26 ноември 2013

"Гъба" с трапецовидни ниши под Ходжулар махала


През пролетта, на път за Олан кая забелязахме долу в ниското тази скална гъба с източнородопски трапецовидни ниши и я набелязахме за посещение. Посещението се осъществи на 23.11.2013 под звуците на ловджийски гърмежи.


 "Гъбата" се намира под Ходжулар махала на село Мурга и може да се достигне от село Паничково по пряка пътека през дерето или по черен път от същото село.

  Ходжулар махала - "центъра".



 Скалата е трудна за снимане, поради залесената около нея борова гора.


 По северната страна на скалата има няколко дупки, които само съвсем далечно наподобяват силно ерозирали трапецовидни ниши.

 Поради боровата гора се наложи да се правят и такива снимки.


И тук има много недовършени трапецовидни ниши - на горната снимка само средната е довършена, а тези около нея са започнати отгоре-надолу и изоставени.









Последната къща на махалата Ходжулар.

 23.11.2013

25 ноември 2013

Епосът за Гилгамеш



В по-тесния смисъл на думата „литература" най-великата и пространна творба на акадски език е „Епос за Гилгамеш", наричан покрай първия ред на акадски „ша накба имуру", или „който видя дълбините". В по-голямата си част съхранилият се текст идва от библиотеката на Ашурбанипал в Ниневия, има обаче още фрагменти, съхранили се на други места от по-ранни периоди, показващи, че като акадско произведение епосът е създаден не по-късно от началото на I хилядолетие пр. р. Хр. Руският асиролог И. М. Дяконов е на мнение, че поне в устната си форма творбата датира още от около XXIII в. пр. р. Хр. Била е широко известна – някои части от нея са намерени в Палестина, други - в Богазкьой в днешна Турция и от тях разбираме, че поемата е била преведена дори на хетски и хуритски. Тя се основава на по-стари шумерски предания: зад акадския „Епос за Гилгамеш" откриваме най-малко четири отделни шумерски легенди, обединени от гениалния анонимен акадски поет. Последната от общо дванайсетте плочки с акадския епос в неговия окончателен вид не е част от оригиналната акадска творба, а доста нескопосно е добавена по-късно в превод на друг шумерски поет. Наричаме творбата епос, а не мит, защото повечето герои в нея са хора, а не богове. Самият Гилгамеш - вероятно именно неговото изображение откриваме върху някои цилиндрични печати, е описан като една трета човек, две трети бог. Това странно родословие сигурно му е приписвано, защото неговата майка, богиня Нинсун, „тежи" два пъти повече от баща му - човек и ен (жрец цар) на Кулаб.

В началото на епоса накратко са изложени подвизите на Гилгамеш, после е описано мястото на действие. Гилгамеш потиска Урук: разделя син от бащата, девойката - от нейния любим, и поданиците му възроптават. Боговете ги чуват и заръчват на богиня Аруру да създаде „подобен на Гилгамеш". Аруру сътворява от глина Енкиду, дивак, същество от степите:


Покрито е с козина цялото му тяло.
Ни хора, ни страната е виждал още...
С газелите редом ръфа тревите…


Пръв за съществуването на Енкиду научава един ловец. Той е ужасен и споделя с баща си, че „човекът планински" му засипва ямите-капани и му пречи да хваща дивите зверове. Баща му го съветва да съобщи на Гилгамеш, който да прати храмова блудница и тя да укроти дивака с чара си: 

Нека смъкне тя дрехи, своя чар да разголи,
когато я види, ще се впие той в нея.


Според стареца, щом Енкиду изгуби своята непорочност, дивите зверове вече няма да го искат. Планът се увенчава с успех:


Разголи гърди тя [любодейката], плътта си оголи,
дъха му прие тя, не се развълнува,
той одежди разгърна, притисна се в Шахмат,
а тя му показа женската сръчност -
приятни й бяха коравите му ласки.
Изминаха шест дни и седем нощи.


След този „меден месец" на Енкиду му втръсва от ласките на блудницата и той отново отива при своите газели. Те обаче се разбягват. Безсилен да ги спре, Енкиду се връща при блудницата и сяда в нозете й, а тя му казва мъдро като Далила:


„Красив си, Енкиду, на бог приличаш!
Защо със животни сред степите бродиш?
В оградения Урук ела със мене..."


Той се вслушва в съвета й. Така блудницата го отвежда при цивилизацията, където Енкиду за пръв път вкусва от обичайната храна на хората:


Направо от кравите мляко е сукал!
Подават му хляб, но той само гледа смутено към хляба.
Несвикнал Енкиду с хляб да се храни.
Не е свикнал дори бира да пие.


Въпреки това се доверява на жената, пие и яде, докато му става леко на душата и лицето му грейва. Сетне той, доскоро дивак, който е ходил гол, се помазва с благовонни масла и се облича като човек. Оттук нататък Енкиду помага на пастирите да пазят стадата си. Един ден се появява пратеник, който свиква хората в Урук явно за да празнуват Свещения брак, когато Гилгамеш ще оплоди „жената на съдбата". Когато Енкиду пристига в града, насъбралото се множество го признава за равен на Гилгамеш, след което двамата герои решават да си премерят силите. Тази тема е почерпана от едно по-старо предание, според което жрецът цар, от когото зависи плодородието на земите, трябва да отстоява ритуалното си положение срещу всички новопристигнали. В „Златната клонка" сър Джеймс Фрейзър образно описва как жрецът се е спотаил с меч в ръка в свещената гора и причаква неприятеля, който рано или късно ще се опита да го убие и да го измести от свещения му пост точно както жрецът е постъпил със своя предходник. Двамата герои - Гилгамеш и Енкиду, се срещат в двубой и се боричкат, докато се разтрисат стените. Борбата безспорно е имала обредно значение, защото е изобразена върху много цилиндрични печати, съхранила се е и поставка във формата на двама борещи се мъже. Както личи, целта е не да повалиш противника, а да го вдигнеш, така че нозете му да не опират земята - ето как е описан разгромът на Енкиду:


Гилгамеш коленичи най-подир на земята.


Гилгамеш не злорадства над поваления си съперник и двамата герои бързо се сприятеляват. Поемат на пътешествие, за да се преборят с „кръвника", заграбил кедровите гори в планината. Това е Хувава (или Хумбаба): гласът му е гръм, устата му - пламък, дъхът - гибел, той е могъщ и не спи ни денем, ни нощем. Гилгамеш си издейства закрилата на бога на Слънцето Шамаш и двамата приятели, въоръжени с огромни топори и кинжали, всеки от които тежи по сто килограма, тръгват към кедровата гора въпреки несъгласието на стареите на Урук. Когато стигат в планината, Гилгамеш най-напред е обзет от страх, но после си възвръща смелостта, насърчен от своя другар и от сънищата, изпратени му от боговете:


Гилгамеш облегна брада на коляно.
Сънят го притисна, катурна и него.
Среднощ се прекъсна сънят му,
той стана и тъй се обърна към своя приятел:
„Не викна ли, друже? Какво ме събуди?
Не ме ли побутна? Какво ме стресна?
Не бог ли, преминал, плътта ми обжари?
Тъкмо сън трети, друже, сънувах."


Първите два съня са описани по-напред. Съдържанието на първия не е стигнало до нас. Във втория планината се срутва и заклещва нозете на Гилгамеш. Но се появява ненагледно хубав мъж, който го издърпва и му дава вода. В третия, още по-кошмарен сън Гилгамеш вижда вулкан. Той го разказва на своя приятел:


Крещеше небето, земята кънтеше, денят помрачняваше,
разстла се тъмата, светкавица блесна,
пожарище пламна, 
от облаци гъсти порой страшен ливна...
Планината се срина, в прах се превърна.


Енкиду изслушва приятеля си и го кара да приеме съня като добра поличба. Сетне двамата продължават по пътя си. Гилгамеш отсича един кедър и така привлича вниманието на Хумбаба. Хвърля се върху чудовището, обезсилено от осемте хали, които изпраща покровителят на героя, богът на Слънцето Шамаш. Хумбаба предлага да се предаде, но Енкиду настоява да го убият. Гилгамеш се връща победоносно в Урук, измива буйните си къдри и наметва чиста порфира. Съгледала хубостта на младия герой, Ищар, богинята на любовта и плодовитостта, му предлага:


Плода подари ми на своето тяло,
стани ми избраник, аз - твоя невеста!
Ще ти впрегна каляска лазуритено-златна,
със шини от злато, с рога от електра,
ще запрегна хали - катъри отбрани...


Гилгамеш нехайно не приема честта, оказана му от богинята, дори започва да злослови срещу нея:


Вратник си, зейнал за ветрец и за буря...
Смола си, която носача си обагря,
издънен мех, който носача си намокря,
сандал, който жули крака, обут в него!


Героят набляга и че е вятърничава и непостоянна:


Кой твой любовник още ти е свиден?...
Да изброя ли сега с кого си мърсувала?
Всяка година народът ни оплаква
мъжа на твоята младост - Ду музи [Тамуз].
И лъва прелъсти ти! Съвършен бе по сила,
а все му изравяш по седем капани.
Съблазни и жребеца, прославен във битки!
Съсипа го после със кола и бича...
Съблазни ти още овчаря си, който...
и сукалчета колеше всеки ден за тебе.
А ти го удари, във вълк го превърна –
собствените му пастирчета господаря си гонят,
собствените му кучета краката му хапят.


Гилгамеш продължава така:


Как мен ще накажеш, щом се понаситиш?


Вбесена, Ищар се спуска да търси помощта на баща си Ану и чрез него да отмъсти за обидата. Притиснат от молбите й, Ану накрая сътворява небесния бик, слязъл на земята, за да накаже Гилгамеш. След като изпогазва стотици хора сред множеството, изпречило се на пътя му, бикът се втурва към Енкиду, но


подрипна Енкиду, рогата му сграбчи...
Бикът с опашка дебела в лицето го плесна...


А Гилгамеш


го удари между рогата,
между главата и шията с кинжала си тежък.


После


щом бика убиха, изтръгнаха сърцето му,
положиха го пред Шамаш.


Като последна обида към Ищар Гилгамеш изскубва яростно члена на бика и плесва с него богинята по лицето с думите:


Така ти заслужи да постъпя с тебе!
И червата му мръсни по теб бих усукал!


После започва всенародно пиршество. Ала същата нощ на Енкиду се присънва тревожен сън. Той го разказва на Гилгамеш:


Сънувах съвета на боговете велики.
Разговаряха Ану, Еллил [Енлил] и небесния Шамаш.
И рече Ану на Еллил:
„Задето убиха бика и Хумбаба -
на гибел обричам от двамата онзи,
който изсече планинските кедри!"...
Еллил отсъди: „Да загине Енкиду,
Гилгамеш сред живите нека остане!"
Шамаш небесния отговори на Еллил:
„По твоя повеля бика убиха,
по твоя повеля Хумбаба убиха -
защо да загине невинен Енкиду?"
Рече гневно Еллил на небесния Шамаш...


и решението на Ану и Енлил остава в сила.  Енкиду се поболява и ляга на смъртно ложе. Гилгамеш е сломен от мъка:


(Така) безпомощен лежеше Енкиду!
Гилгамеш просълзен се обърна към него:
„Братко мой, братко! Защо вместо тебе те мен оправдаха?...
И никога вече с очи да не зърна брата обичан?"


Енкиду съжалява за участта, на която се е обрекъл, като е напуснал дивата природа, и проклина портата на Урук, ловеца и блудницата. Но когато от небесата го повиква Шамаш, за да му изтъкне преимуществата на цивилизования живот и великолепните погребални обреди, с които цивилизованото общество почита своите мъртъвци, Енкиду се успокоява, взима назад проклятието над любодейката и го заменя с благословия:


Царе и велможи нека те любят...
за теб мъжете да напускат съпруги
и майки на седем невръстни дечица!


Сетне му се присънва сън, от който той научава какво им е на жителите на Подземния свят. Още дванайсет дни лежи на смъртен одър и накрая издъхва. Гилгамеш оплаква мъртвия си другар:


„Зъл сън е надвиснал над твоята участ.
Помръкна лицето ти! Чуваш ли, друже?"...
А Енкиду не може глава да повдигне.
Докосна гърдите му: не, не тупа сърцето му!
Забули лицето му като невеста.


После Гилгамеш е обхванат от страх да не би и той да умре:


Гилгамеш за Енкиду, своя приятел,
ридае горчиво и в степите тича.
„Нима като нега и аз ще загина?
В мойто сърце тъга се е впила,
страхът от смъртта в степта ме прогони.
Така Утнапищи, синът на Убар-Туту,
ме кара да бродя, да бързам, да бързам."


Така Гилгамеш тръгва на път, за да се посъветва с безсмъртния Утнапищи, който е негов праотец. Прекосява планината Машу накрай света, иззад която слънцето изгрява и нощем пак залязва. Там той се натъква на



скорпионо-човеци, [които] вратите й пазят.
Видът им е ужас, очите им - гибел,
проблеснат ли само - канали разломяват.
Те слънцето пазят по изгрев и залез.


Ала скорпионо-човеците виждат, че Гилгамеш е две трети бог, и го пускат през вратите на планината и да поеме по пътя, по който върви и слънцето, когато не грее на земята. Той изминава в мрака единайсет беру, докато не се показват първите слънчеви лъчи. Като се развиделява, Гилгамеш се озовава в горичка с дървета, натежали от скъпоценни камъни. Там той заговаря със състрадателния бог на Слънцето, който обаче го предупреждава:

Какво те води насам, Гилгамеш?
Защо се скиташ немил-недраг?
Не ще намериш вечния Живот бленуван.


Ала героят продължава по пътя си и попада в дома на богиня Сидури, кръчмарката, която живее край Бездната. Тя вдига очи и съглежда Гилгамеш. Кръчмарката е уплашена при вида на непознатия и захлопна вратите и спусна резето. Но Гилгамеш се заканва да изкърти резето и накрая, след като обяснява на Сидури защо е поел на това странно пътешествие, тя го пуска. Героят й разказва за подвизите си, а кръчмарката го пита:


Защо си със хлътнали бузи, човече, защо си оклюмал,
лицето ти вехне, защо се е свила тъга в плътта ти?


Гилгамеш й разправя как е загубил своя приятел, как не е искал да повярва в смъртта му, докато по лицето му не са плъзнали червеи, как се страхува, че и той рано или късно ще умре, и е решил да се допита до Утнапищи. „Посочи ми, стопанке - моли я, - пътя към Утнапищи" и


ако може - тогава ще премина морето.


Сидури отвръща на Гилгамеш:


Не е имало никога път през морето
и никой отвеки, до този бряг стигнал,
не е смогвал да мине ни стъпка нататък.
През морето минава само Шамаш героят.
И кой освен него би могъл да мине?
Труден е преходът, пътят е тежък –
пътя прегражда Вода Смъртоносна.


Богинята все пак споменава за съществуването на Уршанаби, лодкаря на Утнапищи, и къде се намират каменните идоли. Гилгамеш бърза да поеме на път и явно съсича идолите. После намира Уршанаби, който отново го призовава да обясни странната си поява и изпълненото с перипетии пътешествие. Казва му, че тъй като е съсякъл каменните идоли - а те очевидно са имали вълшебната способност да помагат на човека, който ги носи, да прекоси Смъртоносните Води, - по-трудно ще постигне целта си. Все пак му заръчва:


Влез във гората, насечи върлини,
сто и двайсет върлини по петнайсет сажена,
насмоли ги, издялай весла и кормило,
донеси ги при мене!


Гилгамеш изпълнява заръката на лодкаря и те двамата се качват с върлините на лодката, която пори водата с невероятна скорост, петнайсет пъти по-бързо от обикновено. Така навлизат във Водите Смъртоносни, където Уршанаби казва на Гилгамеш да използва върлините вместо гребла. Сега вече ни става ясно защо са му били толкова много върлини. Нито капчица от Смъртоносните Води не бива да пада върху дланите му, затова след всяко загребване той трябва да хвърля върлината и да взима нова. Накрая не му остава нито една от сто и двайсетте върлини, които е натоварил в лодката. Пред тях изниква бряг. Утнапищи вижда двамата отдалеч:


Видя ги тогава отдалеч Утнапищи,
замислен, запита сърцето си богът,
замислен, със себе си той сам се съветва:
„На лодката идолите защо са разбили?
Защо не лодкарят държи веслата?"


Накрая Гилгамеш отива при Утнапищи и както на всички срещнати дотогава, му обяснява защо изглежда толкова покрусен и какво го води насам. В отговор Утнапищи отбелязва колко преходно е всичко в живота на човека и в природата:


Нима завинаги издигаме къщи?
Нима завинаги поставяме печати?
Нима завинаги се делят братята?
Нима е вечна човешката злоба?
Нима винаги е пълноводна реката?...
Събират се Анунаките, боговете велики...
В техни ръце са смъртта и живота –
деня на смъртта си никой не знае!


Но това не удовлетворява Гилгамеш. Героят изтъква пред Утнапищи, че той наглед не се различава по природа от него, пък може да си лежи на спокойствие, без да го мъчат тежки мисли за смъртта. „Как оцеля, разкажи ми! - моли го той. - Как... единствен Живота намери?" В отговор Утнапищи разправя на своя гост прочутото предание за Потопа:


Божествени тайни ще разкрия пред тебе.
Добре познаваш града Шурипак [изписван още като Шурупак] -
край брега на Ефрат се простира.
Това е град древен, боговете го тачат.
Пожелаха в сърцата си боговете велики
да отприщят потопа.


Сетне Утнапищи изброява боговете. Сред тях е мъдрият и щедър Еа, който отсъжда, че е лудост да бъде изтребено човечеството. Ето защо решава да издаде тайната на боговете, като предупреди един простосмъртен, закрилян от него:


С тях закле се и бог Нинигику-Еа,
но издаде на колибите тяхната воля:
„Ей, колиби, колиби! Стобори, стобори! 
Чуйте, колиби! Запомнете, стобори! Т
и, щурипакиецо, син на Убар-Туту,
събори колибите, построй кораб!
Презри богатството! Живота спасявай!


Утнапищи разбрал напътствията му и се зарекъл да му се подчини, но не знаел как да обясни поведението си на останалите си съграждани. Умният Еа му подсказал хитър отговор, с който да заблуди хората, без обаче да прегрешава с истинска лъжа. Утнапищи трябвало да каже:

Аз зная, че Еллил не ме обича, и повече няма в града да живея... Към Океана ще сляза при повелителя Еа!

Сетне Утнапищи трябвало да обясни, че щом той тръгне –


Над вас ще пролее той [Енлил] дъжд гъстоструен...
от небето ще рукне порой от пшеница.


В клинописния оригинал думата, преведена като „пшеница", е двусмислена и би могла да означава и „тежки несрети". После идва подробното описание как е бил построен корабът, или ковчегът. Плавателният съд е великолепен, със седем палуби и с основа една ику (около една трета хектар), а на височина е колкото и на ширина. Някои учени правят заключението, че той е бил съвършен куб, но това не е задължително, тъй като палубите биха могли да са стъпаловидни, а в такъв случай корабът и по размери, и по форма е приличал на плаващ зикурат. Майсторите са гощавани от богато по-богато, докато корабът е готов. После Утнапищи го натоварва със сребро и злато, качва на него и животни - питомни и диви, семейството си, екипаж, а щом получава предупреждение от бога на Слънцето, засмолява вратите и поема, като предава управлението на корабния майстор Пузур-Амури. Бурята излиза на сутринта:


Облак черен се вдигна към небето отливка.
В средата на облака гърмолеше Адцу [Адад],
пред него вървяха Шулат и Ханиш
като трононосачи през бърда и долини.
Ерагал [Нергал, богът на Подземния свят] изтръгваше мачтите.
Дойде бог Нинурта, разкъса дигите,
Анунаките вдигнаха своите факли
и техният пламък запали земята.


Спуска се мрак, бурята съвсем се развихря и става толкова ужасна, че:


Стреснаха се боговете в небето.
Надигнаха се, отидоха в небето на Ану.
Пред него се проснаха, като псета се свиха.
Като в родилни мъки закрещя Ищар,
богинята майка с глас прекрасен:
„В кал да се беше този ден превърнал,
щом злодейство допуснах в съвета на боговете!
Как можах да допусна злодейство в съвета -
да обричат на гибел моите хора?
Нима наспорих толкова хора,
та като рибни пасажи да задръстят морето?"
Боговете Анунаки заплакаха с нея.


След седем дни бурята утихва и Утнапищи надзърта от кораба. Отвред се е разпростряло морето. Сетне се показват няколко островчета - върховете на планините. На една от тях - Ницир, ковчегът спира. Подир седем дни Утнапищи пуска гълъб, той обаче не намира суша, където да кацне, и се връща. Утнапищи пуска лястовица, тя също се връща. Накрая пуска и врана. Тя вижда, че водата се отдръпва и се прибира в обичайните си брегове, а Утнапищи забелязва, че птицата заграка, закълва и зацвъка.

Тогава Утнапищи „извежда народа си" от ковчега и се подготвя да направи навръх планината жертвоприношение в чест на боговете. Те усещат уханието на запалените дърва и като мухи се сбраха край огъня жертвен.

Идва и Ищар, която още оплаква тази лудост, унищожението на всички хора. Подир нея се появява Енлил, вбесен, че заръката му не е изпълнена докрай:


Видя кораба Еллил, разяри се и кресна,
изпълнен със ярост на боговете Игиги:
„Душа тук някаква се е спасила!
Не трябваше никой човек да остане!"


Намесва се и Нинурта, негов син и съветник:


Само Еа решава кое как да бъде,
само Еа единствен замисля нещата!


Към Енлил се обръща и Еа, който благо му обяснява, че е неразумно да се избиват всички хора наред:


Отсъди греховете на грешните само!
Отсъди вината на виновните само!...
Вместо да беше отприщвал потопа,
лъв да бе пратил да разреди хората!
Вместо да бе отприщвал потопа,
вълк да бе пратил да разреди хората!
Вместо да беше отприщвал потопа,
глад да беше пратил, да съсипе земята!
Вместо да беше отприщвал потопа,
да бе Ера изпратил сред хората с чума!


Омилостивен от думите на мъдрия бог, Енлил се качва на кораба и поема ръката на Утнапищи. Кара него и жена му да му се поклонят, докосва ги по челата, застава между тях и ги благославя, като оповестява:


До днес Утнапищи човек бе само.
От днес Утнапищи и жена му до него
да бъдат равни с нас, боговете!
От днес Утнапищи да живее далече,
дето Реката се влива!


Така Утнапищи завършва разказа си за потопа, с който само набляга колко неповторима е щастливата съдба, отредена на него и на жена му - Гилгамеш не можел да разчита и той да се отърве от участта на обикновените простосмъртни, защото, пита Утнапищи:


Бих ли събрал боговете,
за да намериш Живота, който тъй търсиш?


За да подчертае, че Гилгамеш няма да понесе безсмъртието, Утнапищи му отправя предизвикателство - приканя го да не спи и да надвива съня шест дни и седем нощи, но щом Гилгамеш присяда и нозе разкрачва -


сънят го обгърна като мъгла степна.


На жената на Утнапищи й домъчнява за изморения герой и тя моли мъжа си да го събуди, та Гилгамеш да се върне по живо, по здраво на пътя за Урук. Ала Утнапищи си е наумил да покаже на госта колко неиздръжлив е и се обръща към жена си:


Човекът лъжовен и теб ще измами.
Опечи му питки, до главата му ги слагай,
отбележи на стената дните проспани!


Ден подир ден тя пече питки и тъкмо когато слага питката за седмия ден, Утнапищи събужда Гилгамеш. Той веднага се извинява:


Сънят ме надмогна, но за миг бе само –
докосна ме ти с пръсти и пак ме събуди.


Утнапищи му заповядва:


Гилгамеш, вдигни се, преброй тези питки,
дните проспани така ще научиш.


Смутен, Гилгамеш изпълнява заръката и намира най-различни питки: от току-що опечени до развалени, мухлясали и изсъхнали, защото цяла седмица са стояли на слънцето. Волю-неволю си признава, че не е издържал изпитанието, и се примирява, че е орисан все някога да умре:


Надви над плътта ми духът Похитител,
у дома в двореца смъртта се загнезди,
където да погледна, само гибел виждам.


Утнапищи се заема да подготви Гилгамеш за обратния път. Заръчва на Уршанаби да го заведе да се окъпе, да се преоблече в чисти дрехи и да сложи на главата си нова митра. Тъкмо Гилгамеш и Уршанаби се канят да поемат към морето и да се впуснат в обратен път, жената на Утнапищи му се примолва да подари на гостенина нещо в замяна на уморителното пътешествие. Утнапищи се провиква подире му и му доверява тайната за вълшебното цвете - цветето с бодлите, което вирее на морското дъно и което, откъснеш ли го, ще останеш вечно млад и ще си възвърнеш силата. Гилгамеш завързва на нозете си тежки камъни и се гмурва в морето, където въпреки бодлите откъсва цветето. Смъква от глезените си тежестите и водата го изхвърля на един бряг, където при него идва Уршанаби. Двамата изминават трийсет версти и спират да пренощуват „сред вода, която лъхаше прохлада". Тогава


Гилгамеш се вдигна, рипна във водата,
но змия усети аромата странен,
плъзна се нагоре, цветето му грабна
и веднага блесна с нова млада кожа!


Изгубил цветето, за което е хвърлил толкова сили, Гилгамеш сяда и заплаква горчиво. За себе си не е получил нищо: не той, а змията, която героят нарича „някакво влечуго", грабва подаръка - вечната младост, и благодарение на нея всяка година хвърля кожата си и я сменя с нова.

С празни ръце Гилгамеш и Уршанаби пристигат в Урук: Гилгамеш отвежда своя водач на крепостната стена и му показва великолепния град. Тухлите, от които е построен, са печени, а самият град се състои от три части - квартал с жилища, овощни градини и ниви, да не говорим пък за земите, собственост на великия храм в чест на покровителката на града, богиня Ищар. Единствената утеха, която е останала на Гилгамеш, е да покаже на Уршанаби великолепието на града, за чието укрепване той е допринесъл.


Хари Сагс. Величието на Вавилон. София, Рива, 1998.

21 ноември 2013