Дори и да би могъл някой да обходи всички планети и целия зодиак, с това той не би направил нито крачка в обясняването на това, което се крие зад природата и което й дава възможност да живее и съществува.
Причинни редици без начало и без край, неведоми основни сили, безначално време, безкрайна делимост на материята и всичко това, обусловено от един познаващ мозък, в който всичко съществува като сън и вън от който всичко изчезва – от това е изграден лабиринтът, в който се лутаме безспир, водени от натурализма.
Колкото и да са значителни успехите на физиката, те могат само да допълнят нашите знания за проявата, докато метафизиката се стреми да излезе извън границите на проявите, за да постигне проявяващото се.
Физиката не може да стои на собствените си нозе; тя се нуждае от опората на една метафизика, колкото и високомерно да се държи спрямо последната. Защото тя обяснява явленията чрез нещо още по-неизвестно от самите тях – чрез природни сили.
От една страна правилното, широко и основно природознание всякога подкопава общоприетите дотогава метафизични предположения и най-накрая ги събаря. От друга – самата проблема на метафизиката става все по-ясна, по-правилна, по-пълна, изпъква по-рязко и определено из чисто физичните елементи. Също и по-точно изследваната същина на отделните неща изисква по-настойчиво обяснение на цялото и общото, което става все по-загадъчно колкото по-точно, по-правилно и по-основно е опознато емпирически.
Механиката предпоставя, че материя, тежест, непроницаемост, предаване на движението чрез удар, неподвижност и други такива е невъзможно да бъдат опознати в тяхната същина. Нарича ги природни сили, а тяхното необходимо и правилно проявяване при известни условия – природен закон. След това започва да ги изследва. Чрез това изследване се стига само до едно точно математическо определение: къде, кога и как се проявява всяка от тези сили и в твърдението, че всяко от възможните явления произлиза от някоя от тези сили. Същото прави и физиката; същото правят и химията, и физиологията – всяка в своята област. Само че, тези науки предпоставят много повече и разясняват много по-малко.
Причинната връзка ни дава само правилата на относителния ред на настъпването на явленията във времето и пространството, но не ни казва как да опознаем отблизо онова, което настъпва.
Религията, за разлика от философията е предназначена за мнозинството, което е неспособно да проверява и да мисли, което никога не би схванало най-дълбоките и трудни истини. Тя има задължението да бъде истинска само алегорично. Истината не може да се яви гола пред народа.
Ако нашият живот беше безкраен и безболезнен, то навярно никому не би хрумнало да пита защо съществува този свят и защо е създаден тъкмо такъв. Всичко би било само по себе си понятно. Съгласно с това, намираме, че интересът, който възбуждат повечето философски и религиозни системи намира най-силна опора в догмата за някакво съществуване след смъртта; и макар, че последните изглежда считат за най-важно съществуването на своите богове и да го защитават най-ревностно, те вършат това, само защото свързват с този въпрос догмата за безсмъртието и я смятат за неразделна от него.
Храмове и църкви, пагоди и джамии във всички страни и във всички времена говорят чрез своя развой и своето величие за метафизичната потребност на човека, която силна и несъкрушима, следва по стъпките на физическите нужди. Разбира се, който е настроен сатирично, би могъл да допълни, че тази нужда е скромен момък, който се задоволява с най-оскъдна храна. Понякога той се задоволява с глупави басни и празни приказки, но достатъчно е те да са му втълпени още отрано, за да му служат като напълно задоволително обяснение за неговото съществуване и за опора на неговия морал.
Силата, чрез която християнството можа да победи най-напред еврейството, а след него и гръцкото и римско езичество се крие само в неговия песимизъм, в признанието, че нашето съществуване е във висша степен плачевно и греховно, докато еврейството и езичеството бяха оптимистични. Тази истина, чувствана дълбоко и болезнено от всеки човек си проби път и повлече след себе си необходимостта от учението за изкуплението.
Хегел е отвратителен, некадърен шарлатанин и безпримерен цапач на глупости, чума на немската литература. Неговата философия се състои от три четвърти чисти безсмислици и една четвърт нелепи измислици. Тя е абракадабра, бръщолевене, набор от думи, предлагащи в своите чудновати съчетания на разума да измисля всевъзможни, въпиющи противоречия и съвършено осакатява интелекта.
Причинни редици без начало и без край, неведоми основни сили, безначално време, безкрайна делимост на материята и всичко това, обусловено от един познаващ мозък, в който всичко съществува като сън и вън от който всичко изчезва – от това е изграден лабиринтът, в който се лутаме безспир, водени от натурализма.
Колкото и да са значителни успехите на физиката, те могат само да допълнят нашите знания за проявата, докато метафизиката се стреми да излезе извън границите на проявите, за да постигне проявяващото се.
Физиката не може да стои на собствените си нозе; тя се нуждае от опората на една метафизика, колкото и високомерно да се държи спрямо последната. Защото тя обяснява явленията чрез нещо още по-неизвестно от самите тях – чрез природни сили.
От една страна правилното, широко и основно природознание всякога подкопава общоприетите дотогава метафизични предположения и най-накрая ги събаря. От друга – самата проблема на метафизиката става все по-ясна, по-правилна, по-пълна, изпъква по-рязко и определено из чисто физичните елементи. Също и по-точно изследваната същина на отделните неща изисква по-настойчиво обяснение на цялото и общото, което става все по-загадъчно колкото по-точно, по-правилно и по-основно е опознато емпирически.
Механиката предпоставя, че материя, тежест, непроницаемост, предаване на движението чрез удар, неподвижност и други такива е невъзможно да бъдат опознати в тяхната същина. Нарича ги природни сили, а тяхното необходимо и правилно проявяване при известни условия – природен закон. След това започва да ги изследва. Чрез това изследване се стига само до едно точно математическо определение: къде, кога и как се проявява всяка от тези сили и в твърдението, че всяко от възможните явления произлиза от някоя от тези сили. Същото прави и физиката; същото правят и химията, и физиологията – всяка в своята област. Само че, тези науки предпоставят много повече и разясняват много по-малко.
Причинната връзка ни дава само правилата на относителния ред на настъпването на явленията във времето и пространството, но не ни казва как да опознаем отблизо онова, което настъпва.
Религията, за разлика от философията е предназначена за мнозинството, което е неспособно да проверява и да мисли, което никога не би схванало най-дълбоките и трудни истини. Тя има задължението да бъде истинска само алегорично. Истината не може да се яви гола пред народа.
Ако нашият живот беше безкраен и безболезнен, то навярно никому не би хрумнало да пита защо съществува този свят и защо е създаден тъкмо такъв. Всичко би било само по себе си понятно. Съгласно с това, намираме, че интересът, който възбуждат повечето философски и религиозни системи намира най-силна опора в догмата за някакво съществуване след смъртта; и макар, че последните изглежда считат за най-важно съществуването на своите богове и да го защитават най-ревностно, те вършат това, само защото свързват с този въпрос догмата за безсмъртието и я смятат за неразделна от него.
Храмове и църкви, пагоди и джамии във всички страни и във всички времена говорят чрез своя развой и своето величие за метафизичната потребност на човека, която силна и несъкрушима, следва по стъпките на физическите нужди. Разбира се, който е настроен сатирично, би могъл да допълни, че тази нужда е скромен момък, който се задоволява с най-оскъдна храна. Понякога той се задоволява с глупави басни и празни приказки, но достатъчно е те да са му втълпени още отрано, за да му служат като напълно задоволително обяснение за неговото съществуване и за опора на неговия морал.
Силата, чрез която християнството можа да победи най-напред еврейството, а след него и гръцкото и римско езичество се крие само в неговия песимизъм, в признанието, че нашето съществуване е във висша степен плачевно и греховно, докато еврейството и езичеството бяха оптимистични. Тази истина, чувствана дълбоко и болезнено от всеки човек си проби път и повлече след себе си необходимостта от учението за изкуплението.
Хегел е отвратителен, некадърен шарлатанин и безпримерен цапач на глупости, чума на немската литература. Неговата философия се състои от три четвърти чисти безсмислици и една четвърт нелепи измислици. Тя е абракадабра, бръщолевене, набор от думи, предлагащи в своите чудновати съчетания на разума да измисля всевъзможни, въпиющи противоречия и съвършено осакатява интелекта.
____________________________
Няма коментари:
Публикуване на коментар