Небеска пет години по-късно

Посетихме село Небеска 5 години по-късно и на хълма западно от селото намерихме още няколко скали с трапецовидни ниши.

Тази скала е с GPS координати N 41.77243; E 25.18213.

Скалите са в борова гора и са трудни за снимане. 

Недовършена източнородопска трапецовидна скална ниша. 

Втора скала с ниши.

На третата скала поразчистихме клоните с цел по-добри снимки. 

На върха на тази скала има издълбани басейнчета.

Същата скала от друг ъгъл. 

Съседната скала има една трапецовидна ниша под навес. 

Долу, под тези скали се намира гъбата с ниши:

Още по-ниско е другата скала с трапецовидни ниши до Небеска:

Виждат се ерозирали остатъци от  ниши. 

24.03.2013

Йордан Радичков - Епични времена

След като филоксерата бе изтребила лозята, нашите опитали да отгледат алжирка, но на алжирката не й провървяло и затуй прибягнали до един прочут сорт отел. За няколко години тоя отел покри всички припеци, филоксерата не смееше да припари в лозята и минаваше на пръсти край тях. Нека клечи сега в къпините, викаха нашите, и нека си върти там мустаците колкото иска! Лично аз не съм виждал никога филоксера, само съм слушал за нея. Народът, за да не я забрави, почна да нарича с името й всички зли и люти жени; помня, че в моето селище имаше вече няколко филоксери — щом две жени се счепкат помежду си, едната вика на другата филоксеро, другата също не й остава длъжна и й вика филоксеро, а веднъж две филоксери се биха с мотики. Като не можа да проникне в отела, тя проникна в селището. Мнозина вече не искаха да си вземат жени от селото, един от нашите викаше: На мене филоксера ми не требе!, и ходи чак в Прогорелец, та си доведе оттам жена. Като поживя известно време с нея, тя също излезе филоксера.

Нея есен виното вече кипеше в бъчвите и всички разправяха, че ако с такова вино полееш камък, то камъкът ще се пръсне, сякаш е взривен с барут. По това време властите имаха нареждане да покръстят и острижат циганите, защото разнасят петнист тиф. Те ги сгащваха в катуните или ги гонеха по полето и щом хванеха някого, веднага почваха да го стрижат и го намазваха с газ. Селото се изпълни със стригани циганки, целите наръбени с ножици. Нашите викаха: Докато властите стрижат циганите и ги мажат с газ, ние да вземем да скрием добре виното, защото акцизните вече ще тръгнат да мерят!

Всички решиха да крият, и то да крият хубаво, а не както през пролетта укриваха овцете от бегликчиите. През пролетта цялото селище укри овцете в гората, всички звънци бяха свалени. Бегликчиите дойдоха да броят овцете и да вземат беглика, но хич и не погледнаха селото, а отидоха право в гората, защото овцете блееха и се издадоха. Овцата не става за конспирация!, казаха нашите и си платиха беглика.

Виното, разбира се, не е овца - ни вода иска, ни хляб, нито пък блее, затуй можеш да го укриеш, където си искаш. Нощем и тайно нашите изпокриха бъчвите и оставиха в мазетата по някоя и друга задънка, колкото да замажат очите на акцизните. Няколко дни минаха, а тях още ги нямаше. Тях ги нямаше, но вместо тях в селото се появи смрадовранката.

Смрадовранката е извънредно рядка птица, голяма почти колкото врана, ужасно смрадлива и ужасно шумна. Тя се завъртя над селото, нещо пищя и прави във въздуха, после отиде в небесата, нямаше я бая време, после се спусна подобно камък, но не падна, за да се разбие върху земята, а взе да се върти, да пищи и да прави всякакви фигури. Где що имаше птица се разхвърча и се пръсна в околните гори, защото никой не можеше да трае смрадта на тая истеричава смрадовранка. Смрад, смрад - ужасна работа! Излезе ловец с пушката си, вика: Ще й светя маслото!, и много гърмя подир птицата, ама тя пет пари не даде за гърмежите му и продължи да се мята над селото.

През туй време на едного козата падна във варницата и тъй взе да врещи, че смрадовранката остана доста озадачена и стихна в бекировите тополи. Козата врещи и се бие във варницата, стопанинът отърча с брат си, та я извадиха, ама малко късно я извадиха, очите на животното бяха ослепели. То врещи и стои в двора, братята го изкъпаха, а другите селяни им викат да заколят козата, за да не се мъчи. Човекът обаче никак не искаше да си заколи козата, защото му давала мляко, и я остави в двора да се успокои. Животното наистина малко се успокои и тръгна да се полута, но нали вече нищо не виждаше, взе, че отново падна във варницата. Как така!, вика големият брат на малкия, а малкият му вика: Как така? Извадиха отново козата и като помислиха, я заклаха. Народът взе по парче месо, плати и като че нямаше голяма загуба.

Подир тая история дойдоха акцизните, нашите веднага отидоха при тях, викат: Здрасти! и т. н., обаче акцизните нищо не викат, гледат си службата и тръгнаха да мерят виното. Смрадорвранката излезе от бекировите тополи и пак почна своите истеричави работи над селото. Акцизните вървят от къща на къща, но даже и не надникват в мазетата, а се забиват право в купите царевичак и мушат с шомполи. Щом мушнат с шомпола и шомполът веднага удря в някоя укрита бъчва. Те разтуриха где що имаше купи и измериха всичкото вино. Нашите гледат кисело и псуват на майка смрадовранката, а тя пет пари не дава, пищи и се мята над селото, та направи на смрад целия въздух.

Акцизните се спряха в един двор, само там не можаха да намерят къде е скрито виното. Стопанинът се бие в гърдите и вика, че няма вино, а акцизните викат: Нема начин да нема!, и изпромушиха всичко, дето можеше да бъде намушено. А оня се бие в гърдите, докато накрая нещо в къщата изгърмя и покривът й беше отнесен.

Той пък да вземе да скрие бъчвата на тавана на къщата си, виното не било съвсем прекипяло, напънало бъчвата и я пръснало в същия миг, когато акцизните вече се бяха отказали и си прибираха шомполите. По размера на дъгите и обръчите те определиха колко литра вино е имало на тавана и човекът трябваше да си плати акциза като всички останали.

Може би с това щехме да зазимим, но не мина и седмица, и тук и там кокошките почнаха да измират. Жените казаха: тия филоксери ще вземат да измрат всичките, ами я най-добре да ги отнесем в града и да ги продадем на гражданите! Гражданинът от кокошка нищо не разбира и на него умът му е колкото на кокошката! Те взеха кокошките, та на пазара и се наредили всичките до интизапното, дето бил едрият рогат добитък. В интизапното пък за беда да се случил един ветеринар, щом видял кокошките, попитал откъде са и нашите му казали от еди-къде си. Добре, казал ветеринарният, ама тия кокошки са болни от чума и трябва да се изколят!

Леле! Леле!, почнали да пищят жените и си прибрали кокошките. Те гледали да изчезнат час по-скоро, но ветеринарният забрал един старши, та подир жените.

Жени, кокошки, старши и ветеринар пристигнаха в селото и оставиха на мъжете да се разправят. Мъжете говориха с ветеринарния, казаха му как е паднала козата на едното във варницата, как всички веднага казали, че трябва да заколи добичето, и той човекът го заклал, защото не може, когато всички ти викат да го заколиш, ти да го оставиш да се мъчи с белите си очи. Друго не е могло и да се направи, каза ветеринарният и заповяда да се изтребят всички кокошки до крак, защото са болни от чума.

Помня, че тогава той взе със себе си кметския наместник и поляка на селото и влизаше с тях във всеки двор, а старшията стоеше на улицата и плашеше с пушката си. Мъжете няма как да отстъпят, всеки държи брадва и с брадвата кълца кокоши глави на дръвника. Кучетата изпобесняха от ужас, като гледаха как се мятат кокошите стада в двора. Ветеринарният навсякъде казваше, че кокошето месо може да сe яде, стига да се свари хубаво.

Щом може да се яде, ще го ядеме!, казаха нашите. Комините на къщите задимяха, пушеци закриха цялото село, смрадовранката се задуши и падна в реката. Жените мъкнат вода от гераните, реват, та воят им стига чак до небето. Да се оставят закланите кокошки ще се вмиришат. Цялата чума трябваше да се попари, да се оскубе и да се свари. От всички страни хвърчи перушина, носи се дъх на пърлено, мъжете цепят дърва с брадвите и поддържат огньовете.

Надвечер народът се събра по дворовете - по няколко семейства в един двор, някои пък излязоха на улицата и всички мъкнат по една грамада варени кокошки. Мъжете ядат мълчаливо, жените ядат и хълцат, сълзи се стичат по бузите и по пазвите им, а децата ядат весело, наклякали край камарите. Слънцето преваля баирите, здрач плъпна из долините, гладни лисици развяха опашките си, а народът седи пред купищата и все яде и яденето няма свършване. Всички остригани цигани дойдоха и колкото и гладни да бяха, не можаха да опустошат камарите, много благословии произнесоха и пожелаха на нашите да не се отърват от берекет и от късмета си. По това време в селото влезе човек, той носеше точило на гърба си и изпърво никой не можа да го познае, защото доста беше брадясал. Па той излезе наш човек, от Врачанския централен затвор, задигнал пътьом това точило, та да точи на него брадви и ножове. Сядай, Ерменко, му викат нашите, и се гощавай! Той сяда на свойто точило и почва да яде заедно с мъжете и вика: Ей, живот си живеете вие, ние там в кариерите щехме да изпукаме, едва отървахме кожите си! Пък нашите му викат: Ами живеем си!

Тъй в ония епични времена живеехме ние - когато гладувахме, гладувахме, но когато пък се ядеше, се ядеше до сълзи.

Йордан Радичков
Суматоха
Лебеди мои
Словесно

Марксизмът, психоанализата и всеобщата подозрителност

Всеобщата идеологическа подозрителност

Когато в модерния свят религията окончателно изпада в кома, на нейно място се появяват "възгледи за света". Това са обхватни модели за обяснение на света, които първоначално са нагласени най-вече в работилниците на философията. Но с течение на времето отделните науки също започват да произвеждат големи проекти с претенцията, че обясняват света. Обозначават ги с понятия, които окончават на "изъм", като либерализъм, марксизъм, дарвинизъм, витализъм и т. н. Зад тях стоят т.нар. школи от интелектуалци, които образуват нещо като мисловни общности, клубове по мнения, светогледни движения и кръжоци, малки конвенти, верски братства, идеологически ядра и дружества по убеждения. Като най-малък общ знаменател за смесицата от философия, идеология и наука се налага понятието "теория". Днес сцената на теориите е пазар на мнения с колебаещи се, променливи курсове. Над него властва същата богиня, както и над другите пазари - богинята на модата. Модата живее от честите обновявания чрез отклоняване от съществуващото, следователно дава предимство на стартиралия по-рано - тогава той е в крак с времето, върви напред, изпреварва другите и има удоволствието да наблюдава как те се опитват да го настигнат.

Следователно има теории, които са модни, но и такива, които са "аут". Правят се измами с етикетите, имитират се маркови стоки, сблъскваме се с нечестна надпревара и стоки втора ръка, с евтини предложения, носталгия, вълни на рециклиране, разпродажби и какво ли още не. Наблюдаваме бум и депресия, провали и успехи. За да се ориентираме, ни е потребен общ поглед върху пазара. Трябва да познаваме фирмите, сериозните оферти в теоретичния сектор, курса на акциите, цените, маржа на печалба, доставчиците и вкуса на публиката. И освен всичко друго трябва да притежаваме усет за тенденциите в теорията.

Трябва да уточним: модата се наложи толкова бързо на пазара на теориите, защото самите теории залагат на конкуренцията. Да си го изясним с примера на марксизма.

Марксизмът съдържа една теория за съзнанието на своя противник: то по необходимост е грешно, защото класовото му положение обуславя мисленето му като капиталист. Следователно съзнанието е само маскиране на интереси. Това е така и при марксистите, но техните интереси са идентични с тези на самото човечество. Затова тяхното съзнание е правилно.

Последствието е едно страшно заключение: вече няма невинно съзнание. Всяко съзнание е морално или неморално. Който е с грешно съзнание, сам се натоварва с вина. Това прави просвещаването свещен дълг. Наричат го идеологическа критика, защото в диалектическия марксизъм идеологията винаги е фалшиво съзнание (следователно според собственото им разбиране марксизмът не е идеология). При това положение почти всяка теория развива отдел за всеобщо подозрение на всички останали теории. Теориите са, така да се каже, по рождение полемични. Всяка теория открива у другите латентни (скрити) структури, въз основа на които може да ги отрече. Конкуренцията между теориите се превръща в играта "Аз виждам това, което ти не виждаш, и това са структурите зад гърба ти, които обуславят твоето мислене".

Марксизъм

Най-добре и трайно се налагат на пазара теориите, чиито отдели за подозрение работят най-ефективно: дълго време, по-точно от 1968 г. насам, марксизмът заемаше господстващо положение на пазара на теориите в Германия, тъй като беше непобедим в областта на идеологическата подозрителност.

Трябва обаче да признаем, че марксизмът има широка палитра от предложения и в областта на "идейната насоченост". На всеки клиент се предоставя грандиозен сценарий, в който той може да играе героична роля И тъй като предложението се отправя преди всичко към интелектуалци, които задоволяват духовните си потребности чрез усърдна мисионерска дейност, марксизмът има успех в продажбите и се разпространява при едновременна подозрителност към противника.

След рухването на реалния социализъм обаче се стигна до необозрима криза. Тъй като досега марксизмът се доказваше като имунизиран спрямо опровержения в действителността, това не можеше да се предвиди. Сега той вече не е модерен. Дали ще се съвземе е трудно да се каже. Може би не в старата форма и вероятно ще има радикализиране, отделяне на секти и теоретични метаморфози. В момента дори и най-добрите наблюдатели на пазара се въздържат от предсказания.

Психоанализа

Каквото е марксизмът за обществото, това е психоанализата за индивида. Тя има теория на развитието с грехопадение (вместо разделение на класи има отцепване на неврозата), революционна програма (вместо освобождавано на пролетариата чрез революция се търси освобождаване на подсъзнанието с терапия) и необикновено силен отдел на подозрителност (вместо изобличаване на идеологиите тя цели демаскиране на потисканията). На класовата схема буржоазия, пролетариат и аристокрация отговаря разделянето на психиката на Аз, несъзнавано и свръх-Аз. Както буржоазията се самозаблуждава за своето участие в бедата на пролетариата, така Аз-ът изтласква (с помощта на свръх-Аза) мръсното, мъчителното, неосъзнатото. И също както в предприятията комунистите ровят и подмолно конспирират, така несъзнаваното се бунтува и демаскира официалните прояви на Аза във виц или танцува по улиците в карнавала на съня. Срещу това Аз-ът пуска в действие полицията на изтласкването и подлага на цензура революционните възвания на несъзнаваното. Фройд описва психиката така, както съвременните социалисти капиталистическата полицейска държава.

Затова психоанализата може без усилия да влезе в симбиоза с марксизма: това става в т. нар. Франкфуртска школа или при отделни теоретици в различни смесени отношения: Вилхелм Райх, Ерих Фром, Теодор В. Адорно, Макс Хоркхаймер, Херберт Маркузе. В тази смесица след 1968 г. психо-марксизмът завоюва господстващо положение на пазара, при което двата отдела за подозрителност на фройдизма и на марксизма се обединиха и увеличиха силата си. Оттам нататък всяка теория и всяко мнение можеха да бъдат демаскирани не само като капиталистическа идеология, но и като орален симптом, като следствие от едипово потискане или като маскиране на желанието да спиш със собствената си баба. Психодискусията се раздели на дискурс за собствения опит и дискурс за подозрението към другите. Цялата култура на разбирателство в обществото се покри с плесенните гъбички на подозрението. Всеки вижда у другия причините, поради които той не може да прозре себе си: потискане, травматизиране, неврози, блокади, комплекси. Това обяснява катастрофите в разбирателството, произведени от самата дискусия. Кой би искал да говори за това, че сам не може да се прозре и че носи маска? На подобно нещо човек реагира с отпор, защото смята, че не го приемат сериозно и не го третират като отговорна личност. Ала с това отново потвърждава подозрението, че потиска всичко. Следователно психоанализата има още една рецепта за успех на пазара в сравнение с марксизма - тя сама създава проблемите, за чието решение се представя. Това прави пазара ненаситен. Колкото повече психоанализа се разпространява, толкова по-голямо подкрепление й е необходимо. Тя е като напитка, която предизвиква жажда - един вид самовъзпроизвеждаща се потребност, накратко дрога. И накрая, в социалната си функция психоаналитиците могат да се сравнят с мафия, разпространяваща дрога: те създават потребността, за да я направят после източник за собствените си печалби.

Въпреки известно пренасищане на пазара, психоанализата надживя банкрута на по-старите социалистически партньори и дори спечели от това, като улови неколцина нови клиенти. Основата на това продължително партньорство е общото хегелово наследство. Хегел разказва историята под формата на роман на развитието и възпитанието на един индивид. Моделът за развитие (тук общество, там индивид) и в двата случая е един и същ. Затова Маркс и Фройд могат да се свържат в общо предприятие.

От това съвместно предприятие се роди една дъщеря - феминизмът. При него класовата борба бе заменена с борба между половете, а самата теория на Фройд за потискането беше разобличена като прикриване на злоупотребата.

Фройд и психиката

Маркс, Дарвин и Айнщайн промениха до такава степен нашата представа за света, че нанесоха сериозни удари върху човешката суета. Маркс обясни, че нашата култура и нашето съзнание се определят от икономическите условия. Дарвин заяви, че хората не са, както са вярвали досега, Божие подобие, а първи братовчеди на шимпанзетата, че процесът на еволюцията не е планиран от висша сила и няма цел, макар че в никакъв случай не протича безредно. А накрая Айнщайн ни отне и онова, което изглеждаше единствената надеждна основа - обективността на физически измеримия външен свят.

След всички тези удари самоуважението на човека падна почти до нулата, а за компенсация объркването му се изкачи до неизмерими висоти. Оказа се обаче, че може да стане и още по-лошо - за това се погрижи Зигмунд Фройд.

Надали има друг учен, който да е променил така дълбоко начина на саморазбирането на индивида в нашата култура както Фройд. Неговото въздействие е толкова вездесъщо, а мисленето му до такава степен е проникнало в цялата ни култура, че е трудно да си представим как човекът е разбирал своята психика преди Фройд.

В началото, например по времето на Шекспир, Монтен и Калвин (т. е. през XVI и XVII век), е имало само една човешка душа, която е безсмъртна, рационална и непроменима. Това, което ние днес бихме причислили към психиката - страстите и чувствата, подтиците и импулсите, тогава се е причислявало към телесното. А онова, което наричаме характер, е било зависимо от телесните сокове: черна жлъчка, жълта жлъчка, слуз и кръв - в зависимост от това кой сок (на латински humor) преобладава, човек е меланхолик (ревлив), холерик (гневлив), флегматик (лентяй), или сангвипик (ветрогон). Ако телесните сокове не са в ред, случаят е за медицината. През XVIII век между безсмъртната душа и смъртното тяло е вградена една буферна зона, която може да се определи като област на умственото. Преди всичко там е заселено нещо, което преди е било разглеждано като заплашителна ирационалност - страстите. Само че страстите са били допуснати в гостната стая едва след като преминат през процес на облагородяване и свалят от себе си всичко безогледно, за да станат социално приемливи. Даже и името им се променя - те вече не са страсти, а чувство, чувствителност, сантимент, деликатност, симпатия. Тъй като чувството до голяма степен се разбира и като съчувствие, то получава морално качество. Всеки човек наблюдава с удоволствие тази своя благородна страна. С откриването на чувството у човека се отваря един вид духовно вътрешно пространство, в което се локализират неговите настроения, чувства, душевни състояния и вътрешни вълнения, както и сътресенията, поривите и спонтанните  реакции. Това пространство е изпълнено със стелещи се мъгли и изпарения, един вид пералня, или още по-добре душевен пейзаж, в който атмосферните завихряния се сменят с ярка слънчева светлина, прохладни ветрове и лунни нощи, които изливат балсам върху душата. Ненапразно романтизмът открива едновременно душевното вътрешно пространство и природата като място, където намират отклик душевните трепети.

През XIX век безсмъртната душа незабележимо е наследена в своята рационалност от две инстанции: интелекта, на който често се приписва неприятното качество студенина, и характера, който се различава от мекото чувство по своето положително морално качество да е "твърд" и да се ръководи от принципи и задължения. Тези психични инстанции са оцветени от стереотипите на разделението между половете. Жените са специалистки по чувствата и същинската им област на действие е атмосферата на слънчевия дом на душевното. За мъжете, напротив, е запазено по-скоро неприятното двойно бреме на студения интелект и на морално твърдия характер. Това отговаря на разделението на труда между половете - докато мъжът в професията и в обществения живот със студен интелект защитава икономическите интереси на семейството и представлява обществената им стабилност с твърдостта на характера си, жената остава във вътрешното пространство на семейството, където смекчава тази твърдост чрез чувствителната си душевност и пенлива баня на чувствата. Ако чувството е спонтанно и приливите му не винаги се поддават на контрол, тази спонтанност се оценява като белег за истинност и става марков знак за качество. Ако обаче се проявят тъмни импулси, които дават повод за недоверие, те се тълкуват като симптом на лош характер и се вменяват във вина на лицето. Приема се, че лицето е господар в собствения си дом и контролира своите чувства и психика при съответна самодисциплина. Пороците слабостите, обсебеностите, пристрастяванията като алкохолизъм, принуди и т. н. са морално заклеймени. Всеки разполага със свободата при съответстващи усилия на волята да може да поиска, каквото трябва. А ако не може, се смята, че не желае.

Тъкмо това преобръща Фройд: ако днес някой не желае, веднага се смята, че не може. Фройд отменя морала и на негово място поставя психологията. Постига това, като разширява дома на психиката с още един апартамент - несъзнаваното. Оттогава човекът вече не е господар в собствената си къща, а си има съжител, когото наистина никога не вижда, който обаче го насочва и ръководи незабележимо. Заради тази невидимост Фройд го нарича ТО. Това означава връщане на старата религиозна представа за обсебеността, а с нея се връща и практиката на екзорсизма (изгонване на дявола чрез молитви и заклинания). Има обаче и една решаваща разлика: при екзорсизма хората си представят дявола като чужда завладяваща сила, която идва отвън и отново трябва да бъде прогонена там. У Фройд, напротив, самата личност отцепва от себе си онова, което не може да понася или което не е позволено. Фройд нарича това изтласкване. Така ТО става незабележимо и личността представа да го възприема. Само че ТО се появява инкогнито, маскира се и под тази маска заблуждава личността и я кара да върши неща, които не желае. ТО се проявява при неволни действия, когато личността за малко е разхлабила контрола, например във вицове или грешки на езика, както и в други несполуки, например когато всеки път забравяме едно и също име. Има дори периоди, когато се извършва тотална смяна на стражата и ТО поема командата - когато съзнанието си ляга да спи. Тогава несъзнаваното празнува карнавал в съня. Сънищата са посланията на несъзнаваното към съзнанието. Но те са закодирани в неразбираем символен език, при който несъзнаваното е прокълнато да остане инкогнито.

Кой го е проклел? Ами съзнанието. Фройд го нарича и Азът. Азът е инстанция на рационалното и на реализма. Което не приляга, Азът го отцепва и прогонва, като го закодира. За тази цел Фройд му дава още един помощник – свръх-Аза. Той съдържа идеала за Аз, следователно е Азът, какъвто много би искал да бъде. Идеалите на Аза стават вътрешно присъщи, като приемат отвън обществените норми. Фройд нарича това интернализиране. Това означава, че чуждото се приема вътрешно и става свое. Едновременно с това се отцепва нещо собствено и става чуждо.

Какво по-точно се отцепва? Нагоните, желанията, похотта, които обществото не разрешава. Тъй като у възрастния те почти не се забелязват, Фройд проследява какво правят малките деца, за да може от техните действия да направи предположения за закодираните желания на несъзнателното: децата играят с удоволствие с екскрементите си; фантазират и наместват света според желанията си; избухват в гняв и крещят, когато нещо им липсва; удрят всичко, което им пречи; с удоволствие си представят, че те са най-големите; тиранизират всичко и всеки винаги когато могат; отричат всяка отговорност и с най-голямо удоволствие - ако са момчета, - биха убили баща си и спали с майка си. Последното желание привлича особено силно Фройд. Тъй като в древногръцкия мит цар Едип от Тива наистина провежда този експеримент, Фройд нарича възникналия от това душевен възел от вини Едипов комплекс.

Едип нарушава едно централно обществено табу - забраната за кръвосмешение, на която се крепи редът в семейството: ако синовете се женят за майките си като Едип, поколенията няма да могат да се разграничават, няма да се знае кои са бащи, синове и съпрузи; основните категории на семейството ще рухнат и всяка йерархия като предпоставка за авторитет ще стане невъзможна. И тъй като това табу прави възможно съществуването на семейството, т. е. на основната молекула на обществото, Фройд може да разшири своята психология до цяла обществена теория, в която ни обяснява как от забраната за кръвосмешение и убийството на главата на семейството възникват обществото, държавата и религията.

Ако несъзнаваното съдържа собствените желания от ранно детство, които после са кодирани, бихме могли да свършим дотук. Фройд също не би имал какво да възрази, ако те останат завинаги под ключ. Но те невинаги остават послушни - по-точно никога. Те бягат от затвора си, мотаят се насам-натам, смесват се маскирани с гостите, подражават на домакина, имитират гласа му и го компрометират пред обществото до такава степен, че той действително страда. Тогава Фройд говори за невроза. При невроза човек прави неща, каквито не иска да прави, и не може да се познае. Тогава настъпва времето да потърси психоаналитик.

Психоаналитикът знае какво трябва да се направи: несъзнаваното говори на закодиран език, значи този език следва да бъде разсекретен. А закодирането е техниката, с която Азът е отцепил част от себе си и я е представил като чужда. Следователно терапията се състои в това, Азът да се накара да признае, че всичко, което излиза насреща му като чуждо или отчуждено - тези страхове и принуди, този ужас и тези фобии, са част от него самия. Тъй като терапията се състои в разкодирането на тайнствени и загадъчни символи, психоанализата упражнява голямо влияние върху литературата. Всъщност едва ли има дисциплина, боравеща с език и символи, която да не е дълбоко повлияна от теорията на Фройд. Най-радикално обаче психоанализата променя формата, в която индивидите размишляват върху себе си и стават своя собствена тема. Отначало Фройд съвършено опразва този терен, а после го запълва със своите категории. Те са се втечнили и чрез ефекта на поливането са проникнали чак до фолклора и общото всекидневно съзнание, така че днес милиони хора разбират категориите на Фройд, макар никога да не са прочели и ред от него. В някои отношения това прилича на културна революция, осъществила същите дълбоки промени като откриването на чувството през XVIII век.

При това Фройд променя из основи не само самочувствието, но и начина на разбирателство през този век: сега всеки трябва да се съобразява с несъзнаваното у другия. Това омагьосва наблюдението: сега всичко може да бъде съзнавано или несъзнавано. То омагьосва и самонаблюдението, защото за теб самия важи същото.

От този момент нататък има принципно два начина да дискредитираш някого: морално - "той е негодник", - което предполага свобода. Това значи, че можем да обвиняваме морално някого само ако той е можел да постъпи и по друг начин. Другата форма на дискредитиране е познавателна: "Той не разбира нищо, не може другояче, той е невротик, тревожен, вероятно дори е луд, във всеки случай обаче има сериозни отклонения." В процеса на комуникация разделянето на съзнавано и несъзнавано винаги изправя пред избора: ако забравя несъзнаваното, ще го съдя морално и ще го държа отговорен за действията му; или обратното, ако се позова на несъзнаваното, ще го оневиня морално, няма да му търся отговорност - той е невротик, бедният дявол, - и от днес нататък ще го смятам за побъркан.

По този начин мога да разтоваря и себе си. Ала всяко морално разтоварване се компенсира чрез натоварване на познавателното чувство за собствената стойност. Накратко: човек има избор - дали предпочита да бъде негодник или луд; или, в по-меката форма, егоист или невротик.

Успехът на теорията на Фройд по-скоро има нещо общо с надеждата, която носи като подарък в багажа си: възможността да разгадаеш собственото си подсъзнание разкрива пред всеки човек перспектива за лично щастие. И тъй като собственото подсъзнание ни изглежда толкова близко, царството на свободата също ни се вижда близко. От друга страна, подсъзнателното по дефиниция е черна кутия, в която не мога да погледна. Ето защо нищо не ми пречи да предполагам, че то е източникът на всичките ми проблеми.

При това работата по разсекретяването винаги води назад към собствената биография. Това прави всички нас семейни историци. Там се откриват истинските виновници - собствените родители. Те са объркали всичко; на тях дължа проблемите си, защото те са властвали над живота ми като малко дете. Тази част от теорията на Фройд превърна разговора между поколенията в юридически процес. Обвинител е младото поколение, обвиняеми са родителите. Това направи ролята на родителите крайно неатрактивна, защото непрекъснато се свързва с чувство на вина: могат да се предвидят всички по-късни обвинители.

В общество, което открива все повече свободни пространства, а значи и повече възможности за избор, се създават все повече поводи да се чувстваш виновен или да обвиняваш другите. Тук психоанализата предлага генералното средство за разтоварване: човек непрекъснато прави глупости, но всъщност това не е самият той, а слепият му спътник, подсъзнанието. След откриването па подсъзнанието всеки си има близнак, когото може да направи отговорен за всичко. Близнакът е, подобно на огледалния образ, един парадокс: той се показва, проявява се, ала остава невидим. Той е нещо чуждо и учудващо, но всъщност сме ние самите. Той е нашата вечна изкупителна жертва, трагическият герой, върху когото стоварваме своята вина само за да познаем, че е наша собствена.

Дитрих Шваниц – Речник на общата ни култура