Бъркли отхвърля съществуването на какъвто и да е обект отвъд
сетивните впечатления; Дейвид Хюм - съществуването на какъвто и да е субект
отвъд възприеманите промени. За първия не съществува материята, за втория не
съществува духът; първият не иска към последователността от впечатления да
добавяме метафизичното понятие за материя, вторият не иска към
последователността от ментални състояния да добавяме метафизичното понятие за
един Аз. Хюм (“Treatise of Human Nature”) потвърждава: „Ние сме сбор или сноп
от възприятия, които се сменят едни други с невъобразима бързина... Умът е нещо
като театър, където възприятията се явяват, изчезват, връщат се и се смесват
едни с други по безброй начини... Метафората не бива да ни заблуждава. Самите
възприятия съставляват ума и ние не можем да отгатнем нито къде се разиграват
сцените, нито от какъв материал е изграден театърът“.
Веднъж приел идеалистичния аргумент, съзнавам, че е възможно
- и може би неизбежно - да се отиде по-далече. За Бъркли времето е „последователност
от идеи и тече еднообразно и съпричастно на всичко съществуващо“ (“Principles of
Human Knowledge”); за Хюм е „последователност от неделими моменти“ (“Treatise
of Human Nature”). След като са отхвърлени материята и духът, които са
протяжности, след като е отхвърлено и пространството, не знам обаче с какво
право ще задържим онази протяжност, каквато е времето. Извън всяко отделно възприятие
(реално или предполагаемо) не съществува материя; извън всяко ментално
състояние не съществува дух; значи не съществува и време извън всеки настоящ
миг. Да изберем един съвсем прост миг - например съня на Джуандзъ. Преди около
двадесет и четири века Джуандзъ сънувал, че е пеперуда, а когато се събудил, не
знаел дали е човек, сънувал, че е пеперуда, или пеперуда, която сънува, че е
човек.
Няма коментари:
Публикуване на коментар