Белогвардейски плакати

 Ти защо не си в армията?

 Съветските монарси по това време - Ленин и Троцки. 

 Ленин и Троцки лекуват Русия чрез обилно кръвопускане.

 А тук направо я принасят в жертва на Интернационала. Присъства и българинът Кръстьо Раковски. 

 

Накрая, за разнообразие - един полски плакат.

Че

Дълг на интелектуалците като класа е да извършат самоубийство.

Ернесто Че Гевара

Шопенхауер: За ерудицията и за учените

§244

Когато човек види многобройните и най-различни институции, в които едни обучават, а други се обучават, както и тълпите ученици и учители, може да си помисли, че човешкият род е твърде загрижен за познанието и за истината. Но и в този случай външността е измамна. Едните обучават, за да печелят пари, и се стремят не към мъдрост, а към нейната видимост и към доверието на другите, което тя им осигурява. Другите пък учат не за да придобиват знания и да навлязат в същността на нещата, а за да могат да дърдорят и да си придават важност. Всеки тридесет години се появява едно ново поколение, младо и зелено. То не знае нищо, но иска да погълне колкото може по-бързо и в резюме плодовете от трупаните в продължение на хилядолетия човешки знания, за да стане по-умно от всички отминали поколения. С тази цел то постъпва в университет и се залавя за книгите, при това за най-новите - тези, които са му съвременници и връстници. Само да е по-кратичко и да е ново! - както е ново и то самото. След това то започва да отсъжда. Тук дори не съм взел предвид учението, избрано заради бъдещите доходи.

§245
Студентите, както и хората с академично образование от всякакво естество и възраст се стремят като правило само към знанията, а не към разбирането. Те влагат цялото си честолюбие в това, да са осведомени за всичко, за всякакви камъни или растения, битки, експерименти... и за абсолютно всички книги. На тях изобщо не им хрумва, че знанието е само средство за разбиране, че то няма голяма, дори никаква стойност само за себе си; това дори е типичният за философския ум начин на мислене. При толкова внушителна ерудиция на такива многознайковци понякога си казвам: колко малко трябва да е можел да размишлява, щом е успял да прочете толкова много! Дори когато съобщават за Плиний Старши, че непрекъснато е четял или е карал да му четат на глас - докато се хранил, пътувал, къпел - ми се натрапва въпросът: нима дотолкова не е имал собствени мисли, че му е било необходимо непрестанно да му наливат чужди - така както дават силен бульон на стигналия до изтощение болен, за да му спасят живота? Характерното за него безкритично лековерие, както и неизразимо противният му, трудно разбираем, лаконичен, използващ твърде много цитати стил не ми позволяват да си съставя високо мнение за неговото самостоятелно мислене.

§246
Както прекаленото четене и учене нанасят вреда на самостоятелното мислене, така и прекаленото писане и преподаване отучват човека от яснота и само по себе си от обоснованост на знанието и разбирането, понеже не му оставят време да ги постигне. Защото в лекциите си той ще трябва да запълва пропуските в яснотата на своето познание с помощта на думи и фрази. Именно това, а не сухата тема, прави повечето книги така безкрайно скучни. Защото както твърдят, че добрият готвач може да приготви вкусно ястие даже от стара подметка, така и добрият писател може да направи и най-сухия предмет интересен.

§247
За по-голямата част от учените науката не е цел, а средство. Ето защо те никога няма да постигнат нещо велико в нея. За това се изисква онзи, който се занимава с наука, да гледа на нея като на своя цел, а всичко друго, дори собственото му съществуване, да е за него само средство… Учените обаче като правило изучават науките с цел да се научат да преподават и да пишат. Затова и главите им можем да оприличим на стомах и черва, от които храната излиза несмляна. Тъкмо поради това от тяхното преподаване и писане няма голяма полза. Защото не може да храниш другите с онова, което организмът е изхвърлил несдъвкано; трябва да им дадеш нектара, който сам си преработил.

§248
Изборът на перуката като символ на чистия учен като такъв е изключително сполучлив. Поради липса на собствена коса тя украсява главата с порядъчна маса чужда коса: точно като ерудицията, която се състои в снабдяване с голямо количество чужди мисли…

$251
Но ученият в Германия освен всичко е твърде беден, за да си позволи да бъде добросъвестен и почтен. Ето защо той трябва да го усуква, да се извърта, да се нагажда и да не показва своите убеждения, да преподава и да пише неща, в които не вярва, да угодничи, да ласкае, да застава на нечия страна, да влиза в клики, да се съобразява с министри, величия, колеги, със  студентите, книжарите, рецензентите, с две думи: с всичко друго, само не с истината и с чуждите заслуги - ето това е неговата задача и неговият начин на мислене. Затова той обикновено се превръща в пресметлив мерзавец. Непочтеността е взела съответно такова надмощие в немската литература най-общо, и по-специално във философията, че остава само да се надяваме да стигне до точката, когато, като не може повече да заблуждава никого, тя ще стане безплодна.

§252
Впрочем в републиката на учените нещата стоят така както във всяка друга република: на почит е скромният човек, който кротко си върви по пътя и няма претенции да бъде по-умен от другите. На оригиналните умове се гледа като на застрашителни и срещу тях се обединяват; и кои, мислите, са от страната на този съюз! - разбира се, голямото множество.
В републиката на учените нещата стоят най-общо така, както в Мексиканската република, където всеки гледа само своята собствена изгода, търси почести и власт само за себе си, без изобщо да го е грижа за общността, която поради това  загива. Точно така и в републиката на учените всеки се стреми да изтъкне единствено себе си, за да си спечели авторитет. Едничкото нещо, за което всички са единодушни, е да не допуснат да се извиси някой действително забележителен ум, ако такъв се появи. Защото той е опасен за всички. Не е трудно да се досетим как при всичко това вървят нещата с напредъка на науките.

§253
…Благодарение на своето положение професорите имат изключителното предимство да се ползват с известност сред своите съвременници… Най-общо, яслата на професурата е най-подходяща за преживните животни…

§254
… Съответно науките до такава степен са увеличили обема си, че ако някой иска да „постигне нещо в тях", ще се наложи да работи само в една отделна област, без да се интересува от всичко останало… И изобщо такъв един изолиран тесен специалист е като работника във фабриката, който през целия си живот не върши нищо друго, освен да изработва определен винт или кука, или пък някаква ръчка за даден инструмент или машина. Естествено е той да постигне в това невероятна виртуозност. Ученият специалист може да бъде сравнен и с човек, който живее в свой собствен дом, но никога не го напуска. В своята къща той познава всичко до най-малката подробност: всяко стъпалце, всяко ъгълче, всяка греда, както Квазимодо на Виктор Юго познава Парижката Света Богородица, но извън нея всичко му е чуждо и непознато…

Паралипомена, глава 21.

Гилгамеш

Епосът за Гилгамеш

Наред с „Кодекса" на Хамурапи, „Слизането на Ищар в подземния свят" и прословутата „Поема за сътворението" „Епосът за Гилгамеш" е несъмнено един от редките образци на богатото литературно наследство на древна Месопотамия, за които и непрофесионалистът вероятно е чул да се говори. Той обаче със сигурност има съвсем откъслечна и слаба представа за него: не му е известна стойността на творбата, нито с каква сила на мисълта и въображението е поставен основният въпрос, който ни измъчва всеки път, щом се замислим, че в края на краищата и ние ще трябва да се преселим във вечния мрак и че каквото и да правим, нашият живот не е нищо друго освен незначителна интерлюдия.

За разлика от друга една велика книга - „Еклисиаст“ от Библията, която ни убеждава колко всичко е суетно и временно на този свят, „Епосът за Гилгамеш“ подхожда към темата много по-изтънчено и може би много по-находчиво, разказвайки за подвизите и разочарованията на човек като нас, достатъчно възвишен и дързък, за да ни впечатли и същевременно твърде близък до нас, за да ни развълнува и убеди, че неговата съдба е и наша съдба. Само великите умове и великите писатели са способни да създадат подобни универсални, незабравими герои, в които всеки от нас може напълно да се разпознае, дори и тяхната отдалеченост по място, време и култура да им създава ореол на нереалност.

Античната традиция явно е заимствала от историческия образ на Гилгамеш натрапчивата мисъл за смъртта, която го измъчва: една от шумерските легенди за този герой ни го показва как тревожно разпитва Енкиду, пуснат за момент навън от „земята, отдето връщане няма", за да разбере от него нещо за тайнствения живот на сенките; друга разказва как след смъртта му неговият „призрак" се озовал в тяхното мрачно и тъжно царство. Именно тази черта на героя, привързаността му към живота и отхвърлянето на смъртта, авторът на акадския разказ, обобщавайки умело фолклорния материал, с който е разполагал, и особено този от шумерските легенди от цикъла за Гилгамеш, поставя в центъра на своето внушително и впечатляващо произведение, чудесно композирано и написано като трагедия с много действия и нарастващо напрежение: драмата на един човек, изключително облагодетелстван от съдбата, най-щастливият, че е дарен с живот и най-достойният да живее вечно, чието титанично усилие да се изплъзне от смъртта ще завърши с позорен провал - представител на всички нас, които не успяваме нито истински и с радост да я приемем, нито да избягаме от неизбежната перспектива, че в края на краищата нишката на живота ни ще бъде веднъж завинаги прекъсната.

В първата половина на Епоса (първите 6 глинени плочки с клинопис на ниневския препис) Гилгамеш се явява в цялото си величие и блясък. „Изключителен, прекрасен, славен монарх", „завърнал се от своите странствания изтощен, но умиротворен", „видял всичко, опознал целия свят и отнесъл спомен за всяко нещо", той лично „гравирал върху стела своите подвизи": разказа за приключенията си, които епосът ще възпее, за да вземем поука от ужасния му провал и да се примирим с фаталния край, който ни очаква. Той е цар на Урук, богат, обожаван и могъщ. Нещо като свръхчовек с толкова голяма сила и така преливащ от енергия, че се превръща в тиранин за заобикалящите го. И така, разтревожени от оплакванията на поданиците му, боговете, за да го укротят, прибягват към един вид психологическа хитрина: създават му съперник по негово подобие, за да го лишат от чувството му за абсолютно превъзходство, а от друга страна, той да служи за отдушник на изблиците му на прекалена сила и войнственост.

Така бива въведен Енкиду от шумерските легенди. За да го противопостави по-ярко на неговия бъдещ съперник, авторът го представя като пълна противоположност на Гилгамеш: докато Гилгамеш е цивилизован, изискан, градски човек, Енкиду е див и първобитен, роден е „в степта" с единствени другари „стадата от диви животни", на които прилича и по начина си на живот, и по нравите си. Древният контраст с номадските груби народи, лека-полека подчинени, ако не и претопени от високообразованото градско население, е очевиден в това противопоставяне.

Осведомен за съществуването на подобно същество, Гилгамеш изпраща при него, за да го опитоми и да го доведе, куртизанка с многозначителното име „Веселата" (Шамхат на акадски), жена - такива имало много в страната, - отдала се на „свободната любов", която била смятана за едно от предимствата на развитата цивилизация. Тя естествено го съблазнява и в продължение на „шест дни и шест нощи" Енкиду се люби неспирно с нея. Усещайки, че вече не е като тях, животните започват да бягат от него, а самият Енкиду се привързва към своята учителка и с нейна помощ успява „да стане мъж": истински, цивилизован, градски мъж. И така, тя го завежда в града: в Урук. Именно чрез „свободната любов“ с истинска жена дивакът бива въведен в културата и е изведен напълно от животинското състояние.

Междувременно Гилгамеш е имал в Урук пророчески сънища за появата на съперник, силен като него, с когото най-напред ще премери сили, преди да го направи свой най-добър другар. Нещо, което се случва в действителност: първата среща на двамата свръхмъже се превръща в люта схватка. След това обаче „те се прегърнали и побратимили". За да може героят му да осъществи един от сънищата си за подвизи, рискове и слава, авторът на епоса е включил тук шумерската легенда за кедровата гора.

Разказът за дългото пътешествие на героите, състоящо се от 6 етапа, преодолени с лекота, като всеки от тях е предшестван от съновидение, разкриващо и опасностите и щастливия завършек на приключението, е доста накъсан заради повреди на плочките. Въпреки това достатъчно добре се разбира и виждаме как накрая, след като са неутрализирали страховития пазач на гората, те решават да го убият - както изглежда по предложение на Енкиду, след което изсичат колкото им душа иска дървета, натоварват стволовете на кораба и той се отправя надолу по Ефрат към град Урук, където ги посрещат тържествено.

На това място авторът вплита по свой начин легендата за небесния бик. Богинята на „свободната любов" Ищар, съзирайки Гилгамеш, който се перчи в цялата си слава и сила, начаса се влюбва в него и му го заявява направо. Знаейки обаче колко е лекомислена и как безскрупулно захвърля любовниците си, щом веднъж им се насити, той презрително й отказва и й казва в лицето всичко лошо, което мисли за нея и за недостойните й любовни авантюри. Побесняла, тя иска от своя баща Ану да изпрати гигантски бик срещу града на нейния оскърбител, за да го срине. Двамата герои успяват обаче да хванат и убият бика. Дори Енкиду запраща презрително върху Ищар единия крак на животното, заплашвайки още, че ще накичи богинята с червата му. Победата на Гилгамеш е пълна: той го е усещал и го доказва и провъзгласявайки се за „най-красивия и най-славния сред мъжете", дава голямо тържество в двореца си.

Авторът на „Епоса за Гилгамеш" поставя в центъра идеята за жестоката фаталност в живота ни, която превръща най-големите ни успехи в предизвестие и начало на нашия край. Този край той умело подготвя, вмъквайки тук-там още от самото заминаване на героите на славното им пътешествие някои дързости, които те си позволяват и на които боговете не могат да погледнат с добро око: съвсем ненужното убийство на свръхестествения Хувава/Хумбаба; прекалено многото обиди, с които бива обсипана Ищар; а защо не и това опиянение и самозабрава, които почти винаги съпътстват нашите най-големи успехи. В началото на плочка VII щастливата съдба ги изоставя: Енкиду сънува, че боговете са го осъдили на смърт. Той действително се разболява, залинява, проклина блудницата, която, въвеждайки го в цивилизования живот, всъщност го е захвърлила на пътя на нещастието, и накрая умира в ръцете на отчаяния си побратим, който първоначално не иска да повярва и запазва трупа, „докато червеи не започват да излизат от ноздрите му". Гилгамеш подхваща сърцераздирателна жалба за своя двойник, който смъртта му е отнела. Ето го за първи път изправен пред истинската смърт: неговата собствена, защото жестоката загуба на приятеля му представя нейната безпощадна и ужасяваща картина, както и предупреждение, предчувствие:

Ще трябва значи да умра като Енкиду!
Сърцето ми изпълва отчаяние...

В края на краищата той решава да се опълчи - такъв е характерът му - срещу тази фаталност. Знае, че на края на света, на границата с този на боговете, се намира човек, който е също като него, но е надарен с вечен живот: това е героят на Потопа, единственият оцелял от катаклизма - Утнапищим: „Открих как да живея вечно!" Той ще отиде да го посети и да го разпита за тайната му, за да се възползва от нея. Следва чудното, безкрайно и изтощително пътешествие на Гилгамеш до края на Земята: разказът за съжаление в по-голямата си част е унищожен или повреден. Преди да прекоси последното страховито море, той получава предупреждение от тайнствената нимфа Сидури:

Накъде си се втурнал така, Гилгамеш?
Вечният живот, който търсиш, никога не ще откриеш!
Когато боговете хората създадоха
им дадоха и смърт,
запазвайки единствено за себе си безсмъртието!
Я по-добре се погрижи добре да си похапнеш,
весели се ден и нощ,
облечи красиви дрехи,
мий и къпи тялото си!
С нежност съзерцавай рожбата си, пъхнала в ръката ти ръчица,
с щастие дари жена си, сгушила се в теб!
Това е тя съдбата на мъжете!

В плен на надежди, той обаче не се вслушва в предупреждението, прекосява морето на хилядите опасности и накрая пристига при „Утнапищим далечния", на когото без заобикалки задава въпроса: „Ти си също като мен, а боговете са ти дали живот вечен! С какво заслужи тази щедрост?"

В отговор неговият събеседник подхваща дълъг разказ за Потопа, който авторът на епоса заимства от съществуващия фолклор, от прочутия „Мит за Премъдрия", пригаждайки го към творбата си. От него излиза, че предпочетен от свръхумния бог Енки/Еа, който, се казва в мита, създал хората, за да осигуряват на боговете чрез труда си необходимото за блажен живот, Утнапищим бил избран да продължи човешкия род след жестокия, глупав и безразсъден катаклизъм, предизвикан от Енлил, царя на боговете и света, „на когото врявата на хората пречела да спи". Именно заради тази му роля в тяхна полза боговете преместили Утнапищим на границата с тяхното царство и колкото е възможно по-далече от смъртните, които били по-малко щастливи от него, дарявайки го с вечен живот, единствено по рода си, изключително положение, на каквото Гилгамеш не можел да се надява.

Сякаш за да го убеди напълно, че не е годен за вечен живот, Утнапищим подлага Гилгамеш на изпитание: той трябвало да „прекара шест дни и седем нощи, без да се поддава на съня" - другото лице на смъртта. Гилгамеш приема облога, но почти веднага заспива дълбоко. И така той с ужас трябва да приеме, че вечният живот не е за него. Мъка и отчаяние прозират в извода, който прави:

А сега какво да сторя? Къде да отида?
Това е то, обречен съм!
Смъртта ме дебне отвсякъде!
И да побегна, все ще е пред мен!...

Обзета от жал, виждайки го толкова нещастен и без никаква награда за невероятните опасности и мъки, които е преодолял с изключителна храброст, жената на Утнапищим склонява мъжа си да не го отпраща с празни ръце. Тогава той му казва за съществуването на едно тайнствено растение и къде да го открие: то разбира се, не дава истинско безсмъртие, но поне позволява на стареца да си върне младостта и така отдалечава фаталния край. Защитено с ужасни бодли, растението може да бъде намерено на дъното на морето, скрито в труднодостъпно място. Гилгамеш с огромни мъки се добира до мястото, гмурка се и успява да вземе растението на младостта. Все пак не е изгубил напразно времето си, нито усилията му са били на вятъра...

Уви! На връщане решава да отмори изтощените си крайници и оставя за малко на брега приказното растение, колкото да се изкъпе, но една змия го открадва! Така се срива и последната му надежда, изчезва нищожната в сравнение с амбициите му придобивка, с която изтощителните му странствания все пак са го възнаградили:

За какво се мъчих толкова?
И сърцето си тъй изтерзах?
Полза никаква за мене,
На змията всичко подарих!

Впрочем за нея се смятало, че се възражда всеки път, щом смени кожата си. Може да се каже, че Гилгамеш се примирява: така завършва приключението и поетът е лаконичен. Той връща у дома му без много приказки героя, който е „изтощен, но умиротворен", за да бъде там великият човек „видял всичко, опознал целия свят и отнесъл спомен за всяко нещо", човекът, готов да завещае на другите, на хората след себе си, жестокия, но мъдър урок на своя опит. Тук авторът успява да ни върне към самото начало на творбата и да ни внуши, че героят, който ни е представил, преди да започне разказа за приключенията му, не се различава от този след това, станал в края на краищата човек като всички останали, приел съдбата си, разбирайки, че цялата вложена енергия, всички усилия, не са могли ни най-малко да удължат живота му, нито да премахнат смъртта, поради което е по-добре просто да живее, да е доволен, ако си спечели безсмъртно име и слава, нещо, към което първоначално се е стремял и е постигнал, и да се наслаждава, както го е посъветвала мъдрата Сидури, на радостите на живота, без много да мисли за момента, когато ще настъпи краят му.

Боговете създават човечеството
Много митове, най-известният и най-показателният от които е този за „Премъдрия", подробно обясняват как и защо „боговете, създавайки човечеството, са му отредели за жребий смъртта, запазвайки за себе си вечния живот." Всъщност хората били „замислени" и „сътворени" през онези много древни времена, когато боговете, въпреки че работата била крайно необходима за съществуването им, решили да престанат да се съсипват с изнурителен труд, излагайки се по този начин на ужасен глад. Най-умният сред тях Енки/Еа, автор на това „сътворение", създател на образеца, на човешкия прототип, умело дозирал в него онова, което да му осигури достатъчно енергия и ум, така че да бъде равен на най-добрите от боговете - работници, но същевременно му дал достатъчно различна физическа конструкция, за да не могат никога потомците му, под претекст, че са еднакви по природа с боговете, да претендират и за тяхната съдба: за правото да не работят. И така той вложил в първоначалната материя кръвта на пожертвано божество но тази материя била пръстта на земята, в която неизбежно щяло да се върне накрая станалото на прах тяло. С други думи, той заложил смъртта в самата ни природа, разграничавайки ни по този начин напълно от боговете. Това е митологичното обяснение, което „Епосът за Гилгамеш" не дава, но то се подразбира.

Жан Ботеро
„Животът в древна Месопотамия. От Шумер до Библията.“

Поемата за Гилгамеш 

Момчиловци 22-24 юни 2013