Васил Дечов: Из помашкия обществен живот (2)

ВАСИЛ ДЕЧОВ
ИЗБРАНИ СЪЧИНЕНИЯ
Издателство „Хр. Г. Данов” – Пловдив 1968
Съставили и редактирали: Васил Димитров, Станислав Сивриев, Николай Хайтов

ИЗ ПОМАШКИЯ ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ

ОБЩИНСКИ ИЗБОРИ 2

Сто и петдесет метра от „канцеларията", на една полянка се намира едноетажна сграда, дълга четиринадесет метра, широка осем метра и висока пет метра. Сградата е каменна и е покрита с каменни плочи. Стените извън са измазани с вар (аладжа сува). На южните и източните стени се виждат пролуки, високи осемдесет сантиметра и широки шестдесет сантиметра. Тия пролуки-прозорци са оплетени с дървени решетки. На ъгъла, образуван от западната и северни стени под стрехата е направена дървена куличка, прилична на амвон, до която се излиза по тясна дъсчена скала (стълба). На северната страна има врата. Вратата е направена от грубо издялани букови дъски, обкована с главести марташки пирони. Вътрешната обстановка на сградата е много проста. На южната стена се забелязва вглъбнатина, прилична на оджалък, която е измазана с бяла вар. На единия ъгъл се издига дървена куличка, по всичко прилична на тая, що се намира вън под стряхата. Връз вратата се издига дървен чардак, заграден отпред с букови пармаклъци. За тоя чардак се отива по една дъсчена стълба, най-долните стъпала на която се намират пред входните големи врата. Подът е направен от бичени, но не стригосанн (изгладени) елови дъски. Таванът също е дъсчен, но и той грубо направен. Стените извътре някогаж са били измазани с вар, но цветът на последните сега е кафяв. Под вглъбнатината и по целия под са постлани в правилни донейде редове мънички вълнени килимчета (намазлоци), нашарени като престилки, каквито носят родопските християнски жени и моми. Тия килимчета са вехтички, краската им е наполовина заплескана и почти заличена от търкане. По пармаклъците на куличката и чардака, на един груб дървен шандан (свещник) се забележват пет-шест лоени свещи, залепени с лой. Други някакви вещи се не забележват вътре.
Описаната сграда е Бориковската джамия. Вънкашната куличка е минарето, а вътрешната — амвона на ходжата и имамина. Пред входните врата се простира полянката — Бориковския общински площад, а зад джамията са гробищата, заградени отчасти с нисък сух зид, отчасти — с дървен плет. В дъното на площада, срещу вратата на джамията, под две стари сливи, които обсенват половината на полянката, се намира една каменна чешма, от която през два железни чучура шурти бистра, балканска вода, достатъчна да удовлетвори за двадесет минути всичките религиозни нужди на сто-двеста истински мохамедани.
На полянката пред джамията има голямо оживление. Тук са се събрали днес правоверните от всички бориковски колиби. Едни от тях си мият краката на чешмата — земат абтез; други се събуват; трети са насядали на земята, дялат клечки с ножовете си и пушат тютюн — контрабанд; четвърти са се изправили на крака, махат ръце, стискат юмруци и се карат за посеви, синури на ниви и пр., пети се навъртат около два силни огъня, дето се пече чеверме. Всичката тая тълпа се състои от сто и петдесет-двеста души, между които се забелязват и стогодишни старци с дълги бели бради, и млади червенобузи момчета, облечени с вълнени дрехи от тифтиков цвят. Обаче по якост, кройка и шев се забелязва голяма разлика в дрехите. Десетина души от тях са облечени с нови гайтанени потури и долами, с бели калцуни на нозете. Обущата им са отворени турски кондури. Облеклото им е добре прилепнало на снагите. На някои от тях по гърдите и поясите се забелязват и сребърни кюстеци за часовници. Това са агите и по-имотните хора. Други тридесет-четиридесет души са тоже облечени с възнови дрехи и носят цървули на нозете; обаче дрехите им са оцапани с лой и кал. Това са мандраджиите, овчарите и синовете им. Всички останали помаци представляват от себе си и жална, и смешна картина. Едни от тях са навлекли здрави долами, а шалварите им са съвсем изпокъсани — виждат им се месата; други са облекли нови шалвари, а на плещите и гърдите месата им се виждат; на трети пръстите са се проврели през петланките на скъсаните цървули, а на поясите си носят нови силяхлъци. Мнозина пък са облекли просто парцали връз голите си меса, без да се забелязват под тях ризи и долни гащи. Особен род гадинки свободно пълзят по месата и дрехите на тия хора. Мнозина покровители на тия животинки, без да се стесняват от някого, хващат от дрехите си отделни екземпляри и предпазливо ги пущат на земята, за да не влязат в грях. Полянката е пълна с тия гадинки. но това не безпокои и не смущава никого. Всякой бориковец притежава голямо количество от тия божи създания, единствените неприятели на които са врялата вода и сапуна. Но защо ли дрънкаме за дребни работи. Време е вече за молитва! Имаминът се покачва на минарето и възгласява:
— А-л-л-а-х и-к-б-е-е-е-р!
Глъчката и кавгите се преустановяват. Правоверните се раздвижват и бързат да влязат в джамията. В течение на половина час наоколо владее тишина. Слуша се само шептането на молящите се в джамията и от време на време пеенето на имамина. Обаче след половин час шумът, глъчката и крамолите се възобновяват, и то в по-големи размери, отколкото преди молитвата. Излезлите от джамията помаци насядват на поляната, изваждат от джебовете или поясите си напълнените с контрабанда тютюн кутии, запалват по една цигара и веднага захващат да се разговарят, препират и карат. В това време чевермеджиите отмахват от огньовете чеверметата, разсичат ги на късове и викат:
— Ех, бумбарек! Буз парчась! Сакава чевермьо никога ни сом упицал. Като мажун е станала! Юшмеин калмаадъ...
Гладните, чревоугодните заобикалят от всчки страни чеверметата.
— Брей Реджеб! Отсечи ми адно уко от бошет!
— Потегли и мене ей сая парчица: нагодну, ни ще излезе по-млого ут юч юс драхем.
— Нема да ти стигне, Сюлю — смеещим отговаря чевермеджията.
— Аку не стигне, потьогли ми щиш еику. Е еца ни сом гладан, ала пустелу горлу упина нах вотре и млогу и малку.
— Реджеб! Отсечи ми ут гирданен ерум уко, та че е тури в гулемия сахан. Сипни ми и жервисчек. Суха чевермьо ни мога да ем.
Всякой, който си е купил чеверме, се оттеглюва настрана да яде. Яденето трае десетина минути, защото всеки помак бърже яде и много-много не си хаби зъбите да дъвчи храната, особено месото...
През време на яденето и препирните кмета Исеин Мурювски се разхожда нагоре надолу и рука:
— Брей, комшулар, нимойте са още развида (разотива)! Чекайте да сторя теслим буднему селцкиес михюр, та чи тогава си ворвите по работа.
— Ха! Герчек днес ще има интихап (избори)? Пък е си бех забурил обажда се Кел Мустафа, комуто отдавна се ще да стане аза, ала всякогаж пропада в изборите, защото често се заяжда за нищо и никакви работи с другите селски аги.
— Казвай, Исеинаа, каков ти е зорат, зере си имам работа, та требува да си ворвя по-скоро нах колибана.
— Каков ли ми е зорът? Вие врют знайте за какво ва задоржем. Напреш две години, на сува месту ма нагудихте мухтар и мидюр на врют махалисе. Хубаву-лошу, искарах двесе години. Сига е душол емир от начельникан да изберем друг мухтар и други ази. Болгаресе ще правят интихап в ниделе. И ние тогава требува да правим, ала когу да найдим тугава? Затова вижте сига, кога ще бендисате мунасип, да прави за напреш измет на махалисе.
— Ще се отбират ли сега и ази? — запитва Дели Кадир, комуто се иска да бъде аза.
— И ази ще се отбират.
— Слушейте, комшулар! — извиква Селим Чауш, който предната година е сякал пожер, за което нарушение горският е искал да му състави акт, но кметът замазал работата с едно чеверме, пет оки мед и две оки масло.
— Слушаме, слушаме. Казвай каквоту ще казваш!
— Е, нема друго какво да казувам. Ако питате мене, да си нагудим пак старес мухтар. От нега по-хубав нищем на! До сига ни са е осрамутил и от сига нататка нема да са осрамути. Сас ажамие вол ли са по-хубаву оре или сас стар и научен на оралу?
— То се знае, чи стар вол по-оре, ала га нище чолекас, зорла нема да го държим — казва Метю Гажелчету, който ненавижда досегашния кмет, защото е правил „тербейо" сина му за крадене печели.
— Е, нищо, комшюлар. Стига десу ви правих хизмет две години. Е съм самичък чилек и с бин икиюс груш хак на година нимога да се уборкувам от работа. Сае година даржех аргатин, ала за напреш ни що мога да доржем. Аргатесе, аку ни вървиш след тях, ни воршат никаква рабута.
— Ага ни ще той, друг да нагудим. Шукерлерусун, ни со са кратили людесе в мюдюрлюкас.
— Кратили ни кратили, старес мухтер ще си нагудим.
— Друг ще нагудим!
— Ба, тебе ще сторим мюдюр, оти та зувот Кел Мустафа.
— Ти си кел, бре кюпек!
— Сюзюне хаирини биль, кярата! Зере аку зома адин токуч, та ти порснувам главота!
— Със бе, пезевенк!
— Ти си пезевенк, бе едепсис!
— Нимойте са кара, комшулар, за мене. Е ни що да ма нагадате мидюрин за напреш. Нагудите друг.
— Гажелас ще нагудим!
— Оти да гу ни нагудим? Каков е Гажелас?
— Молчи барем ти, бре сюртюк. Бубайку ти адно време стори хашир-нешир махалисе, та и ти сига си отворил устата кату плевнини врата!
— Оти да ги ни отворем? Е ни сом ли кумшие, е ни платам ли вергие?
— Платаш еди бучук груш, колкуту за адно воже, ага крадеш да та ворзуват.
— Аферюм, Метько! Леким го залепи!
— Ти крадеш, бре ханзър! Ти изеде на Дауладжията он ики давар! Ти приби Мустанчету в Куже Урман.
— И тебе ща прйбием, ага си ни сбираш устата!
— Комшюлар! Нимойте са е като кучета. Срамота е. Ни видите ли, че тув има люде и от други села. Аип е и гюнех е да са пцовате като агупте.
Тия думи произнесе един седемдесетгодишен шишкав помак с дълга бяла брада и благородно лице.
— Право казваш, хажи ага. Глависе на забулеха от шемато и гюрултии — отговаря друг стар помак, който стоеше близо до Хаджията.
— Слушайте, комшулар, какво ща ви кажем — продължава Хаджи Хасан (тъй се зове старият шишкав помак).
— Слушеме, хажи ага, казувай — отговарят всичките избиратели и веднага млъкват. Тишина се въдворява.
— Бенжес, ни ще да е зле, ако нагодите за мидюр Смаилсукек Тахире. Е гу ни сом питал дали му са ище или не, ала и да му са нище, ще мочим да гу кандардисаме. Той е ербап за сакива рабути. И чейньо има и акол има. Сигашнисе години ни со като другучешните. Другуш всеки можеше да стане мидюрин, ала сига ни може. Китапсъзин и забутан чилек ни може да разправя ики съ ючбин киши людье. Туф духодат жендаре, забите и други гулемци. Кой хи посреща? Посреща ги мухтарет. Ала друго е да хи посрьошне и испрати, да речем Ахмет, друго е да ги пусрьошне Исеин. Адин мухтар може ла осрамути адно село, може и да го отсрами. Какво ще речете, комшулар, бива ли да нагудим Смаилускек Тахире за селски векилин?
— Бива хажи ага, бива!
— Виж брей! За негу ни беше ми дошло на юмос!
— Какво ще речеш, Тахир? Чули какво каза хажи Хасан?
— Чух. Берекеть версин чи ма сте послагали, ала е ще ви са молем да ма оставите на рахать. Ни е за мене сая рабута. Е си имам кощни залисе и ни що да мога да правем хизметь на факересе.
— Слушай, Тахир, нимой са назландисува. Две години ни са млогу — кату два дене са изминоват.
— Ни що да мога, комшулар. За бин груш е са ни уборкувам. Да е по-големчек хакос (заплатата), та са ща белки измами.
— Бин ики юс груш правет ики юс леф; те ни со малку пари. Има людье, та ще кандисат да правет хизметь на факиресе и за беш юс груш, ала хи ни щем. Тахир! Послушвай и по-стари людье. Речи „бива", та да са сворши по-скоро сая работа.
— Казах ви: сас бин и бин ики юс груш ни що да мога; пак друг будин аку са наима да прави мухтарлък сас соя хак, дайте му мухюрен.
— Ами колко ищиш?
— Ищам ики бин груш!
— О-х-о! Млогу са, Тахир!
— Млогу, малку — айсолкуф! За по-малку ни пристанувам.
— Дайте му още юз груш. Бин ючюз груш ни со малко пари.
— Тахир, дай ракота! — провиква се Хаджи Хасан, като същевременно става на крака и подава своята пъка на Тахиря.
— Анащисувай, Тахир! Наближи Хаджията!
Тахир и Хаджията се хващат за ръцете, клатят ги нагоре, надолу и викат с висок глас:
— Бин дьорт юс груш!
— По-долу от бин секиз кабул етнем!
— Нимой са запина, Тахир! — рекат избирателите. - Стигат ти бин дюрт юс груш.
— Хаджи! Навърши му хи бин бешюз, та че го остави.
— Бин бешюз! Бин бешюз! — рукат от всички страни.
— Дойде му карарът!
— Нема по-млогу! Хаирлайщисвай са, Тахир!
— Чуиш ли, Тахир! Жумаетес ни дава по-млогу. Хаирлаш! — вика Хаджията, силно дърпа и клати ръката на Тахира.
— Е, хайде да е на вашето. Вар юлеуеун!
— Вар юлеуеун!
Тахир и Хаджията си пускат ръцете. Гласоподаването се прекратява. Тахир
е избран за мидюрин!
— Бумбараки, Тахир!
— Евалла, ага! Берекет версии, чи ма послагахте!
— Бумбараки, Бумбараки, Тахир! — рукат избирателите.
— Е! Сая работа са сворши — говори бившият кмет. — Сега да видим котри да турим он бир киши, и сас мухтарес са наворшуват оники киши.
— Ут Папратилцкине колиби турите за азо Дели Кадиря — провиква се Османа и прекарва през пръстите си едно зърно от броеницата.
— Бива, мунасип е! — извикват избирателите от Папратилцките колиби.
— Нимойте ни уборкува, комшулар. Вие знайте, чи си имам млогу болиглави.
— Ти ще си, ти! Нимой са запина!
— А бе, е са ни запинам, ала турите друг будин.
— Нимой кольчи, Кадираа! Да поправиш и ти хизметь на твоине кумшие. Е бех две години азо, та какво ми стана! Нищо.
— Ут Трингускине колиби турите Селим Чауша!
— Бива. Прикарай го прис теспиха, Османаа!
— Ут нашена махало ще е Курт Бекир!
— Гажелас ще е азо!
— Ни щем нега! — викат десетина души.
— Той ще е! — викат други трима-четирима души.
— Кабуль етмеис!
— Нимойте са припира и кара за сакива рабути. И Гажелас бива. Леким турите сига Курт Бекира, та че за нахпреш щим тури Гажелас.
— Тъй, тъй, Хаджи. Да е сига Курт Бекир! Гажелас щим стори азо догодина или след две години.
— Е виде, комшулар, чи сичкусу върви пу хатор ама нейса. Пък е от сига нататък аку содна на сая кабо, дуде е Курт Бекир азо, да ма нахракате врют, колкосу сте тува. Кьор улаим, гяур улаим, ако стопе на сува месту!
След произнасянето на тая грозна клетва, Гажел Ахмед бърже става и псуващим напуска избирателното място.
— Нимой са кълна кату агуптин, Гажел!
— В моглата ворви! Кър буюну! — завикаха след Гажела тридесетина души.
При продължителни препирни и псувни, всичките ази се избраха, и то съразмерно с числото на къщите и колибите, сгрупирани в няколко махали, които влизат в състава на Бориковската община.
Интихапа е свършил и избирателите, след като си отдъхват, захващат да се пръскат по махалите. На изборното място остават само десетина души, между които и досегашния мухтар Исеин Мурювски.
— Смаиле, нарукай са да дойде писарен. Кажи му да зоме книга и калем.
Куруджията Смаил Кедика се покачва на чешмата и колкото му глас държи вика:
— Стайку, бре-ейй! Стайкоу-у-у! Зоми книга и калем, та че йола ту-у-ув! Рука та михтаре-е-ес! Чу ли брей-й-й!...
В това време писарят сладко-сладко спи на кревата, но гърлестия глас на пъдарина го събужда. Яваш-яваш той се повдига, трие очи с ръка, взема от масата молив и парче книга и се упътва към изборното място. Веднага с пристигането писарят се захлупва на земята, поставя книгата връз тютюневата кутия на едного от азите, обръща глава към кмета и чака заповеди.
— Стайко, интихапас са сворши. Аллах бин берекет версин, досига бех е михтар, от сига нататък ще е друг. Гльодайте да са сгадате, та да се ни усрамотите. Писувай на книгата, пък е да ти казувам. За михтар и мидюр нагудиха Смаилускек Тахире от Кундюскана махало. Писа ли гу?
— Писах гу.
— Пиши за ази: от Папратилцкана махало — Дели Кадир; от Трингускине колиби — Селим Чауш; от Керкелецкана махало — Курт Бекир; от Жубаилцкине колиби — Боз Ахмед и Керим онбаши; от Кукувица — Махмуд Байректар и Адемчену; от Станчускине колиби — Кара Салих и Кушлюски Рифат; от Турчинову — Вольнюски Халил и от Света Марицкине колиби — Дели Шабан. Станаха ли онбир, Стайко?
— Тамам са онбир киши — отговори писарят.
— И михтарен Тахир още адин, та стануват тамам оники киши. Толкува ли требуваха?
— Толкува. Дванадесетте души. Ами училищни настоятели? — изпулва се писарът и въпросително гледа падналия кмет.
— Брей! Герчек требуваше да нагудим ази и за мехтепес! Тю брей-й-й! Виж, та порен забурихме! Котри сига да турим? Жумаетес са разведе. Останали сме бешон киши. Какво ще речете, котри да турим за мехтепцки ази?
— Турите Адила Чипилски и Мане Плюнчюски - казва Исуф Бичовски, който си запетлава единия цървул и се готви да си върви.
— Настоятелите требува да знаят и да четот и писуват — възразява писарят.
— Те знает — отговаря досегашният кмет. — Геченде Имамчету бе проводилу от Анадол михтюк до технек Муте. Ага дойде михтюпът, Муте гу ниме тув. Децана му са чудили кого да рукат да го изпее. Хеле-разгеле вървехме по потен с Адила Чипилцки, та Mутювине деца на запреха и дунесоха михтюпан. Зо гу Адил, отвори гу, уращисва са бир сахать доде да сюктиса зарфувене с буквите, ала гу укуттиса пезевинкинът. Врют са сетихме какво зароче Имамчену. Име млогу здраве и на врют комшиесе. И Маню Плюнчюски хептен ни е китапсъзин. Научило са е свинету да си подписва кмету с болгарцки зарфове. Та ага речете, да турим тех за мехтапцки ази.
— Да ги турим! — извикват всички.
— Стайко, запиши хи?
— Записах ги, Исеинаа.
След избирането на училищни настоятели, писарят се повдига от мястото, изтърсва си дрехите от сущето, що се е налепило по тях, зема книжката с избраните и се отправя за канцеларията.
— Стайко, направи книгите за интихапас, ала гльодай да ни сборкаш некву. Е утре ще да ида да обидам овцене на Марина чука и да поместем кошерена. Ще са ворна в ниделе вечер. Нагодну до тогаф ще направиш сичку. В понеделник, аллах изинийлен, ще потпишим книгите, ще хми удриим михюрен и ще хи проводим. Останувай сас здраве.
— Сас здраве Исеинаа! Ага са ворниш мини потюм приз Жубраилцкине колиби и кажи на Брусювчену да ми донесе или проводи по тебе петь оки масло, зере хич немам в селу, пак сее дене сме разгувели, та женищата ща ма изедот от мармунисане.
— Бива, каза му ща. Аку дойде будин големец или жандарин по неква царцка работа и пита каде съм, кажи му, чи съм отишъл по колибине за неква селцка рабута. Излажи го некву.
— Бива. Вапца го ща, както са сетам.
На писаря Стайко Борилков предстои трудна и сериозна работа. Изборът пред джамията се е свършил благополучно, защото никой от избирателите не се е върнал у дома си с посинел пръб или пробита глава; обаче дали ще е редовен или опорочен тоя избор — зависи от писаря. За последния е безразлично кои ще бъдат съветници и кой ще е кмет. Той е добре с всички бориковчени — който и да стане кмет, ще му е дост (приятел). Ето защо писарят е длъжен да представи избора за редовен. Борилков много добре знае, че големците проверяват изборите по избирателните книжа и ако последните са редовни, редовен ще е и самият избор. Бориковският писар е правил общински избори в няколко помашки общини, та е добре изпекъл това изкуство. Най-първо той зема избирателния списък и гледа колко души избиратели са записани в него. Ако общото число на избирателите е двеста и осемдесет души, писарят туря срещу имената на двеста и двадесет души знакове със син молив. Това показва, че от двеста и осемдесет избиратели са гласували двеста и двадесет души. Останалите са недъгави, стари и други отсъствуващи, които не са се явили да упражнят свещеното си право. След отбелязването в избирателния списък гласувалите избиратели, писарят нарязва сто и шестдесет книжки, на които написва имената и презимената на избраните при джамията дванадесет души (кмет и азите). Тия книжки са бюлетинките на спечелившите избора. После нарязва други шестдесет книжки и в тях записва други 12 имена и презимена, зети от избирателния списък. Обикновено за последните книжки писарят написва имената на агите и пропадналите кандидати, като Кел Мустафа и Гажелат. Шейсетте книжки са бюлетините, подадени от опозицията. След написването на двеста и двадесет бюлетина, писарят ги сгъва, мачка ги с ръцете си, зацапва някои от тях с лой, кал и пр. В тая работа се заключава най-голямото изкуство за правене избори. Зацапаните и смачкани бюлетинки доказват, че те са пуснати в урната от нечистите ръце на колибари овчари и мандражии, а не от чистата ръчица на писаря. Като се свърши „гласоподаването", писарят втори път преброява бюлетините, нанизва ги на конец и ги оставя настрана. По тоя начин се приготвя и изборът за училищни настоятели. След това писарят зема от папката образеца за протокола, който е изпратен от околийското управление и захваща да пише: „Протокол. Днес 16 август 189.. г. съгласно чл. ... от избирателния закон член ... от закона за селските общини и на основание Височайшия указ №... (Тук се изброява всичко, каквото трябва да се извърши, за да се произведе един редовен избор. Изброяват се и кандидатите, кой колко гласа е получил, кои са прогласени за избрани и пр. Най-накрая писарят написва:
„... През всичкото време на избора никакви произшествия се не извършиха и никакви заявления и оплаквания не последваха до бюрото.
В удостоверение на горното състави се настоящия протокол."
При усилена работа писарят успява до в неделя вечерта да приготви всичките книжа по избора; остава само да се подпишат. В понеделник кметът, който се върнал от „командировка", е подранил в канцеларията. Писарят се е наспал и го чака.
— Сабах хаиролсун, Стайко!
— Алларазола, Исеинаа!
— Как е, направи ли книгите за интихапа?
— Направих ги, ала требува да са рука будин грамотен да скрепи бюлетините, оти е ни знам турцки да писувам.
— Не бива ли е да ги подпишем?
— Не бива! Ти ще подпишиш протоколесе най-отзать и рапортас пък бюлетинисе требува да хи подпише председателят на бюрото.
— Тъй ли? Тогава да порукаме Халилковчену; той е мехтеп хожас. Смаиле брей, иди порукай Халилковчену, пък аку го нема, рукай имаман да дойде.
След двайсетина минути в канцеларията влизат един след друг имамът и ходжата.
— Смаил ефенди, пиши си юмету на ей сее пусулки, пак ти Исюф, пиши твоето юме на сее, по-малкисе.
— Чи оти ни пишиш твоету юме, Исеинаа? — запитва имаминът.
— Не бива, Смаил ефенди. Саков е законас. Е ща да са подпишем на другисе книги, пусулнисе ще подпишите вие сас Юсуфа.
— Пек и! Да се ворши работа, та както и да е.
Имаминът и ходжата Исуф за един час си свършват работа, с която са натоварени. Те подписват в протоколите и други няколко лица като членове на бюрото. След това писарят зашива бюлетините в зеблово платно, запечатва ги с червен восък и заедно с другите книжа, подписани от всичките членове на бюрото (кмета, имаминът и ходжата) и скрепени с печата на общината, се изпращат по пъдарина на господин околийския началник за по-нататъшно от негова страна разпореждане.
Пашмаклийската окръжна постоянна комисия в пълния си състав днес има заседание. Разгледват се книжата по общинските избори. Член-секретарят, след едно силно изпъшкване от умора, продължава докладването:
— Остава още една община, а именно Бориковската. Там избора е станал мирно и редовно; няма никакви оплаквания и заявления. Избрани са еди-кои си с толкова и толкова гласове. Останалите кандидати са получили шестдесет гласове. Прочее, на мнение съм да се утвърди тоя избор.
— Прието, съгласни! — обаждат се другите членове.
Дневната работа е привършена.
Заседанието се закрива и членовете на комисията се раздвижват и запушват цигари.
— Свършихме и тая работа, другари, ала вярвайте, измъчих се докато прочета преди доклада всичките заявления и оплаквания. Кое е вярно и кое невярно, мъчно може да се разбере. Само избирателите знаят всъщност работите, ала от техните уста не може да се изтръгне истината, защото те всички са заинтересовани. Ако едни от тях те уверят, че написаното в заявленията е вярно, други пък ще ти кажат, че не е вярно. Право да ви кажа, аз съм разочарован от нашата изборна система. Нашият народ е зле възпитан в политическо отношение. Забелязвам само в помаците едно изключение. Те, както виждам, по-добре разбират своите права и длъжности в качеството си на свободни граждани. Те мирно, тихо и със съзнание се явяват пред избирателните урни. И помаците се делят на две и повече партии, ала те си не трошат костите и не правят фалшификации в изборните книжа. Вие чухте от доклада, че в никоя помашка община не е станало сбиване, скарване и никакви оплаквания не са последвали от пропадналите в изборите страни. От всичко това що забележих, дохаждам до заключение, че помаците стоят много по-високо от нас, християните в политическо и културно отношение.
— Право казваш, господин Даракчиев, че ний, християните, сме много развалени в политическо отношение, ала аз нямам дотам добро мнение и за помаците. Само по едни изборни книжа не можем да се произнесем, че те в политическо отношение са по-възпитани от нас, християните. Помаците са плът от нашата плът и кръв от нашата кръв. По-вярно ще да е това: каквито сме ний, такива са и те. Разликата е само тая: ний ходим в черква, те ходят в джамия; ний носим калпаци, те носят чалми. По всичко друго ний си приличаме...

Чепеларе, 1905 година

Из помашкия обществен живот 3