ИЗБРАНИ СЪЧИНЕНИЯ
Издателство „Хр. Г. Данов” – Пловдив 1968
Съставили и редактирали: Васил Димитров, Станислав Сивриев, Николай Хайтов
ПРЕД НАБОРНАТА КОМИСИЯ
Преди десет дни в Бориковската общинска канцелария се получи едно окръжно предписание, на което съдържанието скоро се разчу по всички махали и колибаци. Мюдюрът и азите по-често зеха да се сбират и шушукат.
Често дохождаха в канцеларията и общинските пъдари. Тахираа всеки ден издаваше по няколко устни заповеди, които трябваше веднага да се изпълняват от подведомствените му служащи. Вълку калайджията, който ганосваше харкоми и сахани на бориковци и по цял ден работеше в каладжийницата под канцеларията, не можа изведнъж да разбере защо търчат нагоре надолу и куружия, и аза и други ахрене.
„Ни е текинь рабутаса на агисе — рече на себе си калайджията. — Има некаква работа, ала каква е, ни сетам са. Да попитам Тахираа, нема да ми каже право. Ще питам Стайка. Той е христиенин и от наше селу. Стайку ще ми каже право. Ако некву лошо за ахренесе, да правят каквоту щът; пък аку има некву лошо за христенесе, ще си сбера чуковесе и хайде в селу! Ни е за седене в сая дерьо. Лю е и Стайко тув сме христене. Другисе са врют друговерци".
— Брей, Стайко! Тука ли си?
— Тува сам, дедо Волко. Какво рукаш?
— Самичък ли си, Стайко, в канцеларията!
— Самичък съм, дедо Волко. Сига излезоха агите.
Дядо Вълко, щом чу тоя отговор, остави работата си и бърже се затърча към канцеларията.
— Стайко бре, защо са лю сбират се ахрене? Какво круйот?
— Защо ли са сбират? Не сеташ ли са, чи имат зор? След пет-шест дене ще са пригльодуват войниците. От сева село са тросят тамам петнадесет души. Напрешнет писар, който сиде шест месеца доде да си искарам хаскерлика, е резнал в призивните списъци тамам петнадесет души. Сига хи ищат врют, та агисе имат зор.
— Ха, за това ли е било! То е льосна работа. Да варвьот моите синове. Пък ага ни рачат да правят хаскерлик, да бегат приз границана. Имат мейдань чек до Анадол да идат. Сега е наше царскусу. Комуту ни пониса да сиди тув, да са чисти адин сахат по-рано.
— И е сам на твоя юм, дедо Волко, ала мен не пониса да казувам тъй упреш агине. Правя хми политика от немай къде. „Клати шепка на девула, доде минеш моста." И мояса работа е каква.
— Абе и е хми правя политика, оти ми донисат содуве да хми калайдисувам, ала пак си викам на юмос: „Кучета главите ви да ядот."
— Гльодай си работата, дедо Волко. Да гичиндисуваме сига покрай тех, пък какво ще стане за напреш, нема да му мислим.
— Хубаво си казваш. Ложи хи ти в канцеларияса, пък е да хми ганосувам содовене и да сбират жито, волна и сирене, та че да станува каквото ще: „В кьораву царско царува, който има адно око."
След няколко минути от излизането на калайджията в канцеларията почнаха да се сбират азите и другите по-видни селяни. Пристигнаха и неколцина колибари от Тринговските, Жюбраилските и Светамаринските колибаци.
— Хош гелдин, Брахоме! Иде ли и Топалчену от Фезювине колиби?
— Иде, Османаа! Иде и Милезиман.
— Фатилу ли е Тупалчену риба?
— Фатилу е свинену, та че еца хубава риба е фатилу. Урумчену е виделу и ми казуваше, че имало биркач риби по ярум окалък.
— Аферим! Риба има, извадихме и мед. Друго дали ще ни требува, Хаджи? Какво ще речеш?
— Друго не требува. Ага има риба и мед, нагодну нищем са осрамоти. Сига да видим котри да отведем да хи пригльода комисияна.
— Кутри ще отведем? Делимехметювону копеле артък ще върви. Нема как да гу куртулисаме. Здраву е свинену като волк. Има още и петима братя. Дели Мехмет е вакътлие, ще даде бешюс леф бедель и с нолкува ще са сворши рабутана.
— Абе и Делимехметювону копеле може да куртулиса, ала Делимехмет е с дибела глава чилек. Ни танадисува на за нищо. Вчера му реках да даде юз леф на жюмайоса, та ни даде да са продума. . . „Кабуль етмем — рече — да гу зомат хаскер. Ще прода кърк куин и ще си платя беделе. Дету ми щити е вие с Османаа парисе, да хи зоме хюкюматен." Посвине, налетинат и ни даде другу да са продума.
— Ага е посвинел, да си троши главона. Варсън гитсин! Право ли казвам, Хаджи?
— Право е. Вижте вие фукароса, пък нас с Дели Мехмете оставите да си са разправяме самички.
— Е, Кадир чауш, какво ще речеш? И твоену копеле са троси.
— Е знам, чи са троси. Да иде, син, да са упица. Нито ще давам бедель, нито ща ищам да гу куртулисвате. Хаскерликес е инсанън табаханасъ. Е правих хаскерлик тамам он сеньо, та какво ми стана? Берекет версин на хаскерликет; инак кой знае в котра хапусханьо щех да изгнием. Фатиха ма зорла и ма тикнаха чек в Емен. Ала имех дене да живам, та нищу ми ни стана от еменскана хаво. Сига хаскерлик ли правят? Сидьот пу две гудини в Хилбьо, и ката ден са видюват с роднини и други нашенски люде. Десу бегат сига ут хаскерликес, та немат ни юм, ни фикир. Е съм казал на моену копеле да иде и ку пубегне, нищо гу за син и нищо и да гу ни видювам.
— Сига гъй думаш, Кадир, ала сетне, след бир сеньо пак ще приказуваме. Ще вървиш и ти в Анадол с копелену ти.
— Да вървим. Ни мойте ми тьогли кахор.
— Пек'и. Тъй да боде.
В това време вратата на канцеларията все скорца, отваря се и затваря. Един по един дохождат още десетина бащи и роднини на момчетата, които са вписани за войници.
— Ха, ей го и Тукмакас! Исеине, какво да правим твоену копеле?
— Какво ще гу правите! Ако сте каиль да ми са затвори кощана, втикайте гу за хаскер.
— Не сме каиль, ала как ще куртулисаме копелену, за нега са мислим.
— Негуваса работа е еца льосна. Буризанувуну слепу копеле е върстник с Тукмакувусу. Ще отведем слепуну Буризануву и своршена работа.
— Еца е мунасип. Леким Токмакас да даде на Буризанан, аку не друго, барем адно шиле. Стайко бре, Буризанувуну копеле ли е в хаскерскет тефтер?
— Ни е писану, Тахираа.
— Разгеле. Ще сворши и то, завалията, адно рабута. Ще куртулиса Тукмакувусу копеле.
— Виж Стайко, котри още са тросет за хаскер, чи хи забурихме.
— Тросет са Милезимувуну, Делишебанувуну и Юмерчинуну момчета. Има и други отклонивши.
— Ще платаш ли ти бедель, Исеинаа, или да тросим кулай и на твоену копеле.
— Мене нимой тьогли кахор, Тахире. Е съм правил хаскерлик ондьорт сеньо. Влизал съм пет поте в кавго. Ага ида в Елуву, ще гльодам самичек да си сворша мояса работа.
— Ага е тъй, да видим какво да правим с другисе копелета.
— Вижте. Е ви ни що развали.
Мндюринът, азите и другите аги и яръм чераклие след дълго обмислюване и разискване уредиха хаскерския въпрос по начин задоволителен за всички — и за общинари, и за родители. По-важните решения бяха тия: Дели Шабановото момче да се замести със сакатото Пичурово. Юмерчиното момче да се замести с петнадесетгодишното му братче; Селим Кехайовото внуче с тридесет и пет годишния му брат, а Гаджаловият зет с лудия Мустанчин син. Останалите момчета да се представят направо в комисията, защото бащите им бяха хилави и стари, та можеха да се избавят от военна повинност.
Днес в Елово има голямо оживление. По двете главни улици сноват нагоре надолу много хора. Кръчмите са пълни с поклонници на Бакхуса. По масите се разлива в изобилие вино и ракия. В няколко ливади се вият хора, предвождани от млади момци със знамена в ръцете.
Гласовете на десетина гайди се сливат в един силен глас, който се слуша на далечно разстояние от село. Пред една голяма сграда на едната главна улица се трупат много люде. Зад сградата в ливадата са насядали на няколко кепчинки и двадесет-тридесет стари жени, повечето посърнали и умислени. Между множеството по улиците, кръчмите и ливадите се мяркат тук-там и бели чалми, но на хората се не забелязва нито една чалма. Край реката под върбите се виждат отдалеч некакви големи бели предмети, които стоят неподвижно. От тия предмети се не чува никакъв шум. Като че това е сняг или мряморни камъне. Обаче ако се наближат, ще се видят по-ясно и ще се разбере, че те не са друго, освен живи хора. Под върбите край реката са се настанили помашките новобранци и техните кметове, съветници, бащи и майки. Последните стоят настрана от мъжете; те са се свили на няколко колела, обърнали са гърбовете си към мъжете и са закрили главите си с бели тестемели. Някои от майките и бабите въздишат и плачат.
В голямата сграда заседава военната наборна комисия. Тя прегледва младежите по азбучен ред на общините. Бориковската община бе трета по ред. Като се свърши преглеждането на младежите от Ахенската община, председателят на комисията извика:
— Бориковската община! Кмета тука ли е?
— Тука е, тука.
След няколко минути от извикването неподвижната бяла маса, която стоеше под върбите, се разтревожи и раздвижи.
— Скороте, Хасан! Станувайте по-скоро! Рукат, рукат! ... Тука ли е михтарът? Стайко, зимай книгите и ела с мене!...
Мъже, жени, стари, млади, здрави, болни, куци и слепи — всички се събраха на две купчини — женска и мъжка — и се спогледаха в очите.
— Бориковцех рукат. От другите села да сидьот!
Това като чуха бориковци, бърже се отделиха от другите „османлии" и като образуваха верига, закрачиха към голямата сграда, дето заседаваше комисия. Движението на куците, слепите и другите недъгави представляваше и смешна и жална картина. Кметът Тахир, придружен от писаря Стайко, запъхтян се покачи по стълбите на сградата. Един стражар, който стоеше в коридора на горния етаж, му посочи вратата на стаята, дето стоеха големците. Кметът разбра, що му казва стражарят, та бържешком си свали пацуците пред вратата и влезна в заседателната стая.
— Сабахлерусун, ефендилер! Хош гелдинис!
Вместо отговор на поздрава, председателят на наборната комисия подполковник Жебарски сопнато извика на Тахираа:
— Ти ли си кмета на Бориковската община?
— Е, ефенди.
— Защо закъсняваш? Не знаеш ли ти какви са военните закони?
— Афедерсън, ефенди — с умоляющ глас каза кметът и си тури десната ръка на гърдите.
— Сядай там и не дрънкай повече!. . . Где са младежите от ваше село?
— Тува са, ефенди. Идат.
— Стражар, кажи там на бориковските новобранци да се съблекат, тоест да останат само по бели гащи.
— Слушам, господин подполковник!
Бориковският мидюрин се сгуши в едно кюше и седна на един полусчупен стол близо до окръжния съветник господин Мирчев, комуто тая година се бе паднало да бъде член на наборната комисия. Мирчев и Тахираа беха стари приятели и затова последният, като се усети, че е близо до приятеля си, почувствува голямо облекчение на сърцето си, което силно бе затупало от погледа и тона на подполковник Жебарски.
— Е, кмете, довел ли си много момчета? — с по-мек тон запита Жебарски.
— Довел съм, ефенди, врют хи съм довел.
— Добре! Докторе, готови ли сте?
— Готови сме.
— Ахмет Хасан Башов. . . По-скоро, по-скоро!
В съседната стая, дето се събличат младежите, се чува тропане по дъските. След малко вратата се отваря и пред комисия се вестява един урод, приличен на човек. Крака изкривени, челюсти изпъкнали, нос разрушен, коса разчорлена, лице черно, грозно — ето каква фигура се представя пред комисията. Тоягите, на които се подпираше тая фигура се подхлъзнаха на пода и уродът се търкулна до станока.
— Докторе, помогнете му! — чуха се гласове.
Уродът с помощта на лекаря се повдигна и подпря на тоягите.
— Как ти е името и презимето, момче? — вежливо попита председателят.
— А? Ко питаш, а?
— Името, името! Как се зовеш?
— Метю. Метю ма викат — набърже отговори „момчето". ..
— Докторе, прегледайте го!
Двамата лекари — военният и гражданският — измъчваха бедния урод около двадесет минути. Дърпаха го, гръбнака му свиваха, краката му изпъваха, в носът му човръкаха и какво още не правиха с „новобранеца"! Последният от болки силно пищеше, но това не смути нито лекаря, нито другите членове на комисията.
— Оставете го! — извика най-после подполковникът — Заключението ви, господа лекари?
Последните оставиха на мира урода, пошепнаха си неща по френски и отговориха:
— Негоден за военна служба! Ще отбележим болестта, която е доста интересна от медицинска гледна точка.
— Добре! Семейно положение: баща петдесет годишен, майка четиредест и четири годишна. . . Ха! Тук, господа, има игра! В списъка е забелязано, че Ахмед Хасан Башов е здрав, няма никакви телесни недостатъци. Кмете, каква е тая работа? Кой е извършил тая фалшификация?
— Ефенди, нема фулшикация. Праву е писано!
— Как е право писано? Кого смееш да лъжеш?. . .
— Ефенди, може да има анлъшлък в кинигите. Ала билир да е станал некакъв калем качермасъ. По-напреш имехме еца ажемия писар. Млогу грешеше, ефенди, затува гу и исподихме от селу. Ага е писувал тефтерат, ут ажемалък ли, ту другу ли гу речеш, забурил е да пише, чи Метю е сакат. Пак чи е сакат, врют гу видите. Цалу селу знае, чи е сакату копелесу. Друг Ахмет Хасан Башов в наше селу нема. Ала аку не верувате каквосу ви казувам, чи питайте когату щете. Бен буржюман чиктъм.
— Не говори на турски! Тук се говори на официалния език.
— Ефенди, раджаедеръм.
— Мълчи там! Господа, аз съм на мнение да се състави акт против кмета за съставяне на неверни списъци, а призованият младеж да се обложи с двадесет лева годишен данък. Материалното положение на баща му не е лошо. Има къща, четиридесет овце, три говеда, петдесет декара ниви.
— Съгласни! — отговориха всичките членове на комисията.
— Сюлейман Делимехмедов!
— Тува съм, тува. Ида! — чу се глас от съседната стая.
Пред комисията се изправи едно стройно, високо, красиво, с червени бузи и широки гърди момче.
— Браво момче! Хубав юнак си! — с възхищение извика Жебарски.
— Имаш ли някаква болка, момче? — запита военният лекар и почука Сюлюмана по плещите.
— Немам. Нищо ма ни були.
— Ела тука при мярката!
Сюлюман Делимехмедов с усмивка се изправи пред станока и по заповед на лекаря си дигна нагоре ръцете.
— Годен!
— Момче, ще служиш в конвоя на Негово царско височество. Ще носиш лъскави дрехи и бело перо на шапката... Пардон! Той не е грамотен, при това е и мохамеданин. Момче, иди си, облечи се и после ще ти кажем де ще служиш!
— Шебан Кадир Чаушов! По-скоро!
— Иде!
— Вот маладец! И той ще бъде добър войник.
Шабана тоже прекараха през мерилото и намериха, че е годен за служба.
— Момче, тука ли е баща ти?
— Тува е, ефенди. Да дойде ли? — побърза да отговори кметът вместо момчето.
— Нека влезе!
Кадир Чауш, който стоеше в коридора, за да се научил по-бърже какъв е резултатът от преглеждането на сина му, щом чу, че го викат, бърже влезе в заседателната стая и с войнишка стойка се изпречи пред подполковника, без да продума нищо.
— Мисля, че вие сте били войник. Казвате се Кадир Чауш. Кога и где сте служили?
— Ефенди, он сеньо съм правил хаскерлик: седем години в маазапа и три години в редифа.
— Зимали ли сте участие в някоя война?
— Аку в кавго?
— Тъй, тъй.
— Бех в Сърб моарабеси. Сетне са фатих в Плевня. Дойдохме с Осман паша ут Видин-калеси. Оники кереть излизахме ут истикамете да са бахтвм сюнгу-сюнгия с русите. Най-сетне, ага ни сворши хлебат и жепането, сторихме хюжум да си пробием пот, ала Осман паша араладисаха, та станахме теслим. Утведаха на в Русия и там сидехме есире секиз ай. Берекеть версии, еца хубаве на гльодаха. Даваха ни работа, та ага са ворнахме, дунесахме и по двестотини рубли.
— Браво, Кадир Чауш! Турската войска се би отлично в Плевен. Целият свят я похвали. Как си сега със здравето и какво ти е материалното положение?
— Шюкир, ефенди! Здрав съм, ала зех да устаревам. Зо да ми са отсица текатес. Зоха да ми ни даржот ногисе и ракисе. Та че и млого деца ма натиснаха. Сега гичинмекас е по-лош от другочешнет.
— Добре. Момчето ти ще служи шест месеца. Да се забележи: Шабан Кадир Чаушов да се земе за войник с облекчение. Съгласни ли сте, господа?
— Съгласни сме, всички сме съгласни.
— Да сте живи и здрави, ефендилер. Да даде аллах да са покачите на още по-големи меснете. Установайте със здраве!
— Със здраве, Кадир Чауш!
— Байрем Сюлюманов Чолаков!
— Тук е, иде!
Пред комисията се изправи един брадат, с дълги мустаци и със сбръчкано лице „младеж".
— На колко си години, Байреме?
— На утус беш ашинда сам, ефенди — отговаря „младежът".
Председателят погледнува в списъка и веднага кипнува:
— Що за безобразие! Тук в списъка е забелязано, че тоя господин е на двадесет и една годишна възраст, а сам се казва на тридесет и пет години.
— Наглед се вижда, че е на четиридесет години — спокойно казва гражданският лекар.
— Чорт возми! И такива калпави списъци никъде не съм срещал! Кмете, знаете ли вие под каква тежка отговорност попадате? Ще изгниете в затвора! Това добре да запомните. Защо си дошел тука, да се подиграваш с комисията ли?
— Ефенди, нимой са сорди, жижаедерум! Е ни сом кабахатлие. Е, са вика, вчера съм станал мидюр и нищо не знам. Е виде, че има уборкану, ала кой е сторил сае обърка, ни знам. Тефтерат е изкаран ут стариет нафуз-тефтери. Е кату чи са сетам как е станало уборкването. Ага е бил байрем на ирми ашинда, демек на двадесетте години, анлъшлъклен гу са писали в нафуз-тефтери на шест гудини и ут тогава насам ной си са е водило.
— Много дяволуваш, кмете! Знаеш как да се оправдаваш.
— Да ни дава аллах, ефенди, да ва ложем. Праву казувам.
— Добре, ще видим. Да се забележи: първо, призованият Байрам Чолаков се освобождава завинаги от военна служба по старост; второ, да се възбуди углавно преследване против надлежните бориковски общински служащи за съставяне неверни семейни книги и наборни списъци.
— Ферад Еминов Милезимски!
Извиканото момче влиза и право върви към председателя.
— По-назад, момче! Господа, ета един отличен артилерист!
— Хубаво е момчето, ефенди — с тих глас казва кметът Тахираа. — Ут оджек е, бубайку му бе еце кунушкан и екмек сайбие чилек, ала са рахметиса. Ни поживя ешку да са радва на копелчесу.
— Имаш ли баща и майка, момче?
— Намам, мижо. Имам саде майка.
— Ами кой те е отгледал и отхранил такъв левент, хубавец? — попита Ферада майор Белчев, който с голяма симпатия гледаше здравото и красиво помаче.
— Бубаю на е гльодал и хранил ду сига, мижо.
— Кой е твоя бубаю и как се казва?
— Дядо му, Милезиман, ефенди — обяснява кметът. — Той е тув, душол е с копелесу.
— Господа лекари, прегледайте тоя младеж, но както се вижда, той не страда от нищо друго, освен от здравие. Искаш ли да служиш, момче?
— Как да служем?
— Тъй. Да те вземем войник, солдатин, хаскер.
— Ищам. Зомите ма. Бубаю ми ни дава да бегам.
Лекарите бърже си свършиха работата с Ферадя и извикаха:
— Годен, напълно годен!
— Да дойде старият Милязим! Що такой милязим? Прапорщик, неужели?
След няколко минути чакане, през което време господа членовете на комисията си поотдъхнаха м запушиха цигари, в заседателната стая влезе един висок, прав като свещ и тантурест старец, с подстригана брада и голяма чалма на огромната си глава. Щом прекрачи две крачки от вратата, старецът се спря като закован на пода, после допря ръката си на гърдите и челото и със силен глас извика:
— Сабаххаирулсун, ефендилер! Ишине кола-геле!
— Алларазолсун, ага! — единогласно извикаха всички членове на комисията. Същевременно подполковник Жебарски стана на крака и протегна ръката си към стареца. Последният приближи масата и се ръкува с председателя. Другите членове на комисията, като видяха, че господин Жебарски изказа такова почитание към тоя стар помак, последваха примера му и зеха да се надпреварват кой по-скоро да стисне ръката на стария милязим.
— Седни, ага, седни, дядо!
— Стражар, донеси по-скоро стол!
Стражарят бърже донесе едно столче и го подаде на окръжния съветник Мирчев. Майор Белчев взе стола от Мирчева и го постави до него.
— Ела тука, дядо, седни до мене!
— Да си жив, ефенди! Врют да сте живи. Хубав икрам ми сторихте.
— Как ти е името, дядо? — попита Жебарски.
— Исен Милязим ма казуват, командир ефенди.
— Много хубаво. Нима вий сте били прапорщик, милязим, а?
— Бил съм ефенди. Инсан кесатлънда (по липса на хора) и е адно време бях кату вас забитин, ала малък забитин, ефенди. Достигнах до милязим сани.
— Браво, браво! Значи, вий сте били подпоручик.
— Евет, ефенди.
— Навярно вий сте служили в Кримската война. Бяхте ли при Севастопол?
— Къде ни сом ходил, ефенди! Таман ондьорт сеньо правих хаскерлик, Уруму-къръму гиздим. Ага ма фатиха за аскер, най-напреш ма тикнаха в Шкодра. Ут там на вдигнаха в Арта. След две гудини на приместиха в Гирить (Крит). Еца хубаво адо е Гирить, ефенди! Лимоне, партикале, смокви и другу имише, колкуту щеш! Хубаву прикарахме там адно гудина, ала на вдигнаха в Стамбол. Ут там е побегнах и си дойдах. Крих са в селу и пу баирену алтъ ай, ала ни можих да са скрием. Хасанаа Томрашлията ма фати и с алтъ киши сеймене ма проводи в Хилбьо. Ут там ма проводиха в Емен. Лоша е хавона в Емен, ефенди, еце е лоша! Две години сидех в Сана-касабасъ. Млогу уруменлийски аскерлие останаха там. Адни умреха ут хавона; други станаха зян — удриха са, ага правехме тербейо арапете. И е викнах, чи нема да са ворним, ала аллахова работа. Имел сам дене да живам. Нашет алай вдигнаха в Тарабулус. Там станах чауш. По-напреш в Емен ма беха сторили онбашие. Ала защо да ви разправям на дльогу и широку. Приз моеса глава имало да миноват млогу работи! ...
— Продължавай, продължавай, Милязимаа. Разкажи до края къде още си ходил и какво си прекарал.
— Ага речете, да ви разказувам еще. Сетнуту бе по-страшну. Ачтиса са Севастопол морабеси. Адно нощ на туриха в пампоре и на уткараха във Варна. Ут там — в Севастопол. Баш командир ни бе френк Юмер Паша. Сардисахме по суху Севастопол и са бахтахме с мус-кофан тамам бир сеньо. Нашет алай бе на Балаклава. Млогу поти излизахме ут истикамете и правихме хюжум, ала нищо ни можихме да сторим. Еца са юнаци русине. В адин хюжум паднаха млогу наши забите. Ут нашет табур останаха лю икиюс киши нефере. Нашет билюк остана под мое куманда. Е станах билюкбашие. Тугава след хюжума казандисах милезимликет. Сториха ма милязим евел. По-сетне, ага са сворши мурабьота, вдигнаха на в Бикреш. Там сидехме бир сеньо, та че ут там пак на вдигнаха във Видин. Ут Видин дойдахме в София; ут София в Хилбьо. Ага наближихме нашес мевлекеть, еца ми са дуде аскерликет, та си дадох истифота. Ала за юч сеньо ни зох айлъците. Рекаха ми, чи ма са сторили милязим сани и с толкуф са сворши рабутата.
— Браво, браво, Исеинаа! Ти си много заслужил на царството. Всякой ще те уважава като стар войник. Имаш ли ордени, нишани?
— Имех три, ефенди. Имех един от Емен и два ут Севастопол морабеси; ала в карашмалъка, ага пубегнахме и ага изгуре наше селу, са загубиха. Тескерете и другите киниги си ми сидьот. Тех ги бех зол сас другите сенете, та са куртулисаха ут оганет.
— Като се уволни от войската, с какво се занимаваше в селото си?
— Аку как гичиндисувах?
— Тъй, тъй.
— Всекак, ефенди. Адно гудина бех михтар, две гудини бех жандарин при Ахмедаа Тъмрашлията, сетне правих куруджилък в наше селу. Адно гудина бех и бейликчие. Щерю ма нагуди да фирем пу баиресу овце и кози. Тросихме де има скрити ут бейлик овце и кози.
— От освобождението насам с какво се занимаваш?
— Шюкир, сига хубаве гичиндисувам. Имам си мюлчек, че и овчици сторих, те еце ни тьоглем съкантия. Аллах ми бе дал и прокопсан син, ала ни е имел късмет млогу да живее. Умря си, аллах рахметьлесън. Аллахова работа. Сига са разшеневам с внучета.
— Твое ли е внуче това момче?
— Мое е, ефенди. Имам и друго по-голему. Лани гу уженихме.
— Твоето внуче е здраво и интелигентно момче. Ще го вземем войник да служи, както и ти едно време си служил на царя.
— Да е живо и здраво, ефенди. Зомите гу. Е съм правил аскерлик ондьорт сеньо. Сегашнен аскерлик ни е кату другочешнет. Сега е льок аскерликес. Ще прави хизметь на царен две гудини, та белки е голема работа? Да иде да види и друг свет, и други люде. Та че де ще и да иде? Ду Хилбьо. Бир куршум мензили! Ката ниделя ще си гу обиходаме и видюваме.
— Браво, Исеинаа. Браво, дядо! Ти си истински патриот. Ний всички сме чада на една майка, наречена България; ний трябва еднакво да милеем и защитаваме тая наша майка-земя, която ни е отхранила и която ще ни прибере накрая. Но от друга страна ний трябва да уважаваме и почитаме тези наши хора, които са истински патриоти, конто са благовъзпитани и дисциплинирани граждани. И в знак на нашето почитание към тебе, дядо, ще направим в случая едно снизхождение към семейството ти. Ний ще освободим от военна служба твоето внуче, даже с риск да се отклоним от задълженията, които ни налагат законите в страната. Господа, какво ще кажете? Съгласни ли сте да освободим от военна служба внукът на тоя стар войник? Той е прекарал четиринадесет години военна служба, безразлично кому и кога е служил — синовете и внуците на такъв човек имат право да се ползуват с най-голямо облекчение, относително военната тегоба.
— Съгласни, съгласни. Всички сме съгласни да се освободи момчето.
Добре, тогава да се изложи нашето решение в особено мотивирано постановление, като се земе предвид и това, че по-големият брат на призования младеж е женен, значи, счита се като отделен, с отделно семейство. Да се забележи, че и дядото е много стар и следователно неспособен да прехранва по-малките си внучета. Дядо, твоето внуче няма да земем войник. Иди си гледай старините, а ти момче, да обичаш и уважаваш дяда си!
— Евалла, ефендилер! Да сте живи и здрави — каза само старецът и се просълзи. След няколкоминутно мълчание и треперене, причинено от големо душевно вълнение, той стана, благодари втори път за особената чест, която му се направи, и си излезе навън.
— Нещастна Турция и още по-нещастни нейни поданици и служители! — извика господин Жебарски и стана да се разхожда из заседателната стая. — Тоя ветеран, след като служил четиринадесет години и достигнал до чин подпоручик, бил захвърлен и забравен и от държава, и от всички. За да се прехранва, той бил принуден да става бегликчия и пъдарин. И при всичко това, той не роптае и не обвинява никого! И сега вместо да ни лъже и се мъчи с всякакви нечестни средства да отърве внука си от военна повинност, както правят други, той казва: нека служи на царя! ... Стражар, кажи на другите младежи да бъдат готови!
— Слушам, господин подполковник.
Пред комисията почнаха да се представят слепи, куци, сифилистични със скапани носове и други недъгави „младежи". Господин Жебарски крещя, заплашва, тропа с юмруци по масата, но всичко е празна работа. Кметът Тахираа за всеки представен младеж намира мотиви да се оправдава. В списъците е забележело, че младежите са здрави, а на лице се оказват все уроди. Другите членове на комисията или мълчат, или задават по някой въпрос на Тахираа, колкото да се каже, че и те имат някакви права в комисията. По едно време почнаха и те да се ядосват и негодуват на дяволиите на бориковоките ази и аги. Но тъкмо в това време, когато бурята щеше да се обърне в ураган, в заседателната стая влезе един симпатичен и съвършено здрав младеж. Жебарски се поуспокои.
— Как ти е името, момче?
— Саню.
— Що такой Саню?
— Хасан, Хасан — побърза да обясни Тахираа. — Той е Хасан Кирчев.
Лекарите изгледаха Саня.
— Годен!
— Ефенди, Хасан Кирчев е анлъз, самичък е. Нема други братя, бубайку му е повреден.
— Мълчи там, кмете! Не искам вече да те слушам! Момче, тука ли е баща ти?
— Тува е, тува е. Отвън е.
След малко чакане пред наборната комисия се изправи един петдесетгодишен помак с кирлива чалма, окъсана долама и нови патури.
— Ти баща ли си на това момче?
— Хо, бубайку му сам.
— Да не лъжеш, че та вземат дяволите?
— Истафурла, ефенди!
— Какво ти е? Болен ли си?
— Еръм сам, ефенди. Черваса ми са утвон.
— Обяснявай добре, какво е това яръм?
— Яръм сам, чу ли? Килав съм.
— Господа лекари, прегледайте го!
Военният лекар доближава.
— Свали си гащите, дядо!
— Какво рече? Да си сваля гащесе?
— Смъкни гащите да те прегледаме.
— Аип е, ефенди! Срамота е. Стар чилек сам.
— Не може инак, дядо; ще трябва да те прегледаме, за да се уверим, че не си здрав.
— Белки ще ва ложем, ефенди. Аллах етмесин да ва изложем. Е сам веке стар чилек и ду сига никутрек ни сом излогал.
— Знаем, че няма да ни излъжеш, ала такъв е законът. Ще те прегледаме.
— Ей сабан аллах! Какво ми дойде ду главоса. Приз солкува люде свалят ли са гаще?
— Не искаш да се подчиниш? Дурак! Скоро се събличай—разярено извика Жебарски и стана на крака.
Бащата, като разбра, че работата ще земе лош край, смути се за минута и после се замисли. Лекарите и другите комисари помислиха, че помакът се уплаши и ще се подчини. Обаче комисията се излъга. Помакът ги надхитри. Той веднага съобрази какво трябва да прави в тия трудни минути. Пристъпи крачка напред, наближи военния лекар, погледна го право в очите и като разтвори с двете си ръце ръбовете на левия джеб на потурите си, извика с висок глас:
— Ефенди, мушни си ракота в жебаса, та побарай да кандисаш, чи съм еръм! На жобаса нема хастар.
Позата, тонът и погледът на помака в таз минута беха дотолкова комични, че всички присъствуващи се хващаха за косите и щеха да се пръснат от смех.
Смехът продължи няколко минути, но помакът не разбра добре защо се смеят големците.
— Оти са смеете, ефендилер? Нимойта ма инжитисува. Аиптър, ефенди, да се смеете на стар чилек.
Сконфузеният лекар най-сетне се сети какво трябва да прави. Той дръпна помака в едно кише на стаята и като го обърна гърбом към членовете на комисията, прегледа го и като се увери, че недъгавият не лъже, каза му да си излезе. Срамежливият баща с наведена глава слезе низ стълбите на сградата, като същевременно говореше:
— И саков резиллик ни бьох видювал! Суратсъс люде са, сува големцисе. Немат ни срам, ни очи, та че еще се смеьот, като гивендии!
Наборната комисия заседава десет дни наред. През това време тя успя да прегледа двеста и шестдесет младежи, от които сто четиридесет и два християни и сто и осемнадесет помаци. От християнските младежи седемдесет и пет процента се оказаха годни за военна служба, а от помашките — само двадесет и пет процента. През първите дни подполковник Жебарски се много ядосваше, когато виждаше с какви хитрини помаците се отклоняват от военната тегоба, но постепенно зе да омеква като памук. Причината на това омекнуване бе тази: всички господа членове на комисията се бяха настанали на квартира в голямата къща на господин Смоленски. На обед и вечеря гостите намираха на софрата от вкусни по-вкусни ястиета. Мед, кокошки, пъстърва, печено месо и кисело мляко никога не липсваха. Хазяинът на къщата при всяко слагане на софрата обаждаше откъде е рибата, медът и другите ястия. Всички помашки кметове се изредиха с приноси — армагани. Но бориковският кмет Тахираа се най-много отличи в случая. Медът и пъстървата, донесени от него, бяха най-доброкачествени.
— Дявол ще земе тия помаци —рече Жебарски във време на един обяд. — Много хитруват, но инак са гостолюбиви. Само у тех се е запазила тая стара славянска черта — гостолюбието и гостоприемството. Добро племе са тия помаци, но завинаги са загубени за нас в национално патриотично отношение. Религията ги е направила по-турци и от самите азиатци. Каквото и да правим с тия наши заблудени братя, те ще си останат такива фанатици, каквито са били и до сега. Прочее, напразно ще са всякакви жертви за тяхното свестяване. По-добре е да ги оставим да си киснат в невежеството, което ги е обладало, а още по-добре е да ги изпратим през границата, защото те тук са опасен елемент. В случай на една война с Турция, ще са нередовния разузнавателен отряд на турската войска.
— Нека стоят да плащат данъци — каза един член от комисията. Засега държавата няма вреда от тях.
— Как да няма вреда? Те се смятат за временни жители на България и затова гледат да унищожават горите, да трупат пари и при едно разбъркване да се изселят завинаги из България.
— Оставете тия помаци настрана. Ний няма да разрешим помашкия въпрос. Хайде да обядваме, че много огладнях. Предобедното заседание ме измъчи.
Комисията десет дни се храни за сметка на „фанатиците" помаци. Никой пет пари не даде за храна и питие. В края на последното заседание, когато комисията привършваше работите си, делопроизводителят се обърна към председателя с въпрос: да състави ли актове според бележките за неверните показания на кметовете и за неточното съставяне на наборните списъци?
— Чорт возми! Остави тия актове настрана! Нека проверочната комисия направи каквото може. Книжата и всичките освободени от военна служба ще отидат там за преглеждане и проверка.
С мнението на председателя се съгласиха и другите членове на комисията. И тъй, благодарение на особеното разположение на господин Жебарски в последното заседание, а най-много благодарение на рибицата и меда, Тахираа и другите помашки кметове се отърваха от углавната отговорност, загдето с помощта на куците и слепите освободиха много здрави младежи от военната тегоба.
Чепеларе, 1905 година
Няма коментари:
Публикуване на коментар