27 септември 2007

26 септември 2007

Даниил Хармс - Поезия

ПОСТОЯНСТВО НА ВЕСЕЛИЕТО
И МЪРСОТИЯТА

В реките шумоли водата,
планинска сянка я покрива,
угасва слънцето. И птици
политат в сънищата сини.
А портиерът със мустака
стои пред входа ни и чака.
Врата си мръсен под калпака
почесва. Зад стъклата бесен
шум се разнася, и звънят
бутилки, и се чува песен.

Минава ден, минава месец,
години после прелетяват
и хората в редици стройни
изчезват в своите гробове.
А портиерът със мустака
пред входа ни години чака,
врата си мръсен под калпака
почесва. Зад стъклата бесен
шум се разнася, и звънят
бутилки, и се чува песен.

Луната, Слънцето изтляха.
Звездите се пренаредиха.
Движението се провлачи
и времето се впесъчи.
А портиерът със мустака
пред входа пак стои и чака,
врата си мръсен под калпака
почесва. Зад стъклата бесен
шум се разнася, и звънят
бутилки, и се чува песен.

1933



СТРАННА СМЪРТ

Веднъж един изгладнял човек
седял на масата, ядял пържоли,
а до него седяла съпругата му и повтаряла,
че в пържолите има малко месо.
Но той ял, и ял, и ял, и ял, и ял, докато
не почувствувал из стомаха си смъртна тежест.
Тогава блъснал коварната храна,
затреперал и заплакал.
В джоба му престанал да тиктака златният часовник.
Косите му изведнъж изсветлели, погледът му се прояснил,
ушите му паднали на пода,
както падат през есента жълтите листа на тополата.
И той скоропостижно умрял.

1935



ВАРИАЦИИ

Сред гостите, по риза само
седял замислено Петров.
Мълчали всички. Термометър
там над камината висял.
Мълчали всички. Рог ловджийски
там над камината висял.
Петров стоял. А часовете
летели. Огънят горял.
Стояли гости край бюфета.
Стоял Петров. И пън горял.
Часовникът показвал осем.
А термометърът блестял.
Сред гостите по риза само
стоял замислено Петров.
Мълчали всички. Рог ловджийски
там над камината висял.
Мълчали тайнствено стрелките.
И пън в камината горял.
Стоял Петров унил. Но ето
че нещо става там. Раздал
се звън страхотен от антрето,
ключ в бравата се превъртял.
Надава рогът силен вой
и всички гости стават прави.
Петров крещи: „О, Боже мой!”
и долу пада той убит.
А гостите се мятат, плачат.
Те термометъра тресат.
И през Петров със вик търчат.
С ковчега на ръце вървят.
И вътре сложили Петров,
излизат и крещят „готов!”.

1936


Превод Юлиан Попов

25 септември 2007

Бъртранд Ръсел

Bertrand Russell

Животът е незначително, краткотрайно и преходно явление в затънтен ъгъл на вселената и не е нещо, за което подобава да вдигаш голям шум, освен ако не си лично заинтересован.

Животът е съревнование да влезеш в групата на престъпниците, а не на жертвите.

Направих странно откритие. Всеки път, когато беседвам с учен човек, установявам, че щастието е непостижимо. Но когато разговарям с градинаря си, съм убеден точно в обратното.

Работата се дели на два вида: при първия променяш положението на материята в близост до земната повърхност, а при втория казваш на някой друг да направи това.

Един от симптомите на предстоящ нервен срив е убедеността, че работата ти е изключително важна.

Ако можехме да живеем в самота и без да работим, ние бихме се наслаждавали на екстаза на свободата; но тъй като това е невъзможно, тези удоволствия остават достъпни само за лудите и диктаторите.

Човек трябва да уважава чуждото мнение, доколкото е необходимо, за да не умре от глад и да не бъде хвърлен в затвора, но всичко останало е доброволно подчинение на една ненужна тирания.

Най-голямо удоволствие след това да се забавляваме е удоволствието да пречим на другите да се забавляват – което казано с други думи е упражняването на власт.

Досадното на този свят е, че идиотите са уверени в себе си, а умните хора са изпълнени със съмнения.

Степента на емоцията е обратнопропорционална на познаването на фактите – колкото по-малко знаеш, толкова повече се палиш.

Не съм готов да умра за убежденията си, защото може би не съм прав.

Аристотел твърди, че жените имат по-малко зъби и макар на два пъти да е бил женен, така и не му хрумнало да провери това сам.

Математиката е единствената наука, при която човек никога не знае какво точно говори и дали онова, което казва е вярно.

Хората се раждат невежи, а не глупави. Глупостта идва с образованието.

Можеш да извлечеш много удоволствия от безполезното знание.

Вселената може би наистина има цел, но нищо не загатва тази цел да съвпада с нашите.

19 септември 2007

Димитър Дамянов Каров: Из "Спомени от детството до старостта"


Аз, Димитър Дамянов Каров съм роден на 12 март 1869 година в Широка лъка, Рупчоска околия, от православни родители, Дамян и Маруда Карови.
Първоначалното си образование започнах още в турско време, през 1876 година, при първия учител на български език Георги Л. Богданов, който денем учеше нас, нощем събираше по-първенците в Широка лъка да им държи лекции по разни работи. Тогава в училището учехме буквите папагалски и на песня, нямаше разлика от гласни и безгласни, като започнехме с голям глас “а, бе, ве, ге, де, е, же, зе, Й-големо, й-малко и т.н.”. Цариград – Цеаца-ри-града-град и пр.




ЗАКОНИТЕ НА ЧУКУРКЬОЙ

През 1900 г. дойдоха от Чукуркьой двама съветника, пратени от кмета, да ме канят и заведат за писар и то веднага. Аз понеже им бях обещал, та се съгласих и отидох. При отиването в селото ме посрещнаха като владика, понеже всички ги познавах. За час приех както деловодството, тъй и счетоводните книжа. Направихме всички формалности по постъпването ми. В първия ден при встъпването ми в длъжност, кметът Али Молла Ибраимов – Дльогото, с когото бяхме от по-рано големи приятели ми заяви, че довечера, след акшам (вечерна молитва на мюсюлманите), ще имаме първото заседание на общинския съвет. В определеното време се събраха всички, Алия Молла Ибраимов стана на крака и започна:
- Митко, изпълнихме си нашето желание, цели две и повече години те чакахме за писар, сега вече си наш, познаваш ни всички и отчасти знаеш как се упралвяваме в Чукуркьой. Държавата се управлява със закон и ние също с нашите закони. Държавата й коват законите народните представители, а нашите закони вадиме от “Халпач” (една местност, обрасла само с леска и дрен).
И се наведе, та изкара под миндеря, дето си бях наредил легло, две дренови тояги по метър и половина дълги, добре изгладени.
- Ето нашите закони! С тях ще управляваме. Няма защо да съставяме разни актове да създаваме работа на полицията. Полицията иска доказателства, а ние си намираме доказателствата с тия закони. Който краде и закача чужди жени, той не дири свидетели. Затова, когато потребват нашите закони, ти ще ги даваш. И ще ги пазиш хубаво!


ХОДЖОВСКИЯТ ПАРАГРАФ

В първите ми години в Чукуркьой имаше пет мечита. В тях ходжите събираха децата да ги учат папагалски да четат и да се кланят. Учеха от 1 октомври до 1 март. На тия “просветители” им плащаха годишна заплата или за петмесечен период по 50 лева, които се събираха от населението. Аз прекръстих тия пари в “ходжовски параграф” и предложих в него да се завеждат всички наложени глоби, всички разходи за заплати на ходжите. Разноските за посрещане на външни чиновници – за ракия, чеверме (и рушвети), също от “ходжовския параграф” да се вземат. Това се одобри от съвета и влезе в сила.


КРАДЕНЕ НА ПЧЕЛИ

През 1902 година околийското управление бе в Хвойна. Тогавашният околийски началник Пронков и кмета Али Молла Ибраимов бяха много близки приятели. Началникът му казал: „Али бе, прати ми една тенекия мед, че няма с какво да закусят децата. Колкото струва, ще ви го платя”. Кметът му обещал. Като се върна от Хвойна, дойде в канцеларията и ме пита:
- Митко, няма ли от твойте пчелици една да убиеме, че обещах на туй свине, околийския началник, да му пратя една тенекия мед?
Казах му, че нямам за такава работа, само 3-4 ми са пчелите. Той вика:
- Ще намерим от другаде.
Даде заповед да се събере съвета вечерта. Като се събраха съветниците, каза и на тях какво е обещал на началника. Съветниците заброиха кой колко и какви пчели има в селото. Намериха, че у Ахмед Ини Агов има най-много и хубави, около 50 коша прости. Кметът нареди да се донесат два коша от тях, като предупреди гавазите:
- Ама се вардете да не ви види някой, да не рече, че ги крадете!
За двадесет минути бяха донесени два коша пълни с мед. С помощта на други двама специалисти „наредихме” пчелите, без да ужилят някого. Извадихме мед като тесто. Напълнихме обещаната тенекия и още вечерта двама пъдари я занесоха в Хвойна на кол, че бе тежка за сам човек да я носи. Другият мед наложихме в едно голямо дървено ведро и го заключих в дървения шкаф.
Сутринта стопанинът Ахмед Ини Агов дохожда в канцеларията и ме бута с бастуна:
- Брей, писарю ефенди, откраднали са ми две пчели нощес, искам пчелите да ми намерите!
А по шкафа като са се налепили пусти пчели и още прииждат. Застанах пред шкафа и викам на тъжителя:
- Защо казваш на мене? Върви веднага при кмета, че ще отива нах овцете, та няма да го свариш!
Ахмен Ини Агов се измъкна и аз след него. Слушам, вика на кмета у дома му:
- Брей, Али Паша, окрали са ми две от най-хубавите пчели, да ми ги намерите, че инак ще искам да ми ги заплатите!
Като се изпули тоя кмет:
- Че станало ли е и това женум аго, сред село да се крадат пчели! То е това чудо голямо. Ти трябва да поназнайваш кой ти е душманин и на кого имаш шубе?
И агата занарежда: „Дуганчето, Триончето, Карталското, мое дете и то е всякакво, макар че ми е комшия, Билючето малко, Таушеновото малко...” Изказа десетина човека. Кмета ги взе на списък и вика:
- Аго, пчелите ти са у сея мои деца, довечера ще ги заставиме да си кажат всичко. Ела и ти в канцеларията.
Кметът даде заповед съветът да се събере и посочените съмнителни лица да се арестуват. Влезе едно момче и застана мирно. Кметът го пита:
- Къде си бил снощи, с кого бяхте и да си кажеш къде денахте пчелите на Агата?
Момчето категорично отказва. Тогава съветниците се обръщат към мене:
- Дай закона!
И аз изваждам дряновите тояги. Търкалят момчето и започнаха да го тупат, а то пищи и вика:
- Валлахи и билляхи, ако зная нещо по пчелите.
Удряхя го, чукаха го, докато примря от бой.
Докараха друго момче и него подхванаха с дреновиците:
- Пчелите казвай, бе керата!
И то отрича.
Третият арестант бе малко по-едър, него още повече удреха, като че ковеха казан. Като вкараха четвъртия, бутнах кмета да излезем за малко вънка. Викам му:
- Абе аго Али, защо изтезавате дотолкоз невинните момчета? Ние да ядем тия лайна, а тех да мъчите.
А той ми отговаря:
- Чакай да ти кажа женум, Митко. Те сега не са крали, ама другош са крали.
И си влезохме вътре, та ги пречукаха всичките до един и си ги пуснаха. На Ини Агов кметът вика:
- Не са пчелите у тия едепсизи, ето видиш, че ги пребихме от бъхтане. Виж други некви шубелие та посочи и тях да отарашоваме. Ама ако и от тях не излезат пчелите, то общината ще ти ги плати.
Отиде си Ахмед Ини Агов, а ние със съветниците изкарахме от шкафа ведрото с меда, та му видяхме сметката.


КОМИТЛИКЪТ НА ГЕОРГИ ЛЮТАТА

През 1907 година се бе загнездил в Карабалкан комитата Георги Лютата, войвода на 7-8 души, които крадеха от овчарите и се криеха по горите. Какви беха – членове от Македонската разбойнишка организация. Откраднали една яловица от стадото на бившия кмет Али Молла Ибраимов. Той се ядоса като му казаха, че Лютата му е откраднал. Дойде в общината и вика на кмета Салих Шарифов:
- Пишете, женум, Молла Салих на околийския началник да ни прати десетина стражари да идеме в Карабалкан да ги изловиме. Те са дьорт-беш киши (4-5 души).
Кметът се съгласил. Писахме на околийския началник и след три дни пристигнаха десет добре въоръжени стражари, които да предводителстват населението в залавянето на Лютата. Въоръжихме цялото мъжко население, разделихме се на 10 групи, всяка от които ще е под команда на стражар. Тръгнахме и като наближихме Карабалкан, видехме през една голяма поляна се притичаха хората на Лютата. Нашите, без да чакат удариха 2-3 залпове към тях, но не можаха да докачат никого. Четниците се загнездват в едни камъне и като ни зачесаха с чест огън, фукнахме да бягаме низ едни ниви, изорани за зимнина. Кметът Салих Шарифов бе с гола глава като обелян кочан, та като месечина му се лъскаше тиквата в бегството. Дългият Алия по 6 метра рипкаше низ стръмната нива-угарена. Избягахме всички и вечерта се проверихме да няма някой убит. Но всички се прибраха. Прибраха се и стражарите най-подире, недоволни от бегството ни и сутринта си заминаха за околийското управление.
След 2-3 месеца Лютата се простил с комитския занаят и дойде един ден в Чукуркьой да събира жито от познатите му овчари. Настанил се бе в Захариевото кафене. Един помак ми обади:
- Митко, Лютата е дошъл в кафенето.
Чу го и Алия Дльогото и пита:
- Коя Люта, дето бе комита ли?
Отговориха „да”. Дльогото подбра и мене:
- Хайде – вика – да го видиме, приляга ли го да е войвода-комита.
Отидохме в кафенето. Видяхме малко човече със зелени очи, свило се като коте в едно кьоше. Наближи го Алия и му вика:
- Добре дошъл, агуво, ти ли си Лютата?
Отговаря му се:
- Аз съм.
- Брей! Да еба тоя мой каяфет, вижте от какво дете съм рипкал по 6 метра низ Хамузовите угаре. Ами за кина си дошол?
- Да си сбера житце, даром от мойте приятели.
- Ела, агуво с мене!
Алия го заведе у дома му, та му нагреба цяла крина пшеница.


ЕПИДЕМИЯ ПО “НЕДОПРАВЕНИ” ДЕЦА

През 1908 година се появи епидемия по децата. Измряха повече от 50 деца и никой не дохожда да заяви в общината, че има смъртен случай, за да се състави акт за смърт и се отпише от семейната книга. За случая писах записка до участъковия фелдшер Тодор Пейков в с. Хвойна. Ето го сетния ден с червеното муле иде и право в общината влиза. Пита кмета Салих Шарифов:
- Имате ли некакви болни по селото?
Кметът му отговаря:
- Хом-долсун, всички сме здрави.
- Хайде, кмете, - вика фелдшерът – да идеме в гробищата.
- Ами какво ще правиме в гробищата, доктор-ефенди?
- Идвай с мене ти казвам!
И като отидохме на гробищата, развика се тоя фелдшер:
- Какво е това, кмете, къртици ли са ровили тука? Донесете копач и лопата да изровиме няколко гроба да видя какви са тия работи!
- Слушай, доктор-ефенди, тия деца са почти “бракми”, недоправени, та се раждат повечето умрели. Ама оттук нататък друг тертип ще хванем.
Фелдшерът вика, креска, най-после състави акт на кмета и си отиде.


НА ИЗБОРИ В ПАВЕЛСКО

През 1909 година имахме избори за народни представители. Секцията ни бе определена да гласува в село Павелско. Д. Барзов бе правителствен кандидат, а Стефан Калчов – опозиция. Ние в Чукуркьой, както всички помаци вървяхме с правителството, опозиция бяха съвсем малко – 10-15 души. Кметът нагласи тъпани и зурни, та там, в Павелско да се докараме, че сме хикиметчии (правителствени хора). Наредиха се свирците и ето вече на път сме. Засвириха тия зурни, забумтеха тия тъпани, като че бе второто пришествие настъпило. Викам на кмета:
- Хубаво нагласихме тоя салтанат, но тия пусти павелци са всички с Калчов. Той им е приготвил казани с ориз и пастърма като за сватба. Калчовите хора имат и ракия и вино, всичко в изобилие. А павелци са почти пияници-сархоши, та няма да ни допуснат да влеземе в селото. Те знаят, че сме за Барзов тръгнали да гласуваме.
Той кметът се смее и като на подигравка ми казва:
- Ей, женум Митко, ние сме с правителството, нас полицията ще ни посрещне и брани. Ще гласуваме и оттам със свирките ще се върнем през Хвойна и право към Чукуркьой.
На отиване минхме през Сафтъще, тъпаните и зурните разклатиха дърветата. Слязохме в реката и оттам са насочихме към Павелско. Повечето бяхме на коне, нагиздени с кичени халища, но вместо полицаи да ни срещнат, отсам селото през нивите видяхме около 30-40 души да идат със сопи срещу нас. Тъпаните спряха, зурните се скриха по поясите. Като викнаха тия павелски сархоши:
- Чакайте, вашта мамка помашка, къде сте тръгнали да гласувате?
Аз ги затекох напред и им казвам:
- Абе, братлета, наполовина сме правителствени, а половината – опозиция. Дайте ни път да вървиме.
- Не! Назад! Сега ще откриеме огън!
И хванаха 3-4 души, които се имаха за нещо, та ги смазаха от бой. И като фукнаха нашите да бягат, един друг не се видяха. Останахме 7-8 души и то под моя закрила, та отидохме и гласувахме. Вечерта нарочно закъсняхме, да се върнем в тъмното, та да не ни се смеят жените какъв избор сме правили.
Друг път правихме избор в с. Хвойна. Избирахме Риза-паша с 20 души стража – охрана, пак за правителствен човек гласувахме. Тогава беше без лични карти, само с повикване името; та по 2-3 пъти чукуркьойци гласуваха. Полицията виждаше тази несправедливост, но нали беше за правителствен кандидат, мируваше.


ПОКРЪСТВАНЕТО НА ПОМАЦИТЕ

Войната се свърши, настъпи 1913 година, разпуснаха всички заложници, почнаха да се освобождават и пленниците. Хрумнува тогава на управниците, заедно с духовната власт, всички българо-мохамедани да покръстят. Възложиха на военните и на поповете да извършат насила тая “треба”, покръщението. Дойдоха и в Чукуркьой, щом се предложи това, всички мъже избягаха по колибите. Останаха само жени и деца и ние по общината. Започнаха кого как видят по улиците да го бият войниците и да го карат за кръщение.

Попът пита една жена:
- Как да ти турим името?
- Че виж, дедо попе, както речеш ти.
Попът й казва:
- Ще те зовем Райна.
Ала тя се отмета:
- Не ща, не ща Райна, дядо попе, оти ще ми викат “Райна, путката ти майна”. Тури ме като Митювица Рада.
Попът се изсме и я записа Рада.