Аз бягам от успеха не заради него, а заради ония, които го имат: срамувам се да приличам на тях.
Децата често ме питат: „Какъв писател си ти, тате? Ние не те виждаме никога да пишеш.” И аз самият изпитвам това недоумение: смущавам се, когато някой се обърне към мен с това прозвище; в средата на своите „събратя” се чувствам неловко, като чужд човек. И наистина, сред толкова автори на дебели книги и многотомни произведения, какъв писател съм аз – автор на изречения?
Съгласен съм: чувството за малоценност е недостатък. Но този недостатък прави чест на оня, който го има. Един простак не страда никога от чувство за малоценност.
В боя най-често побеждава не по-силният, а по-жестокият.
Най-тежък за бореца е часът на победата.
С куршум можеш да убиеш човека, но не идеала. Да унищожиш идеала има само едно средство: да му дадеш да се осъществи.
Мисълта и изкуството подяждат волята. Философите не са били никога големи характери. Нито пък поетите.
Талантът е по-често явление от характера.
Онова, което наричаме психологически усет, познаване на човешката душа, е всъщност рожба на слабостта и зависимостта. Слугата е по-голям психолог от господаря.
Приятно е да бъдеш възмутен: Едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.
Мнозина наричат чувство за справедливост своята завист.
Частта е по-малка от цялото, но може да бъде по-хубава от него.
Ако хората бяха съвършени, нямаше да се различават помежду си. Индивидуалността, изглежда, произхожда от несъвършенството.
Всички тия книги по професионално ориентиране ми се виждат излишни и смешни. Изборът на професия е също тъй случаен, както е случаен в брака изборът на жената. Един ден я срещаш на улицата, без да си я търсил и се виждаш завинаги обвързан с нея; или пък просто други ти я натрапват.
Посредственият художник пресъздава по-точно действителността, отколкото даровития – тъкмо защото му липсва въображение.
Талантливият човек е неприятен.
За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище.
Простият човек – земеделец или скотовъдец – е общителен. Самотията на природата, в която живее, го кара да вижда в своя подобен един близък. Затова срещата му с него го радва и той чувства нужда да му пожелае добър ден или добра среща. Интелигентният дори в полето или планината те отминава, без да те поздрави.
Изглежда, колкото са по-културни, толкова хората са по-затворени и уединени. Събирайки ги на едно място, цивилизацията ги раздалечава един от друг. Човек е истински самотен само в града.
Човек много често приказва само за да не мълчи. Мълчанието е най-трудното нещо и на сцената, и в живота.
Бъбривостта, както развратът опустошава душата.
Оптимизмът е понятие от областта на пропагандата.
Мислил ли е някой за душата, напусната от благодатта, все едно как ще наречем тази благодат – обич или призвание? Морското дъно, откъдето се е оттеглила водата, не представя такава зловеща гледка. Пустинята е по-малко пуста.
След всичките й мърсотии как червеи да не ядат тази плът.
Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех.
Не знам има ли в живота ми някаква необходимост, или на мен ми липсва въображение, но въпреки недоволството ми от него, аз не мога да си го представя друг.
Бих вярвал в безсмъртието, ако не беше старостта. Това постепенно чезнене на душата, както и на тялото, не оставя като че никаква надежда за друг живот.
Човек се примирява със смъртта постепенно, с течение на времето, не толкова поради старостта, колкото поради смъртта на другите. Отначало смъртта го плаши като чужда, непозната страна, заминаването за която ще го откъсне от неговите близки. Но когато близките са заминали вече, тя сякаш населена от тях, сама започва да му става близка.
Безсмъртие в паметта на потомството! Ех, защо ми е такова безсмъртие, в което няма да участвам.
Когато през евакуацията живеех в Лясковец, чух от местните хора един израз, който ме ужаси. Там на умрелите казват „смъртта”. Човек не е вече и един покойник, а нещо общо, безлично – това, което се е случило с него: нищо.
