Около Орфей е създаден най-деликатният мит, който древните
поети понякога свеждат до плачлива история. Всъщност този мит представлява
символика на идеята за „отвъд”, което в общата орфическа концепция за света е
крайната цел на човешкото съществуване. Ако за рода на другите прочути певци се
казва какво ли не, за Орфей у древните никога не е имало ни най-малко съмнение,
че е тракиец - поне не може да се открие съмнение.
… Ние не знаем в какво се е състоял този тракийски орфизъм,
ако изобщо е съществувал като нещо канонизирано в тракийските земи. Това, до
което можем да се доберем посредством толкова противоречивите, хронологически
несинхронни и често произволно преработени от гръцките автори сведения, можем
да определим сумарно, като вярване в безсмъртието в отвъдния свят, но и че там
човек сам става божество.
… Тук именно е ядката на орфическата религия, която засяга
човека. Титаните извършват тежко престъпление: те ядат от плътта на Дионис.
Потресен, Зевс със светкавицата си ги превръща в пепел, но от нея се ражда
човешкият род. Оттам и двойната участ на човека, роден от престъпната
титаническа раса, но с някакъв божествен елемент, проникнал чрез Дионисовото
тяло, от което са вкусили титаните. Наследеният от титаните грях трябва да се
изкупи от човека и само Дионис може да го освободи от него. Но орфиците отиват
по-далече с една сложна спекулация за душата. Въпреки че у всички хора има
божественото начало на Дионис, то може да бъде задушено чрез несправедлив живот
- да вземе връх природата на титаните. Животът на земята е наказание за
някогашния грях, самото тяло е наказание за душата - тялото (soma) е гроб
(sema) на душата. Но това наказание е същевременно и изкупление на първичния
грях за бъдещия живот, защото според земните си дела душата ще получи наказание
или блаженство в Ада.
Това обаче още не е краят, защото орфиците са вярвали в
цикъла от прераждания през хиляди години, за да се стигне най-после до пълно
очищение и сливане със самото божество. Последният от тези цикли е блаженият
живот в Елисейските поля (или Острова на блажените). Там ще се отсъди дали
душата трябва да се върне отново на земята за още един живот или направо да
отиде „по-горе” и да се слее с божеството. Ако се случи първото, то душите се
превъплъщават в хора, надарени с висши качества, и този последен етап ги
довежда до божеството. Това божество не живее в земните граници, в които се
намират и Тартарът (Адът), и Елисейските поля, но извън тях - отвъд небето и
земния въздух, в Етера. Оттам и вярата, че душата отлита на звездите или че
самата тя става звезда. За да може обаче да стигне до спасение, на земята човек
трябва не само да изпълнява орфическите ритуали („очищения”) и молитви, но и да
води аскетичен живот, тъй като тялото е нещо „нечисто” поради „първичния грях”
на титаните, към който човек прибавя своите земни грехове, тялото, което е
пречка човек да се слее с божеството. Аскетическият живот изисква и избягване
на месото, тъй като в своите превъплъщения душата може да мине и през
животинска форма и тогава човек извършва канибалство.
Римският географ Помпоний Мела, който съставил през средата
на I в. сл. Хр. едно кратко описание на тогавашния свят, пише следното:
„Траките носят различни имена и имат различни обичаи. Някои от тях са диви и
посрещат твърде охотно смъртта, особено гетите. Това се дължи на различните
вярвания: едни вярват, че душите на умрелите ще се възвърнат, други - че душите
не загиват, ако и да не се възвръщат, но преминават в по-щастлив живот, а пък
трети - че душите умират и че така е по-добре, отколкото да живеят по-нататък.
Поради това у някои се оплакват ражданията и се окайват новородените, напротив,
погребенията носят празничен характер и като свещенодействия се славят с песни
и игри". Възвръщането на душите не трябва да се схваща като циклическо прераждане в орфически и питагорейски смисъл - ние
видяхме, че орфизмът не се е развил в Тракия, догмата на тези свързани помежду
си учения не отразява чисто тракийски представи. Не би могло да се приеме, че
сведението за „умирането на душите” е вярно и едва ли оплакването на новородените
и радостта от смъртта трябва да се свържат с такава представа. Друг по-късен
автор - Солин (III в.),
който ни предава почти същото, което и Мела, пропуска именно третия случай:
„Всички траки зачитат единодушно доброволната смърт, като едни от тях вярват,
че душите на умрелите отново се възвръщат на горния свят, а други - че душите
след смъртта не загиват, а стават по-щастливи, отколкото са били приживе.”
Херодотовият текст заслужава подчертано внимание:
„Дарий покорил най-напред гетите, които обезсмъртяват... Те
обезсмъртяват по следния начин. Те смятат, че не умират, но че този, който
загива, отива при демона Залмоксис, когото някои от тях наричат също
Гебелеизис. Всеки четири години те изпращат едного, избран помежду им по
жребий, като вестител при Залмоксис и му поръчват това, от което всеки път се
нуждаят. Пращат го по следния начин: едни от тях, отредени за това, държат три
копия, а други улавят пратеника до Залмоксис за ръцете и краката, размахват го
във въздуха и го хвърлят върху копията; ако умре, прободен от тях, смятат, че
богът е благосклонен; ако не умре, обвиняват пратеника, като твърдят, че бил
лош човек; след тези обвинения пращат другиго; поръчките му дават, докато е още
жив.“
И така, тракиецът след смъртта си живеел щастлив живот, в
който се ползвал от „всички блага“. Ние тук не виждаме точно как си е
представял тези „блага“, според учението на Залмоксис, но за обикновения
тракиец, не ще съмнение, че това е било съответствие на земния му живот, само
че освободен от всякакви грижи.
