ИЗБРАНИ СЪЧИНЕНИЯ
Издателство „Хр. Г. Данов” – Пловдив 1968
Съставили и редактирали: Васил Димитров, Станислав Сивриев, Николай Хайтов
ОТБИВАНЕ ВОЕННАТА ТЕГОБА
Днес селският кехая Смаил рано отвори канцеларията. Снощи мюдюринът Тахир бе му заповядал да подрани, защото писарят и азите щели да имат много селска работа. Кехаята изпълни заповедта на началника си, но последният, азите и писарят Стайко се не показаха толкова точни да дойдат чин сабах в канцеларията, както се сдумаха и зарекоха вечерта. Смаил в течение на десет-петнадесет минути помете всичките отделения на Бориковския общински дом и хвърли сущето на улицата. След това седна пред външната врата да чака големците. И чака той дълго време. Едвам къде три часа алатурка, когато слънцето бе изгряло три човешки боя, писарят дойде.
— Сабаххаиролсун, Стайко. Еце угечихте женум!... Снощи са зарицахте да дойдете рану, пък то стана пладнина и още нема ни мюдюр, ни ази. Сакальдиса ми са душоса да ва чекам. Та че и тютюн немам да запале.
— Ха! За тютюнчек ли ти е балнуту? На, запали! Е сноща купих цала кинига ярумокалък. Ала тютюн да видиш! Като кехлибар.
— Сое тютюн ще ни изеде глависе. Геченде жандаре са фатили Керимчену сас ючюс драхем. Рекло, свинето, да са давандиса, та го смлели от лобуть. Сига лежи обвиту с овчи кожи. Та остави това, леким му са нагудили жезо ючюс леф. Как ще ги сбере, аллах билир! Голу е, свинену, кату тюфек. Има адно верено коща, он кечи (десет кози) и адно муле.
— Велки на Керимчену ще тьоглиш кахор, Смаиле. За нега е льосна рабутаса. Ще му дадем свидетелство, чи нема стока — врют стокана е връх бубайка му — и ще са куртулиса с два-три месеца затвор. Да иде да гу хранят пчиничени фудулки.
— Право казуваш, Стайку. Керимчену льоену ще са куртулиса, чи бубайку му е още жив и стокана е негува. Леким аку фатет буднош нас сас тебе, ще изгурим сами пепелон.
— Фати ми щат подлугисе. Е ни сом ахмак каквону Керимчену да ма фатет. Ни видиш ли какво правем?! Зома от дюкенен адин пакет тютюн, туре го в кутияса сас кинигине и шерилкине пу тех. Ако виде некаф жендарин, сторя си цигаро от кутияса, ако нема жендарин или друг шубелия чилек, сторя си цигаро от тютюнес, десу нося в пазухаса. На сое мюрафет съм научил врют агисе. Завчерашник ходихме нах Елово с Османаа. Пу поть и той и е си пиехме тютюн от фабрика „Манафови" (намек за контрабанден тютюн), ала ага влезахме в селуну, извадихме кутиисе и там пихме тютюн „Калиманди". Колкото за адеть да рекот чиновницине, че и ние пием пакети, купихме си по адин пакет и го турихме в жебовесе, гьойкюм да си го донесем в Бориково. Пък ние на вращане го разлоловихме с други акташе.
— Такива шейтанлоци и е правем, ала буднош ще флеза в „кален чувал". Шукир, ду сига са чувах да ма ни фатет, ала кой знае за нахпреш какво са ще лаха. По-хубаво е да са одучим ут сао краста — тютюнее. Триж съм са мочил да го оставем, ала ни могам.
— И е нимога, Стайко. Ага ни запаля, стевнева ми са в очисе. Врют ми дукривеват. Отсутре нимех, та ага отварях канцеларияса, без малку щех да строша катанецас ут ювкьо.
— Краста е сое теракилок, Смаиле, ала сае краста е има по врют светос. Геченде околийскиян доктур в Елово даваше насаать на адин старец да ни пие тютюн, та да му са махне кашлевицана, пък самичък докторан бе замоглил цигара колкуту адин масур.
— Дохтуран ни е аллах да знае кой ут каква болька тьогли. Мой бубайку пие тютюн кату манафин, кашлеше катуга цепеше доски, ала живе дуксан беш сеньо (двадесет и пет години).
— Тютюнес ма ни вреди на снагаса, ами ма вреди на кесьоса. За година най-малко ми ходет икиюс груш за тютюн. С толкува пари се купова на сее години адин вол, дену да ти храни децана.
— Празна работа. В наше и ваше селу има люде та ни пийот тютюн, ала те са и от нас по зюртюве
— Хаклие си, Стайко. Аллах си дава и за тютюн. Ала ние са загльодахме на сукакас. Хайда нах вотре в канцеларияна.
— Вле щим яваш, яваш. Агине хи нема още, пък биз тех нищо нема да своршим. Ала ага речеш, да влезем. Доде дойде Тахира, ще отговоря на адно-две окружни. Сее дене има бая работа. Ищат да дадем сведения колко фурни, колко ханове и колко воденици има в селусу. Ха! Питат и колко овес и ечемик може да се достави, ако потребва.
— Брей, да нема некав карашмаллък, та питат за такива рабути? — с удивление запита кехаята Смаил.
— Нема никакъв карашмаллък, ами питат в котро село какво има, та ако буднош стане кавго, да знаят колко хаскер може да гичиндиса в адно село. Леким и е да хми дам отговори, та да си ги бендисват. Ще отговоря, чи и в наше село има адно воденица и никаква фурна.
— Аферим, Стайко! Гльодай да ни изгуриш селусу! Хаскер нам ни требува. Нема кой да хми прави хизмет. Нашесу селу е османлийско. Да е болгарску, та е льосну. Болгаресе са научени да правет хизмет на хаскер; пък сига и хаскере е ваш.
— Наш-ваш, сига са ни гльода. Врют селаса требва да дават конак на войници, леким е ще завъртя рабутаса за нашеса община; пък жюмаетас, аку ще, да рече: „берекет версин", аку ще — да ни рече.
— Как да ни ще да рече. Врют ще рекот. Завърти работата да ни дохода хаскер в наше селу, та другото е льосну. Агисе, та че и е, си знам рабутата. Ако не друго, барек ти щим откара по некаф товар дърва в селу. И по некву аце ти щим да.
— Ще гу направе, Смаиле, леким да кажиш на людесе да ма ни уставят сая зима биз дърва. Кажи на агине да ми дадат, аку не друго, то барек по адно шиленце. Градил съм колиба в селу, та викам да си сторя и овчици. Еца имам мерак за овце.
— Знаем е какво да река на агине и жюмаетас. И дърва ще има, и шилета ще има. Ут тебе ние ни миноваме. Кефине бак, Стайко! Мене жигерес пет пари не прави, ала и аги, и факире биз мене ни могат. Каквото река, това станува. Берекеть версин, слушат ма кумшиесе.
Писарят Стайко, извънредно задоволен от просяшкия си разговор със селския кехая Смаил, седна на масата в канцеларията и почна „да отговаря на окружните". Отговорите бяха къси, но ясни. На окръжното, с което околийският лекар питаше колко слепи лица има в общината, Стайко отговори, че в Бориковската община имало само една сляпа жена на четиридесет и пет годишна възраст, при всичко че само в Тринговските колиби имаше троица слепци, от които двама бяха ослепели от изгоряване с барут, когато били още деца. На окръжното, с което земеделческия надзирател питаше колко кошери пчели има в Бориковската община, писарят отговори така: „На номер двеста четиридесет и пет — В поверената ми община за сега има само седемдесет и пет кошери пчели", макар че само Османаа притежаваше осемдесет и два кошера. Обаче когато дойде ред да се отговори на окръжното, за което стана разговор с кехаята, Стайко се позамисли. Тук трябваше да се попълнюват таблици според пратения образец. Писарят след няколкоминутно мислене взе перото и захвана да пълни с цифри празните рубрики. В течение на десет-петнадесет минути той изчисли колко килограма ечемик, ръж и овес се ражда в Бориковското землище; колко говеда има, колко човека могат да се настанят в мехтепя за пренощуване; колко воденици и фурни има и пр., и пр. Тия сведения бяха толкова точни и верни, колкото и всички други сведения, давани по-рано на господина инспектора на коневъдството в Княжество България. Тъкмо в минутата, когато Стайко привърши „военните сведния" в канцеларията влезе кметът Тахираа.
— Сабахлеролсун, Стайко?
— Алларазола, Тахираа!
— Какво писуваш, Стайко? Да не правиш нафузете (семейната книга)?
— Бе сенда! Отговарям на бир-кач окружни. Хеле ядно окружио ма еце забави. Чудя се как да завъртя работаса. Сува, вуеннисе, са еца сарп, та ма е страх да не упатим некву, и то за селско добро.
— Хаирулсун, Стайко! Кажи каков зор имаш?
Писарят подробно разправи на Тахираа какво е съдържанието на „окръжното" и какъв отговор е нагласил.
— Аферим, Стайко! Хубаво го си курдисал. Тъй требува. Ни требува сичку да управяме. Какво имаме в селусу, на хаскерзабитлери ни требува да са казува. Аллах ни е дал и овце и масло; и пчели и зехрьо, ала сичкусу си ни требува. За аскерен да си тьогли кахор кнезан. Хилбе увасъ може да (прахрани он милион хаскер. Там са ражда и пчиница, и фасул, и грозде. Има и по-хубави гувьода ут нашисе. Каквоту требува за хаокерен, ут там да зимат. Ние туф сме на граница. Аллах вермесин, атсу са отвори кавго, ние най-напреш ще изтьоглим зелгията, пък увалскине села ще са на рахат. Та то са знае, и ние ще дадем некво ала на зор-заман. Сига ни даваме нищо. Чу ли? Ай тъй напиши писмото! Ала нимой пак гу написува еца сербез, зере щим упати некву, та сетне нема кой да ни куртулиса.
— Знаем е как са вапцуват гулемци, Тахираа. Ни минова са поща да ни ищат некакви сведения и ако река да управям сичко, каде ще ме излезе крает? Право-криво, отговори му некву, че си гльодай кефет. Белки мислиш, чи гулемцисе са взират и проверяват всичкисе сведения. Те само подписват юметана, пък каквосу мене сакви-такви писарчета си бахтот главине да правят изчисления и пресметания. Колкосу е право нашесу присметане, толкуф и техното.
— Акъллия си, Стайко! Вкичкусу е ветер и могла. Другуш режехме на рабош всичку, ала по-хубаво вървеха царскисе работи. И людесе по-хубаво гичиндисуваха. На днеска ще си губим времесу за нищо и никакво, ще изписуваме людесе кой на колко е гудини, кога са е родил и кога са е уженил. Празна работа! Може ли в едно селу от ики бин киши да са управят врют нуфузусе?... Хайде да речем, чи днес ще хи управим, ала до кога ще бодат управени? Хер гюн деца са раждат, други умират, трети са женят, четвьорти бегат. Излиза ли са наглава, ката день да са урущисуза чилек със сае работа и да писува кой са ражда, кой умира и кой са жени?! .. .
— И е видя, Тахираа, чи сичкусу е ветер, ала на нагадат да управим полну-малу, колкото да са рече, чи сме исполнили приказас на окръжен управител.
— Каков е тоя приказ? Изпей гу, чи вчера ми гу ни пе.
— Да ти гу испем. Слушай!
Приказ № 214. Господин Ручоски околийски началник с рапорта си от 11 май 189... г. под № 1851 ви донася, че като правил ревизия на общинските управления в поверената му околия, констатирал, че в повечето общини, особено в чисто мохамеданските, семейните книги били много нередовни. В някои общини даже такива книги не съществували, при всичко че не един път е било напомнювано да се съставят такива. Предвид на това назначавам особени комисии за всяко село поотделно в състав: председател, Рупчоский околийски началник и членове: общинският кмет, писарят, свещеникът или имаминът. На тия комисии възлагам да съставят в най-непродължително време нови семейни книги според образеца, който ще се изпрати от повереното ми управление.
Пловдив, 25 май 189... г.
Окръжен управител: Драганов
— Това е приказат. Ще да прочета сега и окружносу:
„Рупчоско Околийско управление № 854 1 юний 189. . . година с. Елово
До г. г. Кметовете в Рупчоска околия
Тук приложен, като изпращам един екземпляр от приказа на господин Пловдивския окръжен управител от 25 май 189... година под № 214, предлагам на г. г. кметовете да свикат в общинското управление споменатите в приказа лица и заедно с тях да съставят точни черновки — „проекти" за семейни книги, които да бъдат готови най-късно до двадесети юни т. г. Тия проекти ще бъдат най-щателно проверени от мене. затова да се внимава, щото при съставянето им да се не вмъкнат грешки.
Заедно с настоящето изпращам Ви и една книга от двеста листа, в която ще се впишат всички семейства, и то след проверката на черновките, т. е. проектите.
Рупчоски околийски началник: П. Стремски"
— Пек' и. Ще направим нов нуфуз-тефтери, ала как ще гу наредим, главоса ми не отсича. Какво ще речеш, Стайко, можем ли ние дьорт беш киши да управим по колко люде има в едно коща и кой на колко е години?
— Доколкуту можим, Тахираа, дотолкув ще хи управим. Пък ако начальникан не бендиса нашеса работа и нашесу управене, чи да содне той да го управи. Леким виж, чи са забавиха азине и имаман.
— Идат, идат! — побърза да каже кехаята Смаил, който стоеше до прозореца и погледваше навън.
След няколко минути от Смаиловото известие в канцеларията влязоха: Османаа, Курт Бекир, Керим онбаши и Дели Кадир. След малко от дохождането на азите пристигна и имаминът Селим ефенди. Последният, щом отвори вратата и видя, че агите са вътре, бърже повдигна десната си ръка до челото и произнесе с висок глас думите:
— Селям алекюм!
Мюдюринът и азите, щом чуха поздрава на имамина, като по команда станаха на крака, допряха десните си ръце до челата и отговориха:
— Алекюм селям.
След това чисто религиозно мохамеданско поздравление имаминът пристъпи крачка напред и като погледна Стайка, с по-нисък глас каза:
— Сабаххаиролсун, Стайко!
— Алларазола, Селим ефенди! Хош гелдин!
— Хош булдук, Стайко! Как си, хубаве ли си? Ала си хубаве, машалла!
На Селим ефенди се отстъпи най-почетното място — кревата, на който бяха седнали Курт Бекир и Османаа.
Последните седнаха кръстомноги на пода близо до счупената писмена маса.
След обикновените запитвания за „живо-здраво", мезлиша или „комисията" по предложението на мидюрина, пристъпи към работа. Последният откри заседанието със следующата реч:
— Е. агалар, не знаете за какво сме са сбрали. Има ирадьо от укружнен управител да управим нуфуз-тефтерлери. Как ще хи управим, и е са ни сетам. Леким да са пумочим да хи управим, зере инак ще ни турет бин леф жизо. Е викам да зафатим най-напреш ут Жюбраилцкине колиби. Хазър туф е Керим Онбаши. Той е ут там и познава врют колибарене.
— Бива, зафатите ут там—каза Османаа, като същевременно си разкопчуваше крачола, за да се почеше на бута.
— Стайко, пей и казувай по старет тефтер, ала фати от Жюбраилцех.
— Ни може ут там — възрази писарят. — Стараса семейна книга зафата ут селусу.
— Пек и. Ага зафата ус селусу, карай нарьод.
Общинският писар разгърна един стар тафтер, съшит някога от бели, но сега изпокъсани и заплескани книги и почна да се взира в него.
— Слушейте! Е ще да чета, пък вие казувайте кой е умрел, кой е жив и кой са е изселил.
— Пей ти, ала пульока, пък ние знаем какво ще да казуваме.
Писарят почнува да докладва:
— Хасан Белчов, домакин, роден в 1830 година. Емня, жена родена 1838 година; Хатидже, дъщеря, родена в 1861 година; Мехмед, син, роден в 1863 година; Незифе, дъщеря, родена в 1867 година; Шериф, син, роден в 1870 година; Айше, снаха, родена през 1869 година; Гюлсюмя, внука, родена през 1891 година.
— Сворши ли, Стайко? — запитва Османаа.
— Сворших, ага — отговаря писарят.
— Чекай тогава, Хасан Белчев е мой кумшие. Пузнавам хи врют в кощи. В сае асемьо има млогу уборкану. Хасан е етмиш буйлук. Трупнал е и ут бужекан са ни пуклата. Дьоменен в нае коща сига са варти ут синон му Мехметя. Той разправе врют рабутине. За вергие Мехметя тросят, за алажек-вережек пак той е на мейдань. Хасан са ни борка в нищу. Та какво ща са борка? Аднона нога му е в гробан. Умрел чилек за какво писувате? Силдисайте го ут тефтерет, пък пишете синона му Мехмете. Стокана е врют върх нега. Бубайку му е приписал и кощана и тарлине. И друго има: Хатиже, Хасанована дощера, е луда. Be врют знайте, чи е заифакъллие и затува са ни ужени. Геченде, аиптър сюйлемеси, са бе сгропалила (разсъблекла гола) и са бе пукачила на пещон. Изплашиха са врют децана в махалона. Накива луди за какво да са писуват? Силдисайте и нея!
— Право казуваш, Османаа — потвърди Курт Бекир.—Врют знаим, че Хасан я живее, е не бир-ики сеньо. И дъщерена му знаим чи е луда. Да хи ни писуваме в новес тефтер, та щим хубаву стори.
След тия необорими мотиви „комисията" едногласно реши стария Хасан и заифакъллията му неженена дъщеря да се не вписват в новата семейна книга.
Писарят зачеркна тия имена и продължи докладването:
— Сюлюман Гайдажийски, домакин, Хасибе, жена, Смаил, син, Рифат, син, и Дуда, майка.
— Други деца има ли писани?
— Нема, Тахираа.
— Мен ми са справи, чи Гайдажияна има още две копелета, хем големи. Оти ли ни со били писани до сега?
— Праву казуваш, Тахираа. Сюлюман има още две копелета. Е хи знам. Аднону си е бае гулемку, има он беш ашинда; другуну е по-малко, ще има он ашинда.
— Има-нема, гльодайте си работата! До сига ни со били писани, та кой ги е тросил? Нимойте хи писува и в новет тефтер. Ни знайте ли каков е хала на Гайдажияна? Нема ни овца, ни коза. Има лю адно подстанало мули и адин вол. Утре, други ден, ага путро- сет Гайдажиювине копелета за хаскер, какво ще правят? Или требува да бегат, или требува Сюлюман да си продава и дрипине да збере бешюз или бин леф за бедель.
— Чекай, Керим Онбаши, чи гу артардисуваш. Наистина, тебе Гайдажияна е роднина, ала ни требува еца да гу браниш. Той ни е дутолкува обчукан. И е дадох за моек Сюля бешюс леф бедель, та и мене боли, ала какво да правя, ага ми е дал аллах млогу синове. Аднону Гайдажиюву копеле можиме да куртулисаме, пък другуну ни можим. Бенжес, да пишнм малкуну, пък големуну да ни писуваме. Какво ще речете, агалар? Малкуну, ако гу запишим сига на он ашинда, ще гу потросят за хаскер след он сене, пък до тогава е дльог заман. Да са чалащисува син, да си казандиса за бедель парасъ.
— Хубаву казуваш, Бекираа. И е съм разъ да ни писуваме гулемуну, Стайко, запиши малкуну Гайдажиюву копеле на секизон ашинда, та че подмини!
— Аннашълдъ, чи ще го запишите, леким понамалите му барек гудинине, та по-гечку да гу тросят за хаскер.
След малка препирня по въпроса за годините, най- сетне комисията се съгласи: „Малкото Гайдажиево копеле" да се запише в новата Бориковска семейна книга на седем години, макар че това момче бе на тринадесетгодишна възраст и от четири-пет години насам караше дърва с бащиното му муле. За името на бъдещия „хаскер качек" стана препирня. Османаа твърдеше, че момчето се казвало Мехмед, а имаминът уверяваше, че го зовали Саид.
— Лю какту и да гу пишите, та си е едно — рече Тахираа. — От юмето са ни развале рабутаса. Майка му хасъл знае как са зове, леким пишите го Саид, каксу казува имамас. Той ката ден са варти пу махалисе и кощисе и по ще да знае котро дете как са казува.
— Хайде, да е Саид! Пиши го, Стайко, Саид.
— Писах гу. Слушейте по-нататък:
— Ахмед Чюренски, домакин, Гюлсюма, жена...
— Ха-ха-ха-а! . . . Сильдисай го, налетина! Отпиши гу Ха-ха-ха-а! . .. Сильдисай го, налетинат! Отпиши гу едипсизинат! В наше селу е имало млогу едепсизе, ала каквону Чюренчену едепсизин и хаирсъзин ни ще са на друго по светос. Ни стига дету изеде на бубая му (дядо му) врют иманету, ами зо та напусна и женана си! Женана сига умира загладе, пък то, булашикат, увардова в Хилбьо. Напилу са бе, налетина, та силум вървеше. Саню Миглюски ми казуваше, чи ага било трезну пак било чилек, ала ага са наплюскалу, дибидюс маскаро станвалу. Други, каквону нега сарахоше и уварди му зимали фесан и му туряли на главона скоцани капели.
— Остави го, микрюфина. Прави резиль и нас, и селусу. Повня бубайка му, аллах рахметлесън, каков бе хубав чилек! Ала де гу сига, да види каков е синон му! Узпущи са налетина, в хапусхапона. Е виках тогава на Куркут Хасана да му башладиса кабахатет, та да гу ни затварят, ала Куркут Хасан ма ни послуша. И той излезе инатчие. Оти му са заканил да гу прибива, та стори даво. Чи хич, който са заканва и хвали, чи щи прибива люде, прави ли наква работа? Ала хо дьо. Уплаши са Куркут Хасан, каза на началникан и хоп Чюренчето в хапусханона. Леже юч ай, ала ни стана чилек. Та какво ще да стане? Там хи хранят кату беюве. Дават хми всичку и врют дженебетлиците научеват. Там има и болгаре, и горце и какъв нищеш минлете! Адно ракие ще та научи да пиеш, другу на харсъзлък ще та упече.
— Акъллия си, Бекираа! Право казуваш. Чюренчену можеше да стане тербеьо, ала с лобуть. Удри му юз джоп, таче ако му ни уври главона, повтори пак. Повните ли каков едепсизин бе Странжалията? Цалусу селу бе пропищелу ут нега. Ала Ахмедаа Томрашлията го стори чилек и пуловина. В годината по триж гу бъхте и по юз ока синжир му туряше на вратон. Най-сетне го убеси на сливана до жюмаьона с главона надолу. След он дакика Странжалията посине и са наду като мех. „Аман, ага, отвързи ма, пусни ма, тоба правя харсъзлокас" — плачещим рече Странжалията. „Отвързите гу едепсизина" — рече Ахмедаа и Гевезат гу свали от сливана. От тука насетне да видиш каков хубав чилек стана Странжалията. Доде да умре, ни даваше муха да са настопи! И Чюренчену щеше да стане чилек аку сига содеше Томрашлията, ала болгаресе му утньоха забитликет. Нагудиха нови законе и забите, ала врют видите каков е техен забитлик.
— Мино нува време, Османаа. Забури ти другучешнуту. Чюренчену е загубен чилек. Накви кумшке нищем ние в селусу. Силдисайте гу да ни блащисува селскес тефтер.
— Да са силдиса! — едногласно извикаха всичките членове на комисията.
След такава категорична заповед и след такова едногласно решавене, Стайко прекара една дебела мастилена черта връз името и преизмето на Чюренчето. След тая операция, извършена от писаря, агите отдъхнаха, като че свалиха от гърбовете си много тежък товар. Бориковската община се очисти от едно петно, което се олицетворяваше в личността на Чюренчето!
— Пей по-нататък, Стайко — с видимо удоволствие се провикна Османаа.
— Реджеб Илчовски, домакин, Айша — жена, Шакиря — дъщеря, Адиля — дъщеря, Сабиря — дъщеря, Фатнма — снаха, Нефизе — внучка".
— Леким е бил жанабетин Реджеб Илчовски! Шейтанин чилек! Да има до четворица синове, пък врют да хи каже женски! Чуде са е защо негувине синуве да хи ни тросят до сига за хаскер и защо Реджеб да ни плата бедель, пък другисе люде да платат. Юлюм ми щеше до пък ми ни щеше до на юмос, чи Раджеб е прикарал в нуфуз-тефтери децана си сас женски юмета. Мутлък сая рабута е станала от сеньо евел, ага Реджеб бе азо от Трингунскине колиби!
— Артардисал гу е Реджеб. Да прикараш адно, две моски за женски, както и да е; ала да прикараш врют синовене си за дощере, е голем алчеклък. Реджеб ни е до там убкоцан. Адин бедель можеше да плати. Та ако му са нищеше да дава нолкува пари на хюкюматен, можеше да даде барек икиюз леф на селусу, пък жюмаетес ни щеше да остави да му зимат копелетана хаскер.
— Сичку стануваше, ага име згода в селусу. Ала хо дьо! От тамахкерлок ли, от саймамазлък ли, Реджеб е сторил адин кахпелик.
— Станалуту, станалу. Олмуш битмиш! Сига да видим какво да сторим?
— Какво ще сторим? Пишите хи си праву, та за напреш Реджеб да сбира юм. Да плати бин леф бедель, та да му дойде юмон в главона!
— Хаер! Ни бива тъй да правим! И Реджеб е кумшие. Гулемине му копелета са миноли на години. Тех за хаскер нема да тросят. От по-малкине адноту е на онескис ашинда, пък другуну на онбеш. Да си останат гулемине с женскине юмена, пък малкине да си са прикарат с моски юмета.
— Тъй ще би! Леким запишите гоулемуну на он-беш ашинда, пък малкуну на он ашинда. След пет години, големуну ще рукат за хаскер, а до тогава Реджеб ще збра бешюс леф. За малкуну сига нема да мислим. Който живее до тогава, той да му мисли.
— Оправи Стайко, Реджепувана асемьо каксу рече Османаа.
Писарят погледна по ред в очите всички присъствуващи на заседанието и като разбра, чс са съгласни с мнението на Османаа, наведе се над масата и „поправи грешките" в Реджеповата „асемьо", разбира се, след като имамът удостовери, че едното момче се казвало Ахмед, а другото Сюлюман.
След това Стайко продължи:
— Мустан Манушюски — домакин, Хатижина — жена, Селим — син, Гюлсюма — майка.
— Стига Стайко, чухме! Манушуви врют са изселиха. Те сига са в Маница, аллах здраве да хми дава. Ут он ханьо устанали са адно бабица и адно внученце — сирачек. Манушувци плачещим уставиха Журкоскана дерьо. Епус хми остана врют иманету. Утидаха с пу адни дрипи на гърбовене. Как ли сига гичиндисуват в Анадол, аллах билир. Жандаре и хаскер на Каракулас хи сардисаха приз нащто ага бегаха. Изпопукаха хми, изплашиха хи и те оставиха сичку. С адни голи души прифърлиха границана. И добитък, и содуве, и завивки, и сичку хми продадоха на мизат в Елово; сичку хми сториха контрабанда. Остана тув лю бабицана и внучено хи. Мустан и нея викаше да води, ала та ни рачи. На торнуване приз нощта зе да са припева. Мустан я слуша, слуша че я устави. „Идите, сине, със здраве пък мене оставите туф да си умра. Е сом стара и нема да жива млогу. Защо да ви бавем пу поть! Оставите ми и Санка да си ма дружи и разшенва. Ага умра, ела си гу зомите. Санку е сирачек; нема ни майка, ни бубайку. Мехмед си умре; умре и Гюлсюмя. Да сиди Санку да си са растожювам, ага си помислем за бубайка му — моето милчек син". — Ага я слушех, нажалеваше са и мене да заплачем. Бабицана сига сиди с Мехметювуну копеленце у дъщерена хи в Жюбраилцкине колиби. Еца е стара. Я живе, я не още бир-ики сеньо. Хич нимойте я писува в нуфуз-тефтери. Нимойте писува и копеленцену. Ага умре анайка му (баба му), аку ни дойде мижу му Мустан да го отведе в Анадол, чи ще стана изметкерче у буднек. Та то са ни знае и нащесу седене туф до кога ще да би, ала ние и да идим в Анадол, пак нема да го оставим в Шеркас да сюртюкова пу болгарскисе села.
Всички членове на комисията с наведени глави изслушаха разказа на Тахираа за изселването на Мустана и другите Манушовци. Те силно напрягаха гърдите си да не въздишат, когато слушаха прощалните думи на бабичката към сина си Мустана. Имаминът даже се просълзи и извади кърпа да брише очите си. Стайко в това време бе навел главата си над масата и машинално дращеше нещо по книгите.
— Бабицана и да я запишим, и да я ни запишим ни ще са развали голема работа; ала сирацекан требува да запишим. Мустан и другине Манушювци уставят туф колиби и мюлк. Аку ни запишим сирачекан Санка, хюкюматен ще заптиса и продаде Манушюскен мюлк; пък ку са пее юмену на сирачекан, чи Манушюскен мюлк ни ще стане котрабанда.
— Акъллия си, Османаа. Стайко, отвори нова асемйо в тефтерет. Пиши Хасан Манушов! Какво ще речете, агалар, на колко години да запишим сирачекан?
— Пишите гу на он ашинда. То нема толков, ала да е на по-млошку години. Нега нема да зимат хаскер.
— Според мене, ни ще да е зле да си са прикара в тефтера и бабицана. Ага дойдат некви гулемци да роват кинигисе и да тросят мюлк на мажире (изселници), аку е жива до тогава бабицана, ще помогне нейнуну юме да са куртулиса врють Манушюскен мюлк.
— Праву казува имамас. Той по-знае ут нас. Стайко. запиши в новата асемйо и бабицана!
След управянето още на двадесетина асемета, комисията си закри заседанието и членовете й се разотидоха по домовете си, защото зе да се смрачава.
През следующите два дни комисията при усилена работа прекара всички есемета и „поправи" всичките грешки в старата семейна книга. Куци, слепи, недъгави, слабоумни и всички други безполезни за държавата и общината бориковски жители и жителки бяха завинаги заличени от „нуфуз-тефтери". Благоразумно бяха заличени или записани със женски имена и половината от момчетата и то главно с цел да се не обременяват родителите им с по петстотин лева бедель парасъ. Наистина, комисията отвори и няколко нови есемета и за глави на семействата остави няколко малолетни деца и стари бабици, но това тя стори, за да запази от „контрабанда" имотите на изселените и избягали в Анадол колибари. Всичките членове на комисията бяха убедени, че тяхната работа не е „чурук" работа — те вярваха, че и кумшии и началникът ще ги похвалят за добросъвестността им в случая. При закриването на последното заседание те поръчаха на писаря да внимава да не стане някаква грешка при преписването на новия „нуфуз-тефтер".
— Стайко, ние си своршихме рабутаса — рече Османаа. — По-нататък е твоя рабута. Гледай да ни стане некав калем-качермасъ. Припиши на нови киниги врют асемете, пък старите скоцай. Кой е силдисан, кой е записан, нимой казува никутрем. Нагодну началникан ни ще да найде никаква махано.
— Кефине бак, Османаа. Е си знам рабутаса. Белки викаш, чи началникан ще проверева людесе? Ще дойде в селусу, ще му удрием един мухабеть, ще пригльода книгаса, ще е подпише и ще си върви по рабута. Полвина людесе да скриим, нема да познае.
— Аферим, Стайко! Тъй та ищим! Каквосу тебе кетипин нема друг в Уруменли. Позна си е, ага е чилек ут оджек. Бубайку ти бе еце кунушкан и екмек-сайбие чилек. Повня аднош утидахме в Куже Урман на Бустанскана кашло. Бубайку ти тогава име кехайлочек. Ага ни виде, катуга виде аллаха. Посрещна на сас засмену лице, въведе на в колибата, утуртиса на и не ни пусна да си идим доде не ни нагости като беюве. Аллах бин берекетверсин, едахме, пиехме и на торнуване ни тури в торбите и адин чейрек чевермьо за пу поть.
— Ни можим ние стигна старите люде, Османаа. Сига людесе ни са като другучешните. Сичку са измени.
— Акъллия си, Стайко, ала дету си е ут оджек и си са познава. Ти по сичку месаш бубайка ти. Аллах да ти дава здраве, да станеш във ваше село баш чорбаджията.
— Ишалла! Ишалла! Ще стане — извикаха другите аги.
Писарят Стайко тъкмо една седмица работи в канцеларията, докато тури в ред отделите, домакинствата и състави „проекта" за новата семейна книга. Разбира се, той не измени нищо от това, що беха решили агите. Наистина, малко са посмути когато видя, че в едно семейство бащата е записан на четиредесет и осем години, а син му на тридесет и девет, но да поправи тая грешка, не се решаваше. Кой знае кое е правото, дали бащата е на четиридесет и осем години, а синът на деветнадесет, или синът е на тридесет и девет, а бащата на петдесет и осем години. И едното е възможно и другото. Сам писарят лично не познаваше това семейство, което живееше в Светамарийските колиби. При такава бъркотия да се правят изменения е все едно да се направят нови погрешки. След половин час мислене писарят каза: „Ако началникът намери грешката, ще каже, че вместо шестдесет и осем съм писал по погрешка четиредесет и осем и ще се управи тая грешка; ако началникът не забележи грешката, тъй ще си остане. Чунки другусу е оправено, та и за сова ще му мисля."
След уреждането на „проекта", писарят и агите доста време чакаха да дойде в селото ни Околийският Началник, за да прегледа работата им. През време на чакането Тахираа приготви всичко за посрещането на господин Стремски. Един тлъст шишек бе зет за жезо от Адема Виюски и бе пуснат да пасе в заградените гробища при джамията. На Сюля Минюски бе поръчано да подреже една млада пчела и да извади мед с бели пити. Освен това на писаря бе поръчано да „смарладиса" от Хилбьо две шишета хубав коняк, защото всички знаеха, че господин Стремски не пиеше други спиртни питиета освен винен коняк. Друг път спиртни питиета не са се внасяли в Бориково, но сега се направи изключение, разбира се, с разрешението на имамина и то предвид на това, че началникът ще прегледа и подписва новият „нуфуз-тефтери", а тоя тефтер е най-важната официална книга за бориковци.
След дълго чакане един петъчен ден — „джюмаьо гюн", господин Стремски, придружен от трима стражари, пристигна в Бориково. Агите и писарят го посрещнаха като цар и го настаниха у Хаджи Хасан. Гощаването бе царско. На трапезата бяха се настанили двадесет души по-видни бориковчани. Не липсваше и лалата-мукалитин (шегобиецът) Мемиш Дювлетя. Агите знаеха, че господин Стремски обича шегите и сам е шегаджия и за да му угодят, нарочно бяха извикали Дювлетя и бяха го отурдисали на софрата. Гощаването и увеселението се продължи до икиндия. Привечер агите поканиха господин Стремски да се разходят до новата чешма връз селото, за направата на която Окръжната комисия бе отпуснала на Бориковската община петстотин лева помощ под предлог, че водата щяла да се доведе отдалече и довеждането по пръстени кюнци щяло да коства три хиляди лева. Всъщност бориковчани направиха тая чешма за двеста лева, защото разстоянието до извора бе десет пъти по-късо, отколкото се казваше в заявлението за помощ и защото водата бе прокарана по дървени кюнци. Икономисаните пари от триста лева се употребиха за изплащането на глобата, която горските власти бяха наложили на двадесет души бориковчани за сечене без позволение дървен материал и за опожаряване изсеченото място. Господин Стремски разгледа чешмата, пи от нея вода и похвали бориковчани за тая им общополезна работа; обаче не му дойде на ума да запита где е извора, какво е разстоянието до него, по пръстени кюнци ли е доведена водата и колко струва цялата направа. Паричната помощ бе предадена чрез него; чрез повереното му управление щяха да се пратят и оправдателните документи за разноските по чешмата. Но защо ли се взираме във всичките работи на господин началника? Той днес е дошел в Бориково да „председателствува" комисията, която урежда семейната книга, а за другите работи друг път ще дойде. За чешмата ще дойде, когато му „предпишат", пък ако му не „предпишат", толкова му струва. От джоба си не дава пари! Парите ги отпуща Окръжната комисия, а за последната е достатъчна една квитанция, че сумата е получена в общинската каса! А дали тая сума е правилно изразходвана или не, това е съвсем друг въпрос. Общинските съветници са длъжни да контролират кои суми за какво се харчат. И наистина, последните са добри контрольори. Ако Тахира каже, че с икономисаните пари от чешмата се е платила глобата за пожарите, очевидно е, че парите не са изядени! Мидюринът Тахираа е оправдан. А по книгите тая сума се лесно оправдава. Стайко ще приготви разписки за петстотин лева, ще ги облепи с гербови марки и ще ги поднесе на чешмеджията-зидарин да ги подпише. Последният като неграмотен ще помоли Стайка да го подпише, защото в Бориково няма други лица грамотни на официалния език. Писарят с преиначен почерк ще подпише чешмеджията и ще притури: „за неграмотността му подписах го аз — С. И-в". Двамата грамотни аги на турски език ще лепнат подписите си като свидетели, и работата е свършена. След това проверявай бориковските сметки и ако можеш, търси под вола теле!
След разглеждането на новата чешма господин Стремски и агите се върнаха назад и продължиха разходката си по другия край на селото. Когато слънцето съвсем залезе и се скри зад Славовата чука, агите много вежливо поканиха господин началника да влезе в канцеларията и прегледа новият „нуфуз-тефтери". Господин Стремски след малко помислюване рече:
— Ха, не е зле да свършим тая работа още сега. Аз мислех да прегледам проекта утре, но вие може да идите утре по работа, затова щом сте се събрали, и сега можем да свършим тая работа.
— Врют сме тува, ефенди. По-хубаво е сига да разгледаме книгине, та аку има некав кесер, нащес Стайко да гу управи, та и ти утре да са ни бавиш.
— Бива тъй. Отворете канцеларията!
Кехаята Смаил бърже отвори канцеларията, поразмести очупените столове и духна тютюневия пепел от масата. След това излезе вън и покани големците да влезат. Началникът пръв престъпи прага на канцеларията и без да погледне наоколо и види копринените завеси — паяжините — които покриваха рафтовете с книжата, упъти се право към масата и надникна над нея.
— Господин писар, где е проектът?
— Тук са господин началник, на масата е проектът — отговори като войник писарят, който запъхтян влизаше през вратата. Стремски взе някакъв тефтер, съшит от бели листове и почна да го прелиства. На Стайко сърцето силно затупа. Агите, които в това време бяха вече влезли в канцеларията, се наредиха около господин Стремски и изпитателно впиха погледите си в тефтера.
— Вярно ли е съставен проектът? — запита Стремски.
— Много е верно, господин началник — отговори писарят, на когото в това време се тресеха краката.
— Ефенди, — намеси се и Османаа. — Таман бир афта са урущисувахме доде да управим меретцкисе нуфузе. Доде прикараме ики бин киши люде, та на глависе забулеха. Адни са умрели, други са са изселили, грети са са порснали по други села — дибидюс бе заплетена рабутата. Ала шюкир, след млогу урушмак сичку управихме.
— Аллах бин берекетверсин на Стайка! Биз него пак ни щехме да можим да управим сичку; ала лаха са копелесу чалашкън, та дойде рабутаса нарьод.
— Праву казува Тахира. Стайко сворши сое поть еца гулема рабута. Ага е учен чилек, по му отсича юмон какво да са прави.
— Добре сте направили, че сте уредили семейната книга. Чистичко е написан проектът. Тъкмо тъй е нареден, както е означено в образеца. Сега, господин писар, седни та впиши всичките домакинства, ала гледай още по-чисто и четливо. Като свършим последното домакинство, накрая на последния лист пиши: Настоящата семейна книга се състави и провери днес двадесети август 189. . . година от специалната комисия, съгласно приказа на Пловдивския окръжен управител oт еди коя си дата, под номер еди кой си. Председател, членове и пр. Членовете да се подпишат и да се приложи общинският печат. След това ще земиш книжата и ще дойдеш някой ден в Околийското управление да подпиша и аз.
— Слушам, господин началник! Ще приготвя всичко.
— Ефенди, раджаедерум, напиши на адно листце какво да напише Стайко, чи ще забури неква дума, та да ни станува сетне пак захметь да приписуваме тефтерес.
— Добре, ще напиша заверовката.
Господин Стремски взе писалката и на края на „проекта" написа продиктуваните преди малко думи.
— Сворши ли са всичко, ефенди — нетърпеливо запита Керим Онбаши.
— Свърши се. Нема друго какво да работим. Вие добре сте си изпълнили длъжностите, за което искрено ви похвалявам.
— Да си жив, ефенди! Аллах да ти дава здраве да правиш забитлик млого години в нашаса уколия.
На всички аллаха да дава здраве и да са сгадаме.
— Ишалла. ще са сгададме, ефенди.
— Дай боже!
Господин Струмски, със свойствената нему усмивка излезе от канцеларията, а агите и писарят със сияющи лица и нескрита радост се погледаха и си намигнаха.
— Шюкир, куртулисахме са ут момрене. Пък сме били моски ага ни найде никакъв кусур.
— Мольчите, сворши са и сае рабута! Криво-право, бендиса рабутаса, рахатьолсун!. . .
— Бре хей, агалар! Чи кутра работа ни ми е бендисал, та и сае да ми ни бендиса? Е ви съм казал: ни що ва усрамоти.
— Аферим. Стайко!
— Татонках са кату агуптин дуде бе туф началникат. Ала знайте ли защок?
— Защок?
— Забурил съм да впиша родените деца от две-три години насам. Тех вписуваме в други книги — в регистрите за раждане и умиране. Леким и началникан са ни сети да хи поище.
— Наистина брей, забурихме да пригльодаме и нее тефтере! Та и те доколку са прави, аллах билир. Имамас е устарел и еце забаре. Аку му каже адно умрело и адно живу, пет забаре. Пък ут колибене никой ни казува кому са е родилу дете, да гу прикараме в тефтерес.
— Гльодай си кефет!
— Другари пък щим управи малкисе деца. Сега хате да излезим, чи ни чека началникан на сукакан.
— Да излезим!
Когато агите се сбраха с госпадин Стремски, последният им каза ,,.с половин уста", че ще си върви.
— Как ще си вървиш, ефенди? В моркнату върви ли са? Сая вечер ще ни си мусефирин, таче утре, аллах изинийлен, ще та упратим.
— Имам много работа по общините, Тахираа, та бързам да ги свърша.
— Царскисе рабути са ни своршуват, ефенди. Нимой са сакальдисва. Отпучини си сая вечер в село, че утре, ага са совне, каксу рече Тахираа, аллах напреш и ти след нега. Има мейдань да обиходиш врют селаса.
— Аз мислех да си ходя, ала щом настоявате да остана, нема да ви счупя хатъра. Ще си поприказваме тая вечер едно-друго и утре ще се разделим.
— Тъй, тъй, ефенди! Сая вечер ще са кунущисуваме у Хаджи Хасана. У нега геченде бе и кадията. Сичку там сме нагудили затова рахат ол!
— Брей, Смаиле! Иди кажи на Хаджи Хасана да стори тертип, да стане вечерята по-скоро. Пък ти, Османаа, стори тертип да са рахатландисат и жандарене. Поприметите гулемана фудаьо в мехтепан и е постелите с халища. Сипите и гас в ламбана!
— Рахатолсун, Тахираа! Сичку ще нагудим.
Околийският началник господин Стремски вечерта бе гощаван така, както се гощават всички царски големци. Но покрай началника се нагостиха на селска сметка и десет души бориковски големци. Заранта, като си отиде господин Стремски, кмета Тахираа набърже направи една сметка за разноските, които станаха но посрещането на началника и „свитата му".
— Тамам алтуш дьорт леф вдига врют масрафес. Бая са пари...
— Кефине бак, Тахираа. Селу са ни иктисува ут селски масраф. Фукаро соусун! Лани и полани бе станал по-гулем масраф, та ни платихме ли гу? Сая година селцкес масраф ще е по-малък от лани. Ут туф, ут там, и сае година ще му свързем крает.
— Берекетверсин чи падат от жезо, та са плата масрафес. Леким да ни е жизоса, та ще са чудим ут де да зимаме пари за сое масраф. Другуш врют масрафет разметахме нафус башинда, ала сига да пощиш ут буднек пари за селцки масраф, та ти ще очите извади.
— Сега са зимат по-льосно пари. Стори ли будин мой син некав кабахать, рьопни му ирми-утус леф жизо и отсрами са от адин гулемец, ага дойде в селусу. Зоми днес ут аднек, утре ут другек. За дьорт-беш сеньо са изредат врют людете, та никому хатор ни останува.
— Прав си Бекираа. Днешнес масраф ще платят Сантабашов и Мутью Сферски. Зохме хми елли беш леф жезо, ала техните пари своршиха голема работа. Отсрамихме са ут началникан.
— Хубаве са утсрамихме, ала и началникан е чилек и половина. Да бе друг некаф запьонат, та ни щеше извади душесе пу сее нафуски киниги. Пък той хи пригльода надве-натри, бендиса хи и с нолкув са сворши.
След изпращането на Стремски, писарят Стайко тъкмо цяла седмица преписва на чисто новата семейна книга. След вписването на последното домакинство той написа заверовката на последния лист, прокара връвчица през пробитите листове и удари селския печат. На следущият ден всички членове на комисията се събраха в канцеларията на последно заседание. В течение на няколко минути комисарите провериха чрез прелистване новата семейна книга и я скрепиха с подписите си.
— Стайко, зоми сига тефтерес и гу однеси в Елово да гу подпише и началникан. Повниш ли, че ни зароча да му проводим тефтерес.
— Повня, повня, Тахираа. Още сига ще торна.
Стайко пъхна новата семейна книга в една торба, нарами я на лявото си рамо и се опъти към Елово.
Господин Стремски се бе върнал от селата, но понеже се бе уморил от „тежината" на командировката, няколко дни си почива в къщи. Бориковският писар, като не намери господин Стремски в канцеларията, посети го в къщи с торбата на рамо.
— Дойдох, господин началник, да подпишете новаса семейна книга.
— Добре. Дай я тук. Преписа ли я на чисто?
— Приписах я. господин началник.
Началникът попрелисти книгата, поогледа я по корицата и след това си сложи подписа на определеното място.
— Чистичко си я преписал, браво! Ха сига, земи я и я носи в село. Само внимавай за напред да я не заплескаш като старата.
— Слушам, господин началник!
Аудиенцията се свърши. Стайко изново пъхна книгата в торбата, и си излезе. След четиридневно стоене в родното село при домашните си, той се върна в Бориково с новата официална семейна книга. По тая книга от няколко години насам се съставят наборните, избирателните и за пътна повинност списъци.
Тая „вярна" книга е кормчията на Бориковската община!
Чепеларе, 1905 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар