01 декември 2009

Д. Т. Судзуки

КОАН

Терминът коан сега означава кратък разказ за учител по Дзен, диалог между учител и монаси, или въпрос, поставен от учител, чиято цел е да се отвори съзнанието за истината на Дзен. Коанът служи като фермент. Когато са налице достатъчно условия, съзнанието се отваря към сиянието на сатори. Характерно за съвременния Дзен е именно използването на коана като механично средство за отваряне на съзнанието за собствените му тайни.
Хакуин имал обичая да показва едната си ръка и да иска учениците му да чуят нейния звук. Обикновено звук се чува само когато човек пляска с двете си ръце и в този смисъл не е възможно да се произведе звук само от една ръка. Хакуин обаче искал да се стигне до корена на нашия всекидневен опит, който се опира на така наречената научна или логическа основа. Този фундаментален поврат е необходим, за да се изгради нова структура въз основа на опита на Дзен. Оттук и това явно неестествено, а следователно и нелогично искане на Хакуин към учениците му. Крайната цел е да се отвори тайникът на съзнанието, където посветените могат да открият несметни богатства. Докато съзнанието не е свободно да приеме звук от една ръка, то остава ограничено и раздвоено в своя вреда. Вместо да намери ключа към тайните на съзиданието, съзнанието е безнадеждно погребано в относителността на нещата, т. е. неистинската им страна. Докато съзнанието не се освободи от оковите, то никога няма да разглежда света в неговата цялост и да бъде удовлетворено. Да разгледаме друг пример.

Когато Джошу бил запитан какво значение има идването на Бодхидхарма на Изток (което се смята за равностойно на въпроса кой е основният принцип на будизма), той отговорил: „Кипарисовото дърво в двора“.
— Вие говорите за обективно съществуващ символ — казал монахът.
— Не, аз не говоря за обективно съществуващ символ.
— Тогава кой е основният принцип на будизма? — отново попитал монахът.
— Кипарисовото дърво в двора — отново отговорил Джошу.


Този диалог е пример за коан, предназначен за начинаещи. Абстрактно погледнато, не може да се каже, че тези коани, дори според здравия разум, са напълно безсмислени. Ако искаме да размишляваме върху тях, те ни предоставят големи възможности за това. За някои например, едната ръка на Хакуин може би е символ на вселената или на безусловното, а кипарисовото дърво на Джошу — конкретен израз на висшия принцип, през който прозира пантеистичната наклонност на будизма. Да се разгадават коани с помощта на разума обаче — това вече няма да е Дзен. Дзен в никакъв случай не бива да се смесва с философията. Хранителна среда за коаните са онези зони от съзнанието, които логическият анализ не може никога да достигне.
След смъртта на Джошу попитали неговия ученик Акутецуши (Чутиедзу), дали наистина на въпроса „Кой е основният принцип на будизма“, Джошу е дал отговора за кипарисовото дърво. Ученикът отвърнал без колебание: „Моят учител никога не е казвал такова нещо.“ Това било в пълно противоречие с факта, защото всички знаели, че Джошу бил изрекъл тази фраза. Човекът, който попитал Aкутецуши, също знаел. Затова продължил да пита: „Но всички потвърждават този факт. Как можете вие да го отричате?“. Тецу държал на своето: „Моят учител никога не е произнасял тази фраза и по-добре да не го обиждате по този начин.“ Какво безцеремонно изявление! Но онези, които познават Дзен, знаят — това категорично отрицание е несъмнено доказателство, че Тецу разбирал истински духа на своя учител. Неговият Дзен бил несъмнен.

Коанът има за цел да постави прегради пред всички възможни пътища към рационалното обяснение на нещата.

Ако говорим на общоприет език в нашето съзнание има неопознати пространства, които са отвъд границите на относително устроеното съзнание. Не е правилно да ги определяме като „подсъзнание“ или „над-съзнание“. Думата „отвъд“ се употребява само защото с нея най-удобно се определя тяхното местоположение. Но всъщност в съзнанието ни няма „отвъд“, „отдолу“ или „отгоре“. Съзнанието ни е неделимо цяло и не може да бъде делено на части.
Коанът не е нито гатанка, нито остроумна забележка. Има съвършено определена цел, а именно да събуди съмнението и да го придвижи най-далеч. Повече от сигурно е, че всички реки се вливат в океана — тук обаче коанът е като желязна стена, която се издига насред пътя и заплашва да провали всеки опит на разума да я преодолее. Когато Джошу казва „кипарисовото дърво в двора“, или когато Хакуин протяга едната си ръка, няма заобиколен логически път. Струва ви се, че ходът на мисълта ви внезапно е прекъснат. Вие се колебаете, вие се съмнявате, вие се тревожите и напрягате, без да знаете как да проникнете през стената, която изглежда съвършено непробиваема. Когато е достигната тази кулминационна точка, цялата ваша личност, вашата вътрешна воля, най-дълбоката ви същност, решена да намери изход от това положение, без мисли за Аз и не-Аз се хвърля напред и безрезервно срещу желязната стена на коана. Това всеотдайно втурване на цялото ви същество срещу коана неочаквано открива незнайно дотогава място в съзнанието. За разума това означава преминаване отвъд границите на логическия дуализъм, но същевременно то е пълно обновяване, събуждане на непознато вътрешно усещане, което дава възможност на човека наистина да разбира. За първи път значението на коана става ясно — така, както е ясно, че ледът е студен. Очите продължават да виждат, ушите — да чуват, но само съзнанието като цяло усеща сатори. Несъмнено това е акт на възприятие, но възприятие от висок порядък. В това е ценността на учението Дзен — то поражда непоклатимото убеждение, че има нещо, което наистина надминава обикновения начин на мислене.

След като стената на коана бъде преодоляна и пречките на логиката премахнати, вие се връщате, така да се каже, към своето всекидневно, относително устроено съзнание. Едната ръка не издава звук, докато другата не я плесне. Кипарисовото дърво се извисява пред прозореца. Всички човешки същества имат вертикално поставен нос и хоризонтално разположени очи. От този момент Дзен става най-простото нещо на света. Откриваме, че през цялото време вървим през едно поле, което по-рано сме смятали за безкрайно отдалечено. След сатори виждаме познатия ни свят с всичките му многобройни предмети и идеи в тяхната взаимна връзка и ги благославяме.

В самата същност на Дзен е заложено то никога да не може да бъде широко разпространена религия, каквито са будистката школа Шин или християнството. Но фактът, че в основни линии съхранява приемственост в продължение на толкова векове, се дължи, според мен, главно на системата коан. Упражняването на коан е система, изградена с точно определена цел. Дзен не е като други форми на мистицизъм, оставени изцяло на случайността или капризите на съдбата. Следователно, прилагането на системата коан е нещо, което е характерно само за него. То го спасява от увличане в практиката на транса, от потъване в самоцелно съзерцание, от превръщане в упражнение за успокоение. Дзен се опитва да обхване живота в неговото пълнокръвно съществуване; да спира потока му и да се вглежда в него — това не му е присъщо. Постоянното присъствие на коани пред мисления ни взор прави съзнанието постоянно заето, т.е. изцяло активно. Сатори се постига в това състояние на активност, а не когато тя се потиска, както биха предположили някои. От казаното дотук за същността на коан можем по-добре да видим колко Дзен се различава от „медитацията“ — такава, каквато най-често е разбирана и практикувана.
Дзен е като светкавица — няма място и време дори да се зароди мисъл.
За онези, които искат да знаят повече за коаните, давани за решаване на изучаващите Дзен, привеждам няколко примера.

Когато Кьосан получил от Исан огледало, той го показал на насъбралите се монаси
и рекъл:
— Монаси, Исан е изпратил това огледало. Как ще го наречем — мое или на Исан? Ако кажете, че е мое, тогава защо е дошло от Исан? Ако кажете, че е на Исан, как ще обясните, че е в моите ръце? Ако дадете точен отговор, ще запазя огледалото. Ако не можете, ще го разбия на парчета.
Кьосан повторил думите си три пъти, но след като никой не казал нищо, счупил огледалото.

Тодзан дошъл при Уммон за съвет. Уммон го попитал:
— Откъде идваш?
— От Сато.
— Къде прекара лятото?
— В Ходжи край Конан.
— Кога тръгна оттам?
— На 25-ти от осмия месец.
Изведнъж Уммон повишил глас и наредил:
— Ударете му тридесет пръчки. Сега можеш да се оттеглиш.
Вечерта Тодзан отишъл при Уммон и попитал каква грешка е допуснал, че да заслужи тридесет удара. Учителят отвърнал:
— Така значи скитосваш из цялата страна? О, нещастна дрипо!

Исан спял, когато Кьосан влязъл при него. Щом го чул, той се обърнал към стената. Кьосан казал:
— Аз съм ваш ученик. Не се притеснявайте. Учителят направил движение, като че ли тогава се събужда от сън. Кьосан понечил да излезе, но учителят го извикал и казал:
— Ще ти разкажа какво сънувах.
Кьосан се навел напред, за да слуша. Исан рекъл:
— Ти сам се досети.
Кьосан излязъл и донесъл леген с вода и кърпа. Учителят измил лицето си, но преди да седне отново, влязъл друг монах, Кьоген. Учителят казал:
— Ние правехме чудо и то необикновено.

Кьоген отговорил:
— Аз бях долу и знам какво правехте вие.
— Щом е така, разкажи го — пожелал учителят.
Тогава Кьоген му донесъл чаша чай. Исан казал:
— О, монаси, колко сте умни! С вашата мъдрост и чудесата, които творите, наистина превъзхождате Шарипутра и Маудгаляна!

Секисо (Шъшуан) умрял и неговите ученици решили, че трябва да бъде наследен от
главния монах. Но Кюхо (Цинфън), който бил слуга на покойния учител, казал:
— Почакайте, имам един въпрос, на който приемникът би трябвало да отговори. Старият учител ни учеше така: „Овладейте всичките си страстни желания, бъдете като студена пепел и обрулени дървета, дръжте устата си затворена, докато не обрасне с мъх, бъдете целомъдрени като чисто бяло ленено платно, бъдете студени и мъртви като съд за благовония в изоставен храм“. Как трябва да се разбира всичко това?
— Това — казал монахът — показва състоянието на пълното премахване.
— Ето, ти въобще не можеш да схванеш смисъла.
— Нима? Щом мислиш така, запали благовонна пръчица. Ако наистина не разбирам думите на стария учител, няма да мога да изпадна в транс, преди да е изгоряла пръчицата.
Щом изрекъл това, главният монах паднал в несвяст и вече не станал. Кюхо погладил с ръка своя покоен събрат-монах и казал:
— Ти даде забележителен пример за изпадане в транс. Но и в тълкуването ти се провали също така забележително.

Този пример доказва, че Дзен съвсем не означава стремеж към потапяне в нищото.
Приема се, че коаните са около 1700 на брой, но това ми се струва преувеличено. За практически нужди биха били достатъчни десет, пет или дори само един коан, та да се отвори съзнанието за висшата истина на Дзен. Тяхното количество всъщност няма нищо общо с просветлението. Онези, които гледат на Дзен като на размисъл и абстракция, никога няма да стигнат дълбините му. Тук се крие и опасността от системата коан. Човек е склонен да смята, че всичко в учението на Дзен се свежда до нея, забравяйки истинската му цел — разкриване на вътрешния свят на човека. Мнозина са попадали в този капан и неизбежният резултат винаги е бил разрушаване и упадък на учението. Дайе (Дахуй) напълно съзнавал това, когато изгорил сборника със стоте коана, съставен от неговия учител Енго (Юану).

Там, където философското учение на будизма използва всякакъв вид тълкувания, съждения и анализи, често пъти подробни и сложни, Дзен предлага лаконични фрази, афоризми и иронични коментари, които ярко контрастират с будистката философия. Друга характерна особеност на дзен-литературата е нейната причастност към поезията — коан се оценява и тълкува чрез стихове. Естествено е за Дзен да намира най-ярък израз в поезията, а не във философията, защото е свързан повече с чувствата, отколкото с разума, оттук и неговото предразположеност към поезията.


От глава VIII на "Увод в Дзен-Будизма"

20 ноември 2009

Интервю с Теди Москов

- Защо се подвизавате главно в Германия, вместо в родината си?- Главно заради глупостта на хората с власт и гнусотията в характерите на актьорите, които много бързо се изкилиферчиха…
- Кои актьори?- Единият се казва Гърбов, другият – Лафазанов.
- И защо според теб са се изкилиферчили? За повече пари ли?- Не знам и не ми се иска да тълкувам постъпките им. Да не съм психоаналитик?
- С Кръстьо Лафазанов поставихте гениални скечове, преди да се разделите.- Чак гениални едва ли, но бяха добри и хората ги харесваха. За жалост Кръстьо вече не може дори добри скечове да изиграе.
- Какво ти е мнението за тв-шоуто “Комиците”, в което сега участвува с Христо Гърбов?- Според мен е на срамно ниско равнище.
- Защо? Имат зрителски успех.- Простотията е обречена на успех в България. Дори си мисля, че нарочно се толерира от ченгетата с власт, за да бъдат държани на ниско равнище хората.
- Като стана дума за ченгетата, как ще коментираш факта, че над 400 кандидати за кметове са били сътрудници на бившата Държавна сигурност?- Учуден съм, че не са всички. Много е жалко, че промените в България наистина са дирижирани от тайните служби. Те си знаят, че всичко се движи от техните шефове и не им пука. А нашият народ уважава доносниците. Ние сме нация от доносници. Не е имало събитие в нашата история, което да не е било предадено. И е странно, че все още не сме издигнали паметник на доносника. Но все още има време. Живели сме великолепно през турско робство. По-добре от другите поробени народи в Османската империя. Нека не се заблуждаваме. Потомците на поборниците от онова време се изродиха в едни нагли момчета. Те биеха едни хора, после забогатяха и сега движат нещата.
- За организираната престъпност ли намекваш?- Организирана престъпност е много възвишено казано.
- Нашият зрител като че ли не е свикнал с метафоричните внушения. Предпочита класическата форма и затова изпитва носталгия по хумора на Калоянчев и Мутафова.- Бе с нищо не е свикнал нашият зрител. А пък актьорите като Калоянчев и Мутафова са битови комици според мен.
- Какъв тип комици имат бъдеще?- Не знам, да не съм някакъв месия да казвам кое има бъдеще и кое – не. Усещам духовно деградиране, което става все по-страшно и с риск да се повторя, ще кажа, че е дирижирано от хора, на които им по-лесно да управляват лумпени, защото са готови за кебапчета, кючек и бира да вървят накъдето им кажат. Нищо не търся. Не ме вълнува вече нищо. Ще си живея с инвалидна пенсия и с наем от малкото местенце, което притежавам. Ако мога да работя в чужбина, ще продължавам да го правя. Нека се радват тук на Азис…
- Защо става така, че ти, Сашо Морфов, Галин Стоев и други от вашата гилдия работите повече в чужбина, а тук остават все по-малко и по-малко творците като вас?- Ами тука ни спират нарочно онези, които лансират лесносмилаемата култура, чиято емблема е Азис и чалгата.
... Ние сме роби. Думата за роб във всички латински езици произлиза от славянин, а за простак – от българин.
- Какво е това отчаяние, което те е обзело?- Разходи се от север до юг по черноморския ни бряг и тебе ще те обхване отчаяние. Ние не можем да се променим, тъй като сме генетично обременени. Наказани сме от Господ да бъдем роби. Ние сме слугите на света.
- Защо отбягваш да поставяш наши автори?- Ами защото не харесвам Вазов, който според мен е имитирал Виктор Юго.... Иначе от нашата класика ми се прави Бай Ганьо.
- Кой би трябвало да е нашият идеал, все пак?- За мен интелектуален идеал за българин е този, който е изживял най-голямо развитие – след като на 18 години е бил неграмотен, а на 36 става председател на Народното събрание и написва най-великата книга в историята на българската литература, полагайки основите на биографичния жанр. Той се казва Захари Стоянов. От такива хора имаме нужда. А те са все по-голяма рядкост.

ноември 2007

15 ноември 2009

Скала с трапецовидни ниши при гара Средна Арда, 8 ноември 2009

Скалата с трапецовидни ниши се намира непосредствено над жп линията до спирка Средна Арда на северния бряг на язовир Студен кладенец. Средна Арда е и защитена местност.



Далечна прилика със "Саграда Фамилия" или с някои други неща на Гауди.


Наскоро в центъра на скалата е издълбана нова ниша. Вярно, че не видях в статута на защитените местности да е забранено дълбаенето на трапецовидни ниши. но ...

... все пак така е много по-добре.


Трапецовидни източнородопски изсечени в скалата ниши.


В източната част на скалата нишите са по-недодялани или пък пострадали от ерозията.




До скалата с трапецовидни ниши при спирка Средна Арда може да се достигне по жп линията от село Звезделина.



Има два тунела. Този е доста арт.




Гара Средна Арда. Вляво на снимката е скалата с нишите.





Забележителната гара Средна Арда. Наблизо няма никакво населено място. От разговор с кантонера разбрахме, че преди години на това място слизали хора от села, намиращи се на другия бряг на язовира и на всеки час имало лодка, която да ги превозва.


Мостът над ръкава на язовира при устието на Перперешка река.



Спирка Средна Арда.





Залез над Студен Кладенец. В дъното - Моняк (Мнеакос).


Същият залез със LOMO Fisheye №2 Camera.

Скалата 7 години по-късно.
Снимки от Средна Арда 7 години по-късно.

03 ноември 2009

Ортега и Гасет


Непопулярността на новото изкуство

Новото изкуство отблъсква масите и винаги ще ги отблъсква. То е непопулярно по същество; нещо повече: то е антипопулярно. Което и да е негово творение автоматически предизвиква у публиката любопитен социологически ефект. Разделя я на две части: едната – съвсем незначителна, съставена от ограничен брой лица, които се обявяват в негова защита; другата – огромното мнозинство, враждебно настроено спрямо него. (Нека оставим настрана тази неопределена фауна – снобите.)
При новото изкуство разцеплението става в план, по-дълбок от този, в който се движат разновидностите на индивидуалния вкус. Тук не е от значение, че по-голямата част от публиката не харесва модерната творба, докато малцинството я харесва. Същественото е, че мнозинството, масата не я разбира.
За разлика от романтичното, новото изкуство очевидно не е за всички, а е адресирано към едно особено надарено малцинство. Затова именно то поражда раздразнение у масата. Когато не харесваме едно произведение на изкуството, но сме го разбрали, ние съзнаваме, че го превъзхождаме и то не ни дразни. Но когато неудоволствието, което творбата е причинила, се дължи на това, че не е разбрана, човек се чувства унизен, обхванат от смътно съзнание за своята непълноценност, която трябва да компенсира с яростно себеутвърждаване за сметка на творбата. Още със самата си поява младото изкуство принуждава типичния буржоа да се чувства такъв, какъвто е – типичен буржоа, същество, неспособно на жертви в името на изкуството, сляпо и глухо за всяка чиста красота. Но това не може да мине безнаказано след сто години всеобща възхвала на тълпата и превъзнасяне на “народа”. Свикнала да властва във всичко, масата се чувства ощетена в “човешките си права” от новото изкуство, което е изкуство на привилегировани, на знатни умове, на вродена аристократичност. Ето защо, където и да се появат младите музи, тълпата ги изритва с ритници.
В продължение на век и половина “народът” – масата – е предявявал претенцията, че представя цялото общество. Модерното изкуство произвежда у него следния социологически ефект: кара го да се види такъв, какъвто е – “просто народ”, един от многото елементи на социалната структура, инертна материя на историческия процес, второстепенен фактор в духовния космос. От друга страна, младото изкуство способства “най-добрите” да се разпознават сред сивата тълпа и да осъзнават своята мисия, която се заключава в това да бъдат малцина и да се борят срещу мнозинството.
В целия съвременен живот се чувства една голяма дразнеща несправедливост: лъжливото предположение, че хората са равни. На всяка крачка са сблъскваме толкова явно с противното, че започваме мъчително да се препъваме.
Казано е в Евангелието:
Nolite fieri sicut equus et mulus quibus non est intellectus (Не бъдете като
коня и мулето, които са лишени от разум).
Тълпата рита и не разбира.
От "Дехуманизацията на изкуството", 1925
_________________

01 ноември 2009

31 октомври 2009

Едвард Мунк


Автопортрет с ръка от скелет, 1895.




"Викът" (Skirik) 
 
1893

1895

1895, фрагмент

1910

1910, фрагмент