ivo mitrev: март 2013

Три глави вариации на тема "А смърт няма" от книгата "За живота" на граф Толстой. Книгата вероятно е преведена на български скоро след като е написана от автора (година на българското издание липсва). Не осъвремених много текста. Особено очарователна е думата "живейка".

XXVII

Страхът от смъртта не е освeн признак на неразрешеното противорeчие в живота.

„Няма смърт" - казва гласът на истината. „Аз съм възкресението и животът; който вярва в мен, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в мен, навеки няма да умре. Вярваш ли ти?"

„Няма смърт" - са казвали всички велики учители и това го казват и с живота си доказват милиони хора, които са разбрали смисъла на живота. И същото това го чувствува в душата си и всеки просветен жив човек. Но хората, които не разбират живота, не могат да не се боят от смъртта. Те я виждат, те вярват в нея.

„Как да няма смърт?" - възмутени и озлобени викат тия хора - „Това е софизъм! Смъртта е пред очите ни, милиони хора е покосила и нас ще покоси. И колкото да ни говорите, че я няма, нея пак ще си я има. „Смърт има”!

И те наистина виждат това, в което вярват, както душевно болният човек вижда привидението, което го плаши. Той не може да се докосне до това привидение, и то никога още не се е допряло до него; за неговия план той нищо не знае, но той толкова се бои и страда от фиктивния му образ, че най-после се оказва неспособен да живее. Така е и със смъртта. Човек не знае смъртта си, нито може да я познае когато и да е, тя никога още не се е допирала до него, за нейния замисъл той нищо не знае. И пак се бои. Защо?

„Тя никога още не ме е хващала, но ще ме хване, уверен съм - ще ме хване и ще ме удуши, а това е ужасно” - казват хората, които не разбират живота.

Ако би че хората с лъжлив възглед върху живота да разсъждаваха спокойно и да мислеха правилно въз основа на тоя си възглед, те биха дошли до заключение, че туй, дето моята плътска живейка ще претърпи тая промяна, която аз виждам да става непрекъснато във всичките същества и която наричам смърт, - че туй никак не е ни неприятно, ни страшно.

Аз ще умра. Какво има страшно в това? Нали много други промени е претърпяла и претърпява моята плътска живейка и аз не съм се убоял ни от една. А защо да се боя от тая промяна, която още не е настъпила и в която не само че няма нищо противно на моя разум и опит, но която така е ясна, достъпна и естествена за мене, че през живота си аз постоянно съм бивал и съм наклонен да приема, че смъртта както на животните, така и на хората, е необходимо, а понякога и приятно мен условие за живот. Що има страшно?

Има само два строго логични възгледа върху живота: един лъжлив - такъв, според който животът е сбор от видими прояви, които стават в човешкото тяло от момента на раждането му до смъртта, и друг, истински - такъв, според който животът е скрито съзнание, което човек носи в себе си. Първият възглед е лъжовен, вторият - верен, но и двата са логични, и двата се срещат у хората, и двата изключват страха от смъртта.

Първият – лъжливият възглед, според който животът е сбор от видими (веществени) прояви, е толкова стар, колкото и светът. Туй не е, както някои си мислят, възглед, изработен от днешната материалистична наука и философия; днешната наука и философия са само довели тоя възглед до неговия апогей, при който още по-явно е изпъкнало противоречието между тоя възглед и основните искания на човешката природа; но това е най-стар, първобитен възглед на хора слабо развити: той е изразен и у китайците, и у будистите, и у евреите, и в книгата на Йова, и в изречението: „пръст си и и в пръстта ще отидеш”.

Този възглед в днешната си форма гласи: животът е случайна игра на сили във веществото - игра, която става в пространството и времето. Това, което наричаме съзнание, не е живот, а никаква си илюзия, в която то, съзнанието, ни се представлява като живот. Съзнанието е искра, която пламти във веществото при известни негови състояния. Тая искра се запалва, възпламенява се, отслабва и най-после съвсем се изгубва. Тая искра или туй съзнание, което веществото изпитва известно време между двете временни безкрайности, не е нищо. И при все, че съзнанието вижда само себе си и безкрайния свят и съди само себе си и безкрайния свят и вижда случайната игра в тоя свят и - което е най-важно - в протива на нещо си неслучайно нарича тая игра случайна, - това съзнание, по самото си естество, не е освен продукт на веществото, което безспир се видоизменява: и туй, което наричат живот, не е освен известно състояние на мъртвото вещество.

Така гласи единият възглед върху живота. Този възглед е съвършено логичен. Според него излиза, че разумното съзнание у човека не е освен една случайност, която съпътствува известно състояние на веществото; и затова, туй, което ние мислим за живот, не е живот, а призрак. Съществува само мъртво вещество. Това, което наричаме живот, е играчка на смъртта. По тоя възглед, смъртта освен че не би трябвало да ни плаши, но трябвало би да ни плаши животът, като нещо неестествено и неразумно, както са го считали будистите и новите песимисти (Шопенхауер и Хартман).

А другият възглед върху живота е такъв: Животът е туй, което аз съзнавам у себе си. А аз съзнавам всякога живота си не тъй, че съм бил и ще бъда, а тъй, че съм, понеже никога и никъде не съм се наченал и никога и никъде не ще се свърша. Съзнанието за моя живот не е свързано с понятието за време и пространство. Моят живот се проявява във времето и пространството, но това е само негова проява. А в животът, който аз съзнавам, е вън от времето и пространството. Така че, според тоя възглед, излиза тъкмо обратното: не съзнанието е призрак, а всичко пространствено и временно. И затова, според тоя възглед, временното и пространствено прекратяване на телесната живейка не е никак страшно и не може нито да прекрати, нито да накърни моя истински живот. И смърт няма.

Ни според едина, ни според другия възглед, - ако хората само се придържаха строго о тях - не би могло да има страх от смъртта.

Ни като животно, ни като разумно същество човек не може да се бои от смъртта: животното, като не съзнава че живее, не може да вижда в плътската смърт нищо друго, освен едно естествено и безспирно движение на веществото. Ако ли човек се бои, бои се не от смъртта, за която той нищо не знае, а от живота, който едничък познава и като животно и като разумно същество. Това чувство, което се вестява у човека като страх от смъртта, не е освен съзнаване на вътрешното противоречие в живота, също тъй, както страхът от привиденията не е освен признак на болезнено душевно състояние.

„Аз ще престана да живея - ще умра, ще умре всичко това, което аз считам за свой живот“ - казва на човека един глас: „аз съм - казва друг глас - и не мога и не трябва да умра. Аз не трябва да умра и не ще умра".

Не смъртта, а противоречието е причината на тоя ужас, който обхваща човека, когато си помисли за плътската смърт: страхът от смъртта не произлиза от туй, че човек се бои да не изгуби своята животинска живейка, а от туй, че нему се струва, какво че ще умре това, което не може и не трябва да умре. Да се мисли за бъдна смърт, не значи освен да се отнася смъртта към бъдещето, тогаз, когато тя става сега, в тая минута. Страхът от бъдната плътска смърт не показва, че се е пробудила мисълта за смърт, а че се е пробудила мисълта за такъв живот, какъвто човек трябва да има, а няма. Това чувство е подобно на туй, което изпитва човек, който се е пробудил в гроба, под земята. Има живот, а аз съм във смъртта, ето на, в смъртта! Струва се, че това, което е, и трябва да бъде, се премахва. И човешкият ум се слисва и потръсва. Най-добро доказателство, че страхът от смъртта е страх не от смъртта, а от лъжливия живот, е туй, че често пъти хората се самоубиват поради страх от смъртта.

Хората се плашат от плътската смърт не затова, че се боят да не би тя да тури край на живота им, а затуй че плътската смърт ясно им посочва необходимостта от истински живот, какъвто у тях липсува. Ето защо не обичат да мислят за смъртта ония хора, които не разбират живота. Да си спомнят за смъртта, за тях е все едно, да чувствуват, че не живеят така, както го изисква тяхното разумно съзнание.

Хората се боят от смъртта затова, защото тя им се струва като пустота и мрак; но такава тя им се струва затова, защото те не виждат живота.

XXVIII

Плътската смърт премахва пространственото временно съзнание, но не може да премахне това, което е основа на живота: особената на всяко същество относба към света.

Даже хората, които не виждат живота, ако само се приближеха повече до тия призраци, които ги плашат и се допреха до тях, биха разбрали, че и зад тях призракът си е призрак, а не реален предмет.

Страхът от смъртта произлиза винаги от туй, че хората се боят да не изгубят при плътската смърт своето лично аз, което - както те чувствуват - съставя техния живот. Те казват: „ще умра, тялото ми ще се разкапе и ще се изгуби моето аз. А това мое аз е туй, което е живяло в тялото ми еди-колко си години".

Хората ценят своето аз; и като считат, че това аз съвпада с плътският им живот, дохаждат до заключение, че то трябва да се прекрати в момента, в който ще се свърши техния плътски живот.

Това заключение е твърде обикновено и рядко се случва да се усъмни някой в него, а при все това, туй заключение е съвсем произволно. Хората - както тия, що се считат материалисти, така и тия, които се считат спиритуалисти - са така свикнали с мисълта, че тяхното аз е туй временно, свързано с тялото им съзнание, което е живяло еди-колко си години, че и на ум не им идва да проверят истинно ли е това предположение.

Живял съм 59 години и през всичкото това време съм се съзнавал като тяло, и това именно самосъзнание ми се струва да е било мой живот. Но нали това само ми се струва да е тъй. Аз съм живял не 59 години, не 59000 години и не 59 секунди. Нито моето тяло, нито времето на моята телесна живейка имат нещо общо с живота на моето аз. Ако на всяка минута през живота си се попитам: що съм аз? - ще отговоря: нещо, което мисли и чувствува, т.е. което се отнася към света по един съвсем особен начин. Само това съзнавам като свое аз и повече нищо. А кога и как съм роден, кога и де съм захванал да мисля и чувствувам така, както сега мисля и чувствувам - решително нищо не знам. Моето съзнание ми казва, че аз съм, с тази моя относба към света, в която сега се намирам. За своето раждане и детинство, за всичките периоди на юношеството си, за средната възраст, даже за най-близкото си минало аз често пъти нищо не помня; пък и да помня нещо или да ми напомнят нещо от моето минало, то аз го помня или напомнят ми го като сходно с това, което слушам да ми разказват за другите. Но на какво основание твърдя, че през всичкото време на своята живейка съм бил винаги единен аз? Нали тяло моето аз никога не е имало и няма: моето тяло всякога е било и е вещество, което непрестанно тече през някаква си невеществена и невидима субстанция, която счита туй течащо през нея вещество за свое тяло. Моето тяло се е променявало десетина пъти; нищо не е останало от едновремешното ми тяло: и мускули, и утроба, и кости, и мозък - всичко се е изменило.

Моето тяло е единно само затова, защото има в него нещо си безплътно, което счита цялото това менливо тяло за единно и свое. Това безплътно нещо го наричаме съзнание: то едничко запазва целостта на тялото и го счита единно и свое. Ако не се съзнавах като единен между всичко останало аз нищо не бих знаел ни за своя, ни за никой друг живот. И затова, на пръв поглед изглежда, че основата на живота - съзнанието - трябва да бъде постоянна. През целия си живот и сега ние сме сънували и сънуваме, и туй ни се вижда много просто затова, защото ние всички всеки ден спим; но това би било решително невъзможно, ако се приемаше туй, което не може да не се приеме: че във време на сън съзнанието понякога съвсем се прекъсва.

Всяко денонощие, във време на дълбок сън, съзнанието съвсем изчезва и после пак се възобновява. А между това, туй именно съзнание е едничката основа, която крепи цялото тяло и го чувствува свое собствено. Изглежда, че щом като изчезне съзнанието, трябва да се разпадне и тялото и да изгуби своята самостоятелност; но тъй не бива нито в естествения, нито в изкуствения сън.

Но освен че съзнанието, което обединява тялото, периодически чезне и тялото се разпада, но това съзнание даже се променя тъй както и тялото. Както няма нищо общо между тялото ми преди десет години и сегашното ми тяло, така няма нищо общо между предишното ми съзнание и сегашното. Моето съзнание, когато съм бил тригодишно дете и сегашното ми съзнание се тъй различават едно от друго, както се различават сегашното ми тяло и това преди 30 години. Съзнанието не е едно, а има последовен ред съзнания, които може да се делят безкрай.

Така че и това съзнание, което скрепява тялото ми и го счита свое, не е нещо си единосъщо, а такова, което се прекъсва и мени. Съзнание или самосъзнание в тоя смисъл, както ние го схващаме, няма у човека, тъй както няма и едно тяло. Няма у човека ни единосъщо тяло, ни единосъщо постоянно съзнание, което да съзнава това тяло като отлично от всички други тела: има само последовен ред съзнания, свързани с нещо си - и при все туй човек се чувствува от само себе си единосъщ.

Нашето тяло не си е все същото, а се мени: и това, с помощта на което ние считаме туй променливо тяло като единосъщо и свое, няма нищо общо с времето, а е само редица от заменени едно с друго съзнания и ние твърде често сме променяли както тялото си, така и тия съзнания: тялото си променяме постоянно, а съзнанието - всеки ден, когато заспиваме, и всеки ден и час чувствуваме, че съзнанието ни се изменява и никак не се боим от това. Тъй че, ако имаме някакво си такова аз, което се боим да не изчезне, когато ще умрем, то това аз трябва да бъде не това тяло, което наричаме свое, а нещо си друго, което обединява целия последовен ред от съзнания.

А кое е това нещо, което свръзва в едно тая редица от съзнания? Кое е това толкова коренно и мое аз, което не зависи нито от моето тяло, нито от съзнанията, които се сменяват в него, това основно аз, на което се нанизват, като на ос, едно след друго, личните временно-последовни съзнания? Тоя въпрос изглежда много дълбок и отвлечен, а между това няма дете, което да не знае отговора на тоя въпрос и да не изказва тоя отговор по 20 пъти на ден. „Аз обичам това, а не обичам онова".

Тия думи са много прости и при все туй в тях е решението на въпроса, кое е това мое аз, което обединява всичките съзнания. То е това аз, което обича едно, а не обича друго. Защо един да обича едно, а да не обича друго - това никой не знае, и въпреки туй то именно е основата на човешкия живот, то именно свръзва в едно всичките временни състояния на съзнанието у всеки отделен човек. Външният свят действува на всички хора еднакво, но впечатленията им, даже когато хората са поставени при съвсем еднакви условия, са безкрайно разновидни и по брой и по сила. От тия именно впечатления се образува последовен ред от съзнания у всеки отделен човек. А тия последовни съзнания се свързват само затова, защото в тая минута едни от впечатленията действуват на съзнанието на човека, а други не му действуват. А действуват или не действуват известни впечатления на съзнанието му само затова, защото той едно обича, а друго не обича.

Само вследствие тая любов или апатия на човека у него се слага или не редица от известни съзнания. Тъй че свойството да обичаш едно, а да не обичаш друго, е това особено и основно аз, което обединява всичките разхвърляни и прекъснати съзнания. А това свойство, макар и да продължава да се развива в нашия живот, ние го внасяме готово в тоя живот, като сме го пренели от некакво си невидимо и неизвестно нам минало.

Това свойство на човека - да обича едно, а да не обича друго, се казва обикновено характер. И под тая дума често разбират свойствата на всеки отделен човек, които зависят от известни местни и временни условия. Но това не е вярно. Това основно свойство не произтича от пространствени и временни условия, а напротив, пространствените и временни условия влияят или не на човека само затуй, че нему - щом като почне да светува - е вече свойствено да обича едно, а да не обича друго. Така се обяснява туй, дето хора родени и възпитани при еднакви пространствени и временни условия често пъти коренно се различават помежду си по своето духовно аз.

Това, което съединява в едно всичките разпокъсани съзнания, който от своя страна съединяват в едно нашето тяло, е нещо твърде определено, ако и вън от пространството и времето, нещо, което ние пренасяме в света из извънмерната и извънпространствена област; това именно нещо, което добива израз в моята известна, изключива относба към света, и е моето сегашно и истинско аз. Себе си аз разбирам като такова основно свойство; а другите хора, ако ги зная, зная ги само като някакви си особени относби към света. Нали никой от нас, като начева сериозно душевно общение с хората, не се ръководи от външните признаци на хората, а всеки гледа да вникне в душата им, т.е. да види каква е тяхната относба към света, какво и доколко те обичат или не обичат.

Ако аз познавам всяко отделно животно (кон, куче, крава и пр.), и имам с него сериозно душевно общение, аз го познавам не по външните му чърти, а по тая относба към света, в която се намира всяко от тях, - по това какво и доколко всяко от тях обича или не обича. Ако аз познавам разни породи животни, то, строго казано, аз ги познавам не толкова по външните им чърти, колкото по туй, че всяко от тях, (лъв, риба, паяк и др.) - представляват обща особена относба към света. Лъвовете изобщо обичат едно, рибите друго, паяците пък, съвсем друго; и само затова, че те обичат всяко по своему, аз си ги представям като три категории животни.

Това, че аз още не разбирам във всяко от тия същества неговата относба към света, не значи още, че такава няма, а че тая относба към света, която съставя живота на един паяк е различна от моята относба към света, и че затуй аз още не съм я разбрал, тъй както е разбрал Силвио Пелико своя паяк.

Всичко, което зная за себе и за външния свят, почива на тая относба към света, в която се намирам и благодарение на която аз виждам другите същества да се намират в своята относба към света. Моята пък относба към света се е формирала не в тоя живот и не е започнала нито с моето тяло, нито с последовния ред от временни съзнания.

Ето защо, може да се унищожи тялото ми, обединено от моето временно съзнание, но не може да изчезне моята относба към света, - моето аз, с помощта на което аз зная всичко, каквото става вътре и вън от мене. То не може да се унищожи, понеже то едничко и съществува. Ако не беше то, не бих знаял реда на своите временни съзнания, не бих знаял тялото си, не бих знаял ни своя, ни никой друг живот. Ето защо, ако се унищожава тялото и съзнанието, това не значи, че с туй се унищожава и моята относба към света, тъй като тя нито се е наченала, нито е възникнала в тоя живот.

XXIX

Хората се боят от смъртта затова, защото приемат за живот една мъничка, ограничена частица от него.

Ние се боим да не изгубим при плътската смърт своето аз, което обединява както тялото, така и маса временни съзнания, и при все това моето аз се е заченало не от момента на раждането ми и за туй прекратяването на временното съзнание не води към унищожение на това, което съединява в едно всичките временни съзнания.

Плътската смърт наистина премахва това, което прави тялото цялостно - съзнанието за временния живот. Но нали това се случва с нас постоянно и всякога, когато спим. Въпросът е в туй, дали плътската смърт премахва това, което групира в едно всичките последовни съзнания, т.е. моята относба към света? За да се твърди такова нещо, необходимо е по-преди да се докаже, че тая именно относба към света, която обединява всичките последовни съзнания, е възникнала ведно с моята плътска живейка, затова и ще се прекрати ведно с нея. А такова нещо няма.

Опирайки се на съзнанието си, аз виждам, че това, което обединява всичките ми съзнания и което се вестява във вид на възприемливост към едно и хладнокръвие към друго, вследствие на което едно го приемам и запазвам, а другото отхвърлям (което пък показва доколко аз обичам доброто и мразя злото), - че това именно мое отношение към света, което характеризува именно мене и е свойствено само на мене, не е продукт на никаква си външна причина, а е основна причина на всичките прояви в моя живот.

Опирайки се пък на наблюдението, мен най-първо ми се струва, че причината на моето аз са моите родители и условията, които влияят на мене и тям; но, като разсъждавам тъй по-нататък, аз не мога да не разбера, че, ако моето аз се корени в родителите ми и в условията, при които те живеят, то се корени и във всичките ми предци и в условията на тяхната живейка, и тъй нататък, в безкрайното пространство и време; тъй че моето аз се е появило извън пространството и времето, т.е. то е именно това, което и аз съзнавам.

Ето в тая и само в тая извънвременна и извънпространствена основа на моята относба към света, която свързва както съзнанията, които помня, така и тия, които не помня, ако и да съм ги преживял до раждането си (както това казва Платон и както всички ние го чувствуваме в себе си), - в нея, в тая именно основа, в тази моя относба към света се изразява това аз, за което се боя да не се прекрати с плътската смърт.

Но стига само да разберем, че това, което свързва съзнанията в едно, че това, което е азът у човека, стои вън от времето, всякога е било и е, и че това, което може да се прекъсва, е само редът от временни съзнания, - стига да разберем това, за да ни стане ясно, че плътската смърт, която прекъсва последното временно съзнание, също така не може да прекрати истинското човешко аз, както не го прекратява и всекидневното спане. Нали ни един човек не се бои да спи, макар че при заспиването става същото, което и при смъртта; прекратява се временното съзнание. Човек не се бои когато ще заспи (макар че съзнанието в съня се прекратява, както в момента на смъртта) не затова, че е разсъдил, че пак ще се събуди, както се е събуждал след всеки сън (това разсъждение не е право, понеже той е могъл хиляда пъти да се събужда, а хиляда и първият път да не се събуди), - никой никога така не разсъждава, пък и такова разсъждение не може да го успокои, а затова, защото той знае, че неговото истинско аз живее вън от времето и че, следовно, временното прекратяване на неговото съзнание не може да накърни неговия живот.

Ако би че човек заспеше - както разправят в приказките - за хиляди години, той би спал пак така спокойно, както и за два часа. За съзнанието не на временния, а на истинския живот милиони години са равни на осем часа, понеже за такъв живот време не съществува.

Да се унищожи тялото - значи да се унищожи временното съзнание.

Но нали е свикнал човек с промяната на тялото си и със замяната на едни временни съзнания с други. Нали тия промени са започнали оттогава, откакто човек помни себе си и постоянно са ставали. Човек не се бои от промените в тялото му и не само че не се бои, но твърде често той желае да стават те по скоро, желае да порасте, да възмъжее, да се излечи. Човек е бил червен къшей месо и всичкото му съзнание е било погълнато от нуждите на стомаха; сега той е брадат, разумен мъж или жена, който или която люби възрастните и децата. Нали нищо подобно няма ни в тялото, ни в съзнанието и човек не се е плашил от тия промни, които са го довели до сегашното състояние, а даже ги е посрещал с радост. А какво има страшно в предстоящата промяна? Унищожение ли? Но нали това, в което се извършват всичките тия промени, - относбата към света, - това, в което се изразява истинският живот, се е наченало не от момента на плътското раждане, а вън от тялото и времето. Така че, как може никаква си временна и пространствена промяна да унищожи това, което е вън от нея? Човек съсредоточава всичкото си внимание само върху една мъничка, дребна частица от живота си, като не иска да вижда всичкия живот и трепери да не изпусне из очи тая дребна, любима от него частица. Туй ни напомня приказката за оня луд, който си въобразил, че е от стъкло и когато го ударили, той извикал: дзън! и веднага умрял. Човек, за да има живот в себе си, трябва да обнеме всичкия живот, а не само частичка от него, която се проявява в пространството и времето. На тоя, който обнеме всичкия живот, ще му се прибави, а на тоя, който обнеме частица от него, ще му се отнеме и това, което има.