16 ноември 2007

Артур Шопенхауер


В необятното пространство са пръснати безброй светещи сфери; около всяка от тях, осветени от светлината й обикалят дузина по-малки, отвътре нажежени, отвън покрити със застинала втвърдена кора. Върху нея от един слой плесен са се зародили същества, които живеят и познават – това е емпиричната истина, реалното в света. Крайно мъчително е за едно мислещо същество да стои на една от тези сфери, без да знае откъде иде и къде отива и да бъде само едно от неизброимите подобни нему същества, които се тълпят, блъскат, страдат, които бързо и безспирно се появяват и изчезват във времето без начало и без край.


Само за лишените от разум животни светът и битието се струват сами по себе си понятни, докато за човека това е проблема, която дори и най-грубите и ограничени хора в моменти на просветление ясно съзнават и която застава толкова по-ясно и настойчиво в съзнанието на човека, колкото по-ясно е това съзнание и колкото повече материал за размишление му е дало образованието.


Човешкият живот протича неизменно между желание и изпълнение. По своята същност желанието е болка. Постигането бързо ражда пресищане. Целта е била само привидна. Притежаването на тази цел й отнема притегателната сила. Желанието – нуждата сега се явява в нов образ. Не се ли случи това, следва пустош, празнота, скука и борбата срещу тях е също тъй мъчителна, както и срещу нуждите.


…Всеки би желал да отдъхне, но нуждата и скуката се явяват като камшици, които поддържат въртележката в движение. Затова и цялото и отделният индивид носят отпечатъка на една принуда и всеки е длъжен да се стреми напред, макар и вътрешно уморен и жаден за спокойствие – както планетата, върху която живеем, която не пада върху слънцето, само защото противодействащата сила я тласка все напред. Така всичко е в постоянно напрежение и принудително движение.


…Същото намираме най-после и при човешките стремежи и желания, чието изпълнение винаги ни е дадено привидно като последна цел на волята. Но щом ги достигнем, те вече не са същите и затова скоро се забравят, считаме ги за отживели и всъщност, макар, че не искаме да признаем открито, винаги ги изоставяме като изчезнали разочарования.
И при това се чувствуваме достатъчно щастливи, ако ни остане още нещо, което да желаем и към което да се стремим, за да може да продължи играта на постоянното преминаване от желание към задоволяване и от него към ново желание, чийто бърз ход се нарича щастие, а бавният – страдание, за да не настъпи едно спиране, което се изразява в ужасна, смразяваща живота скука, в един уморен копнеж без определена цел.


Ние следваме хода на живота си с извънредно голям интерес, с хиляди грижи, хиляди предпазни мерки, толкова продължително, колкото е възможно, подобно на това, както се надува сапунен мехур, мъчейки се да го надуваме колкото е възможно повече и по-дълго, въпреки сигурността, че всичко ще свърши с пукването му.


Що се отнася до живота на отделния човек, трябва да признаем, че историята на всеки живот е история на страданието. Всеки житейски път е непременно верига от големи и малки нещастия, макар, че всеки ги прикрива, защото знае, че рядко някой ще изпита към него съчувствие и състрадание; че почти всеки при вида на неговите мъки ще изпита задоволство, че тъкмо той е пощаден от тях.


Страданието - ето истинската участ на човека. Животът винаги протича трагично и особено трагичен е неговият край. Смъртта е крайния извод, резюме на живота, негова равносметка.


Шопенхауер - наука, философия, религия

Шопенхауер: из "За нищожността и страданията на живота"

Шопенхауер: из "За разликите в житейските възрасти"

Няма коментари:

Публикуване на коментар