Най-забележително произведение на вавилонската литература е „Поемата за Гилгамеш", в която с голяма художествена сила е поставен вечният въпрос за смисъла на живота и за неизбежността на смъртта на човека, дори на прославения герой. Отделни части от тази поема водят началото си от шумерската древност. Такова е сказаннето за борбата на Гилгамеш с чудовището Хумбаба, пазител на кедровата гора. Такава e легендата „Гилгамеш и небесният бик".
Разказ за разговора на Гилгамеш със сянката на неговия умрял приятел Енкиду е запазен в шумерската поема „Гилгамеш и върбата". Освен това в друга шумерска легенда се описва борбата на Гилгамеш с Акка, цар на Киш, който обсадил Урук.
Възможно е в Шумер да е съществувал цял цикъл сказания за подвизите на Гилгамеш. Художествени изображения на Гилгамеш, илюстриращи отделни епизоди от поемата, са гравирани върху печати от шумерската епоха. Името на Гилгамеш, полулегендарен цар на Урук, е запазено в списъците на най-древните царе на Шумер. Ако се съди по един фрагмент, една от редакциите на тази поема е създадена прeз I вавилонска династия. Все пак най-пълна е асирийската редакция, написана на акадски език с асирийски клинопис през VII в. пр. н. е. за Ниневийската библиотека на цар Ашурбанипал. Цялата поема се дели на четири главни части:
1. Разказ за жестокото царуване на Гилгамеш в Урук, за появата на втория герой — Енкиду, и за дружбата на двамата герои.
2. Описание на подвизите на Гилгамеш и Енкиду.
З. Странстването на Гилгамеш в търсене на безсмъртие.
4. Заключителна част, която съдържа разговора на Гилгамеш със сянката на умрелия Енкиду.
Във встъплението авторът се позовава на това, че Гилгамеш сам „издълбал върху камък своите трудове" — факт, в който се проявява стремежът на автора да подчертае достоверността на описаните в поемата събития.
В началото на поемата се разказва как Гилгамеш — „на две трети бог и на една трета човек", царува в древния град Урук и жестоко потиска народа, като го заставя да строи градски стени и храмове на боговете. Боговете, вслушвайки се в оплакванията на хората от Урук, създават юнака Енкиду надарен със свръхестествена сила, който живее сред зверовете. Стремейки се да примами при себе си този първобитен герой, Гилгамеш праща при него храмова робиня, която укротява дивия нрав на Енкиду и го довежда в Урук. Тук двамата герои започват двубой, но никой не може да победи другия. Тогава те се сприятеляват и заедно извършват своите подвизи. Отиват в кедровата гора, започват бой с пазителя на кедровата гора Хумбаба и го убиват.
Като вижда победоносния герой, богиня Ищар му предлага любовта си. Но мъдрият и предпазлив Гилгамеш отхвърля даровете на богинята на любовта, като й напомня колко мъка и страдание е причинила тя на предишните си приятели:
Тамуз, приятеля на своята младост,
ти година след година обричаше на горчиви сълзи.
Оскърбена от отказа на Гилгамеш, Ищар моли своя баща, върховния бог Ану, да създаде небесен бик, който да унищожи непокорния герой. Бог Ану отстъпва пред настойчивите молби на Ищар и праща в Урук чудовищен бик, които унищожава няколкостотин души. Но героите убиват това страшно чудовище. Те измиват ръцете си във водите на Ефрат и се връщат в Урук, където жителите на града ги посрещат с триумфална песен.
След празненството в царския дворец Енкиду сънува пророчески сън, който му предвещава гибел. И наистина Енкиду ляга смъртно болен. Той се оплаква на своя приятел от съдбата, която го обрича на безславна смърт от болест и го лишава от възможността да умре в честен бой на бойното поле. Гилгамеш оплаква смъртта на своя приятел и за пръв път чувства над себе си повея на крилата на смъртта. Плачът на героя над тялото на приятеля е предаден във високо художествена форма:
Енкиду, по-малък мой братко, ти, който
гонеше онагри и пантери в пустинята,
с когото ние побеждавахме всички, качвахме се в планините,
почнахме бой заедно с тебе, убихме бика,
убихме Хумбаба, стража на кедровата гора.
Какъв е този смъртен сън, който тегне над тебе?
Погледът ти потъмня и ти повече не ме чуваш!
Гилгамеш извършва над тялото на приятеля си погребалните обреди. В последните му думи звучи дълбока, истинска мъка:
Нали и аз самият така ще умра като Енкиду!
Мъката проникна дълбоко в тялото ми.
Страх ме е от смъртта и бягам в пустинята.
Измъчван от страх пред смъртта, преследван от предсмъртна печал, Гилгамеш тръгва на далечно пътешествие. Той се насочва към своя прародител Ут-напищим, който е получил от боговете великия дар на безсмъртието. Трудностите на далечния път не плашат Гилгамеш. Не могат да го спрат нито лъвовете, пазещи планинските проломи, нито фантастичните хора-скорппони, „чиито погледи са гибел", нито райската градина с дървета, по които цъфтят скъпоценни камъни, нито богинята Сидури, която го призовава да забрави за смъртта и да се отдаде на всички радости на живота.
Гилгамеш преплава на кораб през „дълбоките води на смъртта" и стига до обителта, в която живее безсмъртният Ут-напищим. Смелият герой се опитва да узнае от своя прародител тайната на вечния живот. В отговор на въпросите на Гилгамеш Ут-напищим му разказва за вселенския потоп, за това, как бог Еа го е научил да построи ковчег и в него да се спаси от водния хаос. Това древно сказание за вселенския потоп, по време на който се е спасил и е получил от боговете безсмъртие само един човек, взел в ковчега „семето на всякакъв живот" (т. е. различни животни и птици), е вмъкнато в текста на поемата като отделен епизод.
Ут-напищим се смилява над Гилгамеш и се опитва по различни магически начини да го направи безсмъртен. Но всичко се оказва напразно. Гилгамеш чувствува заплахата от неизбежната смърт и казва:
Какво да правя, Ут-напищим, къде да отида?
В спалнята ми се крие смърт.
Тогава Ут-напищим открива на Гилгамеш „тайна дума" и го съветва да слезе на дъното на океана, за да откъсне тревата на безсмъртието. По пътя обратно към Урук Гилгамеш намира тази вълшебна трева. Но непредпазливостта погубва героя. Като вижда по пътя си езеро, Гилгамеш се потапя в прохладните му води. В това време змия се промъква и открадва тревата на безсмъртието. Опечаленият герой се връща в Урук и моли боговете за последна милост — да види поне сянката на своя умрял приятел Енкиду. Тогава богът на мъдростта Еа заповядва на владетеля на задгробния свят Нергал да пусне на земята сянката на Енкиду. Поемата завършва със заключителен диалог между приятелите. В отговор на пламенната молба на Гилгамеш да му открие „закона на земята" Енкиду описва с най-мрачни краски задгробния живот на хората.
За пръв път с пределна яснота и с голяма художествена сила е изразена мисълта за неизбежната смърт, на която са подвластни всички хора, дори героите, извършили най-велики подвизи, у които „две трети са от бога и една трета е от човека".
„Поемата за Гилгамеш" заема особено важно място във вавилонската литература. В нея в художествена форма е предадена мисълта за вечния стремеж на човека да опознае „закона на живота", тайната на живота и смъртта. Думите на поемата, в която задгробният свят е обрисуван като обител на печал и страдание, са проникнати от дълбок песимизъм. Дори знаменитият герой Гилгамеш, „могъщ, велик и мъдър", не може да получи от боговете висша милост и да постигне безсмъртие.
В. И. Авдиев. История на древния Изток. София, Наука и изкуство, 1977
