Борхес : Из "Времето и Дж. У. Дън"

Дж. У. Дън

Способът, изнамерен от Дж. У. Дън за непосредственото 

извеждане на безкраен брой времена, е по-скоро изобретателен, отколкото убедителен. Подобно на Хуан де Мена в неговия „Лабиринт“, подобно на Успенски в “Тertium Organum”, той предпоставя съществуването на бъдещето с всичките му превратности и подробности. Към предсъществуващото бъдеще тече абсолютната река на космическото време, или смъртните реки на нашия живот. Този пренос, това течение изисква, както всяко движение, определено време; следователно ще имаме едно второ време за пренасянето на първото; едно трето за пренасянето на второто и така до безкрайност... 

Половин век преди да я предложи Дън, „абсурдната хипотеза за едно второ време, в което тече, бързо или бавно, първото“, е била издигната и отхвърлена от Шопенхауер в ръкописна бележка към “Welt als Wille und Vorstellung”. Тя фигурира на c. 829 от втория том на историко-критичното издание на Ото Вайс. Такъв е механизмът, предложен от Дън.

Не знам какво ще каже моят читател. Не претендирам, че знам какво нещо е времето (нито дали изобщо е „нещо“), но се досещам, че ходът на времето и самото време са една-единствена загадка, а не две. Дън е видна жертва на онзи лош умствен навик, разкрит от Бергсон - да се възприема времето като четвърто измерение на пространството. Той допуска, че бъдещето вече съществува и ние трябва да се пренесем в него, но подобно допускане е достатъчно, за да го превърне в пространство и да наложи необходимостта от второ време (което също се възприема като пространство, като линия или като река), а после от трето, от милионно. И четирите книги на Дън предлагат безкрайни времеви измерения (изразът е красноречив -  в глава XXI от книгата “An Experiment with Time” се говори за време, перпендикулярно на друго време), но това са всъщност пространствени измерения. За Дън истинското време е недостижимият последен член на една безкрайна редица.

Богословите определят вечността като едновременно и отчетливо притежание на всички мигове от времето и я обявяват за един от атрибутите на Бога. Дън изненадващо допуска, че вечността вече ни принадлежи и че сънищата от всяка нощ потвърждават това. В тях според него се сливат непосредственото минало и непосредственото бъдеще. Будни, преминаваме с неизменна скорост през последователното време; в съня обхващаме една зона, която може да бъде много обширна. Да сънуваш, значи да свързваш виденията на подобно съзерцание и да изтъкаваш с тях една история или ред истории. Виждаме образа на сфинкс и образа на магазинче и си измисляме как едно магазинче се превръща в сфинкс. На човека, с когото ще се запознаем утре, слагаме устата на лице, което ни е погледнало снощи. Още Шопенхауер е написал, че животът и сънищата са страници от една и съща книга и че да ги четеш подред, значи да живееш; да ги прелистваш, значи да сънуваш.

Дън твърди, че в смъртта ще се научим да боравим успешно с вечността. Ще си възвърнем всички мигове от своя живот и ще ги съчетаваме както ни е угодно. Ще ни помагат Бог, приятелите ни и Шекспир.

При такава блестяща теза всяка заблуда на автора се оказва без значение.

Борхес: "Ръкопис, намерен в книга на Джоузеф Конрад"
Борхес: "Философията в Тльон"
Борхес: "ARGUMENTU ORNITHOLOGICUM"
Борхес: "Всеобща история на безчестието"