Шопенхауер: из "За разликите в житейските възрасти"

От глава VI на "Афоризми за житейската възраст"

Бодростта и житейската храброст на младостта се дължат отчасти на това, че докато се изкачваме по склона, ние не виждаме смъртта; защото тя е в подножието на отвъдната страна на планината. Прекрачим ли върха, съзираме смъртта, за която дотогава само сме чували и тогава, заедно с отслабването на жизнените ни сили, секва и житейският ни кураж.
Докато сме млади, каквото и да приказваме, смятаме живота за безкраен и в съответствие с това си пилеем времето. Колкото повече остаряваме, толкова повече започваме да го пестим. Защото на късна възраст всеки изживян ден събужда усещане, сродно с онова, което изпитва при всяка крачка осъденият, поведен към ешафода.

От гледна точка на младостта животът представлява едно безкрайно бъдеще; от гледна точка на старостта, той е съвсем кратко минало; така че в началото ни се представя тъй, сякаш разглеждаме нещата през обектива на оперния бинокъл, а накрая – през окуляра.

Човешкият живот всъщност не бива да бъде наричан нито дълъг, нито кратък, защото той е мащабът, с който измерваме всяко друго времетраене.

През целия си живот ние сме господари само на настоящето и никога – на нещо повече. Разликата е единствено в това, че на младини виждаме пред себе си едно дълго бъдеще, а към края – дълго минало зад гърба си, така че темпераментът ни претърпява известни изменения, които придават различни окраски на настоящето.

Ако характерна черта на първата половина на живота е неудовлетвореният копнеж по щастие то, при втората преобладава страхът от нещастието. Защото, заедно с нея е дошло и познанието, че всяко щастие е измамно. Затова и сега, поне по-благоразумните по характер, търсят насладата в безболезнеността и покоя. Щом на младини се почукаше на вратата ми, аз се радвах: ето, мислех си, иде най-сетне. Ала в по-късна възраст същата ситуация пораждаше у мен усещане, по-сродно с уплахата, защото си мислех: край, иде.

В по-широк смисъл може да се каже, че първите четиридесет години съставят текста, а следващите тридесет – коментара към него, който ни научава правилно да тълкуваме истинския смисъл и взаимовръзките в текста, заедно с поуките и всички нюанси.
Към края животът заприличва на приключващ карнавал – падат маските. Тогава виждаме какви са били всъщност хората, с които сме имали досег в житейския си път. Защото характерите са излезли наяве, делата са донесли плод, постиженията са получили достойно признание и всички измамни представи са се разпръснали. За това е било нужно време. Най-странното е обаче, че едва към края човек истински опознава и разбира дори самия себе си, собствените си цели и стремежи – поне насочените към света, към другите.

Можем да кажем, че в детството животът се изправя пред нас като театрален декор, гледан отдалеч; а на старини сякаш го виждаме от непосредствена близост.

Животът в старческите години прилича на пето действие от трагедия: знаем, че наближава трагичната развръзка, но още не знаем каква ще е тя. Във всеки случай, щом остарееш, ти предстои единствено да умреш, а на младини ти предстои да живееш. Но дали животът като цяло не е нещо, което е по-добре да си загърбил, вместо да се простира пред теб: нали още Еклесиаст е казал: „Денят на смъртта е по-добър от деня на раждането.“ Във всеки случай е безумно да се стремиш към дълголетие. Защото една испанска поговорка казва: „Който живее дълго, преживява много беди.“

Шопенхауер: наука, философия, религия.

Шопенхауер: из "За нищожността и страданията на живота"