Казват, че
Аристотел не разбирал Платон... Очевидно е, че не „не разбирал”, а не приемал
учението на Платон, възприемал го като нещо изконно враждебно. Онова, което
учителят радостно приветствал като блага вест, на ученика му се струвало дяволско
внушение. Аристотел отхвърлял Платоновите идеи, главно, защото виждал в тях ненужно удвояване на света. Но това
ненужно за Аристотел, на Платон му изглеждало най-нужното, най-главното и
същественото, единственото, заради което и той самият, и всички верни му
последователи отивали при философията. Необходимо е именно да се удвои светът:
наред с видимия свят, с естествения свят, в който е осигурена победата на грубата
сила, да се намери още един свят, свят свръхестествен, в който Сократ би бил
най-мъдър, а мъдрият – най-силен. Нали само в такъв случай Платон би имал
правото да прославя като последна истина онова, което Сократ казал на своите
съдии: О, вие, съдии, вярвайте в
благостта на смъртта и се изпълнете с онази последна истина, че на добрия човек
не може да се случи нищо лошо нито приживе, нито след смъртта му и че боговете
никога не го забравят (Апология, 41 d).
В това е основата и коренът на Платоновото учение: на
добрия човек не може да се случи нищо лошо. Абсолютно ясно е, че в „действителния”
свят на Аристотел думите на Платон са лъжа и празни приказки, за които, както
очевидно неведнъж му казвали, е малко и да го набият. Само в случай, че освен
непосредствено достъпния за всички свят, съществува още един свят, при това
най-главен и единствено действителен, Сократ може, без да си криви душата, да
каже на своите съдии онова, което им казал. А Аристотел се възмущава: ненужно удвояване!
Лев Шестов: Откровенията на смъртта, втора част, XLII. Метафизическите истини.
