Джордж Бъркли бива представен на кралския двор в Лондон от Джонатан Суифт, авторът на „Пътешествията на Гъливер”. Двамата имат идеята да публикуват собствен „Вестник за пътешествия” през 1721 г., датата, за която от едно писмо на Суифт до Чарлз Форд знаем, че авторът на Гъливер е заявил своето намерение да направи публична историята на своите изключителни приключения. Това, че „Трактатът за принципите на човешкото познание” е замислен от Бъркли много преди фантастичното произведение на Суифт, не пречи да доловим странните родства, които в неправдоподобната фабула на писателя имат неоспорими продължения.
Бъркли, толкова оригинален, колкото и Суифт в това отношение, поддържа, че материята, чрез която философията се опитва да обясни явленията, не съществува. Несъмнено вярата във външния свят, даден в опита, е универсална. Но за Бъркли светът не е материална субстанция, имаща истинно протежение извън нашия ум. Светът се съставя вътре в нас под формата на вътрешно възприятие, правилно нагласен сценарий, където всички представи се свързват последователно независимо от който и да е предположен външен обект - нещо като днешния симулатор, където пилотът управлява самолет, който не лети наистина. Пространството, времето, движението, мислени като абсолюти или субстанции в духа на Нютон, са прости илюзии. Ето защо централната теза на Трактата е „нещо да съществува означава да бъде възприето": цялото съществуване е в резултат на виждането, което го поражда. Халюцинацията в този смисъл е само краен случай на нормалното възприятие, когато образите се подреждат според не толкова сигурни правила.
Публикувано през 1710 г., произведението е прието повече от иронично, предизвиквайки смесени чувства, както чудатите разкази на Суифт - дотам, че в Лондон се питали дали Бъркли не е полудял.
Тезата на Бъркли, определяна като противостояща на материализма, почива върху факта, че всяко възприятие функционира според собствени закони и далеч не е копие на обектите. Това е посочено в Трактата за зрението („Опит върху една нова теория на зрението”) , явно повлиял Трактата за цветовете на Гьоте, който е враждебно настроен към оптиката на Нютон, неспособен да схване физиологичната и, така да се каже, „безобективна" природа на цветовете. Гледането на цветовете поражда интерференции, контрасти, постоянни светли кръгове и петна и те доказват, че са създадени много повече от перцептивната система, отколкото от външните неща.
Подобна теза изглежда налудна само ако се забрави към кого е насочена и кои идеи отрича. Всъщност Бъркли отхвърля образа на света, размахван от привържениците на науката на Новото време, които свеждат всяко явление до уравнения и до впечатляваща битка на числа, а после смятат, че откриват тези числа и в процесите на материята. В името на този вид обективност науката действително отхвърля преживените качества, усещанията за цвят и светлина като привидности, хвалейки се, че зад тях развива закони, за които се предполага, че са позитивни: една обезплътена математическа протяжност, механичен скелет, който заема мястото на абсолютна реалност. Правейки това обаче, теорията на виждането се противопоставя не по-малко на обективацията, извършвана от законите на оптиката. Тези закони изграждат образа, карайки го да проникне отвън върху ретината, която го приема пасивно, докато Бъркли показва, обратно, че фигурите се извеждат отвътре и проектират навън, сякаш ретината е екран, който днес бихме нарекли телевизуален: неговите фигури биха били синтезни образи, близки до фантастичната вселена на Матрицата.
Светът е бил възприет и нагласен от окото. За доказателство това, което виждаме, е своеобразна визуална живопис без обект, виртуален образ, направен от светлина и цветове, много различни от това, което показва осезанието, чиято текстура ще бъде измерена с още по-неподобни средства. Камбаната, която пипам, чувам или виждам, представя напълно хетерогенни сетивновъзприемащи светове и съвсем не ме убеждава, че съществува съответен обект извън моето възприятие. Не повече от еднокрак човек, когото го сърби коляното, при това на отрязания крак, свидетелствайки така за съществуването на призрачен крайник, за толкова убедително виртуално усещане, колкото е усещането на здравия крак. Но онова, което възприемам вътре в мен, не зависи от волята ми. Образите се подреждат независимо от желанието ми, обратно на съня. Матрицата, която ги налага на ума, отговаря според Бъркли на една възможна постановка на Бог. Хората имат само сънища, за да опитат често заблуждаващите сценарии, докато необходимият ред на нашите възприятия би зависил повече от виждането, което ни налага Висшето същество (до степен, че Борхес ще се попита някой ден дали ние на свой ред не сме сънувани от някой Бог).
Суифт дава на тези сънища неочаквано, доста по-широко значение в съперничество с Твореца. Той измисля фантастични страни, които пръстите ни търсят върху въображаема карта, без да ги откриват точно. Но те съществуват не по-малко, задето са били възприети от ум, който ни ги е предал и несъмнено е имал нужда от Бъркли, за да укрепи тяхната реалност, по-висша от много светове, които ни погубват. Суифт поставя акцента върху релативността на световете, докато Бъркли твърди, че реалността произтича от възприятието. И двамата се задълбочават в един принципен нематериализъм, който дава на литературата собствената й философия, а на лудостта по-вълнуващи добродетели от тези на разума.
Жан-Кле Мартен
Първото издание на "Трактат за принципите на човешкото познание", 1710 г.
Първото издание на "Пътешествията на Гъливер", 1726 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар