Оскар Уайлд за изкуството

Всяко изкуство има едновременно повъхрност и символ. Онези, които проникват под повърхността, го правят на собствен риск. Онези, които разчитат символа, го правят на собствен риск.

Изкуството всъщност отразява зрителя, а не живота.

Можем да простим някому, че е създал нещо полезно, стига да не започне му се възхищава. Единственото извинение за онзи, който е създал нещо безполезно е да му се възхищава от все сърце. Изкуството е абсолютно безполезно.

В един много грозен и разумен век изкуствата заимстват не от живота, а едно от друго.

Макар да изглежда парадоксално – а парадоксите са винаги опасни, все пак е вярно, че животът подражава на изкуството много повече, отколкото изкуството – на живота.

Животът подражава на изкуството много повече, отколкото изкуството подражава на живота. Тази теория не е била излагана досега, но е извънредно плодотворна и хвърля съвсем нова светлина върху историята на изкуството. От това естествено следва, че външната природа също подражава на изкуството. Единствените ефекти, които тя може да ни покаже, са ефекти, които вече сме виждали в поезията или в живописта. Това е тайната на очарованието на природата, както и обяснение за недостатъците й.

Онова, което изкуството всъщност ни разкрива, е липсата на замисъл в природата, нейната любопитна недодяланост, нейната необикновена монотонност, нейната абсолютна незавършеност. Разбира се, природата има добри намерения, но както е казал Аристотел, не може да ги осъществи.

Изкуството е нашият енергичен протест, храбрият ни опит да покажем на природата къде й е мястото.

Нещата съществуват, защото ги виждаме, а онова, което виждаме, зависи от това как ни е повлияло изкуството. Понастоящем хората виждат мъгли не защото има мъгли, а защото поетите и художниците са им показали тайнствената красота на подобни явления. Може в Лондон от векове да е имало мъгли. Но никой не ги е виждал и затова не знаем нищо за тях. Те не са съществували, докато изкуството не ги е измислило. Сега, трябва да се признае, мъглите са доведени до крайност. Те се превръщат в маниер на една клика и преувеличеният реализъм на нейния метод докарва бронхит на глупаците. Там, където образованите улавят ефекта, необразованите хващат простуда.

Никой, който притежава поне малко възпитание, не говори за красотата на залеза. Залезите са съвсем демоде. Те са от времето, когато Търнър беше последната дума в изкуството. Да им се възхищаваш е отчетлив признак на провинционализъм. Въпреки това продължават да им се възхищават. Снощи мисис Аръндъл настояваше да отида до прозореца и да погледна великолепното небе, както тя го нарече. Естествено, наложи си да го погледна. Тя е една от онези абсурдно красиви еснафки, на които човек не може да откаже нищо. И какво се оказа? Просто второкачествен Търнър, Търнър от слабия му период, с всичките му най-лоши недостатъци, преувеличени и преекспонирани.

В добрите стари времена книгите се пишели от писателите, а ги четели всички; сега книги пишат всички, но никой не ги чете.

Моралното чувство у човека на изкуството е непростима маниерност на стила.

Повечето съвременни портретисти са осъдени на забрава. Те никога не рисуват, каквото виждат. Рисуват това, което вижда публиката, а публиката никога не вижда нищо.

Публиката винаги, във всяка епоха е била зле възпитана. Тя постоянно иска изкуството да бъде популярно, да задоволява липсата й на добър вкус, да ласкае абсурдната й суета, да й казва неща, които вече е чувала, да й показва неща, които би трябвало да е уморена да гледа, да я забавлява, когато е натежала от преяждане, да я разсейва, когато е отегчена от собствената си глупост. Изкуството не бива никога да се опитва да бъде популярно. Публиката трябва да се опита да стане артистична.

Всичко, което е популярно, е погрешно.