17 декември 2011

Залез над Момчиловци, 5 ноември 2011







Oly E 3

Борхес: Философията в Тльон

Една от философските школи в Тльон дори отрича времето. Според нея настоящето е неопределено, бъдещето е реално само доколкото е настояща надежда, миналото е реално само доколкото е настоящ спомен¹. Според друга школа е изтекло вече всичкото време и нашият живот е само смътен спомен или отражение, явно изкривено и непълно, на един необратим процес. Според трета историята на Вселената – а заедно с нея и нашият живот, и най-незначителните подробности в нашия живот – се пише от едно второстепенно божество за угода на някакъв демон. Според четвърта Вселената може да се сравни с тайнопис, в който не всички знаци имат значение, а истинно е само онова, което се случва веднъж на всеки триста нощи. Според пета школа, докато спим тук, ние бодърстваме другаде и така всеки човек е двама души.

¹РъселThe Analysis of Mind”, 1921, с.159 – допуска, че нашата планета е създадена само преди няколко минути и е населена с хора, които “си спомнят” едно илюзорно минало.

Из “ТЛЬОН, УКБАР, ORBIS TERTIUS” от “ИЗМИСЛИЦИ”, 1944


Борхес: Ръкопис, намерен в книга на Джоузеф Конрад

Борхес: Argumentum Ornithologicum

14 декември 2011

Олдъс Хъксли


Може би този свят е адът на друга планета.

Вярата в ада и знанието, че всяка амбиция е обречена на провал в ръцете на един скелет, никога не са пречили на повечето човешки същества да се държат така, все едно смъртта не е нищо повече от един необоснован слух.

Всеки човек е Наполеон за своето куче. Оттам е и неизменната популярност на кучетата.

Историята е като пастета – по-добре да не се интересуваш как го правят.

Обаянието на историята и нейният енигматичен урок се съдържат във факта, че от век на век нищо не се променя и въпреки това всичко е съвършено различно.

Уроците на историята учат, че хората не научават нищо от уроците на историята.

Когато и да се е налагало да се прави избор между разумен човек и безумец, човечеството винаги без колебание е тръгвало след безумеца. Защото безумецът се насочва към самата същина на човека – съм страстта и инстинктите му. Философите пък се обръщат към второстепенното и външното – разума.

Кой живее по-дълго? Човекът, който взема хероин две години и умира, или онзи, който живее на ростбиф, вода и картофи до 95? Първият прекарва своите 24 месеца във вечността. Всичките години на почитателя на ростбифа са изживени единствено във времето.

Авторът на Илиадата е или Омир, или ако не е Омир, е някой друг със същото име.

Лицемерието е дар Божи: ако ги нямаше интелектуалните сноби и парите им, изкуството щеше да издъхне от глад, заедно със служителите си.

Интелектуалецът е човек, който е открил нещо по-интересно от секса.

Есето е разновидност на литературата, която дава възможност да се каже почти всичко за почти нищо.

11 декември 2011

Альоша и другите



Пловдив 10 декемвли 2011

За туризма

Номадският живот, характеризиращ най-ниската степен на цивилизованост, се появява отново на най-високата й степен чрез завладяващия всички ни туризъм. Първият е бил наложен от нуждата, вторият от скуката.

Шопенхауер


Туристите изкачват планините като животни – безсъзнателни и облени в пот: някой е пропуснал да им каже, че по пътя нагоре има красиви гледки.

Ницше


25 септември 2011

Димитър Пенев



Димитър Пенев коментира освобождаването на националния селекционер по футбол Лотар Матеус:


„Не мога да коментирам, най-вече, знаете, има ръководство. Вие също имате мнение, голямо. Не желая да го коментирам, тъй като и с мене е имало случай. Мнението на един специалист. Той не спира. Той поправя грешките, когато промени структурата. По-голям късмет, по-голям шанс от изпълнителите. Това е името на треньорите.”

17 септември 2011

15 септември 2011

31 август 2011

Стикъл









Казанът за ракия.


Титан.


Връх Турлата от юг. Както ми казаха местни хора, параклисът се нарича "Св. Св. Костадин и Еленка", а не както е обозначен на всички достъпни ми карти Св. Пантелеймон.


Турлата от югозапад.


Карлък.


Дървеният параклис Св. Георги.





30.08.2011

Густав Льо Бон - из "Психология на тълпите"


Изборните тълпи

Най-характерни за тях са слабата склонност към съждение, отсъствието на критичен дух, раздразнимостта, лековерието и простотата. В решенията им откриваме също влиянието на вождовете и ролята на досега изброените фактори: твърдение, повторение, обаяние и заразителност.
Първото качество, което кандидатът трябва да притежава, е обаянието. Личното обаяние може да бъде заместено единствено от авторитета на богатството. Талантът, дори геният, не са елементи на успеха.
Тази необходимост кандидатът да бъде обаятелен, да съумее впоследствие да се наложи безусловно, е от решаващо значение. Ако избирателите, предимно работници и селяни, посочват толкова рядко някого от своите за представител, то е, защото произлезлите от редиците им личности за тях са напълно лишени от обаяние.
Да има обаяние обаче не е достатъчно, за да е сигурен успехът на кандидата. Избирателят държи да види как ласкаят ламтежите и суетата му; кандидатът трябва да го засипе с екстравагантни ласкателства, да не се колебае да му обещава най-невероятни неща. Говори ли пред работници — да използва всички възможни клетви за заклеймяване на работодателите им. Що се отнася до противниковия кандидат, ще се помъчим да го смачкаме, като с помощта на твърдението, повторението и заразителността го изкарваме последен негодяй и че за никого не са тайна многото му престъпления. От само себе си се разбира, че е безсмислено да се търси и сянка от доказателство. Ако противникът не познава добре психологията на тълпата, той ще потърси аргументи за оправдание, вместо просто да отговори на клеветническите твърдения с други, също клеветнически твърдения; от този момент нататък шансовете му за победа са нулеви.
Писмената програма на кандидата не бива да е много твърда, защото противниците му биха могли да му я противопоставят по-късно; затова пък устната му програма не трябва да се бои от крайности. Могат без страх да се обещават най-значими реформи. Тези преувеличения произвеждат голям ефект за момента, а в бъдеще не задължават с нищо. Всъщност избирателят ни най-малко не иска да знае впоследствие дали избраникът е спазил направената и харесала се декларация, която се предполага, че е основа на избора.
Ораторът, умеещ да използва думите, направлява по своя воля тълпите. Изрази като „подлият капитал“, „мръсните експлоататори“, „прекрасният работник“, „обобществяването на богатствата“ произвеждат винаги един и същ ефект, макар и вече да са се поизтъркали. Този кандидат обаче, който е в състояние да открие нова формула, добре изчистена от точен смисъл и съответно приспособима към най-разнообразни стремежи, постига неизбежен успех.
Колкото до възможността съжденията да влияят на съзнанието на тълпите, трябва човек никога да не е чел отчета на някое изборно събрание, за да не е наясно по въпроса. Разменят се твърдения, обиди, от време на време яки удари, никога доводи.
Мненията на тълпите са наложени, никога осмислени. Тези мнения и гласуванията на избирателите са в ръцете на изборни комитети. Както и да се наричат комитетите: клубове, синдикати и други, те съставляват една от сериозните опасности, произтичащи от мощта на тълпите. Наистина те са най-безличната, което ще рече и най-потискащата форма на тиранията. Понеже предназначението им е да говорят и да действат от името на общност, водачите начело на комитетите са освободени от всякаква отговорност и могат да си позволят всичко. И най-страшният тиранин никога не би се осмелил да мечтае за преследванията, заповядани от революционните комитети. Докато можел да говори от тяхно име, Робеспиер бил всевластен господар. Денят, в който страховитият диктатор се разделил с тях от честолюбие, белязал неговия крах. Господството на тълпите е господство на комитетите, значи и на вождовете. Трудно бихме си представили по-груб деспотизъм.

Няма да извлека от гореказаното никакво заключение, насочено срещу всеобщото гласуване. Неудобствата на всеобщото гласуване естествено са твърде видими, за да останат незабелязани. Не би могло да се оспори, че цивилизациите са били творение на ограничено малцинство от превъзхождащи умове, образуващи върха на една пирамида, чиито степени, разширяващи се успоредно с намаляването на умствената величина, представляват дълбоките слоеве на една нация. Величието на каквато и да е цивилизация положително не може да зависи от гласуването на нископоставени елементи, олицетворяващи единствено числото. Освен това няма съмнение, че гласуванията на тълпите често са твърде опасни. Те вече ни докараха не едно нещастия; а с триумфа на социализма фантазиите за народния суверенитет със сигурност ще ни струват още по-скъпо.
С вярванията на тълпите се спори толкова, колкото се спори с циклоните, не повече. Днес догмата на всеобщото гласуване е облечена в някогашната власт на християнските догми. Оратори и писатели говорят за него с почит и ласкателства, на каквито не се е радвал дори Луи XIV. Така че отношението към него трябва да е същото като към всички религиозни догми, върху които въздейства единствено времето.
Опитът да се разклати тази догма би бил още безсмислен, след като причините са очевидни: «Във време на равенство — посочва правилно Токвил — хората, поради приликата помежду им, изобщо не си вярват едни на други; но същата тази прилика им дава почти неограничена вяра в общественото мнение; струва им се неправдоподобно, щом всички са еднакво просветени, истината да не принадлежи на мнозинството.»
Трябва ли при това положение да се предполага, че едно ограничено гласуване — ограничено до възможностите, ако щете — би довело до по-качествен вот на тълпите? И за миг не мога да го допусна, и то поради отбелязаните по-горе мотиви за по-ниското душевно равнище на всички общности, каквито и да са по състав. Попаднат ли в тълпа, хората винаги се приравняват и по общи въпроси гласуването на 40 академици не стои по-високо от това на 40 водоносци. И така, ако претъпканите със знания хора образуваха самостоятелно изборното тяло, гласуването им нямаше да е по-качествено от днешното. Те биха се водили предимно от чувствата си и от духа на своята партия.

"Психология на тълпите", книга трета, глава четвърта, 1895 г.

26 август 2011

14 август 2011

Шопенхауер: За смъртта и отношението й към неразрушимостта на нашата същност сама по себе си

Събуждането от съня на живота е възможно само ако заедно с него се стопи и цялата му основна тъкан, а тя е самият негов орган, интелектът, заедно с формите си. Запази ли се интелектът, сънят би продължил до безкрай, толкова здраво е сраснат с него. Това, което всъщност сънуваме е все пак различно от живота. Обратно, опасението, че със смъртта всичко свършва, може да се сравни с това, спящият да помисли насън, че има само сънища без сънуващ.

Светът като воля и представа, том 2, допълнения към четвърта книга, глава 41

Шопенхауер: из "За нищожността и страданията на живота"
Шопенхауер: наука, философия, религия
Шопенхауер: из "За разликите в житейските възрасти"