19 ноември 2007

Омар Хаям


Ще дойде краят, но кога – кой знае?
Да пием вино – истината май в това е.
Не си лозе, глупако: от пръстта
едва ли някой ще те откопае!


За теб – познал света – урок аз знам,
сред първите бъди мъдрец голям.
С език, уши и поглед да останеш –
прави се пак на сляп, на глух и ням.


За своя жребий участта си не кълни.
Без плач към гроба на другаря погледни.
Цени момента мигновен и мимолетен.
Не се вторачвай в минали и бъдни дни.


Света плениха с мъдрост мъдрите мъже.
И тях съдбата ги навърза на въже.
Те бяха светлинки, но пътя не откриха
и легнаха в нощта, заспали сън блажен.


Запитах свойта чаша, прилепил уста:
Веригата от дни къде влече света?
Отвърна тя със впити в устните ми устни:
“Не ще се върнеш, пий до дъно радостта!”


Велики тайни са животът и смъртта.
Узнаеш ли ги, Бог ще бъдеш за света.
До днес у мен сърцето ми не ги изучи,
та утре ли – когато спре да бий в пръстта.


Напих се и в стена стакана свой разбих.
От пръснатия череп чух едничък стих:
“На теб подобен бях, ще станеш като мен.”
Парчетата целунах и се извиних.


На младини под пламналия шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая тъжен проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър.


Ти пиещите не кори! Такъв е пая,
от Господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали “не пия капка” –
къде по-глупави неща за тебе зная.


И хрумна ми: “Защо дошъл си на света?
А сетне пък: “Какво те чака след смъртта?”
О, вино забранено! С тебе искам аз
да заглуша на тез въпроси дързостта!”


Дошли сме – откъде? И накъде вървим?
Чий разум ни държи? – За нас недостижим.
Безброй души кристални под обръча на свода
изгарят в пепел, в прах, а где се вие дим?


Затова, че не говоря, нямам никаква вина.
Аз съм длъжен да запазя свойта истинска цена.
Знам достатъчно и точно на тълпата същността,
та пред нея да разкривам цялата си светлина.


Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?
И няма път и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не виждам прах – но за света какво е?


Върти ни този свят на смени, гнети ни в кръг ожесточен,
до невъзможност пълен с мъки, от светли радости лишен.
Блажен е гостът, бил за кратко в него и поел на път,
а недошлият на земята е още много по-блажен.


Въртят се в полунощни орбити над мен студените звезди.
Мъдрец подир мъдрец унесено в безбройни нишки ги реди.
На мисълта хвани конеца – той точно ще те заведе,
където пак глави замислено стоят над някакви следи.

16 ноември 2007

Хисар 5 октомври 2007








Артур Шопенхауер


В необятното пространство са пръснати безброй светещи сфери; около всяка от тях, осветени от светлината й обикалят дузина по-малки, отвътре нажежени, отвън покрити със застинала втвърдена кора. Върху нея от един слой плесен са се зародили същества, които живеят и познават – това е емпиричната истина, реалното в света. Крайно мъчително е за едно мислещо същество да стои на една от тези сфери, без да знае откъде иде и къде отива и да бъде само едно от неизброимите подобни нему същества, които се тълпят, блъскат, страдат, които бързо и безспирно се появяват и изчезват във времето без начало и без край.


Само за лишените от разум животни светът и битието се струват сами по себе си понятни, докато за човека това е проблема, която дори и най-грубите и ограничени хора в моменти на просветление ясно съзнават и която застава толкова по-ясно и настойчиво в съзнанието на човека, колкото по-ясно е това съзнание и колкото повече материал за размишление му е дало образованието.


Човешкият живот протича неизменно между желание и изпълнение. По своята същност желанието е болка. Постигането бързо ражда пресищане. Целта е била само привидна. Притежаването на тази цел й отнема притегателната сила. Желанието – нуждата сега се явява в нов образ. Не се ли случи това, следва пустош, празнота, скука и борбата срещу тях е също тъй мъчителна, както и срещу нуждите.


…Всеки би желал да отдъхне, но нуждата и скуката се явяват като камшици, които поддържат въртележката в движение. Затова и цялото и отделният индивид носят отпечатъка на една принуда и всеки е длъжен да се стреми напред, макар и вътрешно уморен и жаден за спокойствие – както планетата, върху която живеем, която не пада върху слънцето, само защото противодействащата сила я тласка все напред. Така всичко е в постоянно напрежение и принудително движение.


…Същото намираме най-после и при човешките стремежи и желания, чието изпълнение винаги ни е дадено привидно като последна цел на волята. Но щом ги достигнем, те вече не са същите и затова скоро се забравят, считаме ги за отживели и всъщност, макар, че не искаме да признаем открито, винаги ги изоставяме като изчезнали разочарования.
И при това се чувствуваме достатъчно щастливи, ако ни остане още нещо, което да желаем и към което да се стремим, за да може да продължи играта на постоянното преминаване от желание към задоволяване и от него към ново желание, чийто бърз ход се нарича щастие, а бавният – страдание, за да не настъпи едно спиране, което се изразява в ужасна, смразяваща живота скука, в един уморен копнеж без определена цел.


Ние следваме хода на живота си с извънредно голям интерес, с хиляди грижи, хиляди предпазни мерки, толкова продължително, колкото е възможно, подобно на това, както се надува сапунен мехур, мъчейки се да го надуваме колкото е възможно повече и по-дълго, въпреки сигурността, че всичко ще свърши с пукването му.


Що се отнася до живота на отделния човек, трябва да признаем, че историята на всеки живот е история на страданието. Всеки житейски път е непременно верига от големи и малки нещастия, макар, че всеки ги прикрива, защото знае, че рядко някой ще изпита към него съчувствие и състрадание; че почти всеки при вида на неговите мъки ще изпита задоволство, че тъкмо той е пощаден от тях.


Страданието - ето истинската участ на човека. Животът винаги протича трагично и особено трагичен е неговият край. Смъртта е крайния извод, резюме на живота, негова равносметка.


Шопенхауер - наука, философия, религия

Шопенхауер: из "За нищожността и страданията на живота"

Шопенхауер: из "За разликите в житейските възрасти"