения между хората е за жалост доста неприлична: недей жела да те смятат добър, защото това значи, че скришом те мислят по-глупав от себе си. Винаги трябва поне от малко да ти се боят.


Когато жената се отдаде на детска литература или на благотворителност, а мъжът стане ярък патриот — това е опасен признак: показва старост; и двамата отиват към вдетиняване.


Ти си имал успехи между жените? Право да ти кажа, съвсем не те мислех за такъв нищожен човек.


Жената е книга: ти я четеш и трептиш, вълнуваш се, плачеш поради нея, от възторг, от скръб, от радост… А тя, с каквито букви да е нашарена, си остава проста бездушна хартия.


Много малко работи има, които могат да се вършат с жена.


Българинът е муха със самочувствието на аероплан.


Дай на българина власт — и той започва да се разпорежда като в неприятелска държава.


Слава Богу, вече не звъни така зловещо и страшно, както преди, безответният въпрос на Отца Паисия: — Поради что се срамиш да се наречеш болгарин? — Аз знам вече поради что, велики отче, и ако ти беше сега жив, навярно и ти сам щеше да се срамуваш — и нямаше да ме питаш…


Всякакъв вид човеци можеш да намериш в България — дори и някой честен човек.
Не можеш обаче намери човек, който, след като е разбрал, че имаш неограничено доверие в него, да не те измами!


Когато се пише психология на българина, не трябва да се забравя и това:
— Своеобразен маниак: говори за себе си в множествено число — „нечем“, „ядем“, „пием“…
— В дъното на душата си навярно мисли, че Шопен и Шопенхауер са от шопски произход.


В моето въображение живее съвременният интелигентен българин така: — Той върви по един чист и хубав паркет. Непрестанно пуши и мачка цигарите си върху паркета. На всеки две-три крачки енергично плюе, без да се смущава нито от паркета, нито от хората наоколо. Той плюе и храчи шумно на разстояние два метра пред себе си и едновременно с това не престава да говори. Той приказва на спътника си: — Тия твои възгледи за обществото са твърде много стари и назадничави. Трябва всеки от нас да вземе участие в онова велико, що става наоколо, в новото, което се твори в обществените борби; всеки от нас да бъде будна лястовица на светлото бъдеще…
И лястовицата неуморно плюе, храчи и размазва с кундурите си върху паркета.