Джендем тепе (по Джорджо Де Кирико)

Рудаки

Да, пръснати сме като дребни птици,
смъртта е гарван, ние сме мушици.
Увяхва всичко на земята и цъфти,
смъртта е колело, а ние – спици.


Пред мъката – постлан килим сме ние;
в гърдите с плам, в очите с дим сме ние;
запрегнати в ярема на съдба жестока,
в море от гняв неугасим сме ние.


Овце сме ние, а светът прилича на кошара,
към нейната врата смъртта ни кара.


Без обич – обич искаш ти самата.
И търсиш истината, а си ти – лъжата.

Село Дядовци (Дедилер) Ардинско: май-юни 2007

The Beatles: Strawberry Fields Forever

Let me take you down
cause I'm going to strawberry fields
Nothing is real
and nothing to get hung about
Strawberry fields forever

Living is easy with eyes closed
Misunderstanding all you see
It's getting hard to be someone
but it all works out
It doesn't matter much to me

Let me take you down
cause I'm going to strawberry fields
Nothing is real and nothing to get hung about
Strawberry fields forever

No one I think is in my tree
I mean it must be high or low
That is you can't, you know, tune in
but it's all right
That is I think it's not too bad

Let me take you down
cause I'm going to strawberry fields
Nothing is real and nothing to get hung about
Strawberry fields forever

Always no sometimes think it's me
But you know I know when it's a dream
I think I know I mean, ah yes
but it's all wrong
that is I think I disagree

Let me take you down
cause I'm going to strawberry fields
Nothing is real
and nothing to get hung about
Strawberry fields forever
Strawberry fields forever
Strawberry fields forever

Клувията 21 ноември 2007

Омар Хаям

Ще дойде краят, но кога – кой знае?
Да пием вино – истината май в това е.
Не си лозе, глупако: от пръстта
едва ли някой ще те откопае!


За теб – познал света – урок аз знам,
сред първите бъди мъдрец голям.
С език, уши и поглед да останеш –
прави се пак на сляп, на глух и ням.


За своя жребий участта си не кълни.
Без плач към гроба на другаря погледни.
Цени момента мигновен и мимолетен.
Не се вторачвай в минали и бъдни дни.


Света плениха с мъдрост мъдрите мъже.
И тях съдбата ги навърза на въже.
Те бяха светлинки, но пътя не откриха
и легнаха в нощта, заспали сън блажен.


Запитах свойта чаша, прилепил уста:
Веригата от дни къде влече света?
Отвърна тя със впити в устните ми устни:
“Не ще се върнеш, пий до дъно радостта!”


Велики тайни са животът и смъртта.
Узнаеш ли ги, Бог ще бъдеш за света.
До днес у мен сърцето ми не ги изучи,
та утре ли – когато спре да бий в пръстта.


Напих се и в стена стакана свой разбих.
От пръснатия череп чух едничък стих:
“На теб подобен бях, ще станеш като мен.”
Парчетата целунах и се извиних.


На младини под пламналия шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая тъжен проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър.


Ти пиещите не кори! Такъв е пая,
от Господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали “не пия капка” –
къде по-глупави неща за тебе зная.


И хрумна ми: “Защо дошъл си на света?
А сетне пък: “Какво те чака след смъртта?”
О, вино забранено! С тебе искам аз
да заглуша на тез въпроси дързостта!”


Дошли сме – откъде? И накъде вървим?
Чий разум ни държи? – За нас недостижим.
Безброй души кристални под обръча на свода
изгарят в пепел, в прах, а где се вие дим?


Затова, че не говоря, нямам никаква вина.
Аз съм длъжен да запазя свойта истинска цена.
Знам достатъчно и точно на тълпата същността,
та пред нея да разкривам цялата си светлина.


Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?
И няма път и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не виждам прах – но за света какво е?


Върти ни този свят на смени, гнети ни в кръг ожесточен,
до невъзможност пълен с мъки, от светли радости лишен.
Блажен е гостът, бил за кратко в него и поел на път,
а недошлият на земята е още много по-блажен.


Въртят се в полунощни орбити над мен студените звезди.
Мъдрец подир мъдрец унесено в безбройни нишки ги реди.
На мисълта хвани конеца – той точно ще те заведе,
където пак глави замислено стоят над някакви следи.

Хисар 5 октомври 2007

Артур Шопенхауер

В необятното пространство са пръснати безброй светещи сфери; около всяка от тях, осветени от светлината й обикалят дузина по-малки, отвътре нажежени, отвън покрити със застинала втвърдена кора. Върху нея от един слой плесен са се зародили същества, които живеят и познават – това е емпиричната истина, реалното в света. Крайно мъчително е за едно мислещо същество да стои на една от тези сфери, без да знае откъде иде и къде отива и да бъде само едно от неизброимите подобни нему същества, които се тълпят, блъскат, страдат, които бързо и безспирно се появяват и изчезват във времето без начало и без край.


Само за лишените от разум животни светът и битието се струват сами по себе си понятни, докато за човека това е проблема, която дори и най-грубите и ограничени хора в моменти на просветление ясно съзнават и която застава толкова по-ясно и настойчиво в съзнанието на човека, колкото по-ясно е това съзнание и колкото повече материал за размишление му е дало образованието.


Човешкият живот протича неизменно между желание и изпълнение. По своята същност желанието е болка. Постигането бързо ражда пресищане. Целта е била само привидна. Притежаването на тази цел й отнема притегателната сила. Желанието – нуждата сега се явява в нов образ. Не се ли случи това, следва пустош, празнота, скука и борбата срещу тях е също тъй мъчителна, както и срещу нуждите.


…Всеки би желал да отдъхне, но нуждата и скуката се явяват като камшици, които поддържат въртележката в движение. Затова и цялото и отделният индивид носят отпечатъка на една принуда и всеки е длъжен да се стреми напред, макар и вътрешно уморен и жаден за спокойствие – както планетата, върху която живеем, която не пада върху слънцето, само защото противодействащата сила я тласка все напред. Така всичко е в постоянно напрежение и принудително движение.


…Същото намираме най-после и при човешките стремежи и желания, чието изпълнение винаги ни е дадено привидно като последна цел на волята. Но щом ги достигнем, те вече не са същите и затова скоро се забравят, считаме ги за отживели и всъщност, макар, че не искаме да признаем открито, винаги ги изоставяме като изчезнали разочарования.
И при това се чувствуваме достатъчно щастливи, ако ни остане още нещо, което да желаем и към което да се стремим, за да може да продължи играта на постоянното преминаване от желание към задоволяване и от него към ново желание, чийто бърз ход се нарича щастие, а бавният – страдание, за да не настъпи едно спиране, което се изразява в ужасна, смразяваща живота скука, в един уморен копнеж без определена цел.


Ние следваме хода на живота си с извънредно голям интерес, с хиляди грижи, хиляди предпазни мерки, толкова продължително, колкото е възможно, подобно на това, както се надува сапунен мехур, мъчейки се да го надуваме колкото е възможно повече и по-дълго, въпреки сигурността, че всичко ще свърши с пукването му.


Що се отнася до живота на отделния човек, трябва да признаем, че историята на всеки живот е история на страданието. Всеки житейски път е непременно верига от големи и малки нещастия, макар, че всеки ги прикрива, защото знае, че рядко някой ще изпита към него съчувствие и състрадание; че почти всеки при вида на неговите мъки ще изпита задоволство, че тъкмо той е пощаден от тях.


Страданието - ето истинската участ на човека. Животът винаги протича трагично и особено трагичен е неговият край. Смъртта е крайния извод, резюме на живота, негова равносметка.


Шопенхауер - наука, философия, религия

Шопенхауер: из "За нищожността и страданията на живота"

Шопенхауер: из "За разликите в житейските възрасти"

Орлово 4 ноември 2007

Резерват "Червената стена", Клувията, Аязмото на Бачковския манастир - 1 ноември 2007