Орфизмът

Ние не знаем в какво се е състоял тракийският орфизъм, ако изобщо е съществувал като нещо канонизирано в тракийските земи...

Въпреки че е още малко дете, Зевс поставя Дионис на трона си и му дава скиптъра си като символ на властта. Титаните обаче, от завист направили заговор срещу детето и го разкъ­сали. По заповед на Зевс Аполон събрал частите му и ги занесъл в Делфи. Атина пък спасила сърцето му, чрез което Зевс отново го върнал към живот. Тук именно е ядката на орфическата религия, която засяга човека. Титаните извършват тежко престъпление: те ядат от плътта на Дионис. Потресен, Зевс със свет­кавицата си ги превръща в пепел, но от нея се ражда човешкият род. Оттам и двойната участ на човека, роден от престъпната титаническа раса, но с някакъв божествен елемент, проникнал чрез Дионисовото тяло, от което са вкусили титаните.

Наследеният от титаните грях трябва да се изкупи от човека и само Дионис може да го освободи от него. Поезията на Омир утвърждава земния живот - зад смъртта душите водят жалко съществуване. Но на едно място у Омир се промъква идеята за Елисейските полета, където ще отиде Менелай. Но това е благодеяние и изключение. Могли ли са и други да спечелят такова благоволение? Да, и това са само посветените в елевзинските мистерии. От тях не се искало много нещо - нищо повече от това да изпълняват ритуалите и да казват необходимите ма­гически слова, и те ще бъдат „триж щастливи в Ада, защото другите ги очаква само зло” (фрагмент на Софокъл). Но орфиците отиват по-далече с една сложна спекулация за душата. Въпреки че у всички хора има божественото начало на Дионис, то може да бъде задушено чрез несправедлив живот - да вземе връх природата на титаните. Животът на земята е наказание за някогашния грях, самото тяло е наказание за душата - тялото (sоmа) е гроб (sеmа) на душата. Но това наказание е същевременно и изкупление на първичния грях за бъдещия живот, защото според земните си дела душата ще получи наказание или блаженство в Ада.

Това обаче още не е краят, защото орфиците са вярвали в цикъ­ла от прераждания през хиляди години, за да се стигне най-после до пълно очищение и сливане със самото божество. Последният от тези цикли е блаженият живот в Елисейските поля (или Острова на бла­жените). Там ще се отсъди дали душата трябва да се върне отново на земята за още един живот или направо да отиде „по-горе” и да се слее с божеството. Ако се случи първото, то душите се превъплъщават в хора, надарени с висши качества, и този последен етап ги довежда до божеството.

Това божество не живее в земните граници, в които се намират и Тартарът (Адът), и Елисейските поля, но извън тях - отвъд небето и земния въздух, в Етера. Оттам и вярата, че душата отлита на звездите или че самата тя става звезда. За да може обаче да стигне до спасение, на земята човек трябва не само да изпълнява орфическите ритуали („очищения”) и молитви, но и да води аскетичен живот, тъй като тялото е нещо „нечисто” поради „първичния грях” на титани­те, към който човек прибавя своите земни грехове, тялото, което е пречка човек да се слее с божеството. Аскетическият живот изисква и избягване на месото, тъй като в своите превъплъщения душата може да мине и през животинска форма и тогава човек извършва канибалство.

Орфизмът, въпреки своето влияние върху гръцката религиозна и фило­софска мисъл, която всъщност му е дала известната нам форма (на­пример Питагор, Платон, неоплатониците), не намерил широк прием у масите... Както казахме, ние не познаваме „тракийския“, а „гръцкия“ орфизъм, и то от VI в. пр. Хр. насетне...

Георги Михаилов. "Траките". Второ допълнено и преработено издание. НБУ, 2015