Шопенхауер: из "За нищожността и страданията на живота"

Пробудила се от нощта на безсъзнателност към живот, волята се открива като индивид в един безкраен и безграничен свят сред безброй индивиди, всички умиращи, страдащи, блуждаещи. И сякаш преминала през някакъв страшен сън, тя бърза да се върне към старата безсъзнателност.

Животът се оказва непрекъсната измама, както в малките, така и в големите неща.
... Щастието лежи винаги в бъдещето или пък в миналото, а настоящето може да се сравни с малък тъмен облак, носен от вятъра над огрятата от слънцето шир. Пред него и зад него всичко е светло, само той самият хвърля сянка. Затова настоящето е винаги незадоволително, бъдещето – несигурно, а миналото – невъзвратимо. Със своите всекичасни, всекидневни, всекиседмични и ежегодни малки, по-големи и големи неприятности, със своите измамени надежди и осуетили всякакви планове несполуки, животът носи толкова ясно отпечатъка на нещо, което трябва да ни опровергае, че трудно може да се разбере как не сме могли да осъзнаем това и сме оставили да ни убедят, че ни е даден, за да му се наслаждаваме, а човек е създаден, за да бъде щастлив. Тази непрекъсната измама и постоянно разочарование, както и цялото устройство на живота, са по-скоро предназначени и разчетени да събудят у нас убеждението, че нищо не заслужава стремежите, постъпките и борбите ни, че всички блага са нищожни и светът е изцяло банкрутирал, а животът представлява сделка, непокриваща разходите.
Тази нищожност на всички обекти на волята се разкрива пред коренящия се в индивида интелект преди всичко във времето. То е формата, посредством която нищожността на нещата се проявява като тяхна преходност... Самата нищожност е единственото обективно нещо във времето.... Нашият живот прилича на сметка, която погасяваме с медни пфениги, но която все пак трябва да плащаме. Тези пфениги са дните, а разписката за погасяването на сметката е смъртта. В края на краищата времето произнася присъдата на природата над стойността на всички явяващи се в нея същества, като ги унищожава:

И с право! Всичко в този свят родено,
бездруго е за гибел отредено.
та мисля, най-разумно би било
да не се ражда нищо под небето.(Й.В.Гьоте – Фауст)

Следователно поуката, която всеки черпи от живота си, се състои, общо взето в това, че обектите на неговите желания се оказват непрекъснато измамни, колебливи и понякога изчезват, така че те носят повече мъка, отколкото радост, докато накрая не рухне цялата почва, върху която са изградени, и не бъде унищожен самият живот на човека – последно предупреждение, че всичките му стремежи и желания са били безсмислени, погрешни:

Then old age and experience, hand in hand,
Lead him to death, and make him understand,
After a search so painful and so long,
That all his life he has been in the wrong.

А сега ще разгледамe особеното в проблема, тъй като именно възгледът ми за него среща най-много възражения. Преди всичко се налага чрез следващите мисли да потвърдя отрицателния характер на всяко удовлетворение, следователно на всяка наслада и всяко щастие, като противоположност на положителното в страданието.
Ние чувстваме болката, но не отсъствието й, чувстваме грижата, но не безгрижието, чувстваме страха, но не сигурността. Чувстваме желанието така, както изпитваме глад и жажда, но щом желанието ни се удовлетвори, с нас става същото, както при изядената хапка, която в мига на поглъщането й престава да съществува за нас. Усещаме болезнено отсъствието на насладите и радостите, но страданията, дори да не се появят, след като дълго време са ни измъчвали, не ни липсват непосредствено, а най- много си спомняме съзнателно в мисълта си за тях. Единствено страданието и лишението могат да се усещат положително и затова сами съобщават за присъствието си, докато благополучието има винаги отрицателен характер. Ето защо не съзнаваме трите най-големи блага на живота – здраве, младост и свобода, докато ги притежаваме, а едва когато ги загубим, защото и те са отрицателни. Това, че някои дни от нашия живот са били щастливи откриваме едва, когато са отстъпили мястото си на дни на нещастие. В същата степен, в която се увеличават удоволствията, се намалява възприемчивостта към тях. Привичното не ни доставя вече наслада. Именно поради това възприемчивостта към страданието се увеличава, тъй като отпадането на привичното се усеща болезнено.Часовете преминават толкова по-бързо, колкото по-приятно сме ги прекарали и толкова по-бавно, колкото по-мъчителни са били те, защото страданието, а не насладата е положителното и присъствието му се усеща. По същия начин усещаме и времето, когато скучаем, но не и когато се забавляваме. И двата факта доказват, че се чувстваме най-щастливи, когато най-малко забелязваме съществуването си, от което следва, че би било добре изобщо да не съществувахме.
Голямата, буйната радост можем да си представим само като последица от предхождащо я страдание. Затова всички поети са принудени да поставят героите си в страшни и мъчителни ситуации, за да могат след това да ги освободят от тях... И облагодетелстваният от природата и щастието Волтер казва: “Щастието е само сън, действителното е страданието”.
Преди да твърдим толкова уверено, че животът е желано, заслужаващо благодарност благо, нека сравним спокойно сумата от радостите, които човек може да изпита в живота си, със сумата от страданията, които могат да го сполетят.... Всъщност обаче е съвсем излишно да се спори дали на света съществува повече добро, отколкото зло. Самото съществуване на злото решава въпроса... И дори ако злото в света беше сто пъти по-малко, отколкото е в действителност, все пак самото му съществуване е достатъчно, за да докаже една истина, която може да се изрази по различен начин, макар и винаги не непосредствено: трябва не да се радваме, че светът съществува, а по-скоро да тъжим. Би било за предпочитане той да не съществуваше.
... Тъй като нашето съществуване е нещо, което по-добре да го нямаше, всичко около нас носи следи от това така, както в ада всичко мирише на сяра. Всичко е несъвършено и измамно, всичко приятно е смесено с неприятното, всяка наслада е само половинчата, всяко удоволствие води само до своя край, всяко облекчение ни изправя пред нови трудности, всяко средство, помагащо ни при нашите всекидневни и всекичасни нужди, ни изоставя и отказва повече да ни служи, стъпалото върху което стъпваме, се счупва толкова често под нас, злополучията, големи и малки са стихията на нашия живот. Всичко, до което се докосваме, ни се противопоставя, тъй като има своя воля, която трябва да бъде преодоляна. Използват се две средства:
Първо – мъдрост, предпазливост, хитрост, но тя не е достатъчна и отива напразно.
Второ – стоическо равнодушие, което иска да обезоръжи всяко нещастие чрез самообладание във всичко и презрение към всичко. Практически, то се превръща в цинично отрицание.
Истината е: ние трябва да сме нещастни и сме. При това, главният източник на най-сериозните нещастия, които сполетяват човека, е самият човек : homo homini lupus. Който разбере ясно тази мисъл, ще види, чесветът е ад, превишаващ ада на Данте по това, че всеки е дявол за другия. А някой е по-подходящ от другите за архидякон и приемайки образа на завоевател, противопоставя стотици хиляди хора едни на други и ги призовава: “Страданието и смъртта са ваше предопределение. Стреляйте сега с пушки и топове един срещу друг!”. И те го правят. По правило несправедливостта, крайната недобросъвестност, суровостта, дори жестокостта са изобщо характерни за начина, по който хората се отнасят един към друг. Върху този факт почива необходимостта от държава и законодателство.
Какво е отношението на човек към човека, се вижда от робството на негрите, принуждавани да работят за крайната цел – захар и кафе. Но няма защо да отиваме толкова далече: още на петгодишна възраст да постъпиш в предачницата или някоя друга фабрика и да прекарваш там първо 10, после 12, и накрая 14 часа на ден, за да извършваш една и съща механична работа – висока цена за удоволствието да дишаш! Ние, останалите, можем да се почувстваме нещастни от съвсем дребни случаи, но напълно щастливи не може да ни направи нищо на света. Каквото и да се казва, най-щастливият момент на щастливия човек е все пак моментът на заспиването, както и най-нещастният – моментът на събуждането.
Косвено, но сигурно доказателство за това, че хората се чувстват нещастни, следователно, че са нещастни, дава в излишество присъщата на всички завист. Именно защото се чувстват нещастни, хората не могат да понасят вида на мнимото щастие на другите. А който се чувства щастлив в момента, иска да направи щастливи всички около себе си.
Ако животът сам по себе си бе ценно благо и за предпочитане пред небитието, тогава изходът от него нямаше защо да се охранява от такъв страшен пазач, като смъртта с нейните ужаси.
Ако светът не беше нещо, което изразено практически, би било по-добре да го нямаше, тогава той нямаше да бъде проблем и теоретически. Съществуването му не би се нуждаело изобщо от обяснение, тъй като би се разбирало от само себе си и на никого не би дошло наум да му се учудва, нито да задава въпроси за него, защото целта на това съществуване би била напълно очевидна. Вместо това, обаче, тя е неразрешим проблем.
Съгласно моето учение принципът на съществуването на света няма никакво основание, а е сляпа воля за живот, която като нещо само по себе си не може да бъде подчинена на закона на основанието.
Човешкото съществуване съвсем не прилича на подарък, а притежава напълно характера на договорен дълг. Изискването този дълг да се плати се явява в образа на обусловените от съществуването належащи потребности, мъчителни желания и безкрайни нужди. За изплащането на този дълг се използва по правило целият живот, но с него са погасени едва лихвите. Капитала изплаща едва смъртта. А кога бе договорен този дълг? При зачатието. Митът за грехопадението е единствен във Вехтия завет, на който мога да призная метафизична, макар и само алегорична истина...
На явно софистичните доказателства на Лайбниц, че този свят е най-добър сред всички възможни светове, може честно и сериозно да се противопостави доказателството, че той е най-лош от всички възможни светове. “Възможен” не означава това, което човек си въобразява, а което действително съществува и може да продължи да съществува. Този свят обаче е устроен така, както е трябвало да бъде, за да може все пак да съществува. Ако бе малко по-лош, нямаше да може. Следователно, ако един по-лош свят не е възможен, тъй като не би могъл да съществува, той самият е най-лошият сред всички възможни светове... Вкаменелостите на различните животински видове, живели някога на нашата планета, представляват документални свидетелства за светове, чието съществуване е станало невъзможно, тоест, които са били още по-лоши от най-лошия от всички възможни светове.
Оптимизмът е всъщност неоправданото самохвалство на действителния създател на света - волята за живот, оглеждаща се самодоволно в своята творба и затова е не само погрешно, но и пагубно учение. Той ни представя живота като желано състояние, а щастието на човека – като негова цел... Много по-правилно е обаче да откриваме целта на нашия живот в труда, лишенията, нуждата и страданията, увенчани със смъртта (както правят брахманизмът и будизмът, а също и истинското християнство), защото те водят до отричане на волята за живот. В Новия завет светът е представен като долина на скръбта, животът - като процес на пречистване, а за символ на християнството служи едно оръдие за изтезаване.
Ако за да подкрепя становището си по въпроса, приведа накрая насочените срещу оптимизма изказвания на великите умове на всички времена, броят им не би имал край, тъй като почти всеки е дал със силни думи израз на разбирането си за мизерията на този свят. Следователно, накрая ще приведа няколко такива изказвания не за потвърждение на моя възглед, а за украшение на тази глава.
Херодот разказва за един обичай на траките, споменаван често и по-късно. Те посрещали новороденото с плач и изброявали всички очакващи го бедствия и обратно, погребвали мъртвеца с радост и шеги, тъй като се бил отървал от толкова много и големи страдания. Следвайки същото чувство, Суифт (както пише Уолтър Скот в неговата биография) приел още рано навика да посреща рождения си ден не като ден на радост, а на тъга и да чете в Библията онова място, в което Йов оплаква и проклина деня, в който в бащината му къща се казало, че се е родил син.
Лесинг се удивява на ума на сина си, който не искайки по никакъв начин да се роди, бил изтеглен насила с акушерски щипци, но едва излязъл на този свят, побързал да го напусне.
Известно е мястото в Апология на Сократ, в което Платон говори от името на най-мъдрия от смъртните, а именно, че макар и да не отнема завинаги съзнанието, смъртта е прекрасна печалба, тъй като дълбокият, несмущаван от съновидения сън е за предпочитане пред който и да е сън, дори в най-щастливият живот.
Едно изказване на Хераклит гласи: “Животът е само по име живот, на дело обаче е смърт”. Прочут е стихът на Теогнид:

Най-добрият жребий на хората е да не се раждат,
никога да не видят
парещите лъчи на слънчевия бог.Но щом вече са родени, нека се
отправят веднага към портите на Ада
И там под земята да намерят покой.

В “Едип в Колон” Софокъл изказва същата мисъл:

Най-добре – да не се родиш.
Втора участ – щом си роден –
там, откъдето си дошъл,
час по-скоро да се върнеш.

Еврипид казва:

Изпълнен с мъка е човешкият живот
и мъките му нямат край.

Шекспир влага в устата на Хенри IV думите:

Ако човек би могъл да съгледа
във тайнствената книга на Съдбата
как времето във своите промени
... как случаи, промени,
превратности, иронии съдбовни
изпълват ни бокала на живота
с различни питиета! Боже мой,
тогава и най-жизненият момък,
видял живота си изпълнен цял
с нещастия, изминати и бъдни,
би хлопнал книгата и би умрял!

И накрая Байрон (“Евтаназия 9”):

Count o’er the joys thine hours have seen,
Count o’er thy days from anguish free,
And know, whatever thou hast been,
This something better not to be.
(Преброй часовете, изпълнени с радост,
преброй дните, свободни от мъка
и знай, че какъвто и да си бил,
е по-добре да не си живял.)

"Светът като воля и представа" том II, книга четвърта, глава 46

Артур Шопенхауер
Шопенхауер: наука, философия, религия