Борис Христов

С А М О Т Н И Я Т

Ч О В Е К

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.

Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,

остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,

самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави

една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен

животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,

той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -

за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,

самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Мъртвият

Един мъртъв стои на отсрещния бряг –
недостъпен и горд от това,
че е стигнал там преди нас.



Послание

Вместо дългоочакваната вест,
вятърът довя до нас...
крилете на вестителя



Игра

Дъждът събори от небето
душите на мъртвите.
Но слънцето им помогна отново да се възземат.



Работа

Не е умирал от години никой,
но чувам да работи ковчегарят,
уверен в ползата от своя труд.



Гробница

Варосвам стените, но също и тъмните ъгли –
това за живота едва ли е нужно,
но Смъртта вижда навсякъде.



Епиграф

Ще дойде ден, когато
камъкът ще стане по-лек от водата.
И кръстовете ще отплуват...



Сплин

В живота ни няма вече видения.
В сънищата ни –
няма живот.



Атавизъм

Ръцете ми искат да ходят –
ръцете ми искат отново
да станат нозе.



Пришествие

Иде краят на века
и мъртвите
започват да се пълнят с кръв.