19 януари 2011

Васил Дечов: Из помашкия обществен живот (1)


ВАСИЛ ДЕЧОВ
ИЗБРАНИ СЪЧИНЕНИЯ
Издателство „Хр. Г. Данов” – Пловдив 1968
Съставили и редактирали: Васил Димитров, Станислав Сивриев, Николай Хайтов


ИЗ ПОМАШКИЯ ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ

ОБЩИНСКИ ДОМ
Бориковската помашка община е съставена от много махали — колибаци, разпръснати върху стръмната планина на около сто квадратни километра. За средище на тая община е избрана Пантовската махала, която брои четиридесет-петдесет колиби. В тая махала се намират джамията, мехтепът и общинският дом. Последният почти с нищо не се отличава от другите селски сгради. Преди петнадесет години един бориковски мидюрин (кмет) забъркал общинските сметки или, по-вярно казано, забъркал ги общинският писар, та мидюринът останал да дължи на общината четиристотин гроша, за което се скарал с агите и скришом се изселил в Турция. Бориковци усвоили произволно къщата на бившия мидюрин, които изял четиристотинте факирски (сиромашки) пари, и я направили общински дом. Тая двукатна къща е правена преди петдесет-шестдесет години от дядото на злоупотребилия кмет, но оттогаз насам в нея не е чукновал дюлгерин, за да поправи друго нещо, освен да замени книгите и търбуха (вместо стъкло са поставяли изсушен говежди търбух) на един прозорец със стъкла. Долният — приземеният кат на селската къща, който е висок един метър и шестдесет сантиметра, едно време е служил на стопаните за двор и подник (яхър), а сега служи за семерджийница, калайджийница и пр. Българинът калайджия, който е от друго село, дохожда отвреме навреме в Бориково, калайдисва съдовете на бориковци и след това напуща подника, за да се натъкми в него семерджията или кърпачът, и то без никакъв наем. Горният кат, висок тоже един и шестдесет метра, в който се влиза отвън по една изкривена и изчупена дървена „скала" (стълба), е разделен с чить (плетен зид) на три отделения. В първото отделение или одайо има широк оджаклък за огън. Огнището е разкъртено и в пукнатините на пръстта се забелязва застинала лой, тельве (утайка) от кафе и други мазила. Големите камъни от двете страни на огнището, тельвето, лойта и възправеният в кюшето дървен шиш свидетелствуват, че тая одая служи за готварница, че тук се пече шиш-чеверме и се вари кафе. На огнището в пепелта се мъдрят изправени два пръстени ибрика, а това показва, че тук се грее и вода за абтез. Дъсченият таван на тая стая е дотолкоз окаден от дима, че не може да се познае от какви дъски е правен. Човек при пръв поглед би помислил, че таванът е боядисан с черна лъскава боя. Дъските на пода са се раззинали и прогнили от вода и кал — през тях свободно може да се гледа долу в калайджийницата. Стените се не познават с какво са измазани: дали с черно-червена глина или с катран. По тях се забелязва: кръв, плюнки, храчки, нечистотии от мухи и всякакви други вещества от добитъци и хора. За прозорец на тая стая служи една пролука в стената, през която свободно може да се провре само едно куче от среден ръст или голямо коте. Второто отделение е украсено по стените, пода и тавана, току-речи, със същите краски, както и първото; обаче то се отличава със своята мобилировка. Вместо оджаклък, в него е поставена желязна соба, кюнците на която достигат двадесет-тридесет сантиметра до тавана и оттам, успоредно с тавана, са прокарани навън през прозореца. Тая соба от много употребление се е пробила на няколко места, но грижливият селски кехая, който изпълнява длъжността и на разсилен, е запушил дупките с глина и малки каменни плочици. Кюнците също са стегнати с обръчи от глина, но при всичката грижливост на кехаята собата пак дими и постепенно боядисва стените и тавана с черна лъскава боя. Около собата дъските на пода са прегорели, та са се отворили доста големи пролуки. Зиме връз пролуките кехаята туря тиклици (плочици), за да не влиза студ, а лете тиклиците се отмахнуват, за да дохожда хладина от „подника".
Близо до прозореца, който е по-големичък от пролуката, през която се осветлява и проветрява „готварницата", и на който са закрепени парчета от стъкла — от много години не виждали вода и изтривка, — е поставена една грубо скована дъсчена маса. Единият крак на масата е свързан със сижими, защото при едно скарване и сборичкване между съветниците във време на заседание тая маса повече е пострадала, отколкото главите и гърбовете на скараните ази. Връз масата е постлан един парцал, който някогаж е бил черна мушама, а сега не прилича на друго, освен на скъсан кеневирен чувал. Връз парцала са натрупани без ред книжа, мастилница, пера, тютюневи кутии и други неща. До стената, която отделя чевермеджийницата, са прикрепени дъски с много преки преградки, прилични на дюкянджийски жебки (преградки на рафт). В тия „жебки" без ред са натрупани всякакви книжа, голяма част от които са скъп спомен от блаженото за родопчаните румелийско управление. Тия книжа са покрити с покривки, тъкани от паяците, които свободно си живеят и се плодят из жебките, рафтовете и тавана. В ъгловете между стените и зад вратата са възправени и захвърлени брадви, звънци, тояги и други веществени доказателства, потребни на общинския съд. До една от стените са закрепени на грубо издялани дървени подпирачки три-четири дъски, които служат и за кресло, и за легло. Това легло е постлано със скъсано козиняво халище и една твърда вълнена възглавница, които поради невиждане на вода и сапун от много години насам, лъщят като нова мушама. На това кресло и легло си отпочиват и отспиват кметът, писарят и държавният бирник, когато събира данъците. Ползата от това легло е очевидна. Спите ли една вечер на него, заранта, като се събудите, ще усетите много приятно гъделичкане по снагата и колкото по-често се почесвате, толкоз по-приятно ще ви става. Освен това ще занесете у вас в къщи скъпоценен армаган, за който не сте дали нито стотинка. Но да не приказваме повече за армагана, защото без малко щяхме да забравим друга една полезна вещ. В един ъгъл на селския дом скромно се гуши един предмет, който отдалеч прилича на връзка детски пелени. Но ако наближите тоя предмет и започнете да го барате с ръце, ще чуете шум, като че сипвате в торба изсушена юфка. Вдигнете ли нагоре предмета и го разгърнете, ще видите извътре разни шарилки и висещи книжни парченца — също нашарени. Тогава веднага ще се сетите, че това не са пелени, а голямата карта на България, издадена от книжарницата на Хр. Г. Данов. Тая карта често служи за завивка на бирника и писаря, а лете в горещините е най-добър предпазител от мухите. Писарят на Бориковската община, който се живее в най-голямото световно удоволствие — съня, ни казваше, че когато се покривал с тая карта, освен че не бил обезпокояван от мухите, но и много сладко спял, защото под тая завивка му било много хладно. Само веднъж картата му развалила съня. Картата била само причината. Кехаята Топал Саид, като видял писаря Стайка, че се е изтегнал по гърба на картата, престорил го на шега за християнски мъртвец, зел да подражава на свещеник, пял му с висок глас някакви погребални песни и молитви, а после се изкискал. Писарят Стайко се събудил от сладкия сън, забазганил (захвърлил) картата зад вратата и изпсувал „на вяра" Топал Саида. Последният се разсърдил и се оплакал на имамина, че писарят го псувал „на вяра". Имаминът казал на мидюрина и азите, че писарят и кехаята се „ядат като куче и коте", че единият пее като поп, а другият псува като агуптин. За наказание мидюринът и азите „жеремили" (глобили) двамата общински служащи с едно чеверме, което изяли заедно — и съдии, и подсъдими.
Но стига толкоз за картата на г. Данов, купена за двадесет и пет лева факирски пари.
Читателите са се сетили, че това отделение на Бориковския общински дом служи за общинска канцелария.
Третото отделение е един тъмен клет (килер), който служи за склад на общински вещи, за настаняване просяци, за издирване на престъпления и за затвори на престъпници.

ОБЩИНСКИ ИЗБОРИ
Пегък е или джумайогюн, както казват помаците. Общинската канцелария в Бориково е отворена. На креслото-легло са седнали кметът Исеин Мурюски и съветниците Сюлю Керимуски и Маню (Сюлюман) Гърнетарски. Писарят Стайко Букуски е седнал на един изкривен дъсчен стол, навел се е над масата, клати си главата надясно и наляво и шепне нещо с много нисък глас.
— Испе ли пощата, Стайко?
— Испех я, Исеина — отговаря писарят.
— Има ли некву нову? Ищат ли пак пари за некви книги, я други некви жереме?
— Нема некву запьонато. Исеинаа. Има сакви-такви окружни; провадат ги, колкоту да польним жебкисе с тех и да хи едот мишкисе.
— Испей хи, да хи чюим!
— Да ви ги испеям. Слушайте!
„... На 18-ий того през нощта неизвестни крадци се вмъкнали в дюкяна на Иван Стоянов от с. Кадъкьой, Тутраканска околия, и му задигнали: десет оки сол, един говежди гьон и други дребни неща. Предлагам ви, господин кмете, да направите разпореждане за издирването на крадците и ако се заловят, да ги изпратите със стража в повереното ми управление."
— Празна работа — възрази съветника Сюлю Керимуски. — Ние ни можим да сторим тербейо нашисе едепсизе, десу крадот овце и пчели, та ща са разтърчим да тросим и правим тербейо едепсизе от други села. Ни сета ли са началникан ни, че нее едепсизе, дену са крали соль и царвуле, са си от нува селу. Кутри крадот в едно селу, тех кумшиене си знает. Да фатят врют шюбелиене, да хим отпорет о биркач жоп, та да видиш, нище ли сичку да излезе на мейдань. Да ти каже ли тебе, Стайко! В България има еце хубави законе, ала за едепсизесе закон нема. Украде са нейде некву, растарчот са жендере, питат, разпитуват, ахтове правят и с нолкува са своршува рабутана. За паро не ворши сигашнес забитлик! Де са е чуло и видело с ахтове да се фатат харсозе и с хубаво да стануват тербейо?! Той ли е, агалар, право ли казувам?
— Тъй е, Сюлюманаа, праву казуваш — бързат да потвърдят изказаното от кмета и другия съветник.
— Пей по-нататък, Стайко!
Писарът продължава:
„... Господин околийският лекар с писмото си от двадесети того под номер сто петдесет и три ми явява, че при последната му обиколка забележил, че улиците и площадите на много села били съвсем нечисти. Трупове на умрели кучета и други животни били изхвърлени на тия улици, които заразявали въздуха..."
— Запри, Стайко, стига толкува! Сетихме се за какво са сорди началникан ни. Демек, врют рабутисе са дюздисаха, та остана лю един кусур. От сига нататък ще погрибаме и умрелисе котета и кучета! На котри ли факирин да зомим градинана за кучещи мизарлък? Какво ще речеш, Исеинаа?
— Ни сетам са какво да река. Шеш бащ калдъм от сее емире и окружни. Кьор улаим, аку имат юм в главине и дохтуре и началници. Леким да ви каже ли, агалар, ага на чилека е широку околу вратон и ага нема друга рабута, чуди са какво да измислюви и да прави. Дохтуран зима дьорт юс (четиристотин) леф айлък. Нолкува пари един факирин ни може да казандиса за он сеньо. Да речеш, чи доктуран има млогу рабута — нема. По нашисе краюве людесе еца-еца са ни разбулеват, та че и да са разбулеват, кой ти троси дохтур. Дохтуран ни е аллах. Всекиму е написану колку ще живее и кога ще мре. Какво ще ти стори дохтур, ага немаш дене от аллаха да живееш. Пък да ви кажем, агалар, и сиденесу са дудева. Забит улан, кату нема друго какво да правят, разторнат са по селаса да са елендисат. Иде будин в некву село и, хелбетте, ще найде некав косур. Е умрело куче види на суканан, е друг некву танадиса. Наеде са, напие са, та че ага са ворне, ще посиди и ага са отмори, зоме, калеман в ракона и сува ли да напише, нува ли, таче най-сетне му дойде на юмон за умрелине кучета и нега изписува. Ни стига дену зима дьорт юс леф на месец факирски пари, ами прави масраф на дювлетес и за книги, и за поща, и за млогу други работи. Праву ли думам, Сюлюманаа?
— Праву е, Исеииаа. Леким нема кой да на чуе. Язък на фукароса. Сига измислюват млогу рабути, ала нищо хми ни ворши. Де са другучешните години. Ага споменам каков хубав животь сме прикарували ирми беш сене евель, та ми малим пада на сарцесу.
— Сой ни е било писану, алалар. Аллахува рабута. Може да сме сгрешили некву упреш аллаха. та сига ни е дал да тьоглим...
Кмета и агите навеждат глави и се дълбоко замислят. След няколко минути мечтание кмета се сепва и проговаря:
— Дойде време за намаз (молитва). Хайдете да зомим абтез. Стайко, сворши ли другата рабута, та че ела след жумайо дену нас. Зоми си книга и калеме.
Агите бавно стават от креслото и се упътват за джамията.

Чепеларе, 1905 година

Няма коментари:

Публикуване на коментар