Васил Дечов: Из помашкия обществен живот (4)

ВАСИЛ ДЕЧОВ
ИЗБРАНИ СЪЧИНЕНИЯ
Издателство „Хр. Г. Данов” – Пловдив 1968
Съставили и редактирали: Васил Димитров, Станислав Сивриев, Николай Хайтов

ИЗ ПОМАШКИЯ ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ

ОБЩИНСКИ СЪД

Полянката пред Бориковската джамия е препълнена с чалмалия родопчани, които в званичните статистични семейни и други книги са записани с думите: „българи-мохамедани". Голяма част от тия „правоверни българи" са насядали кръстомноги на земята и си приказват на висок глас. Друга част е заобиколила два пълни коша с грозде и станимашкия лангерин, т. е. погърченият родопски българин, който бърже-бърже трупа везните със сладък памид и след като го претегли надве-натри със своите грамове от валчести камъни, изсипва го в кирливите кърпи на мющериите. Някои от последните по нямане на кърпи развиват чалмите си, постилат ги пред кошовете и чакат ред да им путьогли лангерьота адно уко или ючюз драм благу грозде. Под големата слива до чешмата са насядали на колело Хаджи Хасан, Османаа, Дели Кадир, мюдюрина Тахир и още неколцина бивши и сегашни аази. Това колело от бели чалми и кирливи фесове се е опретнало да унищожи няколко оки грозде, което е изсипано връз три къси бели памучни платна, свалени от главите на Курт Бекира, Османаа и един бивш ааза. В това време при агите дохожда Четрок Исеин и вместо обичайния поздрав „афетлерусун (сладко ви) агалар", запитва:
— Ще да гльодате ли днес дави?
— Ще да гльодаме, как да ни ще да гльодаме? — отговаря мидюринът Тахир. — Почекай да изедем гроздесу, та че и давиисе ще да видим.
— Казвай каков ти е зорат ?— запитва Османаа, като същевременно бърже пъхва в устата си един голям кичер (салкъм) грозде и захваща да мляска и гълта като изгладнял вълк, когато налети в изобилна плячка.
— Каков ли ми е зорат? — подзема Четрок Исеин. — Слушайте да ви разправям.
— Нема сига кина да слушаме. Кажи кутри ще ворзуваш (съдиш), та че сетне разправяй за какво ще да гу ворзуваш.
— Ще да ворзувам Мутя Шабански.
— Брей, Смаиле! — изруква се Османаа — Тува ли е Мутю Шабански?
— Ай сега беше тува, ала си отиде нах тех — отговаря отнякъде пъдаринът Смаил.
— Иди го найди и го докарай, свинету.
— Аку ни рачи да дойде, кина да го правя?
— Как нище да рачи? И да ни рачи ще да го докараш. Кажи му, че има даважие и го рука жюмаетес.
След издаване „призовката" да се докара Мутю Шабански, пред жюмаетят се представя Мурад Златюски, който преди половина час се е карал пред вратата на джамията с Медальчето и е вдигал тояга да го бие.
— Тахираа, ти знаиш, чи имаме хасапъ с Медальчену. Останува да ми дава елли груш. Кърк кереть (четиредесет пъти) хи му сам искал, ала ми хи ни дава. Ако има съд в наше селу, ищам да ми сторите ижиро сее пари.
— Ще хи сторим, ала по-напреш ще дадеш юч груш харзувал парасъ (съдебна такса).
— Он груш ще да. Стига да ма гиздирдисува солкува време.
Мурад Златюски изважда една омазана кърпа, развързва възелчето и между гънките се указаха няколко сребърни монети. С треперяща ръка той отдели една петдесетстотинкова монета и я хвърли пред мюдюрина.
— Зоми Тахир парите, леким аку оставите моеса даво мендер алтънда, има мейдан да ида и до Хилбьо и до Суфия.
— Как ще идиш до Суфия? Бельки Медальчену е цар, та да ни можим да сюктисаме ут негу елли груш! Рукайти гу, свинету!
— То е туф — полусърдито забеляза Курт Бекир и се отдалечи малко от софрата.
Едно младо помаче доброволно се нае да изпълни длъжността на разсилен. То отърча при гроздара; около кошовете бяха се натрупали още повече мющерии.
— Саньо, хайда, чи та рукат агине!
— Немам рабута при агине — възрази с висок глас Медалчето.
Османаа чу отказа и каздиса:
— Саньо, тебе думам! Ела тува бре, ешек, зере aку дойда с едно дорву, та ти смилам кокалете!
— За какво да дойда? Уйдисали сте на юмот на Муратя. Ако има с мене алажек-вережек, да си троши главона дету найде по-гулем камень — Иоктур вережем (няма да му давам)!
— Нимой ла кату куче, ами ела нах тув, ти думам — каза Османаа и същевременно взе тоягата в ръката си.
Саньо Медальчето като разбра, че по гърба ще играе дървеният господ „за непокорство на властите", измени тактиката и се приближи до „съдиите".
— Казвайте, кой ми е даважия, — присторено попита ответникът, при всичко че ищецът бе пред него и го гледаше право в очите.
— Оти си ни дадеш на Муратя еллиту груш, бе хинаеть! — извика Курт Бекир и стана прав на крака.
— Казах ви, немам да му давам!
— Зимаш ли аминь (заклеваш ли се), чи нема да му даваш? — вежливо запита Хаджи Хасан.
— Защок да зома аминь? Е ни сом агуптин да са колна. Да са прикальне Мурат. Ако зоме аминь, не елли груш, юз груш ща му дам.
— Нему са ни пада да се кълне, пък ти мадим ни зимаш аминь, ще да му броиш парите.
— Казах ви, йоктур вережем!
— Тъй ли? Смаиле, иди затвори сое хинеетин и доде не брои елли груш на Муратя, да го ни пусниш.
— Е ни сом хайдутин и катилин, да ма затварете. Кабуль етмем да ма затварете!
— От хайдутин си бетер. Чилек, дету са мочи да изеде чузди пари и си ни плата борчет, е по-гулем едепсизин и от хайдутин.
— Аферим, агалар! Хубаву правите. Затварете факиресе за нищо и никакво, леким аллах си знае работата. То ви са ни ще размине. Е нема да ви сторя нищо, ала са ще найде чилек да стори и вас тербейо.
— Бак шю едепейзи, заканюва са още! Скоро, Смаиле. откарай тоя ханзърин в пардалникан!
Пъдаринът подкани Медальчето да върви напреде му. Последният се покори и тръгна, като продължаваше да укорява агите, които го съдиха. През всичкото време на съденето и „четенето" на „резолюцията", жюмаетят спокойно слушаше и ядеше грозде. Но когато пъдаринът подкара Саня за пардалникът, народът изгуби търпение и се намеси в съдбата на осъдения.
— Слушай, Саньо, срамота е за тебе да та затворят за елли груш! Нимой прави инать. Дай ги! Аку Мурат е хаклие, ще хи даваш и днес, и утре; пък аку е хаксъс, от аллаха да гу найде!
— Нема да ги дам. Он сеньо да лежам хапус, пак хи ни давам. Да ма затворет. Е ни сом жена да ма е срам. Шюкерлерусун, ни сом ни украл, ни прибил.
— Мурат брей, отстъпи беш он груш. Да ти даде кърк груш, та са сгодите. Кумшие сте. Срамота е да са ворзувате и затваряте.
— Давам му утус груш, и то за садако.
— Дай му кърк груш. Нимой станува резил за он груш.
Последните думи изрече братът на осъдения. След половин час преговори, най-после Мурат и Медальчето се сгодиха. Медальчето като видя, че ще умете паяджината в селския затвор, склони да брои на Мурадя четиридесет гроша след десет дни, и то с условие, Хаджи Хасан да стане „кефиль" на длъжника. Последният се съгласи да бъде поръчител и Медальчето, вместо да почива в „пардалника", седна при кошовете с гроздето. От яд той си отмъсти на последното, като унищожи от него тъкмо една стара ока.
След петнадесет минути отдих съдът продължи заседанието.
Кваз Мустафа от Жубраилските колиби, след като внесе три гроша харзувал парасъ, заяви, че Садък Гумински му дължал сто и двадесет гроша от петнадесет години насам. Досега го не е „закачал" — не си искал аладжакът, защото бил факирин; ала сега синовете му станали големи и го „подпрели". Един от синовете на Садък даже бил зел икиюз леф от дърва, които продал на търговци,
Ответникът Садък Гумински, щом чу, че го ворзува (съди) Каваз Мустафа, без покана се яви пред съда.
— Садък, оти са ни сгодите с Кавазас? — запита го кметът Тахир.
— Е нема да му давам, Тахираа. Наистина, е имех да му давам онбеш сеньо евель, ала ага неговуну момчетище остави сестринана ми дощера, фатихме хи за никех парасъ. Никехат бе икиюз груш. Е дадох на сестринана ми дощере адно тарло за юзирми груш и Садък хи даде сексен груш, та са слегна хасапет.
— Хаер, анлъш си, Садък. Ти даде наистина тарло на сестра ти, ала то бе за мерас. Ни повниш ли, че та тогава тросеше мерас ут бубайка ти? Никехът си е сгодих. Мене тогава продадоха волът да платя никехът.
— Продадоха гу за жеремьо. Повниш ли какво стори твоето момчетище? Остави си жената, та че отсурна (отвлече) по-малката хи сестра. Сбраха са тогава роднини и кумшие, строшиха ти вратана на кощана и си утньоха момичету. Волът ти отиде за жеремьо.
— Е ни дадох жеремьо. Волът отиде за никехат.
— Нимойте са припира за стари рабути — пресече спорящите страни Хаджи Хасан. — Садък, имаш ли да даваш на Кавазас юзирми груш?
— Немам, Хаджи ага. Имех да му давам, ала ги слегнахме със сестра ми за никехат.
— Зимаш ли аминь, чи ни му си борчлие?
— Зимам. Валла и билля. Кавурин да стана, аку имам да му давам скорошена паро.
— То са сворши, Кавас: Садък са прикална.
— Ага са прикална, афетусун. Изеде ми париците, ала от аллаха да го найде!
До икиндия Бориковският общински съд разгледа много граждански и углавни дела. Едни от тия дела се свършиха с помирение между страните; по други дела съдът издаде решение и присъди, а две се отложиха, за да се решат окончателно през нощта, когато господ спи. По едно гражданско дело ищецът пожела решението да се приведе в изпълнение след една седмица: ако ответникът в течение на седем дни не даде на ищеца сумата от шест турски лири, то да се продаде на мизать мулето на осъдения и с тая работа се натовари интизапчията — помощник кмета Курт Бекир. Последният за по-голяма сигурност и за да няма главоболие след изтичането на срока, заповяда да му се предаде още сега секвестираното муле и да остане под негов надзор. По две дела за право на собственост на ниви и спорни граници, съдът назначи седемдесетгодишните старци Кадир Муря и Сюлейман кехая да отидат на спорните места, със собствените си ръце да побият синоре и който отпосле помести синури или приоре нивата на съседа, да плати глоба юз груш. Отложените за вечерта углавни дела за съда и публиката не бяха толкова интересни и заплетени — можеха да се свършат и изпълнят за петнадесет минути, но понеже между присъствуващите се намираха и ябанджии, а именно: станимашкият лангерин, калайджията Вълко и семерджията Стоян, то съдът намери, че е неудобно тия дела да се решат в присъствието на кавуре, които може би ще се изпуснат да кажат два лафа на някой държавен чиновник. По едното углавно дело по подозрение се обвиняваше Метю Перчемчето, че е открал една пчела (кошер) на Фатма Исеинбашова, а по другото се обвиняваше Курубашовският чапкънин Исуф, че се е драпал на един прозорец и е искал да влезе в една къща, в която няколко момичета чокали (чепкали) вълна и пели песни. И двамата обвиняеми още от заранта си отпочиваха на хладно в пардалника.
По икинди-намаз (вечерната молитва) съдът преустанови заседанието и публиката взе да се разотива. И съдиите се приготвиха да си вървят. Но тъкмо когато Хаджи Хасан ставаше и си отърсваше шалварите от праха, някой извика:
— Брей, кутри ли кара Гиритлиена! Двамина варвьот напреш негу и некву са чернее на вратувене хми.
Изведнъж всички вторачиха погледите си към пътя, който на лъкатушки се извива по Илчовото борце и прехвърля през върха Юрюцка чука.
— Некав едипоизлик пак е станал, Мутлак, Гиритлиена е фатил харсозе.
— Какви харсозе? Не видите ли, дену са чернее на шиине, чи е кожи. Котри ли са ще припе пак?
— Хем наистина, брей! Нува са чевермежие. Изели са буднему бравкувете, ама лош Гиритлие! Наврял хми е кожине на вратовете.
След пет минути Гиритлията, с мартинка на лявото рамо и с гол каракулак в десната ръка, се изтърси пред хюкюматет. Пред него вървеха с вързани назад ръце, с пълни торби на плещите и увити овчи кожи на вратовете, двама двадесет-двадесет и две годишни, червендалести момци, които гледаха в земята и тежко, тежко въздишаха.
— Акшамхаирусун, агалар!
— Алларазола, Адеме! Хаирулсун, хаирулеун!
— Хаирдър!
— Аферим, аферим, Салих! Аферим, Режепе! Хубава рабута сте сторили, занает сте фатили!
— Не ли ва е срам, бре кераталлар!
— Има у тех срам! П-ю-ю, маскари! Резиле! ...
Чевермеджиите мълчат и гледат земята.
— Адеме брей, де фати сее едепсизе?
— Фатих ги в Големан дребак. Таман свинетата беха одмахнали чевермете от оганен и е са истросих при тех. Давранмаин — хми изруках — зере ще да ви надупчам като решету, и откачих мартинаса. Адносу свине рипна и са пумочи да бега, та са раскрачи кату жеба. Другусу било еца страшливу. Лю рукнах му и са поледи на местону.
— Чи как ги усети, Адеме?
— Да ви кажа ли е вам? Е еца борже усетам сакива работи. Утидах на Смаилкехайовен ятак. Увчерене ми са уплакаха, чи хми липсали два брава. Нищо не рекох. Посидех бир сахат, че си нарамих мартинаса. Ага излезах на Славува чука, погльоднах дребакан, ала нийде ни свети. Тьовно е като рог. Взирах са, взирах, че ми са стори на адно месту да светна искрица, колкоту адно съчмо. Там пекот бравене, си рекох на юмос и са бутнах в баирен. Юч сахать обигравах нагоре, надолу. Щех да си извадем учисе по чепене. Хеле хи разгельдисах. Е хи фатих и докарах, пък вие хи правите каквоту щете.
— Аферим, Адеме! Дано барек хи си сторил тербейо по пот...
— Сторите xи вие тербейо. Е немам нафуз да хи праве тербейо.
— Адеме, разварзи хми кожите и торбите и хи затвори дену другине едепсизе!
— Да хи нареди Смаил, чи е ще да ида и за друга работа.
— Каква рабута?
— Каква ли? Жюрускуну Сираче са пумочилу да отсурне момичену на Имамскак Шабана. Сбралу, свинету, бир-кач киши аркадаше, золи брадви, строшили нащес вратана на Шабанувана коща, влезли вотре и нагребли момичену и хайде у тех. Шабана гу нимело v тех. В увцене бил, на Шилещиян ятак. Ага са научил, Шабан събрал врют неговине роднини, нарамили и те брадви и ножове, утишли у Сирачену, строшили му вратана и си утньоли момичену. Ала Сирачену удрилу с адин кол Шабанувана жена, и та отишла с москине, порснало хи главона и сига бере душа.
— Брей, чи белки и накава бельо е станала! — с удивление извика кметът Тахир. — Какво да правим. Османаа?
— Какво ли ще да правим? Проводи куружиесе да сберат беш-он киши люде от Света Марицкине колиби, да сардисат кощана на Сирачену, да фатят нега и аркадашене му и да ги допраскат до довечера.
— Тъй, тъй Османаа — потвърди и Хаджи Хасан. — Тахире, аку мислиш, чи там има люде, провуди и от тув. Нашине колибаре са калън кафалие, та са щат и даврандиса на куружиеса.
След половин час Гиритлията с мартинката на рамо поведе четири-пет души нефрам, за да хване незаловените едепсизе по колибаците.

Часът е пет по турски през нощта. В Бориково владее пълна тишина, защото почти всички бориковчани се намират в обятията на Морфея. Сегиз-тогиз се чува далечно и слабо кучешко лаене, но то не се смята за нарушение на нощната тишина, тъй като спящите не могат да се събудят от него. През това време в никакъв прозорец на селските къщи не се забелязва някаква светлина; само общинският двор и местата около него правят изключение. В прозорците, които осветляват канцеларията и чевермеджийницата, се забелязва съвсем слаба светлина, която още по-слабо се отразява на отсрещния ред. Но каква е тая светлина? В канцеларията на масата е поставена една тенекиена ламбица с окадено стъкло и свит наполовина фитил. Слабата светлина, която излиза от ламбицата, е жълто-червена, та и осветените предмети се представляват жълто-червени. На кревата и в другите кътове се мяркат някакви фигури, които повече приличат на фантастични видения, отколкото на хора. В чевермеджийницата на огнището блещукат няколко въглена и полуизгаснали главни. На пода са се натъркаляли няколко човека, на които по въздишките се познава, че са живи. По коридора се движат няколко фигури и произвеждат слаб тропот, смесен с дрънкане на железа.
От канцеларията първо се чу дрезгаво изкашлюване и после човешка глъчка:
— Брей, Адеме, влези вътре!
Една от фигурите, която се движеше по коридора, се спре за минута, после отвори вратата на канцеларията и злезе вътре.
— Адеме, повдигни ламбата и си нагоди хайготет (инструментите). Рукай и Смаила!
Гиритлията приближи до масата, повдигна витлото на ламбата и се дръпна малко настрана. Усилената светлина облещи всички прадмети в стаята. Тъмните живи фигури добиха образите на същински човеци. Тия човеци бяха мюдюринът Тахир, Османаа, Курт Бекир и Дели Шабан.
— Амеде, доведи Метя Перчемчену!
— Ей сега — отговори Гиритлията и излезе вън. В тъмнината Гиритлията бръкна в джеба си, извади един голям отключ, отключи вратата на чевермеджийницата, влезе вътре, ритна с крака си един търколен труп и извика:
— Станувай, Метьо! Станувай бе дамус, чи та рукат агине в канцелариена!
От гърлестия глас на Гиритлията се стреснаха всички обвиняеми, които лежеха по пода. Те станаха на крака и зеха да си трият очите. Метьо Перчемчето разбра каква е работата, но не можеше нищо да направи. Той се покори на заповедта и плахо тръгна пред Ахмеда. Когато обвиняемият влезе в нощната съдебна заседателна зала, всички „съдии" станаха на крака и зверски погледнаха обвиняемия право в очите.
— Метьо, ти ли украде пчелата на Фатма Исеинбашоска? Право казвай, зере аку изложиш, аманъ сикиктър!
— Не сом е, Османаа. На криво ма бедьот — с умоляващ глас отговори Перчемчето.
— Ти си бре, ханзър! Казувай какво стори медот!
— Ни сом е, Шабанаа, на хак ерине ще да тьоглем.
— Ложиш, керата! Иктисайте гу, Адеме!
— Икън шуну!
Пъдарите, Гиритлията и Смаил, щом чуха последната заповед, повалиха Метя на пода, нахлупиха го, разпънаха гънките на шалварите му, и единият от тях го притисна на краката, а другият на главата. В това време Дели Шабан и Османаа зеха по един цап, изпречиха се един срещу друг от двете страни на простреното Перчемче, вдигнаха нагоре цаповете и изново зарукаха:
— Казувай бре, динсис, де е кошет с медот, зере ти смлехме кокалете!
— Низна! Е ни сом окрал пчелата! Нимойте ми зима здравесу!
— Удри, Османна! Инкерда е, свинесу! — извика кметът Тахир.
Дели Шабан и Османаа не чакаха повече. Те захванаха с голяма сила да слагат цаповете по задницата на Перчемчето. Обвиняемият при първите няколко удара се само гърчеше, но мълчеше. Обаче това мълчание разядоса още повече двамата „съдии" и те усилиха ударите.
— Кораво е, свинесу. Удри, Османаа!
— Олеле, майчице, олеле! Пребиха ма. Олеле, аллахко! — чу се сърцераздиращ глас.
— Казувай, бре домус! Ща та прибием, бре керата, ако правиш инкер!
— Олеле! Олеле, майчице! Чекайте ще да кажа...
Съдиите веднага спряха „съдебното дирене". Османаа цял изпотен дълбоко въздъхна, хвърли цапа и се тръшна на леглото да се отмори. Пъдарите повдигнаха обвиняемия, помогнаха му да седне на един изкривен стол и после зеха да изваждат кутиите си да запалят тютюн.
— Е, Метьо, инкерда ли си още? Оти по-напреш си не каза право, та да ни едеш лобут? — ироничееки каза Дели Шабан.
— Кажи си, кажи, Метько! — допълни Гиритлията, зере аку правиш инкер, ей сее цапуве ще са стушот по гърбот ти, таче тугава ще та уставим да ти сберот кокалете в адно кошница.
— Нимой инкери, мижув, та и нас да ядосваш — каза мюдюринът Тахир. — Чилек се изменя, тя буднош и кабахать прави. Леким аку има грешка, има и прошка. Знаиш ли, аку та уткараме в хюкюматен, каков ще ти е халът? Таман он сеньо ще да лежиш в хапусханьона! Кажи, останал ли е още мед или врют го изеде?
— То си седи. Да дойде Фатма да си й го дам. Скрит е в Папратюви ниви. Турил го съм на адно хольма.
— Хаер. Ти ще си платиш пчелана. На Фатма ще хи дадеш... Колко да хи даде, Османаа? Как ще да речете?
— Да хи даде за пчелана он леф и за жезо да деде ирми леф, та че да си върви. Сая работа инак ни може да се сгоди.
— На Фатма ще да дам ирми леф, ала да ма почека, чи сига намам пари. Пък за жеремьо е млогу ирми леф.
— Ниможе по-надолу от ирми леф. Найди утус леф, та да са сгоди сичкусу.
— Пусните ма сига да си ида, та да тросе пари; то са е виделу, чи ще да са дават.
— Нема да та пусним доде ни броиш утус леф. Пусна та щим, ала ако будин ти стане кефиль за два дена.
— Чи кой ще ми стане кефиль? Османаа, стани ми кефиль за бир кач гюн. Аку та е страх, ще да ти оставем аманеть тюфекен и адин сърмалие пищол.
— Бива, стана ти ща, ала да ма ни усрамотиш! Ага са совне, идите с Адема у вас, зоми аманетен и го донеси у мене в кощи. Чу ли, Адеме? Утре чин сабах ще да своршите сае работа, пак доде са совне да поседи Метьо тува. Хайда, Метьо, иди утводе и полежи, леким още аднок, ако сториш никаф едипсизлик, ще да та убесим на сливана до жюмайона!
— Чу ли, Метьо, какво ти рече Османаа. Хубаве му заповни думите. Ако будин са уплаче от тебе, куртулуш нема. Гльодай от сега нататъку мравка да ни настопиш!
— Аллах етмесин, от сега нататъку да сторя некву лошу. Леким ще ви са молем, нимойте казува на хюкюматен за пчеласа.
— Хайда, нема да казуваме. Да ти е просто! Леким да повниш каков насахать ти дадахме!
Метю Перчемчето, наказан от съда и „височайше", помилван от Османаа, охкащим от болки, излезе от Бориковското чистилище и отиде та легна край огнището в чевермеджийницата. Гиритлията, след като постъпка огъня, бащински даде съвет на пострадалия да си наложи гърба и заднището с прясна овча кожа, която в скоро време „измокнува" съсирената кръв.
Съдът продължи заседанието. В течение на два часа разгледа и реши останалите „углавни" дела. На всички обвиняеми резолюцията се изчете по гърбовете им, и то с цаповете.
По делото на Исуф Курубашовски изтъкнаха обстоятелства, които му намаляваха вината. Доказа се, че Исуф от яд се драпал на прозореца, гдето пели момичетата, защото по-рано една мома, негова роднина, го поканила да отиде на межията, но другите момичета затворили вратата, присмели му се на закърпените шалвари и го нарекли „плюнчу". Освен това някои от съдиите си припомниха и своите подвизи по меджиите, когато са били млади, та и постъпката на Исуфа отдадоха повече на аджамалъка му, отколкото на злонамереност. Предвид на това, съдът осъди Исуфа да му се сложат по гърба десет цапа, и то само за пример на другите чапкъне.
— Ни бива никутрек да оставаме без тербейо - рече Османаа. — Ударите му бир кач жоп, че го пусните. Нимойте му зима жеремьо, чи е еце голо, свинесу.
Делото на чевермеджиите се лесно разреши, защото престъплението бе заварено и веществените доказателства — кожите и чеверметата бяха налице. Съдът осъди виновните на много тояги, от които им се попукаха месата и зашурте кръвта от тях. Освен това наложи им се и допълнително наказание, независимо от заплащане на бравите: те трябваше да дадат по осем лева или по един брав (в натура) глоба.
Журуското Сираче и другарите му, които се бяха опитали да отсурнат момичето на Имамскек Шабана и беха пукнали главата на Шабановата жена, претърпяха най-строго наказание, при всичко че и това дела имаше обстоятелствата, които намаляваха вината на обвиняемите. При „съдебното дирене" се доказа, че момичето само от по-рано се подавало на Сирачето и с разни знакове и постъпки давало да се разбере, че то гали виновният. И Шабаница била съгласна Сирачето да им стане зет, обаче Шабан (бащата) не скланял на това и искал да даде дъщеря си на друг юнак (момък). Гиритлията разправяше на Османаа и другите „съдии", че когато отишъл вечерта да хваща Сирачето и другарите му, Щабаница, макар и с пукната глава, молила мъжа си да не прави даво, ала последният я напсувал, казал и други лоши думи. Гиритлията казваше още, че Шабаница била отишла в къщата на Сирачето, не да отнима дъщеря си, а да я брани от яростта на баща й и другите контранападатели. Сирачето случайно било ударило Шабаница по главата. Обвиняемите казваха същото, каквото бе казал Гиритлията, но при всичко това „съдът" издаде строга присъда: на всички обвиняеми се удариха по тридесет-четиридесет жопа; освен това Сирачето бе глобено с две турски лири, а другарите му с по една лира.
— Ни щем сакива резиллице в нашес мюдюрлюк — рече Османаа. след „прочитането на резолюцията". — Нее шерфънтии — майка и дощера — са вдигнали упашкине и са чудет де да са почешат. Ким танар, ким бакар мож и бубайку. Шабан ходи с проврети царвуле, чука са у дорву и камень да стече неква паро за мисир и житу, пък негувине кучки пезевенклик и... разсправят. Сирачесу за друго ни е кабахатлне, ами оти да троши порти. То требуваше да пита какво ще да каже бубайкуну: бива ли или не бива. Аку рече ни бива, да са отсуне. Зорла гюзеллик олмас.
— Развали са светос, Османаа. Сее години младисе ни питат ни бубайка, ни майка. Кюлкусу и да са мочим да ги вкараме в пот, ни ще да можим. Да не е туегаеса, та женисе ще да торнат биз фережи, пък мумичетата и юнацисе ще да зомат да са збират на хора и попрелки каквосу кавуресе. Геченде ходих нах Елово. Лaxa са да е празник. Гльодам разторнали са пу сукачену женене, лефтери, женски и моски — врют на адно. Думат си, вищьот са като кобили, хинкат са, зализуват са и са вартьот кат' калайджие. Да са врют роднина, та какту и да е; ала ни со роднина. Те са сбирщина от врют крайовесе. От де нема люде в Елово. Та че остави ябанджиене, леким и еловци са са изпущили. Бу сарада Елово меса на Бикрещ (Букурещ).
— Еловци карат касабалийски. Във врют касабисе има сербезлик. Ти тех остави. В касабисе да правет каквоту щот, пък ние да си държим старусу, каквосу сме нашли бабандан, дединдан (от бащи и деди).
— Тъй, тъй, Тахире. Да си държим старусу, зере аку гу изпусним, бизим ишимиз думандър. Ала заприте му лафът. Колко е сахатет, Османаа?
— Дьорт бучук. Има още бир бучук сахат, доде са совне.
— Останахме биз сон сае нощ. Хайда да си вървим!
— Чекайте да лапним чевермица, че тогава да си вървим. Адеме, развързи аднота торба с чевермьота и донеси адин чейрек! Другата ежте вие с Исмаила. Дай и на хапузене да коснат, аку са гладни. Едепсизликес си е едепсизлик, ала и хапузинан е чилек, ни требува да са уставя гладен.
Съдиите, след като оплюскаха един чейрек от краденото чеверме, т. е. — от веществените доказателства, станаха да си отиват.
— Тахир, ние своршихме млогу рабута сая нощ — каза Османаа. — Сега ще да си вървим. Ти гльодай да сбереш жеремьоса, зере сее дене ще да требуват пари и за хожеса, и за писарес.
— Бива, бива, ще да хи сберам. Нагодно ни ще изкольчи ни адин мой син. Адеме, ага са отмахним след ерум сахат, пусни хапузене, та че иди са наспи и ти. Смаил да спи тува, чи утре ще на потроси будин чи¬лек. Ни бива да са порснуваме врют по кощисе.
— Нимойте тьогли кахор за нас — отговори Гиритлията, който с нетърпение чакаше да се махнат агите, та и те със Смаила да си хапнат чевермица.

В канцеларията на Бориковския общински дом си отпочиваха на кревата Хаджи Хасан, Османаа, Курт Бекир и кметът Тахир. Писарят Борилков се навел над масата и пише нещо. Агите, наситени на разговор, накълчени, полулегнали един до друг, пушат тютюн, прозяват се и мислят. В това време вратата ненадейно се отвори, и Гиритлията с мартинката на рамо, зазноен и запъхтян бърже влезна и като забележи, че всички мълчат, извика:
— Какво са мислите? Станувайте и правите тертип за конак!
— Каков конак? — пулено запита мюдюринът Тахир.
— Кадияте иде! След бир сахат е туф. Е подминех да сторе хабер.
Гиритлията бе ходил да носи „киниги" в околийското управление.
Хаберът, който донесе Гиритлията, стресна всички аги. Те бърже станаха на крака, впериха един в друг очите си и няколко минути се гледаха, без да проговорят нещо. Пръв наруши мълчанието Османаа.
— Аджеба, за какво ли иде кадияна? Да нема некаф мюзеверлик?
— Кой знае защок иде, ама за каквоту и да иде, порву требува да са види конак—рече мюдюринът.
— За конак е льосну — отговори хаджи Хасан. Да дойде у мене. От сутре почистихме удайона и постелихме две нови халища. Кату га сам знаел, чи ще да имаме мусефирин.
— Бива у Хаджиеса — утвърдително каза Курт Бекир, който отзаран са бе карал с жена си за пислик в къщи.
— Адеме, найди Смаила и му речи да дойде лю ей сега — заповяда кметът; пък ти, Стайку, нареди книгисе в канцеларияса, зере кадията може да дойде и тува да разгльодува некву.
Писарят Борилков също не малко се смути, когато чу, че съдията иде и взе машинално да бара и премества книжата по масата. Дойде му на ума за книжата по общинския съд и като знаеше, че по тях нищо не е писано до сега, захвана да мисли как да „вапца"' съдията.
Хаджи Хасан си зе тоягата, тръгна да излиза, но се спря на вратата:
— Тахир, е ще да ида в кощи да понареде адно-друго, пък ти стори тертип за посрещанету. Найдите брав и ока мед, пък за друго нимойте тьогли кахор.
— Всичку ще да найдим. От тебе конак, пък от нас масрафет.
— Льосну е за всичко, лю да гльодаме да са ни усрамотим.
След излизането на Хаджията, Гиритлията и Смаил влезаха в канцеларията да чакат заповеди.
— Смаиле, още сига да идиш нах „Трингускине" колиби, да найдиш Чакатилчену и Мелезан и да им кажиш да дунесот по един дебел шишек. Кажи хми, чи е душол кадията, та да ни сторят некво да останим биз браве. Аку немат дебели шишеци, да фатят куздами, ала еца дебели. Зомат ли да кольчат, кажи, чи хми е бузук рабутана. Ще хи фатим и ще хи сторим теслим на кадияна за харсъзлъка, дето сторите геченде. Чу ли какво ти казах? Пък ти, Хасан, си и уморен, ала стори кайреть и иди в Жюбраилица, та кажи на Селимускех Саня да фати бирики уко риба. Зоми ючдьорт уко мед от Хасанкехайовцех и го донеси. Технуну момчетище е аскер качек, крие са свинечу, ала ако ни дадот мед, ще да го проводим сас салтанат в Хилбьо. Ха! Зуберих да кажа, ако видиш потюм в Керкелецкана махало кехаена Сюля, кажи му лю ей сега да иде нах Хаджиювана фудайо!
Мюдюринът Тахир, след като даде още десетина подобни заповеди на останалите аги, съветници и на писаря, излезе от канцеларията и се упъти за дома на Хаджията, за да уредят на мястото всички други работи по посрещането и гощаването на съдията.
Привечер очакваният големец-гостенин пристигна в селото. По указание на придружаващия го стражар той се упъти за общинската канцелария. Това като видяха агите, присрещнаха го и го поканиха да бъде „мусефирин" на Хаджията. Съдията, родом откъде Севлиевско и скоро „пратен на заточение" в Рупчос, изпърво вежливо отказа да бъде гостенин на Хаджията, но като му се даде да разбере, че в Бориково няма хотели и ханове, склони на молбите и последва агите. Когато тоя изтънчен господин влезе в одаята и разгледа обстановката в нея, намръщи се и си каза на ума: „Как ще осъмна в тоя мръсен вертеп." Но нямаше какво да стори. Ще не ще, ще е гостенин на Хаджията. Господин Михов — така се зовеше съдията — скоро се помири с положението си. Той си изу ботушите, закачи си пардесюто на една дървена кукалка и седна връз една корава възглавница, натъпкана с парцали от стари шалвари, калцуни и долами. Доде се приготви вечерята, всички по-видни агалари или „селски бъркачки", както ги казват по нас, се провърваха да кажат на кадията „хош гелдин, ефенди!" Тия бъркачки по покана на Хаджията останаха в одаята и за вечеря. Господин Михов остана много доволен от помашките гозби. На софрата бяха сложили следните ястия: печено месо или шиши-чевермеси, пържена пъстърва, клин (баница), полята с мед, чорба от ориз, пилаф, брано мляко, бърканица (мътеница) за пиене, пържени яйца, сирене, пържена кокошка и ръжен хляб. Съдията, на когото стомахът не може да побере повече от сто драма хранителни продукти, хапна по няколко хапки от всички ястия и заяви, че се е богато нахранил. Това никак не удиви агите, защото те знаят, че новите рупчоски големци изпърво малко ядат, но като стоят по няколко години на заточение в помаклъка, надминават в яденето и самите помаци. За пример им служи бившият мирови съдия Б-в, който едно време изяждаше на едно ядене по две оки леща и ако имаше келепир, „омахваше" и една ока чеверме. Както и да е, но докато Михов изпуши една цигара, на софрата останаха само празните съдове. Десетте души чалмалии сътрапезници „очукаха" цял брав. две оки пъстърва, една кокошка, двадесет пържени яйца, цяла тава баница, една ока мед, голям сахан пилаф, една ока сирене, две оки брано мляко и най-сетне изпиха цяло ведро бърканица. При яденето челюстите на „селските бъркачки" така силно тракаха, като че двадесет вълци се давят над волска мърша. Господин Михов, унесен в своите размишления за челюстите на помаците, не забележи кога изчезнаха всички ястия от софрата. Но когато видя това, той се удиви и уплаши. „Наверно стомасите на тия хора ще се пръснат след половин час" — каза си той на ума. Обаче напразно господин съдията очакваше това и се плашеше. Бориковският горгор башии стояха още два часа при него „на мухабет" и когато забележиха, че той вече се прозява, един по един си излязоха от одаята и отиваха по домовете си да спят. На другия ден, когато господин Михов си още отспиваше, снощните му сътрапезници бяха вече на крака и го чакаха пред Хаджиевата къща.

Канцеларията, чевермеджийницата и коридорчето са пометени и напръскани с вода. Писалки, мастилници и книжата, находящи се на масата, са очистени и подредени. Всичко друго си стои неизменено. От водата, която е попръскана, се е образувала малко кал на подовете, но това е нищо. Писарят Борилков още вечерта бе липсал и се не знаеше къде е бил през нощта. Това бе смутило кмета, толкоз повече че при гощаването на големеца и Стайко трябваше да бъде там. Но където и да е бил през нощта, Борилков при изгрев слънце се намери в канцеларията. Кметът, щом научи това, се успокои.
— Стайку требва да е ходил в технуну селу да донесе кинигите за умиралкисе и никехесе — каза Тахир на Курт Бекира. — Е му думах да хи ни носи нах тех, чи варън та щат потребува апсъздан, ала ма ни послуша. Рече ми, чи ще да пита за некви работи други писаре и кинигите ще да направи у тех, в кощи. Ала какту и да е, пак е своршил работа.
Докато агаларите си приказваха едно-друго пред портите на Хаджийовата къща, господин Михов, след като се добре наспа, етана, уми се, пи кафе и после зе една папка с празни книги и се упъти за общинския дом. Кметът и другите кукунозе го последваха. Когато съдията влезе в канцеларията, Борилков стана прав, здрависа се с „ревизора" и го покани да седне на неговия разкривен стол.
— Дайте ми, господин писар, регистрите за ражданията и умиранията!
— На масата са, господин съдия. Ето ги!
След половинчасово прелистване и земане бележки господин Михов се обърна към писаря и му каза:
— Господин Борилков, регистрите са много неправилно водени. Освен това по тях има много зацапано, стъргано и поправки без уговорки. Съгласно закона, за тия нередовности е отговорен кметът и аз требва да го накажа. От своя страна кметът е длъжен да накаже вас. Но предвид това, че моите предшественици не са правили чести ревизии на общинските управления и ие са давали упътвания на писарите, аз ще постъпя за пръв път снизходително. Ще глобя кмета само с няколко лева, и то когато в края на годината изпратите тия книжа в съда. Но за в бъдеще бъдете по-акуратни и внимателно работете по тия книги.
— Благодарим, господин съдия — отговори писарят.
— Ефенди — намеси се кметът Тахир. — Стайку е еца чалъшкан копеле. Мочи са всичко хубаво да стане, ала буднош са и сгрешава. Опрости ни сига, че за нахпреш ако сгрешим, нема да са сордим и бин леф да ни туриш.
— Казах, аз ще бъда за пръв път снизходителен.
— Да си жив, ефенди! Аллах здраве да ти дава, да са покачиш и на по-голем меснеть.
— Господин писар, дайте ми книжата по общинския съд!
— Ние не сме писвали в тех нищо — отговори писарят.—Те си сидьот празни.
— Как така! — извика с удивление съдията. — Тук не съдят ли се хора и не записвате ли решенията и таксите, които прибирате по гражданските дела?
Писарят Борилков мълчи и червенее. Пот го избива по лицето.
Хаджи Хасан, Османаа и мюдюринът Тахир, които до това време стояха прави и мълчаха, като разбраха, че Стайко го „укашка", побързаха да му дойдат на помощ и да го спасят, а заедно с него и себе си.
— Ефенди, да ти кажим ли право — подзе Хаджията, като същевременно си бършеше потта от лицето, — в нашес мюдюрлюк людесе са еце кротки и еце са разъллие (честни). За малки, та че и за големи работи, са ни содят. Будни и да са испудекат за дребни работи, намесим са от туф, от там и ги сгодим на сукакан.
— Ще рече, никой не завежда дела?
— Хаер. До сега никой ни е давал харзувал — про¬дължи Тахир. — Право казва Хаджияса: кумшийски и руднински си са сгадаме.
— Не стават ли във ваше село кражби, палежи, унищожаване на посеви?
— Аллах да ни чува от такива работи! — каза Османаа,—Ала „дету има селу, ще има и гробе". Буднош стануват малки харсъзлоци, ала еца редчиш са лахува. Аллах бин берекетверсин, на сее години хикюметас ни оставя да стануват харсъзлъци. Фати ли са будин мой син в кражба или друго некву, о сахать го тикнуват в хапусханона. Там си и изгнива. Сакава слобуда нийде ни щем на.
— Браво, браво! Аз искрено похвалявам вашата община и вашите селяни. Както се вижда, вий добре си живеете. Честност, сговор, свобода — това трябва да бъде идеята на всички, които милеем за тая страна, в която всички сме се родили. Сега си спомням нещо... Като преглеждах книжата в съда и статистиката за криминалните дела, забележих, че почти никакви обвиняеми не е имало от вашата община.
— Няма, ефенди. Нашисе люде са кротки. Сгадаме са.
— Това ме много радва.
Писарят Борилков въздъхна, а агите се подсмиваха под мустак, като си казваха на ума: „Много си зелен, ефенди. Хубаве та вапцахме."
След свършването на ревизията господин Михов заповяда да му стегнат коня, за да си върви.
— Йок! Саде о олмас! — каза Хаджията. — Гладен ли да та упратим, ефенди? Ще да косним (закусим) каквото е дал аллах, че тогава си иди сас здраве.
— Благодаря и много благодаря, почтени хора. Аз бях много добре нагостен и недейте прави повече труд и разноски за мене.
— Какви разноски сме сторили? Никакви. Аднож си душол в наше селу, седе бир-кач сахать и ищиш да си вървиш. Почекай, ефенди, нимой борза. Раджаедеръм!
Съдията не можа да убеди агите да го не задържат за обяд. Той се съгласи да им удовлетвори молбите и ги последва към одаята на Хаджията. Обедът бе повесел от вечерята, защото всичко се свърши благополучно. Писарят Борилков, който миналата нощ изходи едно пространство от четиредесет-петдесет километра и в течение на двадесет часа не бе турял нищо в устата, с вълча охота ядеше чеверме и пиеше бърканица.

Пред едно кафене в Елово са насядали на дъсчени столчета неколцина господа, облечени във френски дрехи. Един петдесетгодишен тантурест турчин с подпасан пояс и с емении на краката изнася от кафенето на една тенекиена табла няколко големи алатурка чаши с кафе, поднася на всекиго от присъствующите по една чаша и същевременно произнася обичайния поздрав:
— Сабаххаиролсун, Гочо ефенди! Сабаххаиролсуп Е-в ефенди!
— Алларазолсун, Бекир ефенди!
Кафеджията беше разсилен при едно държавно учреждение в румелийско време и тогаз той придоби титлата „ефенди". Всички еловчене признават „ефендилика му" и така го зоват. Изключение прави само един шагаджия фелдшер, който всякога, когато си поръчва кафе, се изруква:
— Бекир кехая, яп бир кафе, ара дукус таванлие (т. е. с каймак).
Бекир ефенди се много сърди на тоя „еретик", но няма що да прави. И нему носи кафе.
Бекир ефенди е единственият турчин в Елово. Български език не знае. та че и да знае, преструва се, че не знае, и никой не го е чул в течение на двадесет години да произнесе една българска дума. Благодарение на тая му упоритост всички родопски българи чиновници и всички еловчане говорят с него турски. Между мющериите на Бекир беше и околийският началник, господин М-в. Последният, след като си поръча кафе, впусна се в разговор с един чисто облечен и пригладен ефенди.
— Е, господин Михов, как прекарахте по селата? Харесаха ли ви се селата и хората?
— Много добре прекарах, господин М-в. Особено в помашките села. Най-много останах благодарен от Бориково и бориковчани. От там захванах ревизията. Намерих всичко в изправност, с изключение на малки грешки в регистрите за ражданията и умиранията. Но за това е виновен писарят, който впрочем не е родом от там. Бориковчани са много честни, порядъчни при това и гостоприемни хора. И как мирно си живеят! Никакви раздори, никакви кражби и други престъпления не се случват там. Аз просто съм възхитен от това, що забележих и изучих в Бориково.
— Наистина много са добри бориковчани — казва господин началникът, защото Гиритлията често го посещаваше с пълни качета и гърнета, та немаше причини да се оплаква.
— Извънредно са добри — потвърди и лесничеят, който тоже често си облизваше пръстите с мед и си хапваше пъстървица.
В това време, когато г. г. чиновниците хвалеха бориковчани, един господин, облечен в потури и забун, стоеше малко настрана от големците и си пиеше кафето. Като слушаше хвалбите, той се понамуси и си рече на ума: „Знайте вие мене подлугисе какви са помацисе! Хвалите хи, оти носят масло и мед и ага хми идите в селана, заслепеват ви очите с чеверме и пулитики." Тоя българин беше желепин-касапин, при това партизанин-опозиционер на сегашното правителство. Преди три месеца той бе ходил из помашките села. Бориковчани скъпо, скъпо му беха втикнали стотина брави келебечови (метилеви) овци и са беха прикълнали (заклели), че ще гласуват за г. Х-в. Обаче в деня на изборите те гласуваха за правителствения кандидат г. И-в, и то след като последният беше дал на всеки бориковски избирател по един пакет тютюн и бе ги гощавал с пастърма. На касапина се много искаше да изобличи големците, но като взе предвид, че последните може да му скроят някой кюляф, т. е. да му съставят акт за нечистота или друго нещо, премълча си и след като си изпи кафето, стана и си отиде по работа.

Чепеларе 1905 г.

Из помашкия обществен живот 5