Из "Мисли"
Като виждам заслепението и развалата на човека, като гледам безмълвна цялата вселена и човекът без светлина, изоставен на себе си и невям изгубен в тоя затънтен кът от вселената, без да знае кой го е турил там, за какво е дошъл, какво ще стане с него когато умре, неспособен на каквото и да е познание, аз изпадам в ужас, като човек, когото са закарали на пуст и страшен остров и който се събужда, без да знае къде е и без да има възможност да избяга от там.
Аз виждам други хора около себе си от същата такава природа.
Аз ги питам дали знаят нещо повече от мен, те ми казват – не.
И въпреки това, тия заблудени клетници, като са се огледали околовръст и като са видяли няколко приятни неща, са се отдали и привързали към тях.
Що се отнася до мен, аз не можах да се привържа към нищо.
Ние ставаме смешни като почиваме спокойно в обществото на себеподобните си: нещастни като нас, безсилни като нас, те не могат да ни помогнат; всеки ще умре сам.
...
И като гледам колко признаци има да съществува нещо повече от това, което виждам, аз търся дали Бог не е оставил някой знак за Себе си.
Като съзирам малотрайността на своя живот, погълнат от предшестващата и следващата вечност, малкото пространство, което изпълвам и дори което виждам, изгубено в безкрайната огромност на пространствата, които не знам, аз се ужасявам и се учудвам, че се виждам тук, а не там; защото няма никакъв смисъл да съм тук, а не там, сега, а не тогава. Кой ме е поставил тук? По чия повеля това място и това време ми е отредено? Защо знанието ми е ограничено? Защо ръстът ми? Какво основание е имала природата да ми го даде такъв и да избере това, а не друго от числата, в безкрая на които няма по-голямо основание да се избере едното, отколкото другото, тъй като никое не блазни повече от друго?
Вечното мълчание на тия безкрайни пространства ме ужасява.
Ние тичаме безгрижно към пропастта, като сме поставили нещо пред себе си, за да не я виждаме.
И тъй, човек е толкова нещастен, че се отегчава без никаква причина, само поради своята сложна природа; и е толкова суетен, че макар и да има в него хиляди причини, за да бъде отегчен, и най-малкото нещо – билярдът или топката, която удря е достатъчно, за да го развлече.
Човекът е само лъжа, преструвка и лицемерие спрямо себе си и спрямо другите. Той не обича да му се казва истината и избягва да я казва на другите.
Всички хора по природа се ненавиждат помежду си. За да услужат на общественото благо, си служат както могат с плътската любов, но тя е само преструвка и лъжовен образ на истинската любов, защото в основата си е също ненавист.
По-лесно е да понесеш смъртта, без да мислиш за нея, отколкото мисълта за смъртта, дори когато не ни заплашва.
Георги Божилов - Слона 1975
Йоан Левиев, Слона, Милчо Левиев, Джони Пенков, Леа Иванова, Огнян Видев, Радой Ралин, Веселин Николов 70-те години на ХХ век
Пловдив - Балабановата къща: Борис Христов, Начо Културата, Слона, Огнян Видев
С Катя Паскалева в Родопите ок. 1967-68
По Омар Хаям 1967
Композиция 1970-72
Часовник 1972
Портрет на Катя Паскалева 1973
Мрежи 1975-76
Джаз II 1982
Апокалипсис 1983
Композиция 1983
Изгорена земя 1983-84
Реквием 1984
Тотем 1984
Земя II 1984
