Днес е Димитровден или Касум, както казват помаците. Планинските върхове около Бориковските махали и колибаци са покрити с гъста мъгла, а в долините лети (вали) лапавица. Полянката около Бориковската джамия и пътищата около общинския дом дотолкоз са се разкаляли, щото помаците, които се движат по тях, не вървят, а просто подскачат и правят зиг-загове, като пияни „кавуре", с цел да избягват по-рядката кал и да си не измокрят и оцапат нозете. Но при всичката тая предпазливост, цървуланковците с петланките, които един по един се завират в общинския дом, внасят с цървулите доста много тъмно червена жидкост и друг берекет — както в канцеларията, така и в готварницата. Всеки сяда там, гдето намери място и гдето по- спокойно може да си отпочине. По нямане на друго място, Хаджи Хасан сяда в едно кюше връз картата на България. Последната се оказва удобна възглавница за бориковския баш ага. До Хаджията седи беднякът Шейтан Мустафа, комуто скъсаните дрипи едва покриват най-слабите части на тялото. Шейтан Мустафа не седи мирно, защото известни животинки не му даваха спокойствие и той, за да си отмъсти на последните, драще с ръката си под мишниците, ту по срамните си части.
— Стига суганисай (1), Мустафа - гневно казва Хаджията и си подръпва полата на кюркя, която е покрила коляното на бедняка.
След като се напълни канцеларията с много кирливи чалми и фесове, досегашният „мидюрин" Исеин Мурювски става от мястото си, обръща се с лице към жюмаетя и захваща да говори:
— Хаиролсун, комшулар! Каков е сое басканлък от вас? Да не ще ма бесите?
— Ба, нищем та бесим. Кого сме обесили до сига, та и теб да бесим? — отговаря Кель Мустафа.
— Ни е рабутаса за бесене, ами сме дошли да чуим и видим какво си зимал, какво си давал през двесе години. Казаха, чи е душол емир от началникан да сториш теслим селцкес михюр на новес михтар и да се види хасап...
— Хасапес ми е тюрюс, Османаа! — възразява досегашният кмет. — Ни сом ни зел, ни изпил. Каквото съм зол, това съм и дал. У мене са останали икиюз груш непохарчени селцки пари и те са на мейдань в кесьоса. Нате ви михюрес, нате ви и парисе.
Исеин Мурювски вади печат от джоба си, кесията с парите — от пояса си и полугневно ги оставя на масата.
— Исеине, нимой оставя михюрет на доската! Дай го на новес михтар! — заповядва Хаджи Хасан. Тахир! Зоми михюрен! Пък за парите е льосну. Е знам, чи старес михтар не е изел ни адно паро, ала ни е зле да са види хасапь. Да кандисат факиресе.
Новият мидюрин Тахир Смаилуски се приближава до предшественика си и с благоговение поема от ръката му селския „михюр".
— Хайде да е хаирлия! — извиква Дели Кадир, който е един от избранниците в новия общински съвет.— Тахир, гльодай да на ни осрамутиш! Ти си мидюрин, ние сме ази. Да видим до де ще изкараме и михтарлъкас, и азалъкас. Да ни сторим и ние кату Бошнакът — биз време да найдим Анадол?
— Утварейте си хубаво очите: и ти, Тахир, и вие врют азите. Селскаса работа е тьошек товар и селцкисе пари са змиине кокале. Чувайте са ут сичку, зере факирцки солзи мложиш удавюват криви михтаре, та че буднош удавюват и царюве...
— Ишеллах! Нищем са осрамути, Хажи ага — отговаря новият михтар Тахир и скрива михюра в джеба си.
В това време писарят Стайко Борилков (2) се е навел над масата, прелиства приходо-разходните книги и записва някакви цифри на отделен лист. Често той заличва някои цифри и написва други, като същевременно смята нещо на ум. По едно време той оставя книжата и се обръща към „жюмаетя" с видимо удоволствие, че е „уредил сметките".
— Дюздюса ли хасапет, Стайко — запитва го Османаа.
— Всичко е наредено. Чекайте сига да запаля, та че тогава ще кажа какво са е золу и какво са е далу доде бе Исеинаа михтар.
По примера на писаря почти всички присъствующи на „заседанието" изваждат кутиите си, свиват дебели цигари и в няколко минути „канцеларията" се напълва с гъст тютюнев дим. „Съветникът" Селим Чауш — много висок, тънък и изпит помак, който не пуши тютюн, се кашля и поти.
— Мутьо, отвори вратата, чи са зазнуих (3). Пък ти Стайку, прикарай тефтерете по-скору, та че да си вървим, зере съм кефсиз.
— Ей сига, Селим чауш. Слушайте врють!
— Слушаме — отговарят неколцина.
Писарят помнува да докладва:
— Исеинаа е станал кмет на 26 октомври 189... година. До днес са изминоват тамам две години. Ага прийо сметките от старет кмет, имеше готови пари петнадесет лева. От тука насетне са пустопили: от бирника общинска връхнино две хиляди четиристотин петдесет и три лева; от интизап и кан парасъ — четиридесет лева; от октроа двеста седемдесет и три лева — по петдесет стотинки на чилек; от други сакви-такви приходе — тридесет и четири лева. Та всичко стануват две хиляди осемстотин и петнадесет лева, с артардисаните от старет кмет петнадесет лева. През двесе години е похарчено: за хакове (заплати) на кмет, писар, поп и куружие — две хиляди и четиристотин лева; за канцеларски разноски, Държавен вестник и помощи триста осемдесет и два лева. И готуви пари остануват тридесет и три лева, та с тех са допольнюват две хиляди осемстотин и петнадесет лева.
След свършването на доклада следва няколкоминутно затишие. В това време отчетникът-кмет с изпитателни очи и някак тържествено изглежда по ред всички присъствующи. Той чака и желае да чуе от жюмаете ако не демостративни одобрения и похвали за редовното водене на сметките, то поне едно смънковане на думата „пек'и" (много добре). Но от никого не се чуват одобрителни изявления. Това за минута смущава Исеинаа, но той се мъчи да скрие смущението си и бърза да каже:
— Оти мъльчите, комшулар? Казвайте, има ли некву криво в хасапес?
— Как да нема? — възразява синът на Метю Гаджемето. — Де са утусту леф (тридесетте лева) дето ми зохте за жеремьо? Е ни чух да са писани нейде.
— И моите ирми (двадесет) лефа, дету дадох хакерине за Низамчувата пчела, хи нема. Оти ядеш факирцки пари, Исеинаа? — обажда се и Мутю Парунски.
— Ни сом изел ни пет пари, комшулар — оправдава се отчетникът-кмет. — Сичку, каквоту сам зол за жереме (глоби), е писану в друг тефтер. За какво сам похарчил тея пари, ще каже на агисе и азисе. Вие ни требува да знайте млого, зере аку са научи хюкюматет, та и вам десу крадете овце и пчели, ще ви стане тесно в селусу. Нимойте еца-еца вдига гюрюлтие, да ни найдите пардалникан (затвора).
След това обяснение и сплашване жюмаетат замълчава и почва да се разотива без никакъв шум. В течение на десетина минути от произнасянето на думата „пардалникан" в канцеларията се не виждат никакви „факире избиратели". Остават само Хаджи Хасан, Османаа бивши и настоящи кметове, четирима нови и троица стари ази. Хаджи Хасан бавно се повдига от мястото си, възбира с краката си картата, която му служеше за възглавница в кюшето и отива та сяда на леглото, което току що е освободено от Гиритлията и други бориковски избиратели.
— Главоса ма забуле от шемато — проговаря Хаджията и се изпъшква. Бекираа, затвори вратата, та че содни да видим и другес хасапь. Стайку, зоми другет тефтер ут Исеинаа и гу изпей!
Бившият кмет измъква от пазухата си едно кирливо тефтерче, съшито от бели книги и го подава на писаря. Последният отваря тефтерчето и почва да „докладва":
— Зоти от Гажелускек Муте тридесет лева глоба, задето бе окрал пчелите на Маданкувчету. От Янаки Каракачанина за отлахак на планинона Кузуятак — сто и петдесет лева. Получено от Рифать Коклюски две дикме за фтезми (4) и бахтане куружиета. Глоба от Сюле Сердалцки, за скоцуване люлката на байрам и закачане момичето на Чипилцкана вдовица — адно турска лира. Йошур от тарлите на анадолцкине мажире — седемдесет лева. От Муте Парунцки — двадесет лева глоба за дету бе украл пчелата на Низамчето. Сто лева от продадени тарли на избягали в Анадол Юзбашийци и Бустанжийци. От харзувал-парасъ (съдебни такси) и други дребни глоби — шестдесет и пет лева. Всичко извънреден приход четиристотин шестдесет и седем лева и петдесет стотинки.
— Исеинаа, гльода ми са, чи има анлъшлък в каракачанските пари. Ни бьохме ли пазарили планинона за икиюз леф? Вчу ми са, чи сте турили в хасапет саде юзелли леф. Де са другите елли леф?
— Хаклие си, Хажи ага. За икиюз леф бе пазарена планинона и толкува требуваше да плати Янаки, ала ни повниш ли, каква бельо сториха нашисе куружие? Каракаченцките овце беха фтесали в адно ливада. Фатили хи куружиене и золи на увчерене кепине. Ала за бельота, щекнали увчерене кучетана нах куружиене. Куржиене подбрали кучетана и овчерене с тоеги, камене. Нагарванисали са, бахтали са и най-сетне какво да видиш?! Адно каракаченцко овчерче канматрак са прострелу на земьона и бере душа. Уплашили са и овчере, и куружие! Хеле хми дошло на юмон да му сипят вода в устана и го посвестили. Ала сува, каракаченесе, са инат люде. Янаки са разсорди, та че и на кога да са разсорди? На мене. Е, халдан хаберим йок от нае работа, пък той мене прави кабахатлие. И нищеш ли, възсьоднало свинето адин конь и торнало да прави даво. Бре гел вазгеч, Янаки! му викам. Хаир! „Ще плачим пулицията" — ми дума. Питам куружиене на каков хал е каракаченену, те ми казуват: „На лош хал е, Исеинаа. Ще умре свинето". Уплаших са не на шеко. Хеле от туф, от там, умекчих Янаки и най-сетне възгечтиса да прави даво. Леким отидаха елли леф. Ага да ми дава парите за утлахака, запре ми еллито леф. Рече ми, че хи е похарчил за лекове и гльодане на бахтаноту каракаченче. Ала шукир, чи ни умре, мой син, зере аку бе умрелу, лоша бе работата!
— То ага са е своршила рабутана с елли леф, та пак ни е нищу — отговори Хаджията. — Сас сурови глави са и овчере, и куружие; нищот са почуди каква бельо щат докара на цалу селу!
— Пей по-нататък, Стайку! — заповяда Курт Бекир, който с досада слушаше разказа на бившия кмет, защото един от пъдарите, които бяха били каракачанчето, беше му сестрин син.
Писарят продължи:
— Разноски: Ата бе душол началникат да на кандардисува да даваме гласуве за Дарнкалов от Хилбьо — шест лева за един брав. Хлебат, млекуту и другите масрафе беха от Хажи Хасаня.
— Праву е — потвърди Хаджи Хасан. — Тогава рекаха да фатат и моет масраф, ала е ни рачих. Коша са ни иктисува от адин кумат хлеб.
— На мехтепхожась за хак триста и шестдесет гроша — шестдесет лева. Платена глоба на съдияна за погрешка в регистрите за раждане и умиране — двадесет лева. Адно чевермьо на Буковица, ага бе душол лесничеят да пригльодува горите — осем лева и за две оки пасторва — три лева. За мераметь (поправки) на мехтепан и стаята дето сиде хожата въз рамазан — десет лева. За кирия на рамазанхожасъ от тув до Пашмаклъ — две дюкме. На Хафъз Саит от Хилбьо за еханьо (помощ на турското правителство) в Стамбол — осемдесет лева. На Брахома Читакуски за адвукатин, дету бе распрал с нож акцизния стражер — тридесет и пет лева. На имаман за хак — сто и четиредесет лева. Масраф, ага бе душол съдията да пригльодува общинския сод (5) — двадесет и четири лева. За кюприята на Синявица осемнадесет лева. За кюнци и льок на чешмьота в Керкелцкана махало — двадесет лева. За кирия, спане и едене на кмета, писарете и куружеята в Гладниково, ага пригльодуваха войниците — тридесет и пет лева. Всичко четиристотин шестдесет и седем лева и шестдесет стотинки разноски.
— Стайко, друго некво нема ли? — попита Вольнюски Халил. който с внимание следеше сметката.
— Нема, Халилаа! Колкоту са е золува, са е и дало. Сметкаса е уравнена.
— Анашалдъ чи ни е останала ни паро — с видимо неудоволствие каза новият съветник Махмут Байректар.
— Шукир, чи ни со е ачтисал борч, та да (нека) ни са исплули готови пари — възрази Хаджи Хасан. — Селцкине работи ни седьот на адно дережьо. Буднош са капаттисува хасапет, буднош исплует пари, ала буднош са ачтисува и борч. Адни години — лошо, други — хубаву. Сарасъна гюре. Аку михтарет е ачигьос и дикатлия, и селцкисе работи хубаво варвьот. Ала аку е бейхутин и верено, зле варвьот.
— Хубаво-лошо, аллах кабул етсин. — отговори бившият кмет. Моес михтарлък са сворши. От сига нататък да гльода Тахир.
— Да гльода и еца да си отваря учине — добави Османаа и стана да си върви.
— Почакай, Османаа! Да своршим и бюжетас, та че тугава си ворви — каза писарят и захвана да прелиства други книжа.
Тук му е мястото да поясним някои интересни работи. В помашките общини приходо-разходните сметки се делят на две. Ония приходи и разходи, които не могат да се скрият и лесно се проверяват от държавните чиновници, се записват в званичните приходо-разходни книги. А ония приходи и разходи, които са незаконни и могат да се укрият от „хюмюматет", се записват в отделни тефтери. Секретният бюджет се упражнява само от кмета, неколцина по-верни съветници и агите. Народът не трябва да знае какво се зима и дава. Ако някой избирател се осмели да поиска някаква сметка за глобите, които се вземат от „едепсизите", веднага ще му се каже „да си збира устата", защото инак ще намери „пардалникан". Избирателите знаят, че от секретния бюджет често се пооблажават и мухтари, и ази, и писари, ала си мълчат, защото у мнозина има нещо кривичко. Един е крал пчели, друг — овце, трети се крие от военна тегоба, четвърти е контрабандист. И общинският писар мълчи, защото не е в негов интерес да се раздрънкват работи, в които и той е съучастник. Но това настрана.
Да видим сега как се съставя званичният бюджет за идещата година.
В канцеларията са останали: бившият и настоящият кметове, четирима нови общински съветници, троица стари, агите Хаджи Хасан и Османаа.
Общинският писар е разгърнал един образец от печатан „общински бюджет" и една „обяснителна таблица". Пред него на масата е и старият бюджет.
— Слушайте сига! — извиква писарят.
— Слушаме, слушаме! Пей!
— Приход! Параграф първий. От движими и недвижими имоти, принадлежащи на общината...
— Мини го. Тук нема такива приходе.
— Параграф вторий. Глоби, налагани от кмета и общинския съд. Колко да пишим?
— Нема да писуваш нищу — казва Османаа. Глобисе да хи писува михтарес в друген тефтер.
— Не бива, Османаа. Ще каже правителството, каква е тая община без хич глоби?
— Мадим е тъй. пиши бешон леф, колкоту да дойде на закон.
— Тури ирми леф — проговаря новият мухтар.
— Бива ирми леф — потвърждават всички.
— Параграф третий. Берии по граждански дела в общинския съд.
— От какво са тия пари? — пита Дели Кадир, новият общински съветник.
— Те са харзувал параеъ за дребни давии — обяснява докладчикът.
— Геч! Нимой писува нищо!
— Параграф четвъртий. Такси за издаване свидетелства и прочие.
— Тури он леф; нагодну щат падна толкува пари — казва един от бившите съветници.
— Лани бехме турили двадесет лева. До сига сме золи седемнадесет лева.
— Ага е тъй, тури пак двадесет лева — казва Хаджи Хасан.
— Параграф петий. По петдесет стотинки за печат на карти за игране.. .
— Тури два лефа — казва бившият кмет.
— Нимой писува нищо. Туф не играет книги, та че и да играет, кой ще троси един и два лефа. Това е хасъл съчма шеи!
— Параграф шестий. Такса за проверяване мерките и теглилките...
— Геч! Мини гу. Който тьогли исик, от аллаха да гу найде!
— Параграф седмий. Налог върху продажбата на едър добитък. Сува е интизап и кан парасъ.
— Чекай, Стайку! Исеинаа, за колко бе даден лани интизапет?
— Лани интизапет бе продаден за кърк (четиредесет) леф.
— Казвайте, агалар, кой за вахпреш ще зоме интизапес? — пита Хаджията. — Бекир, нищеш ли гу зо за нахпреш?
Курт Бекир е общински предприемач на интизапет, но това му не пречи да се „избере" за общински съветник.
— Зо го ще, Хажи ага, ала ако гу понамалите. Приимам гу и за нахпреш, ала за утус леф.
— Малко са, Бекире. Ни куртулисува за по-малко от кърк леф — казва новият кмет Тахир, който за лице защитава общинските интереси.
— Нема ли друг будин да наддава! — извиква Османаа.
Всички мълчат.
— Слушай, Бекире! — продължава Османаа. — Ако ти гу ни кабулиш за кърк леф, бен кабул едерум. Да остане варх мене.
— Ага е тъй, и е гу приемам за кърк леф. Да му тьоглям ангарьоса още адно година.
— Пек'и! Пиши, Стайку, интизапет варх Бекире за кърк леф!
— Писах гу. Параграф осмий. От клане добитък до един леф на едро добиче...
— Мини гу. То влезе в интизапет.
— Параграф деветий. От право за теглене и мерене стоките...
— Геч! И то е в интизапет.
— Параграф десетий. . . параграф единадесетий. .. параграф дванадесетий... тринадесетий... четиринадесетий. . . Пу сее параграфе нема прихуде и лани нищо ни е писувано. Параграф петнайстий. Общински връхнини. Лани е било турено: варх бейлике десет на сто, варх ундалъка (поземления налог) петнадесет на сто. Казувайте, колку да турим за нахпреш?
— Да си устане старото — казва бившият кмет.
— Как старуту? — изруква се новият съветник Дели Шабан, който има триста овце и сто кози. Варх бейликес е тьошку юзде он. Намали го на беш.
— Защо да гу намалим — възразява бившият съветник Емин Седенкуски, който има тридесет-четиредесет овце, а много ниви и ливади.—Да намалим от ундалъкас. Десу имат млогу овце, испоедат врют факирцкисе снопе и ниви.
— И ти купи млогу овце, Миньо. Нимой да та е хасеть на чюздисе овце. Аку има еца прокупцие от овпесе! Те даваха берекет, ала другуш га ходеха зиме в Ениже увасъ. Сига ни видите ли хми берекетес? Овца ни рачи да дава берекеть, ага са храни с четуна и ага пасе в домус увасъ (намек за Пловдивското поле).
Параграф петнадесетий раздели агите, бившите и нови съветници на две враждебно настроени партии. Тоя параграф докосваше най-чувствително частните интереси на селските големци, от които едни имаха много овце, а малко ниви, а други — обратното. Между тех се намираха и такива, които имаха много ниви и овце. В това число попадаше и Хаджи Хасан. В канцеларията се повдигна голям шум, който привлече вниманието и на други данъкоплатци, находящи се пред джамията. Последните бързащим тръгнаха към канцеларията и още с влизането си се намесиха в „дебатите". В най-големия разгар на пренията и псувните Хаджията се намеси и с авторитета си, като един министър председател, сполучи да успоки духовете.
— Нимойте са кара, комшулар! Слушайте какво ща ви кажем. Който има млогу имане, млогу вергие плаща; който има малку, малку плаща. Е имам и овце, и тарли.
Е най-млогу плащам. На сое свет нема царщина и село биз масраф. Селцкес масраф аз-чок (малко-много) лежи на наши се глави. Всек ще плата, според халат. Адин има по-малку овце, друг по-млогу. Дену му са млогу увцене, пасе ги и на чузда земя. Ала е аку имам, да речем, дьортюз да, вар, покрай моисе овце гичиндисуват млогу факире. Адни фатам овчере, други — мандражие, трети — жорди ми делат и още колко рабути овцесе отварят! Друг пък има млогу мюлк, ала самичек ни може да гу надвие. Адни тарли дава с йошур, други работи с аргате. То са вика, чи и млогу мюлк ага има чилек, факиресе немат зарар. Затова нимойте са кара по колко да са тури вархнино на увчересе и мюлкес. Ага питате мене, турите си пак юзде он на овцесе и онбеш на мюлкес.
— А бе е от адин сахат насам са напинам да си остане старуту — рече бившият кмет, който отчаяно поддържаше своя миналогодишен бюджет.
— Хайда да е на вашету — с въздишка рече Дели Шабан. — Ала да ви каже ли, агалар? На сое свет нема никаква управие. Тежко си на факиресе.
— Стайку, карай по-нататак!
— То са сворши. Има още сакви-такви параграфе, ала в тях нема какво да вписуваме. Ха! „Случайни". В сое параграф ще пиша десет лева. Колкото да не е празно местосу. Запалите сига, пък е да изчисля и збера врют прихудас.
Бориковският общински съвет в състав: Хаджи Хасан, Османаа, бившият мюдюрин, новият мухтар, четирима нови, троица стари ази, плюс писаря, кехаята и пет-шест души късно пристигнали данъкоплатци-избиратели, гласува на „първо" и „трето" четене общинския приходен бюджет и по предложението на Стайка, се „оттегли" на почивка.
През времето, когато съветниците почиваха, пушеха тютюн и полекичка си бъбреха, писарят Стайко Борилков усилено работеше с ума си. Той изчисляваше общинските връхнини, разделяше ги на „обикновени" и „извънредни", вписваше ги в надлежните графи и събираше отделните приходи по параграфите. След половинчасово измъчване, той силно въздъхна и извика с тържествуващ глас:
— Всичко приход хиляда седемстотин осемдесет и четири лева и десет стотинки! Слушайте сига да прекараме и расходас, чи зо да са моркнува.
— Борзай Стайку, че требува да си ворве с време на кулибана — каза един бивш съветник, който си мислеше, че е още аза и че без неговото присъствие на заседанието не ще да може да се прокара бюджетът.
— Е борзам, борзайте и вие. Расход. Параграф първий. За съдържание служащите в общинското управление и кмет.
— На кметас му е отсечен хакот. Пиши икиюз (двеста) леф, та че подмини.
— Помощник.. . Кой ще е помощник?
— Пумощник ни не требува, ала ага е турено в законат, да има и таков. Ще му найдим кулаят. Казувайте, кога да пише писарес за пумощник?
— Когу да пише? Да пише Бекире. Той зо интизапес и ще се върти по село; да помага и на михтарес.
— Нимойте туре мене, нагудите друг — отговори с „половин уста" Курт Бекир.
— Нищем да уберкуваме ут работа и друг чилек. Ти ще си пумощник! — сопнато каза Османаа.
— Ага ма находите за мунасип, е нема да откажем, ала барем ми турите полну-малу хакчек.
— Турите му ирми леф за година. Те му стигат. И от интизапес ще искара некаф грош.
— Берекеть версин, ала ирми леф са малку, агалар. Навършите хи барем утуз леф.
— Стайку, пиши му ирмибеш леф, та че запри — отсече Хаджията. — Ако Бекир ни рачи да хи зоме, да хи щим на друг.
— Е, хайде да е тъй. Тахир, приимаш ли да ти съм пумощник?
— Как да та ни приимам, Бекираа. Мене са врют кумшиесе прийоти — вежливо отговори новият мидюрин.
— Кметски наместници... По колибисе.
— Азисе са намесници — възрази Османаа. За какво хи сме нагудили ази? Те са векиле на махалисе и колибисе. Нийде на азисе са ни дава хак, та сига нашес ли мюдюрлък ще сторим ижет да са дава хак и на ази! Подмини това.
— Писар...
— Е! До тебе дупре рабутаса, Стайку! Какво да та правим сига? Колку хак да ти дадем за нахпреш?
— Ни знам какво да река, Хаджи ага. Ага го ищиш, малачку ми са четиридесетте лева на месец. Е съм факирин чиляк и пудоржем коща и деца. То са вика, на две места правим масраф. Вие видите, че ми ни куртулисова да седя сас солкува заплата. В Брезница ми дават петдесет лева на месец да ида там, ала сам алащисал тува, та ми е мочну да оставем.
— Как ще ни оставиш?! В Брезница ни е по-хубаво от туф. Нува село е по-забутану. И людене му са по-чепиви. Седи си ти тува. Ние видим, че хакос ти е малък, ала какво да са прави? В мкздюрлъкас людесе са факире и ни могут по-млогу да платат. Да речем да ти покачим айлъкас, те не щат сюрдиса от туф. Пък ти ага са чаластисуваш и хубаво правиш хизмет на факиресе, че ти гу ниаот остави бадева. Адин ще ти даде вольница, друг — сиренце, трет некаф товар дърва ти ще откара в селу. Ти нимой ищи по-голем айлък, пък ние „аку сме чьорни, ни сме агупте", Хелбетте ще ти са отплатим. Пък е, аку имам живот и здраве от аллаха, пролет ща ти дам адно шиле, бакшиш от мене.
След тия аргументи, бащински съвети и насърчения, изказани от Хаджи Хасан, писарят Стайко не можеше вече да каже „пък" в своя полза при прокарване на разходния бюджет. Той само каза и то полугласно „Хайда, да е на вашету" и записа в надлежната графа на „обяснителната таблица" четиристотин и осемдесет лева.
Дойде ред до параграф „Пощенско възнаграждение на общинския писар", но Стайко, като знаеше, че до сега нито стотинка не е отпущана за такова възнаграждение, прескочи мълком и се спря на параграф: „За общински горски стражари".
— За общински горски стражар...
— Почекай, Стайку! — рече новият кмет Тахир и махна с ръка. — Исеинаа, оти остави Папратилчену? За какво са расорди та свали без време нишенан (стражарския знак). Ут адин месец насам сме без куружие на баиресу. Адин мой син ми е присекал три борики в селищену, хем най-хубавите борики. Кутех хи като деца. Да знам кой хи е отсекал, та му ща зо юз леф жезо!
— Папратилчету остави нашенан за нищу и никакву. Поиска ми бешалтъ леф, пак е ное сахат нимех пари у мене, та му ни дадох. От нолкува са докундиса налетинат и форли нишенат.
— Брей, агалар! За нахпреш ще сам е горски, за това да ни тросите друг чилек.
Последните думи произнесе един висок, тънък, чер помак, облечен със сини скъсани шалвари и още по-скъсана синя ачик долама. На главата си носеше висок накривен фес и дълъг пискюл. Тоя помак незабелязано се бе вмъкнал в канцеларията и до тогаз мълкощим седеше до вратата зад другите присъствующи съветници и избиратели.
— Брей! Чи аку е бил тува и Гиритлията! — извиква Курт Бекир. — Кога са си бил фаврел, бре жанабет?
— Е нисом жанабет, отговори Гиритлията — Сюзюне хатине бил, Бекираа!
— Е на шеко ти рекох, ако са докундиса...
— И ти да си, ще са докундисаш. За тебе е алчеклък да са закачеш с каквосу мене факире.
— Бекир, нимой закача Гиритлията — намеси се Хаджията. — Адеме, наистина ли казуваш да та сторим орман меймуру?
— Наистина, белки наенкас! И по-долу от двадесет лефа на месец не пристанувам.
— Слушай, Адеме, какво ще ти кажем. Ти си зол да остареваш. Имаш вейке синове за женене. Ни е за тебе сая работа; гльодай си рахатлъка.
— Тебе ти са льосно приказува, Хаджи, чи имаш и да идеш и да пиеш, ала ни питаш мене. В кощи имам още адни фурнит хлеб. Немам ни житу, ни брашну.
— Нимой пи ракия, та си купи жито! — възрази на Гиритлията Керим Онбаши. — Ти колкосу изпиваш, та с нее пари щиш купи юз кило житу.
— Аку пия, пия си от кесьоса. За пиенесу никой ни може да ми соди.
— Пий колкото щеш! Забраня ли ти будин? Ала чилек, дету сарахошува, прави и беле. Гечен сеньо та турихме куружие, корсум за хубаво, пък ти докара млогу беле на факиресе.
— Кому какво съм сторил? Лош бях лю за агисе, оти хи ни устав их да ходят айкаръ-байкаръ и да принисат писма приз границаса. Нашисе аги хми ни арадисуват каквосу мене люде. Be ща ма нагудите да кажем на правителцкуну какво воршите по селусу. Зимате глоби и сюйдисувате факиресе да прувадате пари в Стамбол. За какво са сбират нее пари? За топуве и тифеци! Защо са туповене? Да са бахте царскен хас- кер с нашес, болгарцкес. В котро царцку живеете, агалар? ... Да ви каже ли е вам!? Нимойте ми дава наеть зере аку кажа два лафа дету требува, та ви ще соса и артиса... Врют ще изгниете в хапусанона.
Заканването на Гиритлията произведе неописуемо смущение между бориковските аги и ази. Те се уплашиха и посърнаха. Хаджи Хасан наведе глава и в ума си казваше: „Дали ще изе некви г-на сое сарахошин?" Но веднага се съвзе и скрои как да завърши работата.
— Слушай, Адеме, какво ще ти каже! Нимой на заплашува. Мечка от решету са ни плаши. Твоите прикаски са чурук и е срамота да хи приказваш. Ти си факирин чилек. Имаш билюк деца. Те ищат да адот. Ала криву да сидим, праву да думаме — ти си пийнуваш. Еце си хубав чилек, ала да ти ни е сува пиене! Гель вазгеч от сува пусто пиене! Гюнех е усманлие да сарахошува. Викаш да та нагудим горцки. А бе мидюрин та щим нагоди. Ти си ербап чилек и юм имаш в главота, леким гел-гелелим, ракияса та одбавя! Какво ще речете, комшулар? Да нагудим ли Адема горцки? Дели на ще осрамоти, ако гу нагудим?
— Да гу нагудим, ала ако стори тюйбьо ракиеса.
— Слушай, Адеме, врют сме разъ ти да си горцки, ала нимой сарахошува, комшу!
— Е ако пием, пием си за мене.
— Деца имаш, Адеме, помислювай и за тех!
— Нимойте тьогли кахор на моине деца!
— Ти си знаиш. Ние ще та нагудим горцки, ала гльодай барем неква бельо да не докараш на факиресе.
— Е нищо дукара. Гльодайте да не докарате!
— Какво ще ищиш, Адеме?
— Казах ви. Двайсет лефа на месец.
— Млогу са, Адеме.
— Ни со млогу!
— Стайку, пиши за горцки двайсет лефа на месец, пък ти Тахир, дай нишенат на Адема — заповяда Хаджията и тежко, тежко въздъхна.
— Дайте ми бирюз фишек, заре моите съм изпускал. Е си мартинка имам.
— Мартинови фишеци немаме, Адеме. Имаме от руски, капаклие.
— Дайте ми от тех. Е хи ща трампи.
— „Ще хи трампиш с ракия" — каза на ума си Дели Шабан.
— Адеме, риджа едерум, зоми сига нашанес, пък за фишеци ела утре, чи сига съм залисан с рабута, та ни що мога да ти хи найда — учтиво каза мидюринът Тахир на своя нов подведомствен служащ.
— Бива, бива! Гльодайте си рабутата. Е ща до утре за фишеците.
След излизането на Гиритлията, Керим Онбаши тропна с крак на пода и сърдито каза:
— Ще ни умаскари сое Гиритлие. Гарги да го едот! Ни можи да са каталеса нах нейде!
— Аллах курусун от бесно куче и от сарахошин чилек! — допълни Османаа.
— Заприте му лафат! — рече Хаджи Хасан. С нае глава са е родил, с нае ще умира! Лош, хубав ще гу търпим, доде му са своршат денене. Стайку, карай по- нататаку, чи угечихме. Дойде акшем.
— Параграф вторий. За канцеларски разноски на общинското управление... Лани бе турено сто и двадесет лефа. Похарчили сме сто и петнадесет до сега. Колку да турим за нахпреш?
— Тури юз леф; те стигат — рече новият кмет, който искаше да се докара пред агите, че е пестелив.
— Малко са, Тахираа. Ни щот да стигнат — отговори старият кмет. — Ти питай мене. Е виках че елли леф стигат за година, ала не излезе тъй. До сига отидоха юз онбеш леф. Млогу книги са харчет. Лю за държевен весник форкнаха ирми леф.
— Турите юзирми леф — рече Османаа. — Аку артисат, те си са пак наши.
— Параграф третий. За командировка на кмета... Потни пари...
— Мини, Стайку, това. Нашесу селу ни е касабо да даваме йол парасъ на михтерес.
— Параграф четвъртий. За осветление, отопление... Лани за гас бехме турили двадесет лева...
— Тури пак толкува. Другош светехме с борна, ала по-хубаво гичиндисувахме.
Параграф петий - няма. Параграф шестий, параграф седмий, осмий и деветий. . . Лани нищо не е било писано. . . Параграф десетий. Разноски за подобрение земеделието и скотовъдството. . . Начельникът ни пише, да предвидим суми за купуване бикове от друг джинс.. .
— Който има крави, ще си хми тьогли кахор и за бикове —рече Дели Шабан съветникът-интизапчия.— Ага ти е полна плевняна, и гувьодана ти са джинс. Е имам крава, колкото адно коза, ала посникан хи е все полан, га за день сваля юч-дьорт уко прасник... Ала ага началникан настоева на неговону, пиши ирми леф, колкоту да не вика, чи сме кърши (против) хюкюматес.
— Параграф единайсетий, дванайсетий, тринайсетий, четиринайсетий. Ха! Параграф петнайстий. Помощ на бедни, болни и други благотворителни цели. Колко да турим за бедни?
— Тури бешон леф. Адин просек га ти дойде на вратана, нема да го ворниш празен, хелбетта ще му дадеш адин кумат хлеб.
— За Червения кръст?
— Какво е това Червен корст?
— Сее пари се збират за ранени и болни войници, ага има кавго.
— Ни е лошу — проговори новият съветник Керим Онбаши. Адно време в Плевна, ага са бахтехме с Мускофат, име в касабона жени от врют минлетесе. Те правеха хизмет на яралиете. Думаха адин завит изикь, айнц, цвайнц, хърт-мърт — нищу са ни сетахме. Мене ма яраладиса хаскерат на Гарандук Николай (великият княз Николай Николаевич — великий дук) и Ак паша (Скобелев). Ага ме уднесаха в хастаньона, забурих са от больки. Ала аллах бин берекетверсин, на адно ингилиска жена, та останах жив. Гльодаше ма като майка. Та ще ви кажем сее пари са ни сбират за лошо. Пишите он леф.
Речта на Керим Онбаши се изслуша с особено внимание и предложението му се прие единогласно.
— За храма Свети Александър Невски...
— Каков е тое храм, Стайку, и кутри е тоя Александър.
— Адно време, ага беха тува руските, цар Александър бе проводил на нашине гулемци в София ресим (план) и тридесетте милиона рубли да уградьот адно гулема чорква. Ала кой знае защо, своршили са парине, пък чьоркувана си устанала не доворшена. Ами сига! Да ищат още пари от Цар Александра, досрамело хи. Хеле хми душло на юмовене да сбират оттуф, оттам, та да доворшет чоркувана.
Агите и азите останаха недоволни от Стайковите обяснения, толкова повече, че руският цар проводил тридесет милиона рубли, които не стигнали за една черква. Но предвид на това, че тия пари се искат от хюкюматет, приеха без възражение предложението на хаджията да се турят в бюджета три лева.
— За дружеството „Свети Кирил и Методий".
— Какво е нува дружеску?
— Нува дружество е нагудено, Бекираа, да са сбират пари и с тех да са купуват киниги и писальки на факирски деца, дену са учот в училищана.
— Учот са шейтанатлок! Другош са еце-еце ни учеха, ала людете си имеха по-голем ихтибар. Ученисе развалиха светос.
— Абе и ученесу ни е лошо — рече новияг мидюрин Тахир Смаилуски. — По-лошу е ага е чилек слеп. Виж да не е Стайку в нашесу село писар, та ще са чудим какво да правим.
— Право казуваш, Тахире, ученесу не е лошу — потвърдиха неколцина ази. С това те искаха да замажат и загладят грубостите на Бекираа. Писарят е учен чилек и ако той разбере, че бориковските „горгорбашии" са против учението, ще се докачи и им навие на главите някоя беля.
— Стайку, нимой слуша какво казува Курт Бекир — рече Хаджи Хасан. — Той е калън кафалие и буднош бруснува думи и кучетана да ни адот. Тури за дружескуту пет лева. Ако хи ни кабульот кумшиесе, ща хи дам ут моеса кесьо.
— Как да хи ни кабулим! Приимаме ги — извикаха всички.
Благодарение на Курт Бекировата нетактичност и грубост, дружеството „Свети Кирил и Методий" получи за 189. .. година от Бориковската община два лева повече, отколкото Комитета за построяването на храма „Свети Александър Невски".
Останалите параграфи от разходния бюджет се „прокараха" по същия ред и начин, както и другите. Писарят събра отделните числа и обяви на всеслушание, че приходът надминавал разхода със сто лева. Общинският съвет, задоволен от резултата на своя осемчасов труд, закри заседанието или редовната си октомврийска сесия. Съветниците един по един захванаха да се разотиват. Най-сетне остана новия мидюрин Тахир Смаилуски.
— Стайку, нашеса работа си своршихме. Сига установа да наредим кинигите. Гльодай ти да ни заплетеш хасапет, зере е съм слеп чилек и нищу са ни сетам. Тебе придавам сичкусу. Гльодай да ма ни осрамутиш... Хелбетта, ще изкараме от нейде кърк-елли леф зедьо... Аку сме сгодни, и за тебе ще е хубаво, и за мене...
— Нимой тьогли кахор, Тахираа. Ни що та усрамоти. За нищо да ги не е шубьо. Е ни сом ажемие. Осем години от как съм писар в турцки села. Чул ли си до сига да са е оплакал будин кмет от мене?
— Ни сом чул и верувам, че и мене нема да усрамотиш.
— Гльодай си кефет, Тахираа. Нимой да та е страх. И е гечиндисувам покрай вас. Луд ли сам да си ритам хлебас?!...
Знаменитото заседание на Бориковския общински съвет стана причина писарят Борилков да работи в канцеларията около десет-петнадесет дни. През това време той приготви един куп писма, бюджети, протоколи и прочие. Най-първо той състави протокол и ведомост, според изпратените образци, за избиране кмета и помощника. Бюлетините бяха приготвени тъй, за да разберат големците, че кметът Тахир е избран с осем гласа от дванадесет души гласуващи, а помощникът е избран с девет гласа. Пропадналите кандидати за кмет и помощник бяха съветникът Халил Волнюски и Дели Шабан. След това писарят приготви тържните книжа по отдаването интизапа и кантарието на откупувач. Борилков знаеше, че общинските съветници не могат да бъдат и общински предприемачи, затова в тържния лист и другите книжа вписа името на Курт Бекировия син Смаил, младеж на осемнадесет години.
От книжата личеше, че конкуренти на Смаила Кертбекиров са били Хаджи Хасан и Османаа. Актовете и описите по предаването и приемането кметската длъжност и общинските сметки и вещи бяха приготвени точно тъй, както се правят и в правителствените учреждения. Но най-внимателно и без никакви грешки Борилков „нареди" бюджетите и протоколите по него. Остана само да се подпишат тия книжа. Но за това писарят не береше грижа. Имама и Мехмед Ходжа не са умрели, я!
— Смаиле брей, иди найди старет и новет михтар, имаман и Ходжана и хми речи да дойдат в канцелариеса.
Кехаята бърже излезе от канцеларията и след два часа, писарят се удостои с присъствието на „грамотните" бориковски първенци.
На другия ден Адем Гиритлията, въоръжен от главата до петите в качеството си на горски стражар, крачеше по стълбата, която водеше в стаята на Рупчоския околийски началник. Като се изкачи в коридора, той попита стоящия там стражар:
— Стуене брей, тува ли е начельникан?
— Охо! Адеме! Хошгелдин, хошгелдин!
— Хошболдук! Кажи ми де седи начельникан.
— Какво носиш? — попита стражарът.
— Ни е твое работа да питаш, ами кажи де е начельникан.
Стражарят влезе в една стая, гдето се бави няколко минути. В това време Гиритлията си пооправи силеха, взе в ръка торбата, която дотогава стоеше на рамото му, и тръгна към вратата на стаята, в която влезе стражарят.
Стражарят излезе я покани Адема да злезя
— Слбахаиролсун, Георги Ефенди! — рече Гиритлията и направи един „темеллах".
— Алларазолсун, Адеме! За какво дойде?
— Донесох, Гьорги Ефенди, киниги от кмецкуну. Млогу здраве от нашен мидюрин. Проводил ти е и армаганчек.
Началникът взе торбата, бърже я развърза и извади от нея две връзки. В едната връзка бяха „книгите”, а в другата се не знаеше какво има, защото бе обвита със зацапан парцал. Георги Ефенди разкъса парцалите, вторачи си погледа и изведнъж се засмя:
— Охо! То е било пастърва, Адеме! Хем е хубаво наредена. Обвита е с коприва.
— Еце е хубава, Ефенди. Мочну са фата пущината, ала е биринжи за едене.
— Адеме, да кажиш многу здраве на кмета от мене. Благодаря му. Пък ти иди са отмори и пийни ракийка. Земи тоя леф да се почерпиш с някой приятел.
— Евалла, Ефенди, да си жив и здрав. Останувай със здраве.
— Със здраве, Адеме, поздрави от мене всички приятели във ваше село.
Изборните, тържните и другите книжа на Бориковската община, които Гиритлията занесе в околийското управление, преминаха през няколко държавни хчреждения. Чиновниците, които ги разгледваха, намираха ги, че са редовни и ги утвърдиха. Имената на кмета и помощника даже се напечатаха в Държавния вестник. Писарят Борилков, за да погъделичка Тахираа и Курт Бекира и за да им повдигне още повече авторитета пред „избирателите", прочете заповедта от държавния вестник при джамията на полянката в присъствието на целия жумает. За такъв голям „ихтибар" Тахир и Курт Бекир не бяха нито помислювали.
— Брей, доде достигнахме! Врют царюве да на пейот в газетисе! — шепнешком каза Курт Бекир на Тахира.
— Леким е бил хубав чилек нашес начельник, Бекираа! — рече му Тахираа. — От нега казандисахме сое ихтибар!
В знак на благодарност за „ихтибарет" Адем Гиритлията в течение на две години периодически носеше пълни торбички с пъстърва, масло и прочие на Гьорги Ефенди...
1. Суганиса – върти се наляво-надясно, неспокойно седи.
2. В семейната книга на с. Диваково, от гдето е бориковският писар, е написано „Стайко, син на Георги Николов Бориловски”. Но тоя Стайко, кой знае защо, се подписва като писар: С. Борилков.
3. Зазнуих – изпотих; стана ми топло.
4. Фтезми – влизане на добитъци в ниви.
5. Сод – съд.
Чепеларе, 1905 година
Няма коментари:
Публикуване на коментар