Всеобщата идеологическа подозрителност
Когато в модерния свят религията окончателно изпада в
кома, на нейно място се появяват "възгледи за света". Това са
обхватни модели за обяснение на света, които първоначално са нагласени най-вече
в работилниците на философията. Но с течение на времето отделните науки също
започват да произвеждат големи проекти с претенцията, че обясняват света.
Обозначават ги с понятия, които окончават на "изъм", като
либерализъм, марксизъм, дарвинизъм, витализъм и т. н. Зад тях стоят т.нар.
школи от интелектуалци, които образуват нещо като мисловни общности, клубове по
мнения, светогледни движения и кръжоци, малки конвенти, верски братства,
идеологически ядра и дружества по убеждения. Като най-малък общ знаменател за
смесицата от философия, идеология и наука се налага понятието
"теория". Днес сцената на теориите е пазар на мнения с колебаещи се,
променливи курсове. Над него властва същата богиня, както и над другите пазари
- богинята на модата. Модата живее от честите обновявания чрез отклоняване от
съществуващото, следователно дава предимство на стартиралия по-рано - тогава
той е в крак с времето, върви напред, изпреварва другите и има удоволствието да
наблюдава как те се опитват да го настигнат.
Следователно има теории, които са модни, но и такива,
които са "аут". Правят се измами с етикетите, имитират се маркови
стоки, сблъскваме се с нечестна надпревара и стоки втора ръка, с евтини
предложения, носталгия, вълни на рециклиране, разпродажби и какво ли още не.
Наблюдаваме бум и депресия, провали и успехи. За да се ориентираме, ни е
потребен общ поглед върху пазара. Трябва да познаваме фирмите, сериозните
оферти в теоретичния сектор, курса на акциите, цените, маржа на печалба,
доставчиците и вкуса на публиката. И освен всичко друго трябва да притежаваме усет
за тенденциите в теорията.
Трябва да уточним: модата се наложи толкова бързо на
пазара на теориите, защото самите теории залагат на конкуренцията. Да си го
изясним с примера на марксизма.
Марксизмът съдържа една теория за съзнанието на своя
противник: то по необходимост е грешно, защото класовото му положение обуславя
мисленето му като капиталист. Следователно съзнанието е само маскиране на
интереси. Това е така и при марксистите, но техните интереси са идентични с
тези на самото човечество. Затова тяхното съзнание е правилно.
Последствието е едно страшно заключение: вече няма
невинно съзнание. Всяко съзнание е морално или неморално. Който е с грешно
съзнание, сам се натоварва с вина. Това прави просвещаването свещен дълг.
Наричат го идеологическа критика, защото в диалектическия марксизъм идеологията
винаги е фалшиво съзнание (следователно според собственото им разбиране
марксизмът не е идеология). При това положение почти всяка теория развива отдел
за всеобщо подозрение на всички останали теории. Теориите са, така да се каже,
по рождение полемични. Всяка теория открива у другите латентни (скрити)
структури, въз основа на които може да ги отрече. Конкуренцията между теориите
се превръща в играта "Аз виждам това, което ти не виждаш, и това са
структурите зад гърба ти, които обуславят твоето мислене".
Марксизъм
Най-добре и трайно се налагат на пазара теориите, чиито
отдели за подозрение работят най-ефективно: дълго време, по-точно от 1968 г.
насам, марксизмът заемаше господстващо положение на пазара на теориите в Германия,
тъй като беше непобедим в областта на идеологическата подозрителност.
Трябва обаче да признаем, че марксизмът има широка
палитра от предложения и в областта на "идейната насоченост". На
всеки клиент се предоставя грандиозен сценарий, в който той може да играе
героична роля И тъй като предложението се отправя преди всичко към
интелектуалци, които задоволяват духовните си потребности чрез усърдна
мисионерска дейност, марксизмът има успех в продажбите и се разпространява при
едновременна подозрителност към противника.
След рухването на реалния социализъм обаче се стигна до
необозрима криза. Тъй като досега марксизмът се доказваше като имунизиран
спрямо опровержения в действителността, това не можеше да се предвиди. Сега той
вече не е модерен. Дали ще се съвземе е трудно да се каже. Може би не в старата
форма и вероятно ще има радикализиране, отделяне на секти и теоретични
метаморфози. В момента дори и най-добрите наблюдатели на пазара се въздържат от
предсказания.
Психоанализа
Каквото е марксизмът за обществото, това е психоанализата
за индивида. Тя има теория на развитието с грехопадение (вместо разделение на
класи има отцепване на неврозата), революционна програма (вместо освобождавано
на пролетариата чрез революция се търси освобождаване на подсъзнанието с
терапия) и необикновено силен отдел на подозрителност (вместо изобличаване на идеологиите тя
цели демаскиране на потисканията). На
класовата схема буржоазия, пролетариат и аристокрация отговаря разделянето на
психиката на Аз, несъзнавано и свръх-Аз. Както буржоазията се самозаблуждава за
своето участие в бедата на пролетариата, така Аз-ът изтласква (с помощта на
свръх-Аза) мръсното, мъчителното, неосъзнатото. И също както в предприятията
комунистите ровят и подмолно конспирират, така несъзнаваното се бунтува и
демаскира официалните прояви на Аза във виц или танцува по улиците в карнавала
на съня. Срещу това Аз-ът пуска в действие полицията на изтласкването и подлага
на цензура революционните възвания на несъзнаваното. Фройд описва психиката
така, както съвременните социалисти капиталистическата полицейска държава.
Затова психоанализата може без усилия да влезе в симбиоза
с марксизма: това става в т. нар. Франкфуртска школа или при отделни теоретици
в различни смесени отношения: Вилхелм Райх, Ерих Фром, Теодор В. Адорно, Макс
Хоркхаймер, Херберт Маркузе. В тази смесица след 1968 г. психо-марксизмът
завоюва господстващо положение на пазара, при което двата отдела за
подозрителност на фройдизма и на марксизма се обединиха и увеличиха силата си.
Оттам нататък всяка теория и всяко мнение можеха да бъдат демаскирани не само
като капиталистическа идеология, но и като
орален симптом, като следствие от едипово потискане или като маскиране на
желанието да спиш със собствената си баба. Психодискусията се раздели на
дискурс за собствения опит и дискурс за подозрението към другите. Цялата
култура на разбирателство в обществото се покри с плесенните гъбички на
подозрението. Всеки вижда у другия причините, поради които той не може да
прозре себе си: потискане, травматизиране, неврози, блокади, комплекси. Това
обяснява катастрофите в разбирателството, произведени от самата дискусия. Кой
би искал да говори за това, че сам не може да се прозре и че носи маска? На
подобно нещо човек реагира с отпор, защото смята, че не го приемат сериозно и
не го третират като отговорна личност. Ала с това отново потвърждава
подозрението, че потиска всичко. Следователно психоанализата има още една
рецепта за успех на пазара в сравнение с марксизма - тя сама създава
проблемите, за чието решение се представя. Това прави пазара ненаситен. Колкото
повече психоанализа се разпространява, толкова по-голямо подкрепление й е
необходимо. Тя е като напитка, която предизвиква жажда - един вид
самовъзпроизвеждаща се потребност, накратко дрога. И накрая, в социалната си
функция психоаналитиците могат да се сравнят с мафия, разпространяваща дрога:
те създават потребността, за да я направят после източник за собствените си
печалби.
Въпреки известно пренасищане на пазара, психоанализата
надживя банкрута на по-старите социалистически партньори и дори спечели от
това, като улови неколцина нови клиенти. Основата на това продължително
партньорство е общото хегелово наследство. Хегел разказва историята под формата
на роман на развитието и възпитанието на един индивид. Моделът за развитие (тук
общество, там индивид) и в двата случая е един и същ. Затова Маркс и Фройд
могат да се свържат в общо предприятие.
От това съвместно предприятие се роди една дъщеря -
феминизмът. При него класовата борба бе заменена с борба между половете, а
самата теория на Фройд за потискането беше разобличена като прикриване на
злоупотребата.
Фройд
и психиката
Маркс, Дарвин и Айнщайн промениха до такава степен нашата
представа за света, че нанесоха сериозни удари върху човешката суета. Маркс
обясни, че нашата култура и нашето съзнание се определят от икономическите
условия. Дарвин заяви, че хората не са, както са вярвали досега, Божие подобие,
а първи братовчеди на шимпанзетата, че процесът на еволюцията не е планиран от
висша сила и няма цел, макар че в никакъв случай не протича безредно. А накрая
Айнщайн ни отне и онова, което изглеждаше единствената надеждна основа -
обективността на физически измеримия външен свят.
След всички тези удари самоуважението на човека падна
почти до нулата, а за компенсация объркването му се изкачи до неизмерими
висоти. Оказа се обаче, че може да стане и още по-лошо - за това се погрижи
Зигмунд Фройд.
Надали има друг учен, който да е променил така дълбоко
начина на саморазбирането на индивида в нашата култура както Фройд. Неговото
въздействие е толкова вездесъщо, а мисленето му до такава степен е проникнало в
цялата ни култура, че е трудно да си представим как човекът е разбирал своята
психика преди Фройд.
В началото, например по времето на Шекспир, Монтен и
Калвин (т. е. през XVI и XVII век), е имало само една човешка душа, която е
безсмъртна, рационална и непроменима. Това, което ние днес бихме причислили към
психиката - страстите и чувствата, подтиците и импулсите, тогава се е
причислявало към телесното. А онова, което наричаме характер, е било зависимо
от телесните сокове: черна жлъчка, жълта жлъчка, слуз и кръв - в зависимост от
това кой сок (на латински humor) преобладава, човек е меланхолик (ревлив),
холерик (гневлив), флегматик (лентяй), или сангвипик (ветрогон). Ако телесните
сокове не са в ред, случаят е за медицината. През XVIII век между безсмъртната
душа и смъртното тяло е вградена една буферна зона, която може да се определи
като област на умственото. Преди всичко там е заселено нещо, което преди е било
разглеждано като заплашителна ирационалност - страстите. Само че страстите са
били допуснати в гостната стая едва след като преминат през процес на
облагородяване и свалят от себе си всичко безогледно, за да станат социално
приемливи. Даже и името им се променя - те вече не са страсти, а чувство,
чувствителност, сантимент, деликатност, симпатия. Тъй като чувството до голяма
степен се разбира и като съчувствие, то получава морално качество. Всеки човек
наблюдава с удоволствие тази своя благородна страна. С откриването на чувството
у човека се отваря един вид духовно вътрешно пространство, в което се
локализират неговите настроения, чувства, душевни състояния и вътрешни
вълнения, както и сътресенията, поривите и спонтанните реакции. Това пространство е изпълнено със
стелещи се мъгли и изпарения, един вид пералня, или още по-добре душевен пейзаж,
в който атмосферните завихряния се сменят с ярка слънчева светлина, прохладни
ветрове и лунни нощи, които изливат балсам върху душата. Ненапразно романтизмът
открива едновременно душевното вътрешно пространство и природата като място,
където намират отклик душевните трепети.
През XIX век безсмъртната душа незабележимо е наследена в
своята рационалност от две инстанции: интелекта, на който често се приписва
неприятното качество студенина, и характера, който се различава от мекото
чувство по своето положително морално качество да е "твърд" и да се
ръководи от принципи и задължения. Тези психични инстанции са оцветени от
стереотипите на разделението между половете. Жените са специалистки по
чувствата и същинската им област на действие е атмосферата на слънчевия дом на
душевното. За мъжете, напротив, е запазено по-скоро неприятното двойно бреме на
студения интелект и на морално твърдия характер. Това отговаря на разделението
на труда между половете - докато мъжът в професията и в обществения живот със
студен интелект защитава икономическите интереси на семейството и представлява
обществената им стабилност с твърдостта на характера си, жената остава във
вътрешното пространство на семейството, където смекчава тази твърдост чрез
чувствителната си душевност и пенлива баня на чувствата. Ако чувството е
спонтанно и приливите му не винаги се поддават на контрол, тази спонтанност се
оценява като белег за истинност и става марков знак за качество. Ако обаче се
проявят тъмни импулси, които дават повод за недоверие, те се тълкуват като
симптом на лош характер и се вменяват във вина на лицето. Приема се, че лицето
е господар в собствения си дом и контролира своите чувства и психика при
съответна самодисциплина. Пороците слабостите, обсебеностите, пристрастяванията
като алкохолизъм, принуди и т. н. са морално заклеймени. Всеки разполага със
свободата при съответстващи усилия на волята да може да поиска, каквото трябва.
А ако не може, се смята, че не желае.
Тъкмо това преобръща Фройд: ако днес някой не желае,
веднага се смята, че не може. Фройд отменя морала и на негово място поставя
психологията. Постига това, като разширява дома на психиката с още един
апартамент - несъзнаваното. Оттогава човекът вече не е господар в собствената
си къща, а си има съжител, когото наистина никога не вижда, който обаче го
насочва и ръководи незабележимо. Заради тази невидимост Фройд го нарича ТО.
Това означава връщане на старата религиозна представа за обсебеността, а с нея
се връща и практиката на екзорсизма (изгонване на дявола чрез молитви и
заклинания). Има обаче и една решаваща разлика: при екзорсизма хората си
представят дявола като чужда завладяваща сила, която идва отвън и отново трябва
да бъде прогонена там. У Фройд, напротив, самата личност отцепва от себе си
онова, което не може да понася или което не е позволено. Фройд нарича това
изтласкване. Така ТО става незабележимо и личността представа да го възприема.
Само че ТО се появява инкогнито, маскира се и под тази маска заблуждава
личността и я кара да върши неща, които не желае. ТО се проявява при неволни
действия, когато личността за малко е разхлабила контрола, например във вицове
или грешки на езика, както и в други несполуки, например когато всеки път
забравяме едно и също име. Има дори периоди, когато се извършва тотална смяна
на стражата и ТО поема командата - когато съзнанието си ляга да спи. Тогава
несъзнаваното празнува карнавал в съня. Сънищата са посланията на несъзнаваното
към съзнанието. Но те са закодирани в неразбираем символен език, при който
несъзнаваното е прокълнато да остане инкогнито.
Кой го е проклел? Ами съзнанието. Фройд го нарича и Азът.
Азът е инстанция на рационалното и на реализма. Което не приляга, Азът го
отцепва и прогонва, като го закодира. За тази цел Фройд му дава още един
помощник – свръх-Аза. Той съдържа идеала за Аз, следователно е Азът, какъвто
много би искал да бъде. Идеалите на Аза стават вътрешно присъщи, като приемат
отвън обществените норми. Фройд нарича това интернализиране. Това означава, че
чуждото се приема вътрешно и става свое. Едновременно с това се отцепва нещо
собствено и става чуждо.
Какво по-точно се отцепва? Нагоните, желанията, похотта,
които обществото не разрешава. Тъй като у възрастния те почти не се забелязват,
Фройд проследява какво правят малките деца, за да може от техните действия да
направи предположения за закодираните желания на несъзнателното: децата играят
с удоволствие с екскрементите си; фантазират и наместват света според желанията
си; избухват в гняв и крещят, когато нещо им липсва; удрят всичко, което им
пречи; с удоволствие си представят, че те са най-големите; тиранизират всичко и
всеки винаги когато могат; отричат всяка отговорност и с най-голямо удоволствие
- ако са момчета, - биха убили баща си и спали с майка си. Последното желание
привлича особено силно Фройд. Тъй като в древногръцкия мит цар Едип от Тива
наистина провежда този експеримент, Фройд нарича възникналия от това душевен
възел от вини Едипов комплекс.
Едип нарушава едно централно обществено табу - забраната
за кръвосмешение, на която се крепи редът в семейството: ако синовете се женят
за майките си като Едип, поколенията няма да могат да се разграничават, няма да
се знае кои са бащи, синове и съпрузи; основните категории на семейството ще
рухнат и всяка йерархия като предпоставка за авторитет ще стане невъзможна. И
тъй като това табу прави възможно съществуването на семейството, т. е. на
основната молекула на обществото, Фройд може да разшири своята психология до
цяла обществена теория, в която ни обяснява как от забраната за кръвосмешение и
убийството на главата на семейството възникват обществото, държавата и
религията.
Ако несъзнаваното съдържа собствените желания от ранно
детство, които после са кодирани, бихме могли да свършим дотук. Фройд също не
би имал какво да възрази, ако те останат завинаги под ключ. Но те невинаги
остават послушни - по-точно никога. Те бягат от затвора си, мотаят се
насам-натам, смесват се маскирани с гостите, подражават на домакина, имитират
гласа му и го компрометират пред обществото до такава степен, че той
действително страда. Тогава Фройд говори за невроза. При невроза човек прави
неща, каквито не иска да прави, и не може да се познае. Тогава настъпва времето
да потърси психоаналитик.
Психоаналитикът знае какво трябва да се направи:
несъзнаваното говори на закодиран език, значи този език следва да бъде
разсекретен. А закодирането е техниката, с която Азът е отцепил част от себе си
и я е представил като чужда. Следователно терапията се състои в това, Азът да
се накара да признае, че всичко, което излиза насреща му като чуждо или
отчуждено - тези страхове и принуди, този ужас и тези фобии, са част от него
самия. Тъй като терапията се състои в разкодирането на тайнствени и загадъчни
символи, психоанализата упражнява голямо влияние върху литературата. Всъщност
едва ли има дисциплина, боравеща с език и символи, която да не е дълбоко
повлияна от теорията на Фройд. Най-радикално обаче психоанализата променя
формата, в която индивидите размишляват върху себе си и стават своя собствена
тема. Отначало Фройд съвършено опразва този терен, а после го запълва със
своите категории. Те са се втечнили и чрез ефекта на поливането са проникнали
чак до фолклора и общото всекидневно съзнание, така че днес милиони хора
разбират категориите на Фройд, макар никога да не са прочели и ред от него. В
някои отношения това прилича на културна революция, осъществила същите дълбоки
промени като откриването на чувството през XVIII век.
При това Фройд променя из основи не само самочувствието,
но и начина на разбирателство през този век: сега всеки трябва да се съобразява
с несъзнаваното у другия. Това омагьосва наблюдението: сега всичко може да бъде
съзнавано или несъзнавано. То омагьосва и самонаблюдението, защото за теб самия
важи същото.
От този момент нататък има принципно два начина да
дискредитираш някого: морално - "той е негодник", - което предполага
свобода. Това значи, че можем да обвиняваме морално някого само ако той е можел
да постъпи и по друг начин. Другата форма на дискредитиране е познавателна:
"Той не разбира нищо, не може другояче, той е невротик, тревожен, вероятно
дори е луд, във всеки случай обаче има сериозни отклонения." В процеса на
комуникация разделянето на съзнавано и несъзнавано винаги изправя пред избора:
ако забравя несъзнаваното, ще го съдя морално и ще го държа отговорен за
действията му; или обратното, ако се позова на несъзнаваното, ще го оневиня
морално, няма да му търся отговорност - той е невротик, бедният дявол, - и от
днес нататък ще го смятам за побъркан.
По този начин мога да разтоваря и себе си. Ала всяко
морално разтоварване се компенсира чрез натоварване на познавателното чувство
за собствената стойност. Накратко: човек има избор - дали предпочита да бъде
негодник или луд; или, в по-меката форма, егоист или невротик.
Успехът на теорията на Фройд по-скоро има нещо общо с
надеждата, която носи като подарък в багажа си: възможността да разгадаеш
собственото си подсъзнание разкрива пред всеки човек перспектива за лично
щастие. И тъй като собственото подсъзнание ни изглежда толкова близко,
царството на свободата също ни се вижда близко. От друга страна, подсъзнателното
по дефиниция е черна кутия, в която не мога да погледна. Ето защо нищо не ми
пречи да предполагам, че то е източникът на всичките ми проблеми.
При това работата по разсекретяването винаги води назад
към собствената биография. Това прави всички нас семейни историци. Там се
откриват истинските виновници - собствените родители. Те са объркали всичко; на
тях дължа проблемите си, защото те са властвали над живота ми като малко дете.
Тази част от теорията на Фройд превърна разговора между поколенията в юридически
процес. Обвинител е младото поколение, обвиняеми са родителите. Това направи
ролята на родителите крайно неатрактивна, защото непрекъснато се свързва с
чувство на вина: могат да се предвидят всички по-късни обвинители.
В общество, което открива все повече свободни
пространства, а значи и повече възможности за избор, се създават все повече
поводи да се чувстваш виновен или да обвиняваш другите. Тук психоанализата
предлага генералното средство за разтоварване: човек непрекъснато прави
глупости, но всъщност това не е самият той, а слепият му спътник,
подсъзнанието. След откриването па подсъзнанието всеки си има близнак, когото
може да направи отговорен за всичко. Близнакът е, подобно на огледалния образ,
един парадокс: той се показва, проявява се, ала остава невидим. Той е нещо
чуждо и учудващо, но всъщност сме ние самите. Той е нашата вечна изкупителна
жертва, трагическият герой, върху когото стоварваме своята вина само за да
познаем, че е наша собствена.
Дитрих
Шваниц – Речник на общата ни култура
Няма коментари:
Публикуване на коментар