09 юли 2007

Стоян Михайловски

ИЗ ПОЛИТИЧЕСКИ И ФИЛОСОФСКО-РЕЛИГИОЗНИ РАЗМИШЛЕНИЯ

Философията на историята, социологията и психологията на тълпите единодушно твърдят, че прогресът в духовете тряба да предшествува прогреса в уредбите, сиреч, че преобразованията във външния живот тряба да бъдат плод на преобразованията във вътрешния живот.

В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.
Такава е съдбата на духовно безоките народи.

Често се слушат такива позиви към законодателите:
- Дайте ни добри закони, та да зацари ред в страната и да заживeйме нормален живот!
Науката счита подобни пожелания за безумни и вредоносни - не защото тя не вярва в добър закон, а защото добър закон тряба да дохожда като последица на развой, а никак не като предшествие на развой.
Иначе казано, според науката променение на законите не докарва обнова на духовете, а наопаки, обнова на духовете докарва променение на законите.
Едва ли има по-груба научна ерес от твърдението, че благодарение на един закон човешкото същество ще престане да бъде такова, каквото е - за да стане такова, каквото сме възмечтали да го направим.
- Лесно е - казва Horace Mann - да създадем нова форма на управление чрез съзаклятие и преврат; това може да бъде работа за един-два часа; но за да всадим тая нова форма на управление в духовете - потребен е дълговековен труд. И ако опитите за насаждане на републиканска уредба претърпяват тъй често несполука - това е, защото начинателите на подобно дело забравят, че ако републиката може да бъде импровизирана - републиканският психизъм по никакъв начин не може да бъде импровизиран.
Тази доктрина е съвършено правдива. Всякой път, когато историята ни говори за някакъв недълготраен обществен ред, тя ни дава да разберем, че тая недълготрайност е произлизала от липсата на хармония между духовете и държавното устройство.

Иначе казано, истинският обществен прогрес е въпрос за превъзпитание; пътят на прогреса е път, който отива от нов човешки тип към нов тип на общество, от пресъздаване вътрешно към пресъздаване външно.
Тази истина е формулирана у много историци и по следния начин:
Прогресът не е друго освен поука от живота, добивана постепенно и постепенно превръщана в реформи.

Историята ни говори за старите византийци, че у тях низостта е била едно изкуство, пълзенето - една наука, и че при най-изтънчен художествен вкус, при най-развито чувство на хубавото, деликатното и възвишеното, при най-ясно и мощно схващане на истинното, с една реч при най-светла и плодотворна култура - те са се отличавали с най-мерзки рабски наклонности и обичаи - обладавали са това, което един техен историограф нарича слугарска душа, ратайска търса.
А у нас - в съвременна България!
Как силно бие в очи фактът, че освобождението, дарено от русите - не беше освобождение на душата, а беше освобождение чисто физическо!
Как силно боде в очи фактът, че премахването на османския хомот не бе друго нещо освен институиране на междубългарско владичество, на натиск от българи връх българи.
Колко пъти сме наблюдавали, от четиридесет и шест години насам, културни българи - икономисти, финансисти, математици, книжовници, публицисти, учители, адвокати, духовници, армейци - с отбор хора, но хора лишени от всяко човешко достойнство и достолепие, от всяко самоуважение и самопочитание; хора, в лицата на които се чете това неизменно житейско правило - че само който пълзи, не пада!

За да охарактеризират публичния живот на новите българи, нашите дейци са навикнали да думат, безразлично, ту освобождението на България, ту свободата на България.
Свобода е друго - и друго е освобождение.
Свободата, както рекох, е явление из вътрешния живот. Истинската свобода почнува непременно с морално възраждане.
Освобождението е явление из външния живот. То е нещо веществено.
Свободата се добива чрез вековни усилия за превъзпитание.
Освобождението може да бъде плод на едно щастливо военно действие - и да дойде в един ден.
Българинът не е свободен: българинът е само освободен. Жално е, че тази истина не е смогнала още да си пробие път в България.

Авторите на Търновската конституция говореха:
- Новото публично устройство ще създаде нови хора!
Тая надежда не се оправда, а се оправда твърдението на историята, че ново публично устройство не може да създаде нови хора, а наопаки, новите хора създават ново публично устройство.
А нови хора не се изкалъпват моментално, не се импровизирват. Нов свят не иде внезапно.
Изражението нов свят е едно от най-безсмислените игродумства. Нов свят не може да има, нов свят не е имало никога, нов свят никой не е виждал. Историята говори само за градуирана трансформация.

Звярът у човека се усиля, когато искаме - изведнъж, без всяка градация - да го превърнем в същество чисто, светло, ангелско; тези факти ни дават да разберем, че няма по-зловредно насилие от подобрение извършено извън всяка еволюция, от импровизирано съвършенство.
За да се издигне в светлите висини на истинното, доброто и хубавото, човешката душа има нужда от повседневно и дългогодишно култивиране. Тя е като едно деликатно градинско цвете, което почва да глъхне и да вехне - ако не се грижим за него - и най-после бива удавено в трева и буренак. А тълпата - предадена на тежка и непрекъсвана работа, осъдена, както дума Библията, да се прехранва с пот на челото си, не е годна за никаква бърза самопросвета, за никакво оживително пречистително самовъздействие. Поради това по пътя на прогреса човечеството едва ли прави по една стъпка на столетие.

Един френски писател говори така за грозните злодеяния, които се вършеха във Франца във времето на първата френска революция:
- Ce qu’il y avait d’absurde dans les ésprit explique ce qu’il y avait d’atroce dans les actions!
Нелепиците в умовете обясняват свирепостите в делата! (Block, Encyclopedie politique).

Същите причини донасят същите резултати. Близо сто и четиридесет години подир френската революция - болшевишка Русия иде да потвърди мнението на историците, че преустройство, предприето от болни души, не може да бъде освен влошаване на тяхната болка.

Развалените нрави са несъвместни с демократически държавен строй - сиреч че у развалените хора демократизмът бива нещо несъществено, безпредметно, едно повърхностно лустро, един безсмислен изглед, една изкуствена вънкашност, прикриваща пълно нищожество.
Такъв е демократизмът на русите, на гърците, на турците, на власите и на сърбите.
А преди всичко, такъв е демократизмът на българите.

В България основните институции прогласяват държавата за правова държава. Това е превъзходно. Но ще бъде превъзходно тоже, ако се знаяше добре, че правова държава не е оная, където правата са написани само на бяла хартия - а оная, където правата са били предварително написани в сърцата.

В заключение, без превъзпитание и морална култура не са достъпни и осъществими никакъв демократизъм, никаква свобода.
Демократическата свобода не се усвоява, а се насажда полека-лека в духовете, учи се. (La liberté ne se prend pas, elle s’apprend - Et. Lamy).

Знанието е последен фазис и стадий на един мъчителен поход.
Умението, опитността, вещината са последна форма на едно дълго и горестно самоборство.

1924-1927

Няма коментари:

Публикуване на коментар