Какъв е смисълът на живота?

Ако самата същност на въпроса е важна за определянето на това, което би могло да се брои за отговор, то какво точно питаме? Обикновено се приема, че искаме да знаем защо сме тук, което на свой ред води до две други теми: исторически насочената „Какъв е произходът на човешкия живот“ и посветената на бъдещето „Каква е задачата ни?“.

За тези, които изповядват религиозен теизъм, отговорът и на двата въпроса е Бог - всемогъщата сила, създала Вселената и направила човека по свой образ и подобие. Това обяснение на човешкия произход се предлага в редица креационистични истории и обявява, че този свръхестествен творец е работил с определена цел - да създаде интелигентно същество. За вярващите целта ни на Земята е да служим или да се отдадем на Бог, да се подчиним на волята Му и да изпълним божествения Му план. Само тогава ще бъдем приети в Рая, което е наградата ни за праведния ни живот.

Според тази гледна точка Бог е в основата на човешкото съществуване и е единственото нещо, което му придава значение. Без Него или поне без вяра в Него животът няма никаква цел. През 1934 г. Алберт Айнщайн отбелязва, че „Да знаеш отговора на въпроса „Какъв е смисълът на живота?“, означава да си религиозен“.

Разбира се, съществува и съвсем различна представа за произхода на живота. Когато през 1859 г. Чарлз Дарвин публикува теориите си за еволюция чрез естествен подбор, той за пръв път показва, че животът не е резултат от някаква всевиждаща свръхестествена сила, а е следствие от сляп и безцелен естествен процес. Цялата история, която е вече твърдо приета, започва с Големия взрив преди около 17,3 милиарда години и стига до появата на прости едноклетъчни организми. От тях за милиони години се развиват всички сложни организми, включително и Ноmо sapiens.

Според еволюционната теория ние сме тук, защото сме еволюирали, т.е. съществуването ни е резултат от природна случайност. Нещо повече, отговорът на въпроса за задачата според Дарвин би трябвало да бъде, че всъщност ние нямаме никаква посока или смисъл.

Да видим какво казва Ричард Докинс в книгата си „Себичният ген". Според него естественият подбор се развива на нивото на гена, което означава, че отделните организми, като например хората, са просто машини за оцеляване, биологически съдини, изградени от ДНК с единствената цел да осигури оцеляването на гените. Така че от биологична гледна точка бихме могли да кажем, че ако въобще имаме някаква задача, то тя е да продължим предаването на гените. А може би въобще нямаме задача, тъй като процесът на случайни мутации и повторения в еволюцията няма друга цел, освен адаптиране към моментните условия.

Означава ли триумфът на еволюционната теория, че животът няма никакъв смисъл? Грубо казано, точно това е заключението на философите екзистенциалисти.

За Фридрих Ницше възходът на науката и все по-силната секуларизация в Европа води до „смъртта на Бог“. Без Всемогъщия, който хиляди години стои в основата на смисъла, хората са запратени в състояние на нихилизъм, Вселената няма смисъл по принцип, а животът е абсолютно безцелен. „В крайна сметка човек открива в нещата само това, което сам е вложил в тях“, смята Ницше.

Повлиян от Артур Шопенхауер, който преди това извежда идеята, че хората са слепи за собственото си безсмислие заради фалшиво съзнание, Ницше смята, че всъщност разполагаме само с илюзии за смисъл. Той обвинява християнството, че заблуждава хората, тъй като не предлага нищо повече освен един утешителен мит, и предупреждава, че този вакуум е опасен. Единственият начин да продължим напред, заявява Ницше, е да премахнем нуждата от обективен смисъл, тъй като това е просто мираж, създаден от християнската доктрина.

ВСИЧКО Е ЛОВЕЦ И ЖЕРТВА

Може би най-песимистичният възглед за значението на живота е на Артур Шопенхауер. В книгата си „Светът като воля и представа“, завършена през 1818 г. Шопенхауер прокарва идеята, че цялата реалност, включително и човешкият живот, е продукт на ненаситна и непреклонна воля. Всичко, което правим, се движи от това, което той нарича „Wille zum Leben“ (воля за живот), безцелният стремеж в основата на инстинктивните ни импулси и самата ни същност. Тази воля е неспирна сила, тя няма посока и съществува само за да се запази завинаги. Според Шопенхауер това означава, че всички човешки дейности са напълно безсмислени.

В този ред на мисли излиза, че ние сме просто безпомощни инструменти на непрекъснатия стремеж на волята към себеналагане, даже и да се самозаблуждаваме, че не е така. Шопенхауер смята, че волята ни е подлъгала да смятаме, че животът ни има стойност, като е заложила в нас механизъм за самозаблуда, известен като съзнание. Значи всяко съзнание е фалшиво, то съществува само за да прикрие от самите нас пълното безсмислие на съществуването ни.

Шопенхауер смята, че един безпристрастен поглед към човешката история не би могъл да доведе до друго заключение. Нашата история е непрекъснат низ от страдание и експлоатация, така че само заблудените от волята могат да смятат, че животът си струва живеенето. Няма цел или посока, пише Шопенхауер, само моментно удовлетворение, изплъзващо се удоволствие, обусловено от желанията, силно и продължително страдание, постоянна борба, bellum omnium (войната на всичко), всичко е ловец и жертва, натиск, желание, нужда и безпокойство; това продължава saecula saeculorum (във вечността), докато кората на планетата не се разцепи отново.

Зигмунд Фройд също смята, че смисълът е илюзия. За разлика от Ницше обаче, той смята, че хората никога няма да преодолеят тази заблуда, тъй като великото чувство на родителската обич поражда доста устойчивата идея, че животът все пак има смисъл. Няколко десетилетия по-късно Жан-Пол Сартр описва човешкия живот като „безполезна страст“ и обобщава, че сме безцелни и безполезни създания. Той говори също така за „болката, чувството за изоставеност и отчаянието", които съпътстват осъзнаването на факта. Албер Камю също смята, че трябва да приемем идеята, че животът е абсурден.

Екзистенциалистите са съгласни, че има криза на смисъла, но ще бъде грешка да ги опишем просто като унищожители на смисъла. За Сартр, както и за повечето атеисти днес, фактът, че животът няма значение или посока, наложени отвън, не означава, че няма смисъл въобще. Това просто означава, че животът няма предварително обусловен смисъл и всеки един от нас може да го намери сам за себе си. С други думи, както смята Ницше, ако животът ни има смисъл, то е, защото ние сме го натоварили с такъв.

Други намират тази гледна точка за незадоволителна. Според тях трябва да има нещо независещо от отделния човек, нещо, в което вярваме всички, което определя смисъла. В крайна сметка всички са съгласни, че някои неща са много по-значими от други. Креативността и моралът например като цяло се приемат за носители на смисъла, докато дъвченето на дъвка или рязането на нокти не са.

Нещо повече, търсенето на смисъла не е нещо, с което хората се занимават във вакуум, а е диалог с материален свят, определим от всеки, така че всеки отговор на вечния въпрос трябва да има значение отвъд индивидуалната реалност. Отговорите трябва да са носители на значение и за другите.

Ако има някаква обективна причина, или смисъл на живота, къде да ги търсим? Може би не в историята на произхода ни, а в съвсем обичайните цели, заради които си струва да живееш. Тук също не липсват поддръжници. За Платон, античния атински мислител, който се сблъсква с въпроса преди повече от две хилядолетия, смисълът на живота е в търсенето на висшата форма на познание, известна като Бог. С други думи, размишляването върху смисъла на живота е самият смисъл.

Разбира се, най-старият от всички въпроси никога няма да получи краен отговор. Ако въобще има ясно заключение от всички търсения на смисъла на живота, то е точно това. Въпреки опитите на някои от най-великите мислители така и няма отговор, който да задоволи всички.

Дан Косинс

ЗНАНИЕ, Септември 2012